Фил Хоган
С удоволствие ще намина (6)

5.

Две неща се случиха, когато бях на двайсет и една. Първото беше, че наследих това, което беше останало от парите на майка ми и ги инвестирах, заедно със спестяванията си от Мауер, в четири акра стари жп релси по протежение на реката, откъм гърба на група изоставени и залостени търговски постройки.

Второто беше, че Гай напусна фирмата. Беше болен в продължение на няколко месеца, след като беше успял да се натрови, както се изрази Стела, с любезното съдействие на тарелка размразено пилешко в хладилника му, което беше капало в чиния със сготвена паста на долния рафт. Дълго време даваше обезпокоителни признаци, че се подобрява, но после се влоши отново. Отслабна с повече от двайсет килограма и по едно време мистър Мауер, не без основание, заключи, че се очертава възстановяването на Гай да го задържи далеч от работата за по-дълго, отколкото един сносен семеен бизнес можеше да понесе. Всички ние му съчувствахме, но нямаше друг избор, както каза той, освен да пожелае на Гай всичко най-добро и да го освободи от ангажимента му към фирмата.

Имайки предвид често високомерното отношение на Гай към мен, аз лично не можех да кажа, че съжалявам за освобождаването му. Отначало бяха разни дебелашки критики, маскирани като шеги, обикновено далеч от ушите на мистър Мауер. Дотолкова можех да изтърпя. Но нещата започнаха да се променят. Макар официално все още да се водех стажант, отдавна вече не бях просто преработващ колежанин — бях си взел шофьорските изпити и до момента имах реализирани немалко продажби по метода, на който мистър Мауер ме беше научил — възприел бях старомодните му маниери, костюмите му от туид, кожените му чепици, типични за провинциален чиновник от малко градче, снабдявани от „Хилдс и Син“, местни търговци на дрехи за джентълмени. Аз бях новото свежо попълнение. Вероятно не трябваше да се изненадвам, че Гай го прие твърде лично.

Няколко седмици преди първия му престой в болницата той спретна един скандал в офиса, което доведе до обтягане на отношенията между мен и мистър Мауер. Разбрах го, когато една сутрин мистър Мауер Влетя разгневен в офиса, след като току-що се беше обадил от дома си на клиент във връзка с една предстояща сделка на „Брайърли Грейндж“.

— Мисис Уендъл беше много изненадана — каза мистър Мауер, обръщайки се към всички ни. — Може ли някой да познае защо беше много изненадана?

Никой не можа да познае.

— Защото се оказва, че семейство Уендъл се е отказало от сделката на „Брайърли Грейндж“ преди два дни. — Мистър Мауер изчака думите му да произведат нужния ефект. — Да, аз също съм сащисан. Оказва се обаче също така, че тя е оставила съобщение на телефонния ни секретар в сряда рано сутринта. И след като никой не й е върнал обаждане, е звъннала отново следобеда. Говорила е с млад мъж…

Тук Гай погледна многозначително към мен — и аз за секунда се усъмних, