Фил Хоган
С удоволствие ще намина (7)

6.

Времето лети, както се казва. Животът ми е константен като звездите. Чувствам се привързан към града, който навремето ме прие в обятията си и сега, на свой ред аз защитавам неговите интереси. И все пак, винаги е трябвало да пазя първо собствения си гръб, да залагам на сигурно. Наясно бях с това много преди проблема с Гай, много преди името ми да замени това на мистър Мауер на табелката над вратата. Всяка непристойна борба за пари трябва да се разглежда в този контекст. Парите ми осигуриха голяма преднина и това беше всичко, от което се нуждаех. Едва ли бихте предположили в колко добра позиция се озовах. Не членувам в комитети; местните ротарианци не ме познават; не се интересувам от Търговската камара. Но една доста прилична част от приходите ми изтича в подкрепа на благородни каузи — като например поддържане на заетост за младежите от по-проблемните райони на града. Подпомагам финансово един културен дом и три родителски кооператива, „Хемингс“ финансира местните училища и вечерните курсове за възрастни. Няма да продължавам. По всяка вероятност хората в обкръжението ми от последните години — Зоуи, Катя и останалите — са озадачени от това колко семпло я карам, имайки предвид скромната ми кола, нежеланието ми да ходя на почивка; скучният ми и непроменящ се гардероб. И дори да са успели да съвместят тези признаци на въздържаност с другите ми малки странности (като например това, че настоявам да бъда наричан мистър Хеминг), без съмнение биха били шокирани, ако открият, че малкото ми жилище, намиращо се в непретенциозен квартал близо до общинския парк, е всъщност един от нашите готово обзаведени апартаменти, вписан в собствените ни регистри, нает и плащан в брой всеки месец от мистър Лакхам (точно така, заел съм името на неустрашимата мисис Лакхам от ученическите ми години) — кротък, анонимен наемател и икономичен потребител на електричество и отопление. Истината беше, че колкото и да обичах този гостоприемен град, който осмисляше живота ми и ме правеше щастлив, бях готов да опаковам всички веществени доказателства за своето съществуване в два куфара и да се изнеса за половин час. Можех във всеки един момент да изчезна и да започна начисто отначало. Живеех с ясното съзнание, че рано или късно може да се стигне дотам.

Дори Зоуи, с която имах кратка връзка, не знаеше нищо за дома ми — макар че, признавам си, да я държа в неведение не беше никак лесно и изискваше доста такт и хитрост, непропорционални на отплатата. Накрая трябваше да избирам между удобствата на редовния сексуален живот и практическата нужда да запазя личното си пространство недокоснато от чужди погледи.

Изненадани сте, убеден съм, от разкритието, че съм изкушен от удобствата на редовния сексуален живот. Вярно е, стоял съм в чужди гардероби, наврял глава в чужди дрехи, но не съм от ония, дето се възбуждат, мастурбирайки в чужди джобове. Съвсем не. Всъщност, като знаете за успеха ми със Сара, гаджето на Марино, от преди години, въобще не трябва да се съмнявате, че импулсите ми в това отношение са напълно в границите на нормалното. Усмихна ли се на някоя жена, ясни са ми последствията. Имал съм кратки флиртове за по една нощ на младини, по времето на „Мауерс“, но като цяло са се случвали извън града и винаги сме отивали у момичето. Всъщност нищо не се е променило оттогава, само дето отговорността и позицията ми са ме направили по-предпазлив. Има една-две дами, с които се срещам от време на време — дискретно, по същество и срещу съответната сума в брой. Мога да си позволя хотелска стая, благодаря. Един масаж често върши чудесна работа. Малко подло, ще кажете вие. Да, но няма излишни рискове. Обикновен наблюдател — може би някой в собствения ми гардероб! — не би забелязал нищо необичайно.

Зоуи беше от онези досадни недоразумения, които следват от прекалената близост между мъже и жени в малък офис. Бях й шеф, но не бях много по-възрастен от нея. Зелените й очи и услужливата й усмивка често ме преследваха. Имаше известно изкушение, известна тайнственост, каквито според мен има при всички жени. Продължи шест седмици, макар че, ако трябва да съм честен, чарът й, в романтичния смисъл на думата, започна да вехне още в мига, в който ме покани у тях. Това беше повратната точка, разбира се: изчезването на изкушението и тайнствеността. Може би щеше да бъде по-вълнуваща за мен, ако просто бях пообиколил из дома й, без тя да е там, усложнявайки нещата с въпроси за миналото ми и за това каква музика харесвам и без да ме гледа страстно в лицето, опитвайки се да прочете мислите ми. Какво мога да кажа? От толкова време насам невидимостта е била неизменна част от моите любими, най-запомнящи се моменти. Точно обратното на опитите на горката Зоуи да ме примами на светло, вън от моята бърлога.

