Фил Хоган
С удоволствие ще намина (27)

26.

До този момент нашата табела „Продава се“ се беше появила и пред къщата на Шарп, и пред къщата на Куксън, така че едва ли можех да бъда изненадан, когато двама цивилни полицаи се появиха в офиса с обичайните си въпроси. Потвърдих, че аз съм собственикът на фирмата и че наистина съм посещавал дома на семейство Шарп наскоро (отметката на Уенди беше в дневника) и съм разговарял лично с мисис Шарп. А също и че мистър Шарп не си е бил у дома.

— И как ви се видя мисис Шарп, сър?

— Разстроена — казах аз. — Наранила си беше ръката.

— А каза ли ви как се е наранила?

— При спречкване със съпруга й. Предната вечер. Мисля, че каза, че е хвърлила чаша по него. Може и повече от една да са били. Ходила беше до болницата.

Предположих, че ще им бъде от полза да знаят това, което ми беше казала тя, а те като че ли точно това искаха и да чуят. Уенди донесе кафе, хвърли разтревожен поглед към двамата мъже, облечени в подобни костюми, единият от които с татуировка на ръката, и внимателно затвори вратата след себе си. По-младият от полицаите си водеше бележки и ме наблюдаваше внимателно, докато говорех, като от време на време задаваше въпроси. Срещал ли съм мистър Шарп преди?

— Не, доколкото си спомням.

— Познавате ли мистър Геъм Бъкстън?

— Не мисля. От телевизията ли е?

Офицерът ме погледна, търсейки признаци на напрежение.

— Работи за един от конкурентите ви — „Уърд и Хюм“? Посетил е семейство Шарп в петък вечер и каза, че вие сте чакали отвън и че е разговарял с вас.

— А, така е, да. Не знаех как се казва. Но иначе да, той ми каза, че Шарп са имали някакви разногласия.

— Имате предвид скандал?

— Всъщност да, скандал. Така че аз реших да се обадя по телефона и да предложа да отложим срещата за следващата сутрин. Оставих съобщение на телефонния им секретар. Предполагам, че още е там, ако попитате мисис Шарп.

Двамата мъже размениха погледи като знак, че е време да приключват, но по-възрастният имаше още един въпрос.

— Предполагам, че вие се занимавате и с продажбата на „Истфийлд Лейн“ №1 — домът на семейство Куксън?

— Така е. Интересувате ли се, инспекторе?

Той се подсмихна.

— Сержант, сър. Детектив сержант. Опасявам се, че не е в моята категория. Случайно да имате ключ от имота?

Аз извиках Уенди.

— Ще повикаш ли Катя, моля те?

Катя дойде.

— Катя, имаме ли ключове от имота на Куксън?

Тя погледна притеснено първо двамата мъже и после мен.

— Опасявам се, че не, мистър Хеминг.

— А би ли казала на тези господа защо е така?

— Защото те предпочитат така. Някои клиенти нямат нищо против, други не са съгласни. Куксън упорито отказват засега.

Двамата мъже помълчаха известно време, като че се колебаеха дали могат да се доверят на акцента й.

— Допускате ли, че се притесняват ключовете да не попаднат в грешни ръце? — попита по-младият.

Катя се намръщи.

— Надявам се, че не. Ще трябва да попитате Куксънови.

Тръгнаха си, а аз ги изпратих до улицата.

— Наистина ли случаят е стигнал вече до разследване на убийство? — попитах. — Вестниците дават противоречива информация.

— Не се предоверявайте на вестниците — грубо отвърна по-възрастният и ми благодари за помощта.

По-младият, очевидно не така нетърпелив да си тръгне, изпъна врат да огледа прашните прозорци на незаетите ни горни стаи, явно не толкова, защото се надяваше да намери някакъв отговор там, колкото да си придаде ангажиран — да не кажем важен — вид. Както и да е, на мен това не ми хареса. Вдигнах и аз глава заедно с него и замаскирах безпокойството си с усмивка.

 

 

Не беше кой знае колко трудно да се проследят нишките на полицейското разследване. Историята се беше наредила сред основните теми в някои от националните таблоиди, в резултат на което тук-там се бяха поразровили за информация относно Шарп и не след дълго беше излязло наяве, че не е бил щатен преподавател в Кеймбридж, а също и че е бил с осем години по-млад от съпругата си.

Междувременно Катя се беше захванала сериозно с продажбата на Куксъновия имот, което ще рече, че вече три пъти беше ходила да се среща с мисис Куксън, която при създалите се обстоятелства беше посъветвана да не разговаря с репортери, но беше намерила съпричастен слушател в лицето на Катя (изненада за тези от нас, които винаги бяха възприемали дружелюбността на Катя просто като елемент от старанието й да си върши добре работата, особено имайки предвид подозрителното й отношение към хората, склонни да надничат в личния живот на другите). Мисис Куксън беше споделила, че трябвало да прибегне до успокоителни, когато намерила тялото, но добавила, че най-големият шок бил, когато се разбрало, че натрапникът е имал ключове от къщата им (което беше изненада за Катя). Полицията беше упражнила известен натиск върху мисис Куксън при разпитите — даже я бяха заподозрели в лично, едва ли не интимно, познанство с натрапника. В допълнение Сентинел беше пуснал клюка, че въпросният Шарп бил женкар и зестрогонец. Споменаваше се също, че бялата кола, за която ставало въпрос в по-ранни репортажи, била всъщност личната кола на Шарп, иззета и извозена от съответните служби.

— Куксън се развеждат — съобщи Катя.

— Те май точно от това имаха нужда — казах аз. — Мистър Шарп може и да им е направил услуга.

Катя докара познатата смръщено-колеблива литовска физиономия и додаде, че мисис Куксън — чийто най-голям страх сега бил да не би да не може да продаде къщата при цялата тази публичност около трупа — смятала, че мъжът е паднал и се е убил вследствие на нелеп инцидент. Освен това подозирала, че съпругът й е замесен.

— Защото как иначе мъжът ще има ключове от къщата — продължи Катя. — Недейте забравя, че вашият мистър Шарп е бил пациент на мистър Куксън. Имал е финансови проблеми. Може мистър Куксън да е измислил този план, за да обере жена си. Тя има скъпоценности — злато и бижута. Мисис Куксън каза, че само лошият късмет го е спрял да не влезе в къщата.

— Е, това вече ми се струва малко прекалено — отвърнах аз. — Мистър Куксън хич не ми изглежда да е закъсал за пари. А ти откъде си толкова сигурна, че мисис Куксън не е имала връзка с този мъж? Може пък тя да го е пратила да обере скъпоценностите на съпруга й. И да ме прощаваш, ама не е моят мистър Шарп. Никога не съм виждал този човек.

Зоуи, която обичаше клюките и на която винаги можеше да се разчита да раздуха някоя новопоявила се драма в нашето жадно за новости градче, най-безцеремонно попита за двуседмичен отпуск. Защото имала да прави някакъв ремонт, както ме информира Уенди, когато пристигнах в офиса в понеделник.

— И защо сега? — попитах.

— Понякога й се налага да си ползва отпуска, мистър Хеминг. А пък и сега сме в пълен състав.

Що се отнася до мен, наложи ми се няколко пъти да ходя до мисис Шарп, която продължаваше да гледа със същото занесено изражение като на първата ни среща. Междувременно Катя също я беше посетила, но мисис Шарп — която според мен трябваше да е твърде разстроена, за да се занимава с продажбата на къщата — беше помолила да се срещне с мен лично. Имаше да се доизясняват подробности във връзка с електрическата и отоплителната инсталация, с изолацията от влага и разни финансови въпроси. Да отида повторно не беше никак лоша идея. Така щях да мога да обиколя из къщата заедно с мисис Шарп и щедро да наоставям отпечатъците си върху всичко, което можеше да съм докоснал при предишните си посещения, когато се бях размотавал неканен нагоре-надолу из къщата. Насрочих дати за евентуални огледи, при които потенциалните купувачи щяха допълнително да дозамърлят картинката.

