Фил Хоган
С удоволствие ще намина (17)

16.

Имах домашни задачи, които бях изоставил: боклук за изхвърляне, ризи за пералнята, костюм за химическото чистене. Отидох с колата до „Феърли“ — неравномерно застроено кварталче в покрайнините на града, където понякога си вадех ключове. Жилищен комплекс с достъпни жилища, в който имаше голям супермаркет и поредица от местни магазинчета — вестникарница, аптека, книжарничка, магазинче за акваристика, фризьорски салон, закусвалня, предлагаща пържено пилешко. Погрижих се за боклука и за прането и седнах в кафенето на супермаркета с кафе, сок и препечена филийка. Събитията от предния ден — голямото вълнение и пълното разочарование — сега бяха просто размити спомени. Всичко, с което можех да се похваля, беше трофейният ластик на Абигейл — спомен, който да притискам до бузата си като свята реликва.

Извадих телефона си и прегледах набързо видеото, на което бях заснел съдържанието на нейния телефон в библиотеката. Светлината беше слаба, но много от номерата в паметта се четяха. „Д“ за Дъглас, разбира се. „Домашен“ — стационарния телефон на „Рейстрик Роуд“, „Мама“, „Адвокат“, „Работа“. Разни лондонски номера, най-вече имена на момичета, вероятно приятелки. Снимките й включваха серия кадри от някакво събитие, което изглеждаше като вечер с приятелки навън; две или три снимки на по-възрастна жена — майка й, предположих аз — държаща старо мече-играчка; и една снимка на автора от четенето в „Уорнинкс“, на когото се беше възхитила. Имаше и две на Шарп: едната — на фона на дъска с меню, а другата, най-вероятно направена в дома на Абигейл, от което, разбира се, още повече ми се прииска да го убия — с мечето на скута. За мое разочарование нямаше нито една снимка на самата Абигейл.

Задържах на календара й: имаше поредица от отметки, отбелязани основно с „Д“, едната беше от последния вторник, когато ги бях видял да тръгват нанякъде с неговата кола. Днес също беше вторник, но за днес нямаше отметки. После се показаха напомнянията и той отново се появи — с днешна дата: „Д. Двата лебеда Иб 1:30“ — очевидно се отнасяше за „Двата лебеда“ В Ибидж, едно ресторантче на пет-шест мили извън града. Не бях ходил там, обаче и аз като всички бях виждал статията в неделния брой на вестника във връзка с обявяването му за тризвезден ресторант. Значи среща, която според мен не вещаеше нищо добро. Що за перверзно извънбрачно залитане, маскирано като любовна авантюра? Откога за секс се плащаше с любов? Търсеше ли Абигейл нещо повече от обикновена връзка с женен мъж (ако въобще знаеше, че е женен)? Преструваше ли се Шарп, за да я прикотка? Усетих как пламвам от възмущение срещу непохватните му опити да маскира користните си цели като нещо нежно и истинско.

Изкушението да ги видя двамата заедно беше силно, но струваше ли си риска? Напоследък се бях задържал твърде дълго в библиотеката. Никой не забелязва непознатите минувачи по улицата, но колко пъти вижда човек мяркащо се лице, преди то да му стане познато? Козовете ми бяха в анонимността. Веднъж загубиш ли я, няма връщане назад. Шарп беше избрал тази затънтена кръчмичка, за да намали шансовете някой да ги забележи. Ако Абигейл ме разпознаеше там, дори и като местен читател от библиотеката, твърде вероятно беше да ме разпознае и другаде в бъдеще. Не можех да бъда уверен също така, че Шарп няма да свърже лицето ми със спречкването ни на входа на общинския парк, ако неочаквано му се изпречех пред погледа. И какво щяха да си помислят тогава? Кой е този? Частен детектив?

А и какво имаше за разкриване? Че и двамата обичат костур?

Избих си идеята от главата, довърших си закуската и реших да отида до офиса. Можех да посвърша малко работа и довечера на свежа глава да се върна към случая с Шарп. Можех отново да разгледам онлайн залаганията му. Възможно беше да има и по-сериозни следи — нещо, което да не съм забелязал в кореспонденцията му — във връзка със скандала в Кеймбридж. Животът е пълен с надежда.

