Фил Хоган
С удоволствие ще намина (25)

24.

Влязох неканен в живота на Абигейл същата сутрин, в която се случи случката с мистър и мисис Шарп, само няколко минути, след като я бях видял да тръгва за работа с още влажна от сутрешния душ коса. Изненадах се, че е излизала да тича, както всяка друга сутрин. Стори ми се уморена, докато смъкваше колелото си от стъпало на стъпало по стълбите пред входа. Без съмнение беше притеснена за скъпия си Дъглас. Последното й съобщение до него беше изпратено веднага след полунощ. Сигурно се страхуваше, да не би да се е сдобрил с жена си в последния момент. Огледах я как се отдалечава с колелото надолу по пътя до пролуката в зида, откъдето се слизаше до крайречната пътека.

Нямах никакви съмнения, че този път ключът ще пасне и въпреки това не отключих веднага, а спрях, за да се насладя на мига спокойствие, преди да го завъртя. После затворих вратата зад себе си, замижах, вдишах и задържах вкуса от тази първа глътка въздух в ноздрите си. Просто няколко молекули, нищо повече. Но магически молекули, особено по това време на деня, когато въздухът все още пази заряда на доскорошното човешко присъствие. Обичайните утринни аромати, реещи се във въздуха — на кафе, шампоан и кроасани, но освен тях имаше и още нещо. Там беше самата Абигейл — шумоленето на дрехите върху кожата й, топлината от леглото й, ментовият й дъх, вихрушката от прашинки, вдигнати от едно най-обикновено завързване на обувките. Такива са знаците, които оставяме след себе си. Упойващо изкушение. Най-мечтаната височина, тръпката от новото. Прясна дрога, изкушаваща да бъде опитана.

Когато отворих очи, първото нещо, което видях, бяха два еднакви сака, по всяка вероятност саковете на Шарп, подредени един до друг в неизползвана трапезария. В желанието си да не пропилея нищичко от този ден, вървях и записвах всяка новоизникнала пред мен сцена с портативната си камера. В дневната беше пълно с масивни мебели, имаше кафе масичка с извити крака, вази, крещящи дамаски. На горния етаж беше голямата спалня на майката на Абигейл, където още тегнеше мирис на смърт, следваше голяма стая за гости, още една малка стаичка със засек, в който беше вместено единично легло с метална рамка и след това… идваше ред на просторната стая на Абигейл — с леки дървени мебели, с разни момичешки съкровища, с лампа от 1960-те, с килимче-зебра, с бюро и лаптоп, с познатите червени пердета, които неведнъж бях гледал откъм улицата как светлеят вечер, с мечето на майка й. Имаше още CD плейър, телевизор, DVD-та, рафтове с книги — романи, поезия, популярна психология, философски справочници и пътеводители. Това беше нейното съкровено пространство — такова, каквото го беше оставила като тийнейджърка и в което се беше върнала като зряла жена. Забелязах кашони, които стояха неразопаковани. И още книги с поезия, някакви стари университетски издания. Сякаш след смъртта на майка си все още не се беше решила да се нанесе в къщата изцяло. Не докоснах нищо, не отворих нито едно от чекмеджетата, не търсих нито дневници, нито снимки, нито писма. Не беше ден за ламтене, а за благодарност. Понякога това, което имаш, е всичко, от което се нуждаеш. След като бях преминал през какви ли не изпитания, за да бъда сега тук, стигаше ми просто да се отпусна в мекотата и топлия аромат на леглото й, с небрежно метната на купчинка кувертюра на есенни листа и с възглавници — намачкани и ненабухкани след нощния й сън.

О, сладка, уханна дрямка.

Когато Абигейл се прибра, аз бях вече на сигурно място над нея, самозаключил се на боядисания в цвят горчица таван с грижливо съхранени стари спомени: настолни игри, играчки, бебешка количка за кукли, старо радио с кутия от орехово дърво, кашони с отдавна описано съдържание — прилежно трупана семейна съкровищница, останала с един-единствен притежател.

Разположих се върху походната си постелка в една ниша между струпани мебели и вдигнах щората на таванското прозорче към синьото звездно небе. Показах ключето от моята касичка пред камерата и издълбах знака си в една от дъските на пода. Тя слезе да вечеря в празната ехтяща кухня (с радост открих, че звукът дори от най-лекото потропване на приборите й отекваше из цялата къща) и после отново се качи горе. О, Господи. Лежах в тишината на слабо осветения от звездите полумрак, докато тя се движеше насам-натам. Чух я да говори (с кого ли?) по телефона. Послуша някакво радиопредаване. Почете книга и изпрати още няколко развълнувани послания на гласовата поща на Шарп. По някое време влезе в банята и я чух да ползва електрическа четка за зъби. Покашля се леко. Матракът й проскърца, когато се обърна, за да изключи нощната лампа или да нагласи алармата. Стори ми се, че поплака малко. Имаше ли по-щастлив човек от мен?