Мисис Шарп посрещна недоумението и съболезнованията ми с дълъг безмълвен поглед през прозореца. А после беше също така учтива, макар и доста разстроена, неясно изразяваща се и избухлива, както и при предишната ни среща.

— Не знам какво е правил, но не мога да му простя. Все още не. А сега полицията смята, че и аз съм замесена!

Аз докарах съчувствен поглед. Очевидно имаше нужда да поговори с някого, по всяка вероятност чувствайки се самотна във всичко случващо се, да изплаче болката си пред някого. Седнахме коляно до коляно в кухнята да пием кафе, а тя запали цигара и изрази възмущението си от враждебните въпроси на детективите, като ме помоли да я наричам Джудит.

— Защо да съобщавам, че е изчезнал? Доколкото разбрах, веднага е изприпкал при новото си гадже. Аз бях при сестра ми. Откъде, по дяволите, да знам, че лежи мъртъв в нечий двор в другия край на града?

— Казахте ли им за тази жена?

— Показах им една снимка, на която са двамата. А те най-учтиво ми рекоха, че могло да бъде всеки. Но, обърнете внимание, взеха я със себе си. Нея трябва да търсят.

Искрено се надявах да не го направят.

Когато се върнах в офиса, двамата полицаи говореха с Катя и Уенди.

— А, Мистър Хеминг, тъкмо навреме — посрещна ме по-възрастният.

Отидохме в задната стаичка, където ме попитаха за деня, когато се бях видял с мисис Шарп, след като тя се беше върнала от болницата. Аз подчертах, че, ако трябва да сме точни, не мога да кажа със сигурност дали мисис Шарп действително се е била върнала от болницата във въпросната сутрин. И че в крайна сметка, когато съм пристигнал, тя вече е била там. По-възрастният кимна отегчено и попита в какво състояние е била къщата, а аз им казах, че по пода е имало натрошени стъкла и порцелан, и кръв.

Те се спогледаха.

— И досега не ви е хрумнало до го споменете?

— Предположих, че знаете. На мисис Шарп не й ли е хрумнало да го спомене?

По-младият, който беше седнал на перваза, загадъчно затвори бележника си.

— Има ли още нещо, което бихте искали да ни кажете, сър, и за което сте предполагали, че вече знаем?

— Не мисля. За кучето предполагам, че знаете.

 

 

На следващия ден дойдоха двама униформени полицаи и поискаха от мен и от Катя да дадем пръстови отпечатъци, за което използваха преносим скенер.

— Означава ли това, че разследването е за убийство? — попитах аз.

Ръцете ми трепереха.

— Изглеждате нервен, сър — каза полицаят, докато изпъваше пръстите ми.

— Тръпки ме побиват от това — каза Катя, чийто дядо, както ни беше разказала Зоуи на една почерпка по случай Коледа, бил католически свещеник, който бил арестуван и измъчван от тайните служби. — Защо мислят, че мъжът е умрял на „Бозел Авеню“?

— За целите на разследването всичко е от значение, госпожо.

Където и да отидох в останалата част от деня, имах чувството, че ме наблюдават. Преди да си вляза вкъщи, хубаво огледах хълма във всички посоки.

Мисис Шарп, когато я видях следващия път, изглеждаше още по-изтерзана, след като дългата ръка на закона, както се изрази тя, претършувала цялата къща — заповед за обиск, който, доколкото можа да ми каже, не довел до никакъв резултат.

— Искам да кажа — рече, — нали иначе щях да съм излъскала пода на кухнята и да съм разтребила всичко след кавгата от вечерта? Да не говорим, че ръката ми беше бинтована!

— Права сте, мисис Шарп.

