Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pleasure And A Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Фил Хоган

Заглавие: С удоволствие ще намина

Преводач: Зорница Стоянова-Лечева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Артлайн Студиос

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-036-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7808

История

  1. — Добавяне

39.

Сигурно си спомняте дребната услуга, която направих на възрастната мисис Уейд преди известно време. Тя все още е жива и здрава. Още си кара малката черешово червена кола до църквата и до пазара в четвъртък, и от време на време до болницата, когато се наложи. Напоследък все по-често отива с влака на гости на дъщеря си Рейчъл в Ели, остава да преспи и се връща на следващия ден. А пък аз с удоволствие гостувам в нейния дом през това време. Днес повече от всякога имах нужда от това. Полягам с леко присвити колене на дивана на мисис Уейд — с полираните дървени подлакътници, с натруфената кувертюра, метната отгоре — и затварям очи.

Представете си го като декомпресия — като постепенно завръщане от голяма височина или дълбочина, макар че можете да го оприличите и на плавно, изпълващо със сила подмладяване — представете си едно развито чуждоземно същество, потапящо се в края на тежък ден във вана с подхранващи химикали, или пулсираща капсула, богата на енергийни вълни. Това съм аз.

Умът ми се връща към Абигейл, но не с копнеж, а със съжаление. Откъдето и да го погледна, абсолютна грешка, също както със Зоуи, и какво разбрах? Това, че загубих любовта и обзелото ме върховно блаженство, оставяйки се да бъда всмукан от нещо по-нереално (или по-реално според общоприетата гледна точка). Прав беше Марино, като обясняваше как е преначертал параметрите си, избирайки самотата — или пътят на самотата — като единствен възможен път. Аз също имам всичко, което желая, в границите, които сам съм си определил — в пространството, което сам съм си избрал — достатъчно приближено до живота, със стриктни, премерени правила и контрол и с нисък, ограничаващ таван отгоре. Вече знам кое върши работа. Стой там, казвам си. Просто стой.

Не мога да не се усмихна, когато вестниците — толкова предсказуеми в опитите си да обяснят поведението на онези, които прекрачват социалните норми, или творенията на някой девиантен ум — говорят за „двойствен живот“, воден от този или онзи изобретателен престъпник. Всъщност вярно е точно обратното. Нормалните хора са тези, които водят „двойствен живот“. На повърхността е всекидневният живот — ходенето на работа, отиването на почивка. После идва животът, който желаеш да имаш — животът, който те държи буден нощем с надежда, амбиция, планове, напрежение, негодувание, завист, съжаление. Един по-динамичен живот на желания, движен от мисли за предстоящи възможности. Живот, който не можеш да имаш никога. Постоянно променящ се и недостижим във всеки един момент. Иска ви се да имате повече пари? Заповядайте, възползвайте се! Атрактивен сексуален партньор? Никакъв проблем. По-високо положение в обществото? По-високо ниво на интелигентност? По-бели зъби? Обсебени сте от това, до което не можете да се докоснете. Място, което сърби, а не можете да почешете. Измъчвани от принципа, че колкото по-невъзможно е да имате нещо, толкова повече го желаете, така и не можете да се почувствате щастливи.

При мен няма раздвоение. В моя живот няма сглобки. Всичките ми желания са събрани накуп, това, с което разполагам, ми е достатъчно, за да се справям и да се чувствам удовлетворен. Не се боря с ограничения. (Всъщност какъв по-добър пример за ограничение от една заключена врата? И какво по-просто решение от един ключ?) Моето пространство може да изглежда тясно, но светът вътре е ограничен само и единствено от въображението. Аз съм също толкова сложен и склонен да правя грешки, колкото всички други човешки същества, но по свой начин оставам щастлив и безразличен като звяра под тъмните небеса от стихотворението на Абигейл.

 

 

Моята капсула, богата на енергийни вълни, разпръсква спори с далечни спомени. Мисля си за баща ми, който умря в нещастен случай — от удавяне, също като мъжа от гробището, само че в по-дълбока вода. Дали и от това не е искала да ме предпази леля ми? Тогава не почувствах нищо друго, освен облекчение, че той вече няма да бъде разочарован от мен. Вероятно и той като мистър Стамп е обичал от разстояние. Отричам да съм бил формиран от него или от нея. Човекът, който бях и който още съм, е само и единствено мое дело, защото още от най-ранна възраст знам, че сам трябва да си издълбая местенце, широко точно колкото за мен, и там да бъде моето убежище. В това отношение имам успех. Рядко се сещам за баща ми. Леля ми, която никога не е изглеждала особено щастлива с него — сякаш просто го беше наследила след смъртта на сестра си — все казваше, че той е „зле с нервите“. Спи тогава, спи, настоявам аз.

Насън усещам кокалчето на средния пръст на баща ми между лопатките на гърба си. Смушква ме и ми крещи да отговарям на въпросите му, а на мен устните ми са като залепени. Дни наред, след като избягах от къщата на мисис Дамато, крясъците му кънтят в ушите ми. Сега баща ми, чийто ум ври от подозрения, е намерил едно малко снежнобяло чорапче, напъхано между тръбите в моята стая. Просто спомен, нищо повече, макар че това обяснение едва ли ще задоволи този готов да експлодира мъж. Леля ми го изблъсква от стаята, преди да завалят шамарите. После ме сграбчва за раменете и ме кара да я погледна в подивелите очи. Нещата покрай нас ще се променят, казва.

Улицата ни е вече улица на скръб и шепнещи гласове.

Нощем, под размиващите се пластове на спомените, за един тревожен миг зървам малката Анджела — загубена и разплакана, изпоцапана и боса, прекрачваща от зеленината на оградения парк в плътната сянка на глухата уличка пред нея. Спира, с лице сгърчено от страх. Уличката е тясна, покрита с мъхясал калдъръм, засенчена цялата от надвесени дървета, възправящи се нагоре като страховити великани от приказките на братя Грим — с протегнати ръце и възлести пръсти, с гъби, прорасли по влажните им вдлъбнатости. И в този момент ме вижда да скачам от зида в долния край на стръмния двор на семейство Дамато — милият батко, който й е показал шарените кибритени клечки. Очите й грейват от надежда. Аз обаче само я поглеждам и хуквам нататък. Нейните грижи вече не ме засягат. Дали тръгва бавно по мен? Дали по нея върви някой. С несигурна боса крачка пристъпва по страшната улица към слабата слънчева светлина в далечината някъде напред, а хлипането й остава нечуто за редицата заставени една за друга къщи отстрани, обърнати с гръб към нея, разкриващи тук-там само по някоя висока, почерняла пристройка.

От камиона за сладолед се разнася познатият, подканящ звън на камбанки. Някой ще я спаси. Това ли си мисли? Не мога да знам как вижда света тя. Не мога да знам колко време й отнема да стигне до края на дърветата — знам само, че уличката свършва също толкова внезапно, колкото и започва, но този път с шосе с доста натоварено движение, където малката Анджела полита във въздуха, подхвърлена от някакво возило, летящо надолу по хълма и ударена повторно от друго, изкачващо се нагоре.

Зайчето й така и не бива намерено и остава загадка.