Преживял съм не малко изненади и приключения. Заснемал съм се с камерата скрит в прахоляка под леглото, докато един мъж, бързащ да не изпусне влака, гладеше ризата си в същата стая. Осветяван съм най-ненадейно в малкия заден двор на една млада жена по тъмно (всъщност сега мога да ви кажа, че това беше Зоуи). Най-добрите ми моменти са били смесица от комично и героично. Представете си ме, например, в къщата на семейство Хаут на „Андерс Клоус“ — полет от Флорида в шест часа по разписание, такси, заявено за 7:15, за да ги докара до вкъщи към 8:15 или 8:30? Станах по тъмно, взех си душ, почистих с прахосмукачката, заципих чантата си за уикенда, закусих на спокойствие. Измих и подсуших чашата си от сока (бях си донесъл собствен сок), опаковах боклука в торбичка, изметох трохите от кейка (едно големичко парче шотландски сладкиш, прибрано в шкафа), охладих чайника, измих кафеварката и я върнах на място. Точно по график таксито спря до бордюра, децата, вдигащи врява, бяха пуснати да си влязат. Щом входната врата се отвори, аз безшумно се измъкнах през зимната градина отзад, шмугнах се сред градинските храсти и излязох през една тясна, но удобна пролука в живия плет, от която се виждаше двора на болницата (където знаех, че мистър Хаут работи нещо в администрацията). Обикновено съм много прецизен в планирането на чисти излизания, въпреки че в този случай ми беше приятно да си представя как мисис Хаут спира на стълбите, докато съпругът й се бори с куфарите. „Странно — представих си я да казва. — Не ти ли мирише на кафе?“ Малка ароматна загадка, която избледнява с всяко следващо помирисване на въздуха.

Безразсъдство, заплаха, победа — всичко може да изостри апетита. Абигейл беше моята цел номер едно. Вкусвах я, изпивах я, мечтаех я, вдишвах я. Тя беше най-изкушаващият наркотик, най-шеметната височина, най-рядката пеперуда — всичко в едно. Това продължи пет дена — не можех да рискувам повече, преди да бъде открито тялото на Шарп — но какви пет дена само! Денем отивах при нея в библиотеката. Обичах да гледам как грациозно върви между стелажите, как бързо се движат ръцете й, докато работи нещо на бюрото си. Когато обстоятелствата позволяваха, се приближавах и улавях уханието на парфюма й. Тя не ме погледна нито веднъж. Беше съвършено.

Мярках се в офиса както обикновено, въпреки че Катя или Зоуи, или Уенди може по-късно да са си спомнили (ако са ги питали, което вероятно се е случило), че в последните дни и седмици съм бил по-напрегнат от обикновено. Двамата със Зоуи ходихме с колата до комплекса за възрастни хора, отново с договор за подписване, а в същия ден Катя поби още две табели за продажба (както подобава, гръмнахме и бутилка шампанско за добре свършена работа накрая, при което Зоуи — видимо превъзмогнала недоразумението помежду ни — показа на Джош как да извади корковата тапа, без „преждевременно бликване“, както се изрази, при което Джош се ухили и порозовя). Отново Катя — която не беше разбрала нищо за разногласията в семейство Шарп от предишния петък — отиде да разговаря повторно с мисис Шарп, да направи оценка на къщата и да подготви документите, след което изпрати Джош да направи снимки.

През цялото това време аз почти не се сетих за Шарп, който пет дни и нощи подред беше съзерцавал слънцето и луната от задния двор на Куксън. Тогава случилото се с него ми изглеждаше като неизбежно следствие от по-сериозна необходимост. Ако се сещах за него, то беше единствено с омраза, задето беше въвлякъл и мен в смъртта си. Имаше и моменти, когато бях убеден, че характерът му е бил причината за позорния му край; че е пресякъл път, който не е трябвало да пресича. Чудех се също така (когато изобщо се случеше да се замисля за него) какъв е бил поводът за настроението му в деня на първата ни среща. Възможно беше вече да са се били сдърпали с жена му заради кучето, или пък с Абигейл заради жена му. Или да е водил кучето до къщата на Абигейл и тя да му е отказала да го пусне. Представете си само колко бесен трябва да е бил, когато се е прибрал и е заварил лайното на Барни върху килима! При такова наслагване на събития — дори и ако се приеме, че моят принос е доразпалил окончателно гнева на Шарп — смъртта на Барни е била неизбежна. Изненадващо ми се виждаше единствено това, че горкото създание беше просъществувало толкова дълго. Жалко, че Абигейл никога нямаше да узнае от какво я бях спасил. Ето такива неща си мислех най-вече, когато се сещах за Шарп.

