Фил Хоган
С удоволствие ще намина (36)

35.

— Изненада!

Зоуи седеше на страничната облегалка на канапето, с къса пола и кръстосани крака. Очите й светеха. Усмихваше се. Пияна ли беше? Един поглед ми беше достатъчен да заключа, че се е разположила твърде удобно, за да се направя на разсеян.

— Господи, Зоуи, какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Направо съм влюбена в твоите ключове — отвърна ми тя. — Влюбена. Надявам се, че не ги използваш вече всичките. Знам как го правиш. Виждала съм те. Гледала съм те, като ходиш да ги вадиш. Как мислиш, че влязох, а? Цяла вечност ми отне да наглася нещата, но това е да си имаш добър учител. — И ми се усмихна широко насреща. — Ама много си лош. Крадец такъв. Взел си ми тайландското огледало с мънистенцата. Как ми го сви? От вкъщи си го взел, естествено. На ти да видиш сега. Така вече е честно.

Чекмеджетата с колекцията ми зад нея си стояха заключени и непокътнати. Няколко папки обаче бяха извадени, имаше и разпръснати снимки и разни надраскани бележки, които не бях писал аз. Пригади ми се.

— Слушай, Зоуи…

— Не-не-не-не-не-не-не, всичко е наред — прекъсна ме тя.

Сега видях, че беше сложила часовника на Шарп на ръката си.

— Така де, че даже и часовникът на Дъглас е у тебе! — продължи. — Бедничкият Дъглас. Ама ти не каза ли на ония полицаи, че никога не си го виждал.

— Дъглас? — изпелтечих аз.

Тя ме погледна многозначително.

— Аха… Мистър Шарп, разбира се. Не бой се. Няма да им кажа. Това ще бъде нашата тайна.

— Какво? Защо мислиш, че часовникът е на мистър Шарп?

— Защото аз му го купих, разбира се! Ще ми се да не бях. Голяма напаст беше, въпреки че за мъртвите лошо не се говори. — И се озърна стреснато наоколо. — Странно. Защо нямаш легло?

— Ти си му го купила? Познаваше ли го?

— А, ясно. Сега ще се правим на, как се казваше… на кавалери. О, мистър Хеминг, та вие бяхте там — в офиса, когато той влезе. Целуна ме точно пред прозореца. Пред очите ви.

— Кой? Кога?

— Отдавна. Миналата година. А после ти ни проследи до боулинг алеята. Да не би да си мислеше, че не съм те видяла? Толкова си ми сладък, ама все пак май доста си загазил, а? Какво се случи, мистър Хеминг? Не, нека аз да ти кажа.

Заяждаше се, естествено. Освен… освен ако не беше вярно. Да, веднъж наистина я бях проследил. Веднъж ли, два пъти ли беше, с някакъв мъж. Със сигурност не повече от три пъти. Миналата година или по-миналата. Шарп ли е било това? Възможно ли беше да е бил той?

— Чакай — рече Зоуи. И както беше пред масата, обърна лаптопа ми към мен. — Може и да се опиташ да отречеш, обаче виж — има го тук, на твоята флашка. Снимал си го в „Уорнинкс“ на една от литературните им вечери. Ето го Дъглас, ето ме мен. Ето и част от литературната ни група. А това е жена му, която той беше пропуснал да спомене, че въобще не е напускал. А малко по-натам има някаква нещастна женица, на която се е нахвърлил в мига, в който аз го зарязах, и която без съмнение скоро-скоро се е озовала на задната седалка на грамадната му кола в гората. О, много ги обича той тия работи. Двамата бяха заедно в ресторанта. Наистина ли мислеше, че ми пука за него? Това ли целеше, като избра маса точно срещу него и оная кротка женица от библиотеката, седнали там като влюбени гълъбчета, като някакви тийнейджъри? Носа ли се опитваше да ми натриеш? Аз ти прощавам, разбира се. Знам, че сигурно си искал да ми отмъстиш. Може би си мислел, че наистина го обичам. Или нещо подобно. Сериозно, ако си ревнувал от него, няма нужда. Той така ме унижи. Отвратителен беше. Никога не съм го обичала. Винаги си бил ти, винаги.

