Фил Хоган
С удоволствие ще намина (33)

32.

— Да влезете? — пристъпих аз към тях, отдръпвайки се от входа, отдалечавайки се от апартамента си. — Къде да влезете?

Сърцето ми биеше лудо.

— Това е вашият апартамент, нали така?

— Не, разбира се. Това е едно от жилищата, които даваме под наем.

— Но вие тъкмо влизахте в него?

— Не, инспекторе. Тъкмо излизах. Наемателят го няма. Трябва да намеря водопроводчик. Дойдох да видя казанчето в тоалетната.

— Сериозно ли е? — подхвърли по-младият.

— Вързах поплавъка с връвчица — отвърнах аз. — Засега ще свърши работа.

— Вие и с поддръжката ли се занимавате?

— Влезте да видите, ако желаете — рекох.

Подадох му ключа на Абигейл с привързаното етикетче и с моето име, написано отгоре. Той не помръдна.

По-възрастният полицай видимо губеше вече търпение.

— Не мисля, че ще е нужно. Сержант, ако обичате. Детектив сержант Монкс. И полицай Робъртс.

— Разбира се. Извинете ме.

— Доста е странно, че никой във вашия офис не можа да ни упъти къде живеете, мистър Хеминг — каза той. — Нямате ли регистър с данни за служителите?

— Имаме, разбира се. Недоглеждане някакво, предполагам.

— А избирателните списъци? — намеси се полицай Робъртс. — Голяма загадка сте вие, мистър Хеминг.

— Няма такова нещо. Възможно е да изписват името ми с две М. Или пък вие да сте го написали така, а те иначе. Често се случва. Въпреки всичките ни табели из целия град, при това всеки ги вижда.

Монкс смигна на Робъртс, който погледна в бележника си и сбърчи устни.

— Тогава как стигнахте дотук? — заядох ги аз. — Интуиция?

— Явно сме получили грешна информация.

— Та с какво мога да ви бъда полезен?

— Имаме няколко въпроса. Нещо против да дойдете в управлението?

— Сега?

— Да, сър, ако обичате — отвърна Монкс.

Погледнах часовника си.

— Ами, доста съм зает.

— Налага се, сър. Разследваме убийство.

— Така ли? Да ви последвам ли с колата си?

— Може би най-добре ще е да ни придружите в нашата, сър.

Досега не ми се беше налагало да ходя в полицейското управление, макар да знаех къде се намира — в една забутана зад магазините ниска опушена сграда от червени тухли. Няколко стъпала водеха до тежка тясна двукрила врата, през която се влизаше в малка чакалня с луминесцентно осветление, а навътре следваха още стаи. Беше някак тягостно, все едно си в мазе. Един служител регистрира влизането ми, без да ме удостои с особено внимание и натисна някакъв бутон, който трябваше да ме пропусне по-нататък в сградата. По-възрастният детектив задържа вратата, а по-младият тръгна плътно след мен (може би се страхуваха да не им избягам?), докато вървяхме по коридор, от двете страни на който имаше номерирани стаи с врати от дебело стъкло.

— Много ли време ще отнеме? — попитах.

— О, не мисля, сър — отговори Монкс.

После отвори една празна стая и ме подкани да седна зад масата вътре. Той също седна и ме попита за името ми, за възрастта ми и с какво се занимавам. За адрес посочих адреса на празния апартамент до реката. После той повика един униформен полицай, който, без да каже нищо, застана зад мен. Монкс излезе от стаята. Минутите се заизнизваха. По всичко личеше, че се опитва да ме сплаши и макар да знаех, че е така, това не ми помагаше да се почувствам по-спокоен. Част от мен изтръпна при мисълта, че всеки момент можеха да разбият вратата на апартамента до реката с надеждата да намерят туидените дрехи, съответстващи на влакната под ноктите на ръцете на жертвата (въпреки че аз отдавна се бях отървал от въпросните туидени дрехи) или пък е намерение да проверят четката ми за зъби за ДНК, съответстващо на пръските пот и засъхнала слюнка по неговите дрехи. Вътре, разбира се, нямаше никакви мебели, което определено щеше да ги озадачи.

Минаха двайсет и пет минути, преди Монкс да се върне с полицай Робъртс, без въобще да се извини за забавянето си. Включи записващо устройство и каза името си, после моето, имената на Робъртс и на другия полицай, датата, часа.

— Просто пести време, сър — вметна.

Пред себе си имаше папка.

— Заподозрян ли съм? Или какво?

— Ако предпочитате да присъства адвокат?

— Не, разбира се. Защо да предпочитам?

— Прав сте, защо ви е…

Увери ме, че не съм задържан. И че съм свободен да си вървя, когато поискам, макар да бях сигурен, че опитам ли да си тръгна, на мига всичко щеше да се промени. Кръстосах крака и се постарах да изглеждам спокоен. Най-голямото ми притеснение в този момент беше да не се наложи да остана и да оказвам съдействие на разследването в продължение на часове. Каквото и да се случеше тук, едва ли щеше да бъде по-лошо от това Абигейл да се прибере и да намери пред вратата си ключа на Шарп, знаейки, че аз съм бил този, който го е оставил.

По напълно ясни причини Абигейл беше премълчала за Шарп. Затова искаше да напусне града — за да остави тези терзания зад гърба си и да се върне към безметежния си живот сред колегите и приятелите в Лондон. По всяка вероятност и тя беше почувствала, че връзката й с мен е грешка — привличане, събудено от потребността й от утеха. Намереше ли ключа, край на всичко. И в момента заплахата лежеше върху входното й килимче. Тя нямаше да се поколебае да излезе напред и да постъпи така, както е правилно (според непоклатимите й принципи на порядъчна жена, интересуваща се от поезия и колоездене), да признае, че тя е другата жена, да даде обяснение за липсващия комплект сакове на Шарп, да опровергае абсурдната теория за връзката му с мисис Куксън и да навре пръста на обвинението в лицето ми, най-вероятно с истеричен панически писък.

— По вашите собствени думи… — нареждаше Монкс, повтаряйки, че това са само свидетелски показания. Трябваше да минем през цялата история още веднъж — моментът, в който бях пристигнал у семейство Шарп във въпросния ден, състоянието на къщата, какво точно е казала мисис Шарп, какво точно се е случило помежду ни и т.н.

— Помежду ни?

— Всичко. Тя е била разстроена. Вие опитахте ли се да я успокоите?

— Ами, да, разбира се, в известен смисъл.

— Всичко — каза той.

И аз отново разказах всичко — бъркотията, бинтованата ръка на мисис Шарп, неговите предполагаеми изневери, историята за кучето, което тя твърдеше, че било убито от него. Дали да спомена кърпичката, която й бях дал, докато плачеше?

— А да, кучето…

Той непрекъснато ме прекъсваше — да попита за нещо, да потвърди, да изясни или да влезе в по-големи подробности за това или онова. Полицай Робъртс, с отворен бележник, само ме наблюдаваше и не казваше нищо. Той пък какво искаше? Не ми се вярваше да имат категорични доказателства за това, че съм замесен. Единственото, което знаеха със сигурност, беше, че в същия ден съм бил там заедно с мисис Шарп. Може би бяха решили, че сме съучастници. Сигурно затова беше намекът за успокояването. Очевидно просто проверяваха дали ще клъвна.

До момента голяма част от подробностите по случая бяха дошли от пресата и от слуховете из града. Тялото на Шарп беше престояло на открито цяла седмица в топлото време. Плъхове, котки и гарвани го бяха гризали и кълвали; големи парчета месо от горкия човечец бяха завлечени от лисиците. (Според Сентинел семейство Куксън наскоро били имали разправия със съсед, който отглеждал кокошки, заради навика на мисис Куксън да изнася храна за лисиците вечер навън.) Онова, което беше останало от Шарп, беше бая разложено. Досега полицията не беше успяла да докаже своята версия, че тялото е било преместено — както би било например, в случай че Шарп е умрял в дома си при спречкването с жена му. Вероятно още работеха и по версия, в която мисис Шарп е действала сама, като е проследила съпруга си до Куксън и после го е ударила с нещо твърдо. Нараняванията обаче бяха два вида: едната травма беше причинена от удар с неизвестен тъп предмет, който можеше да бъде, а също така и да не бъде, каменната настилка във вътрешния двор, а другата — от удар в главата с оръжие, което беше оставило видим отпечатък, макар да не беше ясно вследствие на кой от двата удара е настъпила смъртта. Във всички случаи обаче, както бяха заявили, разследваха убийство. Възможно беше например мистър Шарп да е отстъпил назад, да е паднал и да си е ударил главата в каменната настилка и тогава да е бил довършен от мисис Шарп или от неизвестни извършители. Това се въртеше в главите на полицаите и на гражданството, макар нито един от сценариите да не беше напълно издържан. Както и да сглабяш парчетата, винаги има едно или две, които явно идват от друг, липсващ пъзел.

Стигнах до края на моя разказ. Май бяхме започнали да се въртим в кръг. Колкото и да не ми се вярваше, минали бяха вече два часа, откакто ме бяха взели от вкъщи. По-възрастният продължаваше да седи с длани върху папката пред себе си, сякаш всеки момент щеше да я отвори.

— Трябва само да преслушаме записа още веднъж, за да сме сигурни, че всичко е наред, мистър Хеминг. Техника, нали разбирате.

— Разбира се.

Полицай Робъртс излезе от стаята. Монкс взе да ми задава въпроси за бизнеса ми — дали съм единствен собственик, колко служители имам и т.н. Това пък защо беше? Не бяхме ли приключили? Просто си бъбрехме или какво?

— Всъщност има още едно-две неща. Когато си тръгнахте от семейство Шарп във въпросния ден и казахте на мисис Шарп, че ще се върнете по-късно с документите за продажбата, какво се случи после?

— Как така „какво се случи“?

— Къде отидохте?

— Вероятно право в офиса. Беше събота. Доста натоварена, доколкото си спомням. Сигурно съм бил зает с нещо.

— Разбирам, и затова не сте се върнали. Нито същата събота, нито в неделя, нито в понеделник, нито даже във вторник или сряда. Мисис Шарп каза, че се е наложило да се обади в офиса ви в четвъртък. Потвърждава го и дневникът в офиса ви — мисис Пег е регистрирала обаждането.

— Уенди, да, тя е много изпълнителна.

— Но дори и тогава, според записките на мисис Пег, някой е трябвало да отиде вместо вас. Мис Катя Стан-ка…

— Станкевичене, да. Скоро ще стане Джоунс — добавих аз с усмивка.

Той ме погледна.

— Сгодена е за уелсец.

— И каква е причината за отлагането?

— Катя?

— Мисис Шарп. Не ви ли е важна тази сделка?

— Честно казано, имайки предвид отношението на съпруга, чудех се дали семейство Шарп нямаше да създадат повече затруднения, отколкото си заслужаваше. В крайна сметка колегата от „Уърд и Хюм“ беше буквално изхвърлен на улицата от мистър Шарп.

— Да, така е, въпреки че, както знаем сега, по това време — следващия четвъртък или почти седмица по-късно — мистър Шарп е лежал мъртъв в двора на другите ваши клиенти, мистър и мисис Куксън.

— Да, за съжаление, макар че аз едва ли е имало как да знам за това.

Монкс погледна замислено към мен и остана така за половин минута, а Робъртс затвори бележника си и зачака. После Монкс рече:

— Името Дамато говори ли ви нещо?

Сърцето ми едва не спря. Но почти веднага се досетих, че има предвид фирмата, която бях регистрирал, за да минават през нея личното ми имущество и финансите ми. Постарал се бях да не се разбере, но за един опитен детектив не беше невъзможно да свърже и мен, и агенцията ми с Уилям Р. Хеминг, фигуриращ като едноличен директор на Дамато Асошиейтс, чиято собственост бяха апартаментите край реката и други имоти, пръснати из града. Не беше чак такъв проблем. Ако се разровеше човек по-надълбоко — например при данъчните — щеше да се окаже, че Уилям Р. Хеминг е плащал коректно и без възражения през посредник в Лондон, който се е занимавал с финансовите трансакции. И всичко е било напълно законно, макар да съм наясно, че хората, които предпочитат такава неприкосновеност — или тайнственост, както би казала Зоуи — винаги са обект на подозрение. От само себе си се разбира, че като човек, който държи да остане незабележим, нямах никакъв интерес да бъда заподозрян.

— Мистър Хеминг?

— Не бих отрекъл, да.

— Сигурен съм, че това е просто клевета — каза той. — От някого, който е ровил в миналото. — Извади от папката си фотокопие на изрезка от вестник и го плъзна по масата към мен. — Стари новини от Следствената служба в Норич — поясни.