Сега като си спомням, ми се струва, че тези пет дена свършиха като един миг. Друг път ми изглеждат като безкрайните ученически ваканции от детството, или като невинните лета, които човек си спомня преди яростна военна атака. Чувствата ми ме теглеха все към нея, разлюлени и прииждащи като приливи, подвластни на божествената луна. Веднъж в сънената, сякаш дишаща тъмнина, ме връхлетя споменът за леглото на майка ми. С аромата на къпано, но и на нещо възкисело, когато държеше лицето ми допряно до корема си. Чуваш ли? Вътре в нея имаше мой брат или сестра, на същото място, където някога ме беше имало мен. Тук, в мекото гнездо между корабите чаршафи и голата кожа на майка ми чух близостта на този живот и се удивих от нея, и закопнях да бъда по-близо. Но всичко спираше дотам — до ухото ми, допряно до бавно пулсиращата топлина. Тук имаше любов, вечна и чиста. Трябваше само да се вслушам и тя беше там.

Пак по това време, когато стоях зад пердетата с парче хляб в ръка или зад люлеещия се стол в зимната градина и чувах гласовете им, понякога напрегнати и пискливи, си представях нейните думи като съкровища и в съня си ги правех огромни като в книжката си със стихотворения, онази с исполинските черни букви със заврънкулки. Провирах се между буквите — пропълзявах под покрива и стените на А или Н — и така тя беше близо до мен в сънищата ми. Какво стана с бебето, след като отнемахме майка? Това беше една от тайните, пазени от леля Лилиан и баща ми, който гледаше право напред и не казваше нищо.

Сега любовта се беше появила отново, в деликатен баланс — в образа на нищо неподозиращата Абигейл, чиста като мисъл, която можех да скрия на сигурно в главата си и никога да не пускам оттам. Усещах чистотата й в близостта, не в прегръдка или в поглед, или в нежни думи. Тук — макар и само за пет дни — аз имах нещо истинско и трайно. Да очаквам повече, да докосна наградата и да искам да бъда докоснат в отговор — да се въвлека изцяло (а аз знаех какво означава това) — беше сладък, но коварен избор.

Накрая се добрах до най-съкровените й неща, до тетрадката й с кожена подвързия — изписана със стихове с лилаво мастило, вътре беше пъхната и писалката й — и до тайните й от социалната мрежа, оставени една сутрин на показ в незатворения й лаптоп. Тук бяха част от снимките, които вече бях виждал. Оказа се, че вечерта с приятелки навън е била всъщност вечер с момичетата от читателската й група — сродни умове, наредени около маса с бутилки вино отгоре, една от жените уж свенливо надничаща над книга с меки корици с палав поглед. Шарп не беше в кадър, но се виждаше, че и той е там — забелязах издължените му пръсти върху столчето на една винена чаша, шикозния му ръчен часовник, поглъщащ светлината. В кожения си дневник Абигейл беше написала:

Звярът

Невидим (или тъй поне си мисли) под тъмния небесен параван,

примигва безразлично срещу Господ нощем, но кодът само Той разчита (и смешното е

именно в това),

а после се унася и му се присънват копненията от деня.

Звярът II

Дали небрежният ми чар окото ти е хванал във онази вечер,

или пък впечатляващ ритъм, дължина на стих и рима

слуха ти са погалили и са те приласкали нежно,

уханието ми да усетиш, да ме помилваш по ръката,

да уловиш мига и да ме вкусиш със целувка.

Поезията, признавам си, е заключена стая, към която умът ми е напълно безсилен да намери ключа, но аз четях и препрочитах захласнато написаното, и изговарях думите, сякаш несломимата ми воля и отдаденост можеха да освободят посланието, скрито вътре.

В една от обедните й почивки я последвах до минимаркета на главната улица. В библиотеката запазваше присъствие на духа, но тук беше съкрушена и тъжна, и красива. Купи си кутия с морска храна, спагети, плодове и мляко. Вечерта ароматът на вечерята й, смесен с витиевати звуци на източни инструменти, достигна до мен — сам по себе си истинско пиршество. На сутринта ядох грозде и ягоди от хладилника й. Колко я обичах само.