Отначало на шега, а после все по̀ на сериозно, потайността ми взе да предизвиква въпроси: „Ама ти къде всъщност живееш?“. И все се смееше, като че нарочно я будалках. Повече от ясно беше, че заведа ли Зоуи у нас, тя щеше да придобие погрешно впечатление или дори още по-лошо — да стигне до верните изводи. Когато един ден просто казах „край!“, тя се почувства наранена и с право озадачена от доводите ми („Нещата не се получават…“, „Не е в тебе причината, аз съм виновен…“), вдъхновени от трите романтични комедии, които бяхме гледали заедно двамата, притиснати твърде близо един до друг в киното.

Уверих я, че няма друга. Истината е, че макар пламенните сексуални връзки да са нещо чудесно и дори необходимо, за мен истинската интимност е другаде. Това е нещо силно и всепоглъщащо, нещо осмислящо и пропиващо в теб, нещо, което те изпълва целия, тихо и бавно. То успокоява. То разпалва сетивата и ума.

Очаквах Зоуи да напусне агенцията, тя обаче остана, вероятно за да убеди себе си, че не й пука за мен, или просто за да ми докаже, че съм сгрешил, като не съм харесал откритото й сърце и веселия й нрав. А може пък да й доставяше удоволствие фактът, че двамата с нея имахме обща несподелена с никого история, като че криехме нещо от Катя — старши експерт по продажбите и доста практична жена, на която, уверен съм, й беше абсолютно все едно. Каквито и мотиви да имаше, Зоуи продължаваше да бъде все така приповдигната в офиса, на моменти дори толкова приповдигната, че чак плашеше. Срещаше се с разни мъже след работа — личеше си по равнодушието, с което уж небрежно слагаше на устните си гланц преди тръгване. Последното й увлечение беше някакъв принц на мечтите, с когото непохватно се опитваше да ми натрие носа, докато всичко не се разби на пух и прах и не я изкара от строя за няколко седмици. Когато се върна, Катя ми хвърли предупредителен поглед, но, с типичната си литовска резервираност, не каза нищо.

Цялата суетня покрай горката Зоуи ми показа колко много съм се отклонил от основната си цел. Общо взето винаги съм се стремил да правя така, че хората да остават доволни и животът да тече гладко. Като някой Ангел хранител. Досега съм успял да държа очите си отворени. При обиколките си из домовете на моите съграждани с радост сменям от време на време по някоя крушка или някой опасен кабел, или поправям някой съмнителен парен котел. Някога мистър Мауер беше особено благосклонен към мен и подходи многоаспектно, когато ме въвеждаше в тънкостите на брокерството — плати не малко за вечерни курсове от различни области на професията, първо на основно, а после и на средно ниво. А аз бях старателен ученик. Вече съм значително напреднал. Наясно съм с всичко, което е от значение за една къща — електрическата и отоплителната инсталация, тухлите, арматурата и вентилацията, рисковете от срутване на конструкцията и от нахлуване на вредители. Хората могат да бъдат адски разсеяни. Винаги има някой идиот, който заминава за уикенда и забравя половината прозорци отворени или някое неизправно тоалетно казанче да тече и да навърта разораваща сметка на водомера.

Но има също и хора, към които трябва да се подхожда с твърда ръка. За разните плямпала и самохвалковци нямам милост. И аз, като всеки друг, страдам от тях в препълнените влакове (пътувам до Лондон веднъж месечно) — крещят по телефоните си, разпиляват вещите си по седалките; в града — паркират грамадните си тузарски коли по улиците, вместо да намерят място в някой от многобройните паркинги на съвсем разумна цена. Това са същите тези хора, които оставят прорасналите клони на дърветата им да правят сянка и да ръсят листа и плодове в дворовете на съседите им; чиито шумни партита с гости за вечеря продължават до късно през нощта; които демонстрират речовито присъствие в градските комитети и гръмогласно поощряват горките си деца откъм тъч линиите на игрищата или от предните редици в публиката на училищните представления. Познаваме ги добре, защото те държат да бъдат познавани.

