Фил Хоган
С удоволствие ще намина (12)

11.

Понякога сякаш виждаме нещата обърнати на обратно. Обикновено се случва, когато се движат твърде бързо. И аз си имам своите слабости, въпреки че в старанието си да не бъда многословен може да съм създал впечатление за някаква свръхефективност с тази бърза и гладка последователност от събития. Безсмислено е да казвам (макар да правя точно това в момента), че съм изрязал часовете, прекарани в подготовка, а също и тези, прекарани в бездействие — когато съм се отказвал да скоча към следващия остър ръб при силен вятър, когато позорно съм се оттеглял назад. Или, да речем, когато просто не виждам какво има пред мен. Само споменавам, да го имате предвид.

И ето ме на следващата сутрин — вървя натам, подобаващо облечен, а умът ми бавно се отърсва от съня, в който наемен убиец ме гони по криволичещи коридори от падащи книги. През пролука в пердетата се процежда светлина, пресягам се към телефона. Часът е 9:17. Ха — виж ти! — на мейла ми беше дошло съобщение. Къщата на „Рейстрик Роуд“ за последно беше сменила собственика си през 1976 г. и в момента се водеше на името на Гайлс (починал) и Агнес Райс. Нямаше ипотека. Изглежда беше дадена под наем.

Взех си душ, преоблякох се с чисти дрехи и реших да отскоча до едно от любимите си места за закуска — дома на семейство Уилсън — еднофамилна къща с плосък покрив, кацнала над жп линията с изглед към спортния център от едната страна и към игрищата от другата. Предишния ден почти не бях ял, затова си направих яйца и препечена филийка (семейство Уилсън и четирите им деца живеят в такъв хаос, че и турнир по борба да организираш у тях, и прасе на шиш да печеш, няма да има особена разлика) и се обадих до офиса да кажа, че ще закъснея.

Пропуснал бях сутрешното си бдение на „Рейстрик Роуд“, но тъй като беше вторник и Шарп беше свободен цял ден, имаше вероятност все още да е в леглото. Ако жена му е била на работа и е успял да я заблуди, че е бил извън града с някакво правдоподобно извинение, едва ли щеше да бърза да се прибира толкова рано и да рискува да бъде видян от някой съсед. По-вероятно беше да е останал на „Рейстрик“, очаквайки момичето да го навести през обедната си почивка. О, къде ли беше тя сега? Със сигурност работеше в града — предвид това, че беше дошла с колело през Парка и покрай реката миналия петък. От което на мен не ми ставаше по-леко. Седях до големия прозорец на семейство Уилсън и дъвчех закуската си, разлиствайки местния вестник. В подлистника с обявите бяха многобройните ни реклами със снимки на Катя и Зоуи, обясняващи значението на „Гаранция Хемингс“ и с отстъпките ни за всички продажби до Великден. Зоуи ни беше особено важен коз за вестника с непринудената си усмивка и модната си визия, Катя беше по-сериозна, но двете в комбинация отправяха комплексно послание, което звучеше едновременно и дружелюбно, и професионално издържано, че дори и секси. Направо чудесен контраст: традиционно и модерно. „Хемингс“.

Аз лично предпочитам моето лице да не присъства в рекламите. На практика никой в града не ме познава, независимо от факта, че посещавам много публични събития, концерти, официални благотворителни кампании и разни сбирки. Усвоил съм умението да бъда харесван, без да бъда запомнящ се. Не ползвам парфюм. Там, където някои се опитват да изпъкнат, аз стоя в сянка: далеч от участниците и участващ в аплодисментите. Събития от този сорт са особено апетитни за местния вестник, разбира се. И в този брой имаше от типичните отгласи — благотворителен крос в помощ на раково болни, куп снимки от фолк и блус фестивала, състоял се в културния център миналата седмица.

