Фил Хоган
С удоволствие ще намина (15)

14.

Изминал беше един ден. В библиотеката Абигейл и Маргарет — от време на време и по-младите стажанти — сновяха напред-назад. Погледът ми все отиваше към вратата с табелката „Само за служители“. Знаех кода за достъп, но естествено беше лудост да си представя, че мога да вляза и изляза, без да ме забележат. Щеше да е лудост дори да опитам. Вратата беше долепена до служебното бюро, но обърната към общодостъпната част на библиотеката, в която се намираха компютрите. И все пак се осмелих. Напрежението беше невероятно. Мисълта за това събуди спомени от ученическите ми години — трепетното очакване, което предхождаше другата, по-дълбоката тръпка и удоволствието от проникването в чуждата територия, от прегрешението, от присвояването и да, някаква смътна любов.

Веднъж или два пъти съм постигал равновесие между безразсъдство и храброст, знаейки, че тайната на успешното поемане на риск се крие в първичния импулс да сграбчиш възможността без колебание, веднага щом се изпречи на пътя ти. Дадох най-доброто от себе си. Изчаках ден, в който Маргарет я нямаше и Абигейл беше на пост заедно с една от стажантките, и влязох в библиотеката, облечен с велурено яке, взето от един благотворителен магазин, и с очила на очите. За персонала в библиотеката бях просто анонимен читател. Но за случайните посетители — особено за ползващите компютрите, а те бяха най-вече студенти — трябваше да изглеждам що-годе като служител. На колана си закачих бадж (прекопиран от този на Абигейл и фалшифициран с помощта на ламинатора в офиса), който от разстояние можеше да мине за истински. И въоръжен така, излязох на бойното поле. Свалих си якето и го закачих на облегалката на един стол, възможно най-далече от служебното бюро. Когато персоналът заставаше на достатъчно разстояние зад него, аз се изтеглях вън от полезрението им и се преструвах, че съм зает с нещо на долното ниво, като нарочно вървях по риза, отваряйки и затваряйки чекмеджетата с микрофишовете или подреждайки стелажите с вестниците и списанията; даже помогнах на някакъв читател с ксерокса. Когато Абигейл или стажантката се качваха на горното ниво, аз потъвах в дълбините на читалнята.

Наближи обяд и към служебното бюро се заниза безкрайна върволица от хора, връщащи книги, които първо се събираха на купчини върху бюрото, а след това трябваше да бъдат сортирани и прехвърлени на количката. После настъпи временно затишие. Стажантката изчезна зад вратата с табелката и след малко се появи отново, обличайки връхната си дреха. Излизаше да ползва обедната си почивка. Абигейл й подаде пари, вероятно за да й вземе сандвич от главната улица. Нямаше да я има поне петнайсет минути — или дори още по-дълго, ако решеше да обядва навън или имаше други неща за вършене. Опашката пред бюрото се беше стопила. Абигейл стана и придърпа натоварената количка. Както винаги, започна с художествената литература, което я отведе по-надалеч от бюрото. Трябваше да слезе едно ниво надолу и да се качи на горното, преди отново да излезе в полезрението на вратата с табелката. Нямах идея колко време ще отнеме всичко това. Знаех обаче, че моментът е дошъл.

Изчаках да видя как Абигейл и количката изчезват бавно в секция A-L и уж нехайно тръгнах към вратата, набрах 5-1-5-9-4 върху сивия метален панел и отворих. Бравата щракна зад мен. Заля ме вълна от напрежение, когато почувствах с всичките си сетива сцената, сред която се бях озовал — жълта купичка в мивката, плот, облицован с керамични плочки, чайник, мирис на разсипано разтворимо кафе, два библиотечни стола до маса с извити крака. На масата имаше големи чаши за чай, чаени лъжички, сив шал, купчина книги. В ъгъла бяха подпрени два чадъра и висеше самотно червеното непромокаемо яке на Абигейл, на рафта отдолу беше черната й раница. Бръкнах в джобовете на якето, прерових ги — имаше кърпички, ръкавици, червен ластик за коса, фар за велосипед, неразопакована батерия. Във вътрешните джобове — ръкавица, още една ръкавица. Разтръсках якето. Нищо.

Тъкмо си поех въздух и тишината в стаичката беше нарушена от пронизителен звън. Телефонът отвън. Замръзнах, после отидох до вратата. Бюрото беше на една крачка разстояние. Нужни ми бяха само няколко секунди да изскоча, да издърпам кабела на телефона и да се върна. Но аз не разполагах с тези няколко секунди. Отворих вратата и тя изскърца. Дрънченето на телефона отекна в цялата библиотека. Хората обърнаха глави. Появи се и тя, забързана, с отработена усмивка. Телефонът вече като че крещеше. Какво беше това обаждане, дето я привлече към стаичката? Купчината книги на масата може би — може да са били заделени от някой колега, който сега се обажда за тях? Нямаше къде да се скрия. Тя обаче трябваше да набере кода, за да влезе. Вратата беше тежка. Можех да я запъна отвътре. Тя щеше да бъде озадачена. Щеше да опита пак. И да се предаде, докато пристигне стажантката. Тъкмо стигна до бюрото и телефонът внезапно млъкна, с едно последно отзвучаващо полуиззвъняване. Тя спря. А после се врътна на пета и тръгна обратно към количката.

Затворих вратата и възобнових търсенето си с нов ентусиазъм. Сега раницата й — горният джоб съдържаше хартиен плик, слушалки, списък за пазаруване. Вътре в едната преграда — натъпкан жълт пуловер. Още едно отделение. Разкопчах ципа. И тук, сам-самичък, заклещен в сгъвката при ръба, напипах единичен ключ с кръгъл дървен ключодържател, боядисан в зелено. Грабнах го и го пуснах в джоба си. Нямах идея откъде е. Главата ми щеше да се пръсне, също като в самолет — заглъхнал звук и спряло време. Знаех, че трябва да изляза, но друг инстинкт надделя. Отворих хладилника, видях мляко, йогурт и един голям шоколад. Натурален. Отчупих едно солидно кубче, обелих го от златистото фолио и го натъпках в устата си.

Чух някакво жужене наблизо. Завъртях се, готов да побягна. Шалът на масата трепереше и тогава видях телефона, с примигващ дисплей. Хвърлих се към него. Обаждане от Д. Натиснах бутона за отказ. Нервите ми крещяха да излизам, но аз не можех. Държах телефона й в ръката си. Не можех да го взема, но не можех и просто да го оставя там. Хрумна ми нещо. Извадих собствения си телефон, включих го на камера и започнах да прехвърлям каквото имаше в паметта на телефона на Абигейл — „любимите“ й номера, скорошните й обаждания и календарът й, напомнянията, снимките. Сърцето ми биеше лудо — телефонът отново зажужа с обаждане от Д. Продължих нататък. Какъв беше шансът тя да влезе точно сега, преди да е свършила с разтоварването на количката, спомняйки си, че телефонът й е останал на масата заедно с шала? Сигурно Шарп се обаждаше или оставяше съобщение всеки ден по това време, особено в дните, когато тя беше дежурна и не можеше да се срещнат. А може би щеше да опита отново със стационарния телефон. Тя щеше да се ослушва за него. Щеше да бърза да си свърши задачите и да се върне обратно при бюрото.

Усетих я как се приближава. Осмелих се да се върна обратно до вратата и надникнах навън. Предният край на количката се виждаше в края на секция M-Z. Беше неподвижна, но докато гледах, се размърда. Затворих вратата. Ако излезех в този момент, тя щеше да ме види. Помислих малко за момент, после отворих отново любимите й номера, намерих номера на библиотеката (услужливо записан като „Работа“), набрах го от моя телефон и натиснах „Свързване“. Отвън отново се разнесе звучното дрънчене. Сигурен бях, че този път ще дойде по-бързо, надяваща се и очакваща. Отстъпих назад от вратата и зачаках да вдигне от другата страна, доближил устни до микрофона.

— Ало?

— Ало, библиотеката ли е?

— Да, библиотеката.

— Аа. Извинявам се, че притеснявам, но бихте ли ми казали, моля, дали съм си забравил якето там. Кафеникаво, велурено яке. Седях точно до кабинките с микрофишовете. Тъкмо слязох от колата и се усетих.

— Един момент. Сега ще проверя.

Оставих обратно телефона й на масата, отворих вратата и излязох, стиснал в едната си ръка ластика й за коса, а в другата — моя телефон. Минах през въртящата се врата и успях пак да го лепна на ухото си, тъкмо когато тя заговори оттатък.

— Ало? Ало? Да, тук е. У мен е.

Звучеше толкова доволна, че е могла да ми помогне, че още в същия момент се влюбих в нея до уши.

— Спасихте ми живота — казах й. — Идвам веднага.

— Няма проблем. Ще бъде зад бюрото.

Целият бях плувнал в пот. Още усещах горчивия вкус на шоколада в устата си. Зачаках. След десетина-петнайсет минути стажантката зави иззад ъгъла с хартиен плик в ръка. Постоях, докато влезе и зачаках да се разменят. Казаха си нещо, когато подаде плика на Абигейл и тя веднага изчезна в стаята с табелката.

Тогава влязох в библиотеката и си взех якето.

И дим да ме няма, през пътя, нагоре по хълма, с бърза крачка, докато стигнах до моя апартамент. Преоблякох се и подкарах колата към „Рейстрик Роуд“. Каква по-добра възможност — Абигейл щеше да бъде в библиотеката до края на деня. Паркирах възможно най-близо до къщата, доколкото можах да се осмеля, макар опасността от изненада да беше нищожна. Нямаше съседска стража. Улицата беше една от главните в градчето, населена основно със студенти, които идваха и си отиваха и си гледаха собствените дела. Сърцето ми биеше силно. А когато приближих до вратата, почувствах страх. Вероятно този страх беше стоял в мен през цялото време, само че изтласкан в най-задната част на ума ми заради залисията около триумфа и опитите ми за бягство. Сега обаче се беше надигнал отново. Страхувах се, естествено, да не би да съм взел грешен ключ. Да не би ключът от тази къща да не е бил скрит в раницата на Абигейл, а прибран в портмонето й, което бях видял с очите си, когато тя беше дала на стажантката пари за сандвич. И сега разбрах, че съм бил прав. Пъхнах го в издадената ключалка и опитах да го завъртя, надявайки се да усетя как механизмът поддава.

Като че го бях пъхнал в камък.