Да, това, за което говоря, е някакво чудовище, сглобено от различни части; нещо като онези портрети на заподозрени, рисувани по описание на свидетели; някаква социална гротеска. Но как идеално някои хора пасват на нейните очертания.

Познавах Прийс Гуиндир от преди няколко години. Продали бяхме на него и жена му една къща в китното кварталче „Пайпърс“ — малък комплекс от луксозни нови жилища, всяко със собствена четвъртакрова зелена площ, построени на мястото на старата болница. Виждах ги двамата от време на време — първо се сепвах от характерния нахален тон на Гуиндир, а след това съзирах и бледия му тен сред тълпата — я на някоя благотворителна училищна вечеринка (разните местни инициативи са чудесни места за гледане, чуване и научаване), я на някой летен панаир. Докато той говореше, жена му, заобиколена от слушатели, го гледаше с пламенна гордост, примигваща като птица и балансираща чинийка с чаша кафе или пък стискаща чаша вино. И те, като повечето клиенти, не ме помнеха. Невидим бях за тях също толкова, колкото и в деня, в който ги развеждах из бъдещата им къща и ги убеждавах, че нашето градче е най-подходящото място за растящото им семейство. (Ще ми се да не бях, защото наистина има и такива новоидващи купувачи, чиито примамливи предложения въобще не препращам към продаващите, тъй като съм убеден, че едно малко градче не може да приюти толкова много жители с чудовищен егоизъм.)

В един късен зимен следобед видях — или по-скоро мярнах — Гуиндир, докато се разхождах навън. Валеше от сутринта и аз вървях леко приведен, но разпознах колата му — сребрист офроудър с носачи за ски на покрива и с лепенка на дракон на задното стъкло — и различих профила му, когато профуча покрай мен по тесния извънградски път в посока накъм града. Не видях много добре какво се случи, но когато мина покрай една уединена виличка надолу по пътя, се чу дрънчене. Отляво, точно до ивицата трева при бордюра, беше паркирана малка кола, а от другата страна се беше образувала голяма локва. Предположих, че колата принадлежи на някого, който живее там. Гуиндир явно я беше ударил, опитвайки се да мине на скорост през стеснението. Сега беше спрял по средата на пътя и стоповете му примигнаха колебливо за кратко — явно се чудеше дали аз — на четиридесет и пет метра разстояние и приближаващ се към него, можех да разчета регистрационния му номер в ръмящия дъжд и слабата светлина. Надявах се да постъпи според правилата, но, както и предполагах, той веднага даде газ и след миг го изгубих от поглед. Никой не излезе от къщата, а междувременно аз ускорих крачка, за да погледна какви са щетите — страничното огледало беше виснало откъртено, на калната настилка имаше натрошени стъкла. Колата беше черешово червена на цвят, позагубила блясък с годините, леко понадраскана, но въпреки това изглеждаше добре поддържана.

Продължих към вкъщи, където записах името и адреса на Гуиндир на едно листче и после се върнах обратно. Вече се беше стъмнило напълно и прозорците на къщата светеха. Пъхнах бележката — в найлонов плик, за да се запази от дъжда — под чистачката на колата и се прибрах у дома. Рано на следващата сутрин, беше неделя, отново се върнах и си намерих едно местенце надолу по пътя, откъдето имаше добра видимост към къщата. Малко след девет отвътре излезе една жена и заключи вратата след себе си. Около шейсет и нещо годишна, спретнато облечена. Първо видя бележката, а после смутено забеляза и счупеното огледало. Прочете листчето и се озърна наоколо. След това го сгъна с решителна физиономия, или поне на мен така ми се стори, и подкара колата. Когато мина покрай моята кола, аз се поприведох надолу, а сетне я последвах. Не беше трудно. Караше бавно, пък и движението в града не беше никак натоварено. Но вместо да тръгне наляво по посока на старата болница, тя зави надясно, продължи нагоре по хълма и спря накрая на цяла върволица возила, паркирани пред „Сейнт Тиоболд“. Беше тръгнала на църква. Трябваше да се сетя.