И тогава ме осени една мисъл. Допих си второто кафе, измих си съдовете и разтребих. Книжарница „Уорнинкс“ беше само на десет минути път пеша оттук, намираше се в старата кооперативна сграда на ъгъла — голяма лъжица за частник книжар, но пък на стратегическо място. Дори и в толкова ранен час и в такъв мъртъв ден, вътре имаше клиенти — един-двама, седнали да пият кафе в задната част на магазина. Забелязах, че подиумчето с удобните кресла, прибутани сега назад, представляваше своеобразна сцена за литературните им събития.

Приближих се до една жена с бадж.

— Търся една книга — рекох.

— Е — усмихна се тя, — тогава сте дошли на правилното място.

— Авторът й е правил представяне тук?

— Нашите литературни вечери са известни. Пътепис ли е било? През ноември представяхме Мойра МакЛарили. Великолепна беше.

— Не, роман.

— Барингтън Гейтс? „Купчина монети“? Беше страхотен.

— Да, точно така!

— Доста се харесва. Даже мисля, че имаме и екземпляр с автограф, стойте да погледна… — Отведе ме в секцията за художествена литература. — Г… Г, Гаскъл… О — каза тя, обхождайки повторно рафта с поглед — по-търсен е, отколкото си мислех. Опасявам се, че сме ги свършили. Искате ли да направим поръчка?

— Не, не се безпокойте. Просто ми я препоръчаха. Трябва много да сте се постарали с литературната вечер.

— Били ли сте на някоя досега? Много е приятно. И, разбира се, винаги има и по чаша вино, така да се каже.

— Предполагам. А кой е водещ на срещите?

— О, д-р Шарп. Дъглас. Направо сме късметлии, че си го имаме. Чете лекции в Кеймбридж, представяте ли си, но живее тук. Негова беше тази великолепна идея да организираме срещите в „Уорнинкс“. Правеха ги в библиотеката от време на време, но не с такъв голям успех. Тук позицията ни е по-добра. Потокът е по-голям, май че той го беше казал. Сигурна съм, че имам визитката му тук някъде… — Отиде зад щанда и взе да рови в някаква кутия. — Да, ето я — обяви, като вдигна визитката на нивото на тъмните си бифокални очила и прочете на глас името му и името на колежа.

Не се налагаше да ходя до библиотеката, но сякаш поведени от следата, която ми беше подала жената — като че знаеха от какво имам нужда всъщност — краката ми сами тръгнаха натам. Обикновено не се заседявах над книги; предпочитах да разгледам, да пообиколя. Сега обаче бях заинтригуван от Барингтън Гейтс. За какво беше въпросът й… за самотата? Намерих на рафта един том с твърди корици и обърнах да прочета анотацията на гърба — историята на един милионер, издигнал се със собствени сили от низините, който се завръща в родното си село след неочакваната смърт на своя брат, загинал от удавяне. Намерих си едно тихо местенце, където да седна и скоро се захласнах, но не за дълго.

Първо чух смеха й — звънна внезапно в тишината и веднага заглъхна. После я чух да говори наблизо, в краеведската секция — обсъждаше нещо с колежката си Маргарет, с глас, все още преливащ от сподавена веселост. Знаех, че е тя, още преди да мярна крадешком периферно профила й и тъмната й вълниста коса, която й придаваше вид на героиня от филм от времето на войната. Ето защо значи Шарп беше идвал тук миналия петък — за да й каже, че е свободен и да я подкани да отиде при него в къщата веднага, щом може. Запитах се какво ли е работното й време. Възможно беше и тя да работи на половин ден, или пък имаше начин да си освободи някой и друг следобед в замяна на дежурство през уикенда. От колко ли време обаче работеше в библиотеката? За последно бях идвал преди има-няма месец или може би два.

Продължих да седя с наведена глава, но я виждах как се движи пъргаво напред-назад, а полата й лениво се поклащаше, докато вървеше, откривайки от време на време коляното над черните й ботуши. Вдишах аромата, който остави след себе си, когато мина покрай гърба на моя стол и я последвах по пътеките между стелажите, когато стана от служебното бюро с количка книги, които трябваше да върне по местата им на рафтовете. Чувах я да си тананика, докато работеше. Чувах дишането й. На бюрото беше с очила, за да проверява по-дребния шрифт и се обръщаше с лъчезарна усмивка към читателите, докато пръстите й щракаха по клавиатурата на компютъра. Имаше нещо прелестно в старанието, с което работеше. Даже начинът, по който сядаше или ставаше от стола с едно движение, беше възхитителен.