— Моля ви, Джудит. — Тя наля още кафе. — И освен това, казах им аз, кръвта беше моя. Ако намерите друга, рекох, само на горкичкия Барни може да е. Когото, разбира се, те настояха да изровят, за да се уверят. — Запали си цигара. Каза, че най-тежко било, като я разпитвали за Барни — дали това я било накарало да се чувства разгневена. — Разбира се, че съм била разгневена, избухнах аз. Кой не би бил? Да си призная, иска ми се да го бях убила, мамка му. Дъглас, имам предвид, не кучето. — И тръсна глава. — Не исках кажа това.

Главата ми щеше да се пръсне от усилие да проследя всичко, което мисис Шарп знаеше, или мислеше, че знае — и беше казала на полицията — и да го напасна с фактите, такива, каквито ги знаех аз, и с това, което самият аз бях казал на полицията. Струваше ми се неизбежно да се спъна в някой щръкнал детайл и да налетя право в ръцете на тези незнаещи прошка борци срещу престъпността.

И все пак, не бяха ли хванали грешна следа самите полицаи? Защо се бяха вторачили в кръвта например, при положение че Шарп не беше загубил и капчица кръв?

Едно разкритие ми подейства обнадеждаващо. Дни наред мира не ми даваше мисълта за стика за голф, който беше турил край и на кучето, и на стопанина му. Сега се оказа, че мисис Шарп беше отнесла и стиковете, и още много други вещи на съпруга си на сметището и в един от многото благотворителни магазини в града след кончината му.

— И защо не? — разхлипа се тя. — И с удоволствие го казах на полицията. Нямам какво да крия, този мъж ме използва и ме измами, и изхарчи бог знае колко от моите пари за лазерно избелване на зъбите си, за да блесне пред други жени. А да не забравяме, че и кучето ми уби! Естествено, че ще му изхвърля нещата. Мразя го!

Не биваше да губя присъствие на духа. Освен показанията на мисис Шарп имаше достатъчно други неща, които да ангажират вниманието на полицията, която, според Сентинел (интересът в националните медии вече беше постихнал) все още не беше успяла да изгази от мътилката на мистериозната смърт и да стъпи върху по-твърдата почва на версията за убийство, което би разбързало ръцете на криминалистите и детективите. Статията предполагаше, че има твърде малко категорични доказателства. Че полицията все още не може да бъде сигурна дали травмата върху главата на Шарп е причинена от декоративните камъни, ограждащи кокетната веранда на Куксън, фъртуната от толкова много подвеждащи улики щеше, надявах се аз, да продължи да ги заслепява, за да не видят пълната картина за това кой, къде, какво и защо е извършил в този така абсурдно изглеждащ случай.

Все още ми се струваше вероятно да погледнат и в друга посока, макар да не знаех на какво точно мога да се надявам. Изненадан бях, че никъде нищо не се споменаваше за студентката, която Шарп беше забременил. Ако някой имаше зъб на Шарп, то със сигурност това щяха да бъдат въоръжените роднини мюсюлмани, които бяха дошли да го търсят в Кеймбридж. А може би полицията просто беше запазила тази информация в тайна — и ако беше така, то какви щяха да бъдат последствията за мен? Напълно възможно беше вече да са получили описанието на мъжа, който е ходил в „Уорнинкс“ само преди две седмици и е задавал въпроси за чаровния д-р Шарп, и да проследят нишката до Кеймбридж.

Но щеше ли жената, с която бях говорил — затрупана с работа служителка в магазин с доста клиенти, която целодневно отговаря на въпроси — да си спомни как съм изглеждал? Със сигурност, ако аз бях на нейното място, а тя на моето, едва ли щях да мога да я опиша в подробности.

Полицията продължи да кръжи около мисис Шарп, което неизбежно повлече и мен към водовъртежа. Двамата детективи отново дойдоха в офиса. Зоуи вече се беше върнала — с презаредени батерии и с особен блясък в очите.

— Да ви предложа чай или кафе, господа? — попита тя и чак ми се стори, че виждам как любопитството й трепти около нея като мираж в пустиня.