Но това донякъде улесняваше нещата. Прибрах се вкъщи, включих чайника и проверих часовете на службите в „Сейнт Тиоболд“. После прекосих града пеша и стигнах до „Пайпърс“. Да се намери място с добра видимост към входната врата на семейство Гуиндир не беше лесна задача, но аз знаех, че около кварталчето има горичка с пътека, по която хората разхождаха кучетата си и която въртеше обиколно покрай разни малки магазинчета, покрай едно училище, покрай гробищата и стигаше до центъра на града. Оттук минаваше пряк път за „Пайпърс“. Не че беше добра идея да се мотая наоколо, но ако правилно бях изчислил времето, щях да успея да видя жената, ако решеше да дойде. Снощният дъжд беше спрял. За да убия времето, разходих се бавничко до магазинчетата и си купих вестник, който се престорих, че преглеждам, докато се връщах все така бавно по пътеката.

Погледнах часовника си. Време беше богомолците да започнат да се разотиват. Ако тя въобще имаше намерение да дойде, вероятно щеше да предпочете да приключи със случая по най-бързия начин. Може би беше потърсила първо духовна опора, преди да се реши да дойде. Стоях горе на пътеката и чаках, забил поглед във вестника, все едно че бях спрял в крачка, захласнат по някаква футболна история. Не се наложи да чакам дълго. След няколко минути мярнах черешово червената кола на жената да свива в кварталчето, но почти веднага я изгубих от поглед. Чух затръшване на автомобилна врата, а после прозвуча и лаещият глас на Гуиндир. Заслизах по пътеката между оградите на прилежащите имоти и скоро я видях — паркирана тъкмо на изхода на алеята на Гуиндир и препречила пътя на неговото грамадно возило, което също беше спряло там с работещ двигател. Слязох бавно по улицата от отсрещната страна на къщата. Гласът на жената се чуваше слабо, но добре се виждаше как показва на Гуиндир бележката и сочи повреденото огледало на колата си. От тона му („Уверявам ви, скъпа госпожо…“) ми стана ясно, че възраженията й няма да доведат до никъде. На прага на входната врата изникна жена му, по халат и чехли, гушнала сиамска котка (втора котка надничаше между голите й прасци) и гледаща с одобрение как съпругът й упорито се опитва да разкара госпожата и да я принуди да премести колата си. Тя постоя-постоя безпомощно, пък накрая седна зад волана, запали и с мъка заобръща пред безразличните погледи на двамата съпрузи.

Подмина ме на завоя с лице, пребледняло от разочарование. Сърцето ми се сви от съчувствие към горката набожна женица. А във въображението ми веднага изплува картина на вдовишките й навици и домакинство — уютна камина с ръжен и кофа за въглища; котка с тигрова окраска, свита на кравайче върху черджето пред камината; бисквити; метална кутия с ретро мотив от Коронацията отгоре, в която съхраняваше спестяванията си; а върху нощното шкафче — черно-бяла фотография на съпруга й, загинал в изпълнение на благороден дълг.

Колко ли щеше да струва подмяната на такова огледало? Както се оказа, не повече от четирийсет паунда. Самият чарк намерих при един от местните дистрибутори; без проблем открих и майстор, който срещу щедро възнаграждение от стотачка в брой се съгласи да дойде да го монтира на място, след като приключи съботната му смяна в един от градските автосервизи. Сигурно ще попитате как съм разбрал, че през уикенда мисис Уейд ще ходи на гости при дъщеря си Ели (и ще пътува с влака по-надалечко), а може би и как съм узнал името й. Представете си вместо отговор удивлението й, когато се прибра и видя, че справедливостта е възтържествувала.

Дотогава и Гуиндир беше започнал да осъзнава, че най-неочаквано в живота му са се заредили мистерия след мистерия, само че далеч не така чакани и желани. Мога да си представя колко обезпокоително трябва да е било за зает мъж като него няколко сутрини по ред копчетата на ризите му да се разхвърчават, преди още да е посегнал да ги закопчае, или дори още по-лошо — докато яде закуската си във влака или в офиса. А да не говорим за връзките на обувките му — скъсени с три четвърти от дължината, сякаш някой ги беше прерязал със скалпел (аз винаги си нося скалпел). Гуиндир имаше великолепна колекция от часовници, които държеше във витрината на старинната палисандрова тоалетка у тях. Но къде ли се беше дянал Ролекса му от 1970-те — любимият му? Къде ли наистина? (Представях си как Гуиндир преобръща семейната спалня с главата надолу, търсейки скъпоценния си часовник, докато копчетата хвърчат от ризата му пред изумения поглед на жена му.) Нямах никаква идея за цената на часовника му, но собственикът на една заложна къща в Лондон ми предложи стотачка и половина за него. „Отлично“ — рекох аз толкова весело, че май го озадачих.