По едно време обаче започна току да попоглежда към телефона си и скоро причината за приповдигнатото й настроение стана очевидна. Дойде Шарп и застана при въртящите се врати, докато не привлече погледа й. Видях го как повдигна вежди и как тя му отвърна със смутена усмивка. После той си тръгна. Тя прошепна нещо на Маргарет и се шмугна в стаята с табелката „Само за служители“, за да вземе връхната си дреха. На връщане свали връзката, която носеше около врата си и я остави на служебното бюро. Беше си сложила малко червило. Аз изоставих поста си и бързо я последвах навън. Шарп не беше много напред, вървеше, подрънквайки ключовете си като плейбой от 70-те години на миналия век, с нелепо впити, според мен, панталони за мъж на близо четирийсет години. Запътил се беше към паркинга. Аз застанах в плътната сянка на входа. Можех да стигна до моята кола за пет минути, но това щеше да ме забави с четири минути, а оттук до магистралата нямаше нито една стоянка за таксита. Не ми оставаше друго, освен да стоя и да чакам — и после да гледам, когато миг по-късно двамата минаха покрай мен с противния джип със затъмнени прозорци на Шарп. Д-р Шарп, шарлатанинът.

Изведнъж усетих хладния вятър и осъзнах, че съм оставил шала си в библиотеката, при което се върнах обратно. Беше си там, висеше си на стола, книгата си стоеше отворена на масата. Защо с колата, запитах се? Сигурно я беше повел някъде на разходка. Е, поне я бях открил.

Влязох през въртящата се врата. Когато минах покрай служебното бюро, видях връвчицата с баджа й, закачена зад бюрото, където я беше метнала, бързайки да излезе. Маргарет беше заета някъде между стелажите. Взех си шала и на излизане мушнах връзката с баджа в джоба си. Не погледнах назад, просто продължих да вървя. Стигнах до ъгъла, зад който беше централният площад и нашият офис. Напипах връзката и пластмасовия бадж. Забързах крачка. Хем бях нетърпелив да разбера името й, хем исках и да се насладя на момента.

Когато влязох в офиса, веднага ме налетяха Зоуи и Катя, които дружно се бяха опитвали да се свържат с мен.

— А, извинявам се — казах аз, проверявайки телефона си. — Изключих го, докато бях с Кърис.

— Но Кърис тъкмо се обади и искаше да говори с тебе.

— Кърис ли казах? — поклатих глава аз. — Куксън. Семейство Куксън имах предвид.

Катя ме погледна даже още по-изненадана.

— Ходили сте да се видите с Куксън? Да не би да са се отметнали? Какво казаха?

— О, нали знаеш, нищо различно. Май споменаха, че имат някакви планове за пролетна почивка.

— Нали вчера ви казах.

— Да, бе. Наистина. И беше права — усмихнах й се аз. — Предложих твоята идея да направим огледи с купувачи, докато са на…

— Сейшелите.

— Точно. Изглеждаха, ами… приветливи.

— Приветливи? Значи ли това, че ще ни пуснат?

Спасих се от Катя, благодарение на телефонното обаждане на Кърис, на когото трябваше да отделя известно време. После Зоуи ме залетя със своите притеснения, най-вече с историята за наемателя на едно от крайречните ни студиа, който беше изчезнал, дължейки наем за един месец.

— Това е един от апартаментите на Дамато? — Тя кимна.

— Просто организирай да го почистят. Аз ще се оправя с другото.

Най-накрая, в уединението на задната стаичка, извадих баджа с оранжевата връзка, омотана около ламинираната служебна карта. Обърнах картата. Името й беше Абигейл. Абигейл Райс. Произнесох името шепнешком.

И тогава ми просветна. Райс. Едва не се изсмях на глас. Къщата въобще не беше на Шарп. Беше нейна.