Щом го видях, сърцето ми отново заблъска в гърдите ми.

Отнасяше се до разследване, свързано със смъртта на Харолд Бъкшоу, 47-годишен, служител към „Комунални услуги“. Нямаше снимка. Заглавието над една от колонките гласеше: „Трагедия с бивш парков служител“.

— Това е от преди двайсет и седем години — успях да кажа.

Безжизненото тяло на мистър Бъкшоу, както научил съдът, било намерено в плитък гьол в едно ранно зимно утро от човек, който разхождал кучето си. Аутопсията показала, че е бил алкохолно зависим. През август предишната година мистър Бъкшоу бил оправдан от магистратите в Норфък във връзка с отвличането на две деца. По показания на свидетели мистър Бъкшоу изпаднал в депресия, когато загубил работата си в служба „Озеленяване“ и редовно бил виждан пиян на различни места в околността. Полицейски служител свидетелствал, че преди време мистър Бъкшоу е подал оплакване за две нападения — посегателство върху него самия и криминална повреда на прозорец в общинското му жилище на „Лоуър Ийстли“. Вечерта, преди да бъде намерено тялото на мистър Бъкшоу, две млади жени, излизащи от пивница „Уери“, видели как той бил нападнат от двама младежи. Смъртта му била причинена от удавяне. Съдът постановил, че е било нещастен случай.

Някой беше оградил с червено отпратката към отвличането и беше написал: „ТОВА Е ХЕМИНГ! Да се пита за ДАМАТО!“

— Какво за Дамато?

— Нямам идея — казах аз. — Дамато живееха срещу нас.

Монкс почеса носа си.

— Според бележките по случая, участъковият полицай е говорил с баща ви, но не са били предприети никакви действия.

— А трябвало ли е? Аз нямах нищо общо. Освен това бях малко по-голям от тях.

— Били сте десетгодишен. Тези деца са били тригодишни.

Аз вдигнах рамене.

— Какво мога да кажа?

— И още нещо, „Мемори Лейн“ — продължи Монкс, отваряйки папката отново. — Интересно какво бихте казали за това писмо. Разбрахме, че е от директора на вашето бивше училище до майка Ви.

Още едно фотокопие.

Уважаема мисис Хеминг,

Благодаря ви за приложеното писмо от 12 юли и за любезното ви дарение. Оценявам вашата откровеност и вашето съдействие. Истинско съкровище! И при все това, убеден съм, кутията на Пандора! Както можете да си представите, аз съм също толкова потресен, колкото и вие, от факта, че Уилям е посегнал върху личното пространство и върху вещите на останалите момчета с такава разочароваща липса на уважение към общоприетите норми на поведение, независимо от риска да бъде разкрит! Фактът, че провинението е продължило толкова дълго, е особено обезпокоителен. Няма съмнение, че ако не го бяхте оттеглили от училище въз основа на другата причина, Уилям със сигурност щеше да бъде изключен, тъй като по същество това е кражба, независимо че откраднатите вещи — поздравителни картички, писма, топка от гумени ластици и различни дреболии, които момчетата колекционират — сами по себе си имат малка ценност. В светлината на горното наблюдение, смятам, че най-добре би било да не се опитваме да връщаме тези вещи на техните законни притежатели. Що се отнася до училището, ние сме готови да оставим този епизод зад гърба си и да продължим напред. Сандъчето, разбира се, ще ви бъде върнато.

Приемам смекчаващите вината му обстоятелства, на които вие настоявате — фактът, че смъртта на баща му през миналата година е била тежък удар за него, но дори и при тези обстоятелства, поведението му е недопустимо. Тетрадките на Уилям, които съдържат информация и опетняващи коментари за другите момчета, са особено проблематични.

Споделяте, че е отказал да продължи образованието си и е постъпил на работа в уважавана семейна фирма. Пожелавам всичко най-добро в това начинание и искрено се надявам, че натрупаният опит и получените уроци ще му бъдат полезни за в бъдеще.

Искрено ваш,

Е. Х. Ейкърс

Директор

И тук имаше бележка, надраскана с червен химикал: „Да се попита за психиатричната му диагноза“.

— Нужно ли е да ви питам за психиатричната ви диагноза? — обади се Монкс.

— Всъщност това е леля ми, не майка ми…

— Ако може да се придържаме към същността на въпроса.

— Наистина нямам представа за какво говорите. Това очевидно е някакъв опит да бъда очернен — и чиста клевета!

— Кой би искал да ви очерни, мистър Хеминг?

— Братовчедка ми, предполагам. Имам сериозни опасения, че тази жена не е с всичкия си. Приема моя успех като лична обида. А и, честно казано, всичко това е било толкова отдавна. Трудно ми е да си спомня що за човек съм бил тогава, а вие искате да отговарям за постъпките му. Кой може да го направи? Пък и, както виждате, щетите са били минимални. Дали съм крал футболни програми и бонбони от стаите на момчетата? Е, добре, спипахте ме, признавам!

— Казват, че старите навици умират трудно, сър.

— А понякога просто умират. Вие нямате ли младежки прегрешения в тайника си, детектив сержант Монкс? Както е казал мистър Ейкърс тук, трябва да продължим напред.

— Как почина баща ви, мистър Хеминг?

— Моля? Почина при инцидент с корабче. В Норфък.

— А вие бяхте…?

— На училище. В Йоркшир. Бях травмиран. Затова и имах нужда от психотерапия. Предполагам за това бълнува братовчедка ми.

Монкс се замисли, или може би се престори на замислен, а после хвърли поглед към Робъртс, който излезе от стаята. Погледнах колко е часът, опасявайки се, че колкото повече поглеждах към часовника си, толкова повече Монкс щеше да ме държи тук, търпеливо чакайки ме да се изтощя и сам да се препъна с някоя лъжа. Усещах, че крояха нещо. Не бяха приключили с мен. А Абигейл щеше да си бъде вкъщи след половин час.

Минаха още десет минути.

Даже и колата ми не беше тук.

Монкс не казваше нищо. Просто чакаше.

Влезеха ли в апартамента до реката (а имаха ли право да го направят всъщност, без да са ме арестували за нещо?) и намереха ли го празен, със сигурност щяха да се върнат до другия апартамент, правилно заключавайки, че в крайна сметка живея там. И тогава…

Вратата се отвори и Робъртс влезе отново. Носеше нещо в найлонов плик. Монкс го отвори и с пресилено внимание сложи съдържанието му на масата пред мен.

— Познато ли ви е?

Двамата мъже ме гледаха изпитателно, докато моята ръка бавно се плъзна към джоба ми и усетих как гърлото ми внезапно пресъхва.

— Театрален бинокъл — успях да кажа.

— Ваш ли е? — Монкс събра длани пред лицето си и погледна над тях към мен, с вдигнати вежди.

— Какво ви кара да мислите така?

— Иззет е от автомобила, който е принадлежал на Дъглас Шарп. Новият собственик на колата го е открил, когато се опитал да отвори органайзера с инструментите. Заклещен бил вътре, според думите на човека. Представете си само.

Робъртс, който стоеше със скръстени ръце, се подсмихна едва забележимо.

— Мисис Шарп ни каза, че сте използвали малък театрален бинокъл, когато сте бил у тях?

— Възможно е. Използвам го, за да инспектирам покривите и водосточните тръби. Вероятно вече сте го проверили за пръстови отпечатъци — казах аз.

Той ме погледна.

— Предполагам, че не сте намерили мои.

Никой от двамата не отговори.

— Иначе вече щяхте да сте ми закопчали белезниците.

— Това вашият бинокъл ли е, мистър Хеминг?

— Бих ли могъл да получа чаша вода?

— Моля отговорете на въпроса, мистър Хеминг. Това вашият бинокъл ли е?

— Не — казах аз. — Защото моят е тук. — Извадих го от джоба си и го сложих до уликата. — Може да ви се виждат еднакви, но не са. Имам този красавец от години.

Монкс го разгледа и го подаде на Робъртс, който го обърна от всички страни, като че ли търсеше нещо, което да му подскаже какви да бъдат следващите му думи.

Аз погледнах часовника си.

— Ако това е всичко, чака ме доста работа.