Катя беше поела командването в офиса. Очите й светнаха, като влязох.

— А-ха — възкликна. — „О’Дийс“!

— Имаме успех?

— Така мисля. Питат за още четвърт, а ние искаме още десет имота. Мисля, че ще се съгласят. Между другото, ето ви тук още няколко от техните анотации, когато имате минутка.

— Ей сега ще погледна — отвърнах. — Някакви други новини?

— Говорих с мистър Куксън, но той само се ядоса, когато предложихме да доведем купувачи, докато ги няма. Вие не ми ли казахте, че са съгласни?

— Съгласни? Може да съм казал сърдечни.

— Сърдечни — това пък защо? Всичко, което направиха, беше да ни дадат разрешение да си сложим табелата на пътя отпред и то след месеци разправии.

— Добре де — казах аз. — Поне е някакво начало.

— Колко начала имаме с тях дотук?

Отидох в задната стаичка и се заех с проекта на „О’Дийс“. Уенди направи чай и ми донесе пощата. Хубаво начало на хубав пролетен ден. Наистина щеше да е адски глупаво да отида в „Двата лебеда“. Към обяд обаче вече едва издържах.

— Излизам за малко — казах на Катя. — Мисля да поогледам комплекса на „О’Дийс“. Да видя как вървят нещата.

Тя вдигна поглед изненадана, но преди да може да каже каквото и да било, аз вече бях излязъл.

Двайсет минути по-късно спрях на паркинга на „Двата лебеда“. Отворено беше от скоро, но две от малките маси навън с изглед към реката, вече бяха окупирани от самотни пиячи, пушещи и четящи вестника. Вътре нямаше клиенти все още, само персоналът сновеше нагоре-надолу, лъскайки чаши и подреждайки масите. Минах през ресторантчето. Беше обнадеждаващо просторно — симпатично помещение с нисък таван с открити греди, преминаващо в широка слънчева тераса с изглед към реката и изход към градината. Управителката ме поздрави.

— Маса за обяд, сър? — попита.

— Мислех си — отвърнах аз. — Но някъде по-късничко, към един и петнайсет?

— Само да погледна какво имаме.

Последвах я до бара, където тя отвори папка с резервации и план на масите. Хвърлих поглед на списъка. Шарп нямаше, но пък имаше Дъглас. Трета маса. Последната в редицата, близо до мястото, където стояхме.

— Някакъв шанс за слънчева маса?

— А, опасявам се, че не. Те винаги първи свършват. Но мога да ви сложа до прозореца. Маса за двама, нали така?

— А, не, за съжаление — усмихнах се аз.

— Добре тогава, мистър…?

— Уилямс. Благодаря.

Върнах се в колата и набрах мобилния номер на Зоуи.

— Ало?

— Зоуи, аз съм.

— Мистър Хеминг, проблем ли има?

— Тъкмо обратното. Мислех си дали, ако не си заета, можеш да излезеш да се видим при парцела на „О’Дийс“. Интересно ми е какво е твоето мнение.

— Ами не, не съм. Заета, де. Мога, разбира се, само че колата ми е на сервиз.

— Помоли Уенди да ти извика такси.

Тя замълча.

— Ами Катя?

— Не се притеснявай за това. Тъкмо се чудех как да ти покажа такъв имот отвътре. Малко да ти вдигна квалификацията. Не си длъжна да го споменаваш пред Катя.

— Да ми вдигнеш квалификацията? — изчурулика тя. — Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

Когато пристигнах при парцела, Зоуи вече чакаше с нетърпеливата си усмивка. Не се задържахме дълго. Изненадахме мениджъра по продажбите, който се посъветва с началниците си и после ни поведе на кратък оглед. Къщата мостра не беше напълно завършена, но все пак придобихме представа за плана и концепцията. Аз кимах и задавах въпроси, на които вече знаех отговорите. Зоуи последва примера ми и се постара да изглежда също така впечатлена и ентусиазирана, но не говори много. Честно казано, нямаше много за казване. Един-два пъти я забелязах да ме гледа с любопитство. Истина беше, че почти не бяхме оставали насаме заедно — като изключим обичайните отскачания с колата за срещи с клиенти — откакто „романтичният“ ни период стигна до мъчителен край преди две или повече години. Тя определено се развълнува, когато й предложих да отидем на обяд след огледа.