Остави вратата открехната, докато шеташе в кухненския бокс, което означаваше, че трябва да бъда много внимателен с подбора на думи. Полицаите искаха да чуят отново поредността на събитията, но с по-голяма точност, отколкото предишния път. И аз отново минах набързо през историята: че съм бил там предишната вечер, че съм оставил съобщение на телефонния секретар, че съм се върнал на следващата сутрин, за да говорим за продажбата на къщата.

— Всъщност — уточних аз, — мисис Шарп говореше по телефона със секретарката ми тук, в офиса, когато потропах на вратата. Или по-скоро, ако трябва да съм точен, когато позвъних на звънеца.

— А видяхте ли колата на мистър Шарп, когато пристигнахте?

Аз скръстих ръце, за да ги спра да треперят.

— Наистина не мога да ви кажа. Сигурно вече съм споменавал, че никога не съм виждал мистър Шарп. Затова не познавам колата му.

— А мисис Шарп?

— Колата й?

— Срещали ли сте се с мисис Шарп преди?

— Не, доколкото си спомням. Въпреки че градът е малък. Не мога да гарантирам, че не съм я засичал в супермаркета.

По-младият погледна в бележника си.

— Бяло ауди „4×4“, идентифицирано като собственост на мистър Шарп, е било забелязано от двама служители на фирмата за събиране на вземания да излиза от „Бозел Роуд“ в събота, 4-ти, сутринта. По-късно колата е била намерена от същите двама служители близо до мястото, където е открит мъртъв мистър Шарп. Някой, който се е представил за мистър Шарп, се е обадил на фирмата и ги е упътил къде може да бъде намерена колата. Защо тогава, питаме ние, му е трябвало на мистър Шарп да измине целия път до дома на Куксън и да съобщи за колата си на кредиторите, само за да свърши мъртъв?

— Звучи като случай за детективско разследване — казах аз с хладна усмивка. — Аз обаче мислих по въпроса. Забележете следното. Ами ако онези от фирмата просто са проследили мистър Шарп до дома на Куксън, изчакали са го да слезе от колата и са се опитали да я отмъкнат. Тогава, представете си… страшно разгневеният мистър Шарп изхвърча отвътре, спречкват се, спречкването прераства в сбиване, в резултат на което горкият мистър Шарп остава да лежи мъртъв на земята. Какво биха направили те? Паникьосват се. Наоколо няма никого, затова пренасят тялото в двора на Куксън, обаждат се в собствения си офис, представяйки се за мистър Шарп, и тогава от офиса им се обаждат обратно, за да им съобщят за местоположението на колата. Двамата мъже изпразват джобовете на мистър Шарп, за да изглежда като грабеж — или защото не могат да устоят на гледката на пари в брой — и изчезват с колата. Работата е свършена!

Полицаите ме изслушаха търпеливо (може би вече бяха мислили за всичко това и го бяха отхвърлили, макар на мен да ми изглеждаше също толкова правдоподобно, колкото и вариантът мисис Шарп да бъде убиецът), а после по-възрастният попита спокойно:

— Какво ви кара да мислите, че портфейлът на мистър Шарп е липсвал?

Косата ми настръхна.

— Не съм ли го чел във вестника?

Мълчание.

Затършувах из ума си за отговор.

— Не, разбира се — рекох най-накрая. — Всъщност мисис Шарп ми каза, че портфейлът му е липсвал. Заедно е разни други неща. Мисля, че спомена, че чантите му ги нямало. А също и телефонът му?

— Мисис Шарп.

— Да. Аз продавам къщата й.

По-възрастният изглеждаше отегчен.

— Да, сър, така е.

Тогава по-младият попита с нотка на сарказъм, дали има нещо друго, което може да съм си спомнил за въпросния ден.

Аз отново се замислих.

— Не, не мисля — казах. — Сигурен съм, че всичко сме изговорили.

Издишах бавно, докато гледах как колата им се отдалечава.