 

 

Хукнах с всичка сила. Тичах така, както не бях тичал никога дотогава. Макар елегантните кожени чепици никак да не стават за тичане. Тракаха по паважа пред стъпалата ми, сякаш бяха нещо напълно автономно, което цялата останала част от мен се мъчеше да настигне. Минувачите, сащисани, отстъпваха от пътя ми. Не минах през центъра, ами се спуснах надолу по алеята, като заобиколих откъм задната страна на сградите. В момента Абигейл със сигурност вече беше отключила колелото си и вероятно се канеше да тръгне през парка към крайречната пътека. Прецених, че от мястото, където се намирах, щях да се придвижа по-бързо, ако се придържам към главния път и следвам маршрута, който самата Абигейл избираше, когато се връщаше от сутрешния си джогинг, и който извеждаше до хълма и кръстопътчето с пекарната и вестникарницата, с чийто собственик бях разговарял преди време. Останал бях вече без дъх. Можех само да се надявам нещо ще я забави — я колега, я спукана гума. Чувах далечната музика от лунапарка в общинския парк. Там щеше да е пълно с деца. Това със сигурност щеше да я забави. Аз обаче продължих да тичам. Оставаше ми вероятно още около километър и половина, а може би три. Тичах, макар да беше вече безнадеждно. Стисках зъби и тичах — покрай бензиностанцията, покрай „Уелингтън“, покрай познатите улици и къщи от лявата ми страна горе на високото, които гледаха надолу към гората, ширнала се по протежение на реката и парка. Шепнех името на всяка улица подред, докато в един момент просто не можех вече да помръдна и крачка повече. Трябваше да спра. Когато спрях обаче и погледнах назад, видях автобус, който тъкмо излизаше от завоя. И отново се втурнах тичешком. Виждах спирката на около стотина метра пред себе си. Усещах как автобусът все повече ме настига и вдигнах ръка да му помахам да спре. Той избръмча покрай мен, но после забелязах как мигачът му бавно присветна, преди да отбие в разширението на спирката.

Изкатерих се по стълбите почти пълзешком.

— Чудесен ден за малко тренировчица — изгука шофьорът.

Едва отворих уста да продумам.

— „Фаунт Хил“ — промълвих запъхтяно и му протегнах шепа с монети. — Благодаря. Спасихте ми живота.

А дали? Беше вече и двайсет. Докато гледах как автобусът изяжда пътя отпред, се приготвих отново да си плюя на петите. Вратата изсвистя и се отвори. Хукнах с големи подскоци покрай вестникарницата, през пътя, срещу движението. Погледнах дали колелото е там, вързано за релсата. Нямаше го. Добрах се до къщата, взех стълбите с няколко отскока, спрях се пред синята врата и заопипвах джобовете си за ключа. Хвърлих поглед назад и тогава я видях — червена фигура надолу по пътя. Приближаваше, бутайки колелото си, с единия крак на педала, с лице към колите от лявата си страна. Погледнеше ли нагоре в този момент, щеше да ме види. Отключих вратата и я затворих зад себе си. Ключът на Шарп беше на килимчето. Грабнах го и пуснах нейния на неговото място.

Все още имаше време. Стига да пожелаех, можех просто да отворя вратата и да се усмихна изненадано — да обясня, че кандидат-купувачите са дошли по-късно от уговореното и току-що са си тръгнали. Постоях, поколебах се какво да правя, нервите ми бяха като наелектризирани. Само две или три седмици по-рано щях да се изкатеря по стълбата към тавана, да се метна в своята бърлога от мебели и тихичко да изчакам прибирането й, с очи, примижали в очакване, с уши, наострени за прещракването на ключа, за първите й движения и промърморени думи. Но това беше минало. Днес успях да избегна куршума и всичко ми се струваше възможно — но не и сега.

Мразех я за това. Мразех я, задето ме беше подмамила в тези плаващи пясъци далеч от моя живот, далеч от моето място и цел, уж за да ми даде нещо ценно, а си го беше придърпала обратно в мига, в който почти го бях стигнал.

Но, разбира се, още не беше загубено всичко. Аз все още дишах. Затова ги имаше и семейство Перети — за да забие отново сърцето ми. Те просветваха в ума ми с меката топлина на предстоящото откритие, докато времето необратимо изтичаше със стъргането и дрънченето на колелото в реката, с отмерените стъпки на Абигейл по стълбите. След секунди ключът щеше да се завърти…

И тогава избягах, както многократно бях правил в други къщи и в други моменти — запазвайки, а може би просто разтегляйки във времето, болезненото удоволствие от мига, съхранено като скъп спомен от този рискован ден — през задната врата, през двора, без дъх, развълнувано, в уличката отзад и надалеч от това място.