Следващата сряда мисис Гуиндир се върна от седмичното си посещение при фризьора и намери тавана на дневната прогизнал от вода заради протекла връзка при един от радиаторите на горния етаж. Извика водопроводчика. В петък ситуацията се повтори, този път заради повредена връзка при разширителния съд.

В събота се появи камион за доставки с нова миялна машина, която не бяха поръчвали, а вечерта два бушона изгърмяха и оставиха къщата в пълен мрак по време на вечерята им със семейство Бриксън. В понеделник пристигна гребен тренажор, последван в сряда от комплект градински мебели от тиково дърво. В състояние на тревога семейство Гуиндир закриха кредитната карта, която явно някак си, неизвестно как, беше привлякла доставчици на дребно и поръчала тези стоки, макар с това доставките да не спряха (да не би случайно да бяха забравили, че имат и други кредитни карти?): скоро бяха озадачени собственици на електрическо пиано, сватбена рокля, декоративна скулптура и красиво кожено седло за обездка от голям магазин за конен спорт. Полицията нищо не можа да направи. Със сутрешната поща междувременно дойдоха потвърждения за резервации на Мавриций, Нова Зеландия и езерата в Норфък, заедно с билети за Лондонски мюзикъли и за фестивал на традиционните спортове в Хайландс.

Седмици наред семейство Гуиндир живяха в страх от звънеца на входната врата. А когато се прибраха от гостуването си при роднини в Уелс за великденските празници, намериха къщата си пълна с мяучещи котки, които бяха влезли през котешката вратичка, но не бяха успели да излязат, дори и за да се изпишкат. Дали мисис Гуиндир не беше нагласила по погрешка вратичката само за влизане, преди да откарат своите две сиамки, Путъл и Минг, в хотела за домашни любимци? И при липсата на други доказателства (защото, разбира се, всички следи от примамки — рибни деликатеси, безплатни котешки вечери на закрито — бяха заличени) на семейство Гуиндир не им оставаше нищо друго, освен да започнат да се обвиняват взаимно един друг.

По време на следващото им отсъствие една извънградска фирма за ландшафтна архитектура, на която беше платено предварително (в брой, както щяха да покажат банковите извлечения, от мистър Гуиндир, който лично беше влязъл в офиса им с инструкции и дори беше посрещнал служителите с електрическите резачки, когато бяха дошли), беше премахнала един красив тисов плет, който ограждаше имота им от северната страна. Няколко сутрини по-късно мисис Гуиндир изхвърча по халат за баня да се разправя с група работници по поддръжка на пътищата, които по възможно най-груб начин и с възможно най-неразбираем акцент я информираха, че са били наети да изкъртят паважа от алеята за автомобили пред къщата и да го заменят с обикновен чакъл.

Разбираемо семейство Гуиндир бяха започнали да се страхуват да напуснат къщата. През есента мистър Гуиндир влезе в местната преса, след като му беше наложена глоба от съда, въпреки че беше пледирал невинен за кражба на пълен резервоар с дизел от бензиностанция. Обяснението му — че някой явно е откраднал колата му, заредил я е и после я е върнал в двора му — беше абсолютно неправдоподобно и човек би казал, че адвокатът му с право не се е възползвал от възможността за обжалване. В крайна сметка къде беше уликата? Охранителните камери, както е известно, са нагласени да следят по-скоро регистрационните номера, отколкото шофьорите. Нямаше улики някой да е прониквал в колата, а аз бях готов да се закълна, че резервните ключове още си бяха в най-горното дясно чекмедже на старинния френски скрин в антрето, където ги бях оставил.

През пролетта семейство Гуиндир обявиха къщата за продажба. Зоуи отговори на обаждането, но със случая се ангажирах лично аз, при това с най-голямо удоволствие. Седнах на дивана в дневната им, която познавах толкова добре — този път поканен от домакините — с папка върху коляното. Беше прекрасен ден. „Идеален за бъдещи планове“, помислих си аз. Прийс Гуиндир направо ме прекъсна, докато бърборех за тенденциите за покачване на цените и за това как човек кипи от енергия на това хубаво време. Жена му не се виждаше никъде.

— Ще останете ли в района, мистър Гуиндир? — попитах аз.

— Не, няма — каза той и не добави нищо повече.