Тази нощ почти не мигнах. Всеки път, щом затворех очи, виждах каменните лица на двамата детективи. Стомахът ми се бунтуваше. Всичко се изплъзваше — градът, бизнесът ми, Абигейл. Събудих се, плувнал в пот.

 

 

Може и да беше лудост, но на сутринта реших да отида до „Уорнинкс“. Тя беше там, жената, с която бях говорил преди няколко седмици, и работеше нещо зад щанда. Веднага я разпознах, макар че пак се зачудих дали бих я разпознал, ако влезеше в офиса ми или ако я видех в някой бар. Категорично нямаше да мога да я опиша. Но не е ли точно такъв начинът, по който работи паметта? Не зависи ли всичко от контекста — и спомнянето, и разпознаването, които не са съвсем едно и също? Ето на това залагах. Минах един или два пъти покрай щанда, после се помотах в полезрението й, преструвайки се, че разглеждам заглавията от „Нови заглавия за тази седмица“ и „Нашият избор“ върху масичката с бестселърите. Може би беше рисковано да я заговоря, но интуицията ми подсказваше друго. Първо, каква беше алтернативата? Да се прокрадвам на прибежки из града, страхувайки се да не бъда разпознат? И второ, казах си, какъв по-добър начин да избегна подозрението от това да се изправя пред нея и, както мистър Мауер винаги ме е съветвал, да я погледна право в очите и да се осмеля да ме забележи — приветлив, но не особено запомнящ се мъж, в типичен провинциален чиновнически костюм от туид, видял сметката на жизнерадостния, умен, модерен д-р Шарп със стик за голф?

Аз бърчех чело и въздишах, прехвърляйки книга след книга, докато тя най-сетне се приближи и попита с какво може да бъде полезна.

— Търся си четиво за ваканцията. Някакви идеи за дълъг полет?

— О, колкото искате. Надалеч ли ще пътувате?

— До Сейшелите. Малко водни спортове.

— Колко вълнуващо — каза тя уж дружелюбно, но с нотка на припряност, която подсказваше за наличието и на друга риба, чакаща да бъде опържена. Нямаше признаци да е прозряла реалната ми позиция нито по отношение на водните спортове, нито по отношение на пътуването ми в чужбина (а какво остава за убийство), просто ми предложи няколко плажни трилъра. Върнахме се на щанда, където тя пъхна покупките ми в еко торбичка и ми пожела приятен ден.

Вероятно е имало известно униние в книжарницата при новината за смъртта на Шарп. А също така и смръщени вежди, когато полицията е пристигнала на лов за информация. Точно сега обаче тази жена не даваше никакви признаци, че умът й е ангажиран с нещо повече от рутинна размяна на пари и стоки. Ако я притиснеха, може би щеше да си спомни смътно, че ме е виждала и преди, но това вероятно важеше за повечето й клиенти, голям брой от които сигурно бяха присъствали на поне едно от мероприятията на Шарп и след това бяха говорили с нея много по-дълго, отколкото аз. Всъщност, като си помисля, разговорът ни във въпросния ден беше свързан с търсене на книга, точно като днешния ни разговор. Тя беше предложила да ми я поръча и ме беше посъветвала да я потърся в библиотеката, както вероятно правеше всеки ден за някого, без непременно да си спомня какъв цвят са били очите му и дали е бил плешив, както би подходил един художник например или както е нужно, за да бъде направен портрет на заподозряно лице по описание на свидетели. Вярно, че се бях изказал ласкаво за литературните им вечери, но само между другото. Тя беше тази, която беше споменала името на д-р Шарп и старателно беше търсила визитката му с откровена гордост от връзката между „Уорнинкс“ и един лектор от Кеймбридж, тя ми я беше подала с протегната ръка и тържествено беше прочела на глас името и позицията му, сякаш приветстваше самия посланик на САЩ в Хотел „Риц“ в Лондон по повод годишната галавечеря и бал на Федерацията на независимите книжарници във Великобритания.

Това беше успокоително, но едва ли има нужда да казвам, че успокоението не продължи дълго.