Фил Хоган
С удоволствие ще намина (38)

37.

Отделил си бях целия понеделник. Мислех, че ще отнеме време да открия стика — или по-точно комплекта стикове — за голф на Шарп, но ги открих още в първия благотворителен магазин, в който влязох. Почти веднага разпознах заоблената, набраздена със зелени ивици глава на стика, подаваща се от калъфа. Опасявах се — а сега се надявах — че шарките на металната му ударна повърхност (успоредни линии, които, за щастие, се различаваха от линиите в моя знак) можеха да съвпаднат с отпечатъка, оставен върху кожата, плътта и костта на дясното слепоочие на Шарп. Обиколих магазина, преструвайки се, че разглеждам разните ненужни пъзели, джунджурии и стари дрехи. Не ми се щеше да купя целия комплект стикове и да рискувам възрастната собственичка на магазина да си ме спомни (по време на подновеното разследване, което със сигурност предстоеше). По-малко рисковано ми се струваше просто да изчакам, докато влезе в задната стаичка, за да сортира съдържанието на пликовете за смет, които обичайно се струпват през уикенда пред вратите на такива магазини, а после да измъкна стика от калъфа и да го пренеса до колата си, която бях паркирал наблизо.

В офиса Уенди ме посрещна разтревожена с новината, че Зоуи не е отишла на планираната среща с купувачи в дома на семейство Кърис и че днес е свободният ден на Катя.

— А Джош едва ли можем да го пратим сам.

— Не се притеснявай, аз ще се оправя с тях.

— Звънях й, но не се обажда.

— Ще опитам да й звънна аз по-късно. Сигурно пак я е хванала някоя от нейните депресии.

— Депресии ли?

— Да, и следователно не би желала да й се звъни на всеки пет минути.

По-късно същия ден се обадих на детектив сержант Монкс.

— Само да споделя една мисъл — казах. — Може и нищо да не е. Но след като направих някои проучвания, оказа се, че една от служителките ми явно си е загубила бинокъла. Сигурен съм, че е без значение, но…

— Но?

— Ами, там е работата. Доста е деликатно.

— И въпреки това, мистър Хеминг, усещам, че искате да го споделите.

— Нещо съвсем невинно — е, горе-долу. Става въпрос за Зоуи, която, трябва да отбележа, е прекрасна млада жена и ценен член на нашия екип. Та когато й казах за бинокъла, който сте намерили…

— Вие сте й казали?

— Да, и смея да твърдя, че нещо й е просветнало. Защото след това дойде при мен в офиса и ми каза, че преди време е имала кратка връзка с мистър Шарп — Дъглас, както го нарече. Което, както ми обясни, е било причината да не иска да се занимава с продажбата на къщата му. Ако намереният в колата бинокъл наистина е нейният — а тя така смята — ето значи как се е озовал там.

— В багажника?

— Еми, знам ли, това й казах и аз.

— А тя какво ви отговори?

— Ядоса се и каза „Използвайте въображението си, мистър Хеминг.“

— Аа.

— Проблемът е, че не съм сигурен дали наистина би се решила да ви го каже, но убеден съм, че би искала да елиминирате нейния бинокъл от разследването. Разбираемо е, че не желае да бъде замесвана…

— Зоуи в офиса ли е в момента?

— Не. Не е идвала днес. Предполагам, че е заради здравословни проблеми. Страда от депресия от време на време.

— Адресът?

— Аа. За него ще се наложи да ви се обадя пак по-късно. Уенди днес не е на работа, а само тя, опасявам се, може да даде информация по всички въпроси. Става ли да се обадя веднага щом дойде на работа утре сутринта?

Настъпи пауза, в която Монкс въздъхна.

— Ако не ви представлява трудност.

Налагаше се доста да помисля относно комплекта луксозни кожени сакове на Шарп — какво печелех, ако ги взема, рискувайки Абигейл да види, че липсват и да се замисли дали трябва да предприеме нещо по въпроса. Имах идея къде може да ги е сложила. Сторило ми се беше странно, че ключът за гаража липсваше по време на огледа със семейство Перети и беше логично да предположа, че в момента саковете се намират там — преместени от Абигейл, след като двамата с нея бяхме разчистили гаража от непотребните вещи на майка й. Хрумна ми обаче, или по-скоро стигнах до прозрението, че въпросният липсващ ключ може би вече беше у мен, че може би именно него бях взел в онзи рискован ден в библиотеката — ключът със зеления дървен ключодържател.

Първо трябваше да се уверя, че Абигейл е на работа и няма да ме изненада. Знаех от колко до колко бяха смените й, но не я видях никъде в библиотеката. Постоях отвън няколко минути, надявайки се да я мерна, преди да тръгна към „Рейстрик Роуд“. Когато стигнах там, звъннах на стационарния телефон вътре. Отговор не последва. Позвъних на вратата. Заобиколих отзад и през градината отидох до гаража. Зеленият цвят на ключодържателя идеално пасваше на дървената врата и, както и предполагах, ключът се превъртя в ключалката. Саковете обаче не бяха вътре. Нямаше почти нищо, само няколко градински инструмента.

Заключих и погледнах нагоре към прозорците на спалнята. Нещо не беше наред. Минах откъм предната врата и влязох. От ехото, което отекна из къщата, отговорът ми стана ясен. Проверих в предната стая, в дневната, в зимната градина, в кухнята. Взех стълбите на един дъх. Къщата беше почти напълно опразнена, най-вероятно с помощта на някоя от фирмите, които се рекламираха във вестника. Завесите и килимите бяха оставени, заедно с още няколко неща — една-две лампи, един плетен стол, едно килимче, за които тя вероятно възнамеряваше да се върне. Двата сака също бяха там. Обадих се в библиотеката и попитах за Абигейл.

— Съжалявам, но тя напусна преди два дни. Някой друг може ли да ви бъде от полза?

Звъннах и на мобилния, но не успях да се свържа.

Опитах отново. Представа си нямах какво смятах да кажа. Вероятно просто исках да се уверя, че всичко е приключило.

Накрая минах от задната страна на къщата. Ключът беше във вратата. Отключих, взех двата сака, отнесох ги в колата и се върнах с един лост. После заключих вратата отвън, мушнах лоста между вратата и касата и натиснах с все сила отгоре. Дървото, изгнило около ключалката, изскърца и се разцепи и вратата зейна. Преместих ключа от вътрешната страна в заключена позиция и оставих отворено.

Почти се бях прибрал, когато мобилният иззвъня. Беше тя.

Първо си пое дълбоко дъх.

— Виж, съжалявам. Мислех да ти се обадя. Истината е, че… ами, върнах се в Лондон. Просто ми дойде много, не издържах повече. Съжалявам, че се изнесох като последния страхливец. Стана спонтанно. Истината е, че не съм готова за връзка в момента. Освен това реших, че и разправиите покрай продажбата ще ми дойдат в повече точно сега. Не знам защо… просто, много е трудно, съжалявам. Знам, че изглеждаше, че ние…

— Не, не, всичко е наред — прекъснах я най-накрая. — Няма проблем. Неподходящ момент, това е. Въобще не се притеснявай. Ще извадя къщата от книжата ни. А ти, разбира се, си свободна да се свържеш с друг агент или както си решиш, наистина.

Постарах се да не звуча прекалено радостен, когато след малко се сбогувахме недодялано. Ето в какво се беше превърнала непреодолимата ми страст към Абигейл. А дали въобще беше възможно да има друг край?