Явно беше доволна от себе си, така ми изглеждаше. Беше като замаяна. Всичко беше като в сън. Спомних си какво ми беше казала мисис Шарп за анонимната бележка, която била получила.

— Ти ли си изпратила на жена му снимка на Шарп как се прегръщат с другата жена…

— Как се прегръщат! — разсмя се тя. — Страшно си ми смешен. Боже мили! Ама наистина ми се иска да не го бях направила. Оттам тръгна всичко. Затова му е видяла сметката. Като чух, направо се поболях от чувство за вина. Не можех да кажа на никого. Помниш ли? Наложи се да си взема отпуск. Трябваше да попитам доктора за някакви успокоителни. Знаеш ли какъв ти е проблемът на тебе? — изненадващо попита тя.

Мъчех се да си представя как ли ще свърши всичко това. Не можеше да бъда — отказвах да бъда — заварен в това положение. Исках да спре да говори, но се страхувах какво може да се случи, когато все пак го направи.

— Твърде си добър — продължи тя. — Искаш на всекиго да помогнеш. Представям си те как си влязъл точно в разгара на кавгата у Шарп или дори когато тя вече го е била ударила с нещо. С бейзболна бухалка. Или не, чакай… това беше на следващата сутрин, нали така? ОК, явно там отново е станало напечено и когато си влязъл ти, мисис Шарп вече си е била изпуснала нервите, на теб ти е станало ясно, че е било нещастен случай или че не е искала да го удари толкова силно. Ти винаги виждаш най-доброто у хората! И си си помислил: защо не в имота на Куксън? Защото тя очевидно не е можела да го премести сама. Ти обаче защо не прецени какво може да се случи после? — Тя поклати глава. Майчице! — И наистина не е трябвало да ходиш при нея толкова често след това. Нищо чудно, че полицията ще иска да говори с тебе през пет минути.

Наведе се да отпие от една чаша, която сякаш се появи от нищото и сега видях, че на пода имаше бутилка, три четвърти от съдържанието на която вече го нямаше.

— Какво става тук, Зоуи? Какво точно правим двамата с тебе?

Тя се изправи и дойде до мен. Ухаеше на парфюм. Погледна ме в очите и ме целуна сочно по устните.

— Погрижваме се за тебе — беше нейният отговор.

Вечеряхме и пихме шампанско в „Двата лебеда“, което не беше точно моята представа за отпускаща вечер. Както обикновено, Зоуи беше тази от двама ни, която пи и говори повече. Не мога да си спомня какво ядохме. Тя не каза нищо за видяното в апартамента ми, което беше успокоително. Спомням си, че имаше очарователни идеи за това как би могла да бъде по-полезна в агенцията. Как можела да ме облекчи, като поеме по-голяма част от моите задачи. Твърде добър съм бил към служителите си; не можело да няма накъде още да се спести от разходи, трябвало да има още някой трик, за да се оптимизират печалбите.

— И все пак — намесих се аз по едно време, — ние сме най-успешната агенция в областта. Трябва да има нещо, което да правим правилно.

— Точно — отвърна ми тя. — А представяш ли си колко по-успешни можем да бъдем, ако се стегнем!

Противно на нагласата ми, тази нейна загриженост ме трогна. Истината — която тя нямаше да узнае — беше, че аз вече имах повече пари, отколкото ми бяха нужни, а също така и бизнес, който си вървеше приятно и спокойно и който беше на път да ме отведе там, където исках да бъда.

И въпреки това тя упорито настояваше да „помогне“.

— Проблемът е, че харчим твърде много — говореше тя в таксито на път за апартамента й.

— Права си, да — отговорих аз. — Трябва да помисля за това.

— Твърде си добър.

— Да, така е.