— Става все по- и по-интригуващо.

Гласът й беше приглушен.

— Съвсем не — отвърнах аз. — Просто обяд. В този прекрасен пролетен ден.

С оглед на миналото ни това едва ли беше най-добрата идея, но всъщност аз се нуждаех от прикритие. Самотен обяд в ресторант просто няма как да не направи впечатление. Двойките предизвикват далеч по-слаб интерес. Не беше много честно, знам, но пък можеше да бъде ефективно.

Когато спряхме на паркинга на „Двата лебеда“, очите й се разшириха при гледката на сламения покрив и живописната местност.

— Божке, колко хубаво — рече. — Даваме го нашироко, а?

— За „Хемингс“ само най-доброто — пошегувах се аз.

Защото и двамата знаехме как се обядва в „Хемингс“ — с по някой сандвич, изгълтан набързо на бюрото. Винаги съм настоявал, че бизнес обедите са неперспективни и изяждат твърде голяма част от деня.

— Да не би да имаш рожден ден? — попита тя.

Аз се усмихнах. В офиса веднъж ме беше попитала кога е рожденият ми ден и аз бях сменил темата, отказвайки да дам отговор. Направил го бях да изглежда небрежно, но за мен това беше въпрос на принцип. После обаче тя се беше вторачила в тази „странност“, както го беше приела, и току се връщаше към нея и ме караше да се чудя какви шеги да измислям. Изглежда й харесваше да ме нарича „мистър Хеминг“, сякаш — имайки предвид краткия ни епизод на близост — двамата сега играехме някаква тайна игра на думи. Като цяло нямах против. Палавостта й от време на време беше като изкушаващо лакомство, оживяващо атмосферата в офиса в противовес на Катя, която идваше от Литва и не намираше нищо забавно в официалностите. За останалите не беше проблем — Джош беше достатъчно млад и достатъчно изпълнителен, а Уенди достатъчно възрастна, за да помни кога към шефовете са се обръщали с „мистър“.

Сега ресторантът беше пълен. Зоуи отиде до дамската тоалетна, а аз се насочих към управителката, за да кажа, че все пак обядът ще бъде за двама.

— Няма проблем. А освен това имаме една отменена резервация, така че ще мога да ви настаня на слънчевата тераса, ако все още предпочитате.

Зоуи се върна, дойде и сервитьорката. Настоях Зоуи да бъде с лице към реката.

— Колко съобразително, мистър Хеминг.

Сервитьорката чакаше да поръчаме нещо за пиене.

— За мен само тоник — казах аз. — Най-добре да ми е бистра главата.

— О — вметна Зоуи.

— Твой ред е — подканих я аз.

— Така ли? — примига тя. — Тогава може би голяма чаша „Риоха“.

Усмихна се, сякаш от само себе си се разбираше, че се опитвам да я напия, което всъщност не беше особено трудна задача. Виждал бях Зоуи пияна неведнъж и бях наясно с ефекта на виното върху нея — в единия момент страшно екзалтирана, в следващия — безутешно тъжна, особено когато съвсем правилно беше започнала да усеща липсата на ентусиазъм от моя страна.

— Как ти изглеждам? — беше ме попитала веднъж по време на една от романтичните ни вечери на свещи навън, със закачлив поглед и с подпряна на дланта брадичка.

— Ето така — казал бях аз, ококорвайки широко очи.

Неведнъж вечерите навън със Зоуи бяха завършвали със сълзи. Колкото и тактичен да се опитвах да бъда, дори най-безобидната забележка можеше да я изведе от равновесие.

Околните маси вече се пълнеха. Зоуи разстла салфетката върху скута си, отметна коса назад и въздъхна доволно.

— Всъщност оттук мога да видя лебедите — рече.

Наясно бях, естествено, че можеше да придобие погрешно впечатление, но вече беше твърде късно да се безпокоя за това. Сега важното беше, че седеше между мен и трета маса. И ако изглеждахме като двойка влюбени, щастливи да бъдат заедно, толкова по-добре. Побъбрихме за напредъка на Джош с уебсайта, докато дойдоха питиетата, а после задържахме сервитьорката, докато тя реши какво ще яде. Аз избрах първото ястие от менюто и вече хвърлях нервни погледи към вратата. Зоуи, видимо доволна, че може да се възползва от случая, беше по-бавна в избора си и все още продължаваше да се колебае, когато Шарп и Абигейл се появиха и минаха през заведението, опъвайки нервите ми докрай, докато се настаняваха на тяхната маса. Абигейл цялата сияеше, престорено скромна. Шарп я настани на нейния стол с ръка почти върху задника й. Усетих, че ми призлява.

— Вие какво ще кажете, мистър Хеминг — лангустини или супа?

Буквите от менюто заиграха пред очите ми. Така и не си спомням какво избрахме — нито аз, нито Зоуи най-накрая, нито за какво намерихме да си говорим, докато дойде поръчката, но някак си на масата се появиха хляб и маслини, последвани от някаква риба и ядохме, и дърдорихме за проекта на „О’Дийс“ — за това какво мисли Зоуи за цените на къщичките, как можем да притиснем „О’Дийс“ по-нататък, за да издействаме по-ниска комисионна. Погледът ми шареше между устата на Зоуи — ту говореща, ту дъвчеща — и трета маса, където бяха сервирани разядки и гарафа с вино.

Прииска ми се да бях рискувал и да бях опитал с маса, която беше по-близо до тяхната. Почувствах отчаяна нужда да мога да усетя атмосферата, настроението в бъбренето им. Колкото повече гледах, толкова повече копнеех за това. Сега Шарп се беше протегнал към нея. С мазна любезност. А тя се усмихваше с поглед, сведен надолу, като че живо заинтригувана от салатата пред себе си.

Зад тях дървена рамка разделяше помещението на две. Можех ли да се помотая там за няколко минути, без да се сблъскам с персонала? Вероятно по-късно щеше да се отвори възможност.

Ние ядохме. Те ядоха. Осъзнах, че е било грешка. Искаше ми се да не бях идвал. Имах чувството, че се давя в превзетата, дрънчаща глъчка на това място.

Зоуи, вече на втора чаша „Риоха“, беше зяпнала към мен през масата със заплашителна нежност.

— Помниш ли онова красиво бистро, където ходихме веднъж? Онова, малкото френско ресторантче в Констабъл кънтри? На връщане спряхме колата на моста и гледахме как лодките се полюшват под лунната светлина, а фенерите им се отразяваха във вълничките във водата? Как се чуваше музика и ухаеше на барбекю.

Усмихнах се, но не намерих какво да отговоря, защото аз пък си спомнях как се натискахме разпалено на предната седалка в малката ми кола със Зоуи — опряла глава на рамото ми, с мириса на шампоана й. Спомнях си как трябваше да смъкна прозореца. Колко романтични й се бяха видели лодките, с малките си червени перденца, осветени уютно отвътре. Колко гладко беше преминала към темата за семейните ваканции в Норфък с по-малката й сестра, която в момента била омъжена и наскоро била дарила родителите им с прекрасна внучка и колко сладка и миличка била тя. „Не мога да повярвам колко внезапно станах леля — казала беше Зоуи, смеейки се. — Аз съм старата мома в семейството!“ „Поздравления“ — отвърнал бях аз неволно.

През спомените на Зоуи мислите ми се върнаха към мъчителното ми бдение на улицата пред дома на Абигейл, със светлината, струяща от нейната стая. Обичах да си представям, че съм там, на мястото, което можех да виждам само откъм улицата — нейното червено перде е единствената преграда помежду ни, бузата ми се трие в сатенения плат, докато слушам как тя си ляга в своето бяло пухено легло…

Зоуи млъкна.

— Често си мисля за онази вечер — каза.