— О, Уилям…

Нещата се развиха, макар развитие да не беше точната дума.

Заедно бихме били страхотен отбор — продължи да настоява тя, когато се гушнахме под завивката й след пристъп на стеснително енергичен секс. А ако полицията не спреше да нахалства по отношение на местонахождението ми във въпросната сутрин, нейният план беше да признаем за тайната си връзка. От своя страна Зоуи щеше да ме прикрие, тъй като в онази сутрин тя също беше отсъствала от офиса. Нищо сложно: отишъл съм у тях. Любили сме се. Наистина е трябвало да се върна в офиса, но просто не съм могъл да издържам повече далече от нея. Защото сме луди един по друг, макар да се налага да го пазим в тайна, докато не стане официално, така да се каже.

— Официално?

Тя се сгуши на рамото ми.

— Шегувам се — каза, въпреки че ни най-малко не се шегуваше.

В офиса все гледаше пръстите ни да се докоснат, когато се разминавахме, както правеше и при предишната ни прибързана връзка. Веднъж ми донесе едно шоколадово сърце от магазина за подаръци в търговския център и го сложи на бюрото ми заедно с кафето.

Засега трябваше да не губя контрол. Прекарах следващите две нощи със Зоуи. Казах й, че няма да ме има през уикенда, като й обясних, че трябва да пътувам до Норфък, за да говоря с братовчедка ми по семейни финансови въпроси. Зоуи направи кисела физиономия.

— Нали знаеш какво казват за отсъствието — рекох аз.

Тя зарови пръсти в косата ми за успокоение и продължи да ме разпитва надълго и нашироко за семейството ми. Аз й отговарях със също толкова подробни и несъответстващи на истината отговори. Имах и аз един въпрос към нея, разбира се.

— Зоуи, дали мога да взема твоя бинокъл утре. Май съм си загубил моя някъде.

— Всъщност, сега като си помисля, май и аз така — отвърна тя. — От сума време не съм го виждала.

В петък, докато тя жизнерадостно гласеше в офиса увеличенията на таксите и пакетите с отстъпки за новите ни клиенти, аз отидох с колата си до нейния апартамент и влязох вътре. Използвах лаптопа й. Замислих се за малките размери на двете й стаи. Отворих и затворих вратите. Донесъл си бях комплекта с инструментите и една торба с парцали. С риск да обидя слабия пол, ще вметна, че според беглите ми наблюдения, жените са склонни да подхождат доста безхаберно по отношение на мръсната работа в поддържането на домакинството. Така например шкафът на Зоуи с такъмите за почистване съдържаше един ужасно допотопен стоящ газов котел. Ако се съдеше по патината от запечена мръсотия по него, съмнявам се да беше обслужван от години, да не кажем никога. Разопаковах инструментите и се заех да наглася налягането на газта в горелката. „Марк II“ специално се бяха доказали през годините като особено надежден вариант за задушаване на живущите по време на гледане на телевизия. Станеше ли жълт пламъкът, въглеродът трябваше да блокира топлообменника и накрая да освободи достатъчно въглероден монооксид, че да повали и слон. Уредът нямаше смукателен въздуховод за пресен въздух, което означаваше, че ще трябва да дърпа въздух от стаята. Което пък означаваше, че най-напред трябва да обиколя всички вентилатори, да отвинтя пластмасовите решетки и да сгъна вътре по един чисто нов парцал. Накрая почистих местата, където бях работил, от случайно изпаднали винтове, гайки и разни остатъци и си прибрах инструментите. Ако не звучи твърде извратено, добре свършената работа ми достави истинско удоволствие.

За вечеря си взехме индийска храна за вкъщи и се настанихме пред някакъв филм с бойни изкуства, пиейки вино. По едно време аз се извиних, че трябва да тръгвам, защото ще хващам пътя рано сутринта. Което в известен смисъл си беше самата истина.

— Карай внимателно — каза тя, прозявайки се.

Въобще не се съмнявах, че до понеделник щеше да бъде мъртва.