В другия край противният Шарп поднасяше на Абигейл лъжичка с нещо вкусно. Дори и от това разстояние можех да видя фалшивото му, нахилено, свръхзагрижено изражение и подозрително бялата му усмивка, докато наливаше още вино на Абигейл, докосвайки ръката й от време на време и гледайки я изпитателно в лицето. Може би имаше и друго обяснение за тази ситуация. От време на време тъга и колебание помрачаваха изражението на Абигейл. Може би късаха! Трудно ми беше да разбера утешаваше ли я Шарп, или я убеждаваше. Вероятно и от двете по малко.

— Кого гледаш толкова? — каза Зоуи най-неочаквано.

— Извинявай, бях се отнесъл. Какво каза?

Тя поклати глава.

— Нищо. Наистина няма значение. Защо да има? Трябва да отида до тоалетната.

Ядосана ли ми беше? Остави салфетката си върху чинията и се отдалечи между масите. Сега видях обаче, че и Абигейл беше изчезнала, оставяйки Шарп сам на масата. Опитах се да разгадая ъгловататото му лице, което се беше отпуснало в изражение на неутрална бдителност, уж зад кулисите, но вече в готовност за следващото действие. Огледа се наоколо. Аз наведох глава.

Зоуи я нямаше от цяла вечност. Сервитьорката дойде да отсервира и донесе меню с десерти. Дали ще поръчам? Може би само кафе.

Но преди да си тръгне с моята поръчка, Зоуи се върна, с влажни очи и подсмърчаща. Не седна.

— Аз ще тръгвам всъщност. Съжалявам и мерси за обяда. Просто не съм…

— Но какво има?

Очевидно я бях разстроил.

— Нищо, просто не се чувствам много добре. Пък и трябва да се връщам в офиса. Имам тонове работа.

— Да не би да е от еленското месо или…

— Не, добре съм. Просто…

— Ама как ще…

— Няма значение.

Отхвърли загрижеността ми и тръгна към задния изход, откъдето се излизаше на паркинга.

Сега видях, че Абигейл и Шарп също се готвеха да си тръгват и опитах да привлека вниманието на сервитьорката, която очевидно ме забеляза, но два пъти ме подмина. Изтекоха няколко минути, преди да успея да откажа кафетата и да получа сметката. Платих в брой и избързах към изхода. Наложи се да спра заради една двойка, която влизаше, и излязох тъкмо навреме, за да видя как Зоуи си тръгва с такси. Абигейл и Шарп обаче не се виждаха никъде. Запалих колата и подкарах по главния път. Не можеше да са стигнали твърде далеч и въпреки това нямаше и следа от тях на почти празното шосе. Видях таксито на Зоуи да свива в една бензиностанция и ускорих покрай тях. Точно когато си мислех, че съм ги загубил, зад един завой зърнах колата на Шарп на известно разстояние напред, задържана от голяма група велосипедисти. Запазих дистанция. След малко той успя да направи маневра, малко рискована, и аз изостанах. Той дръпна напред, но вместо да поеме по пътя към града, зави наляво. Стигнах до завоя и ги последвах, но се оказа, че пак съм ги изгубил. Тесният път криволичеше между шубраци и поляни. Може пък да знаеше някой пряк маршрут. Слязох от колата, но докъдето поглед стигаше надолу по завоите накъм долината, от тях нямаше и следа. Като че ли бяха изчезнали. И тогава, когато минавах покрай една горичка от дясната ми страна, видях нещо бяло да проблясва между дърветата и храсталаците.

Намалих и спрях на една чакълеста чупка надолу по пътчето, а после предпазливо се върнах пеша до мястото. Между дърветата имаше просека, едва забележима от надвиснали клони и гъсталак. Сигурно се използваше — макар и рядко — от горските. Пропълзях навътре, сравнително добре замаскиран, благодарение на кафяво-зеления си костюм от туид. Просеката не стигаше много навътре и затова, приклякайки в зелената сянка, веднага ги забелязах през гъстите клони и трънестите храсти — хромираното огледало, извивката на халогенните фарове, блещукащи като скъпоценни камъни, загадъчните затъмнени стъкла. Не посмях да се приближа повече. Просто чаках и наблюдавах, докато купето на колата започна едва забележимо да се поклаща и по-нататък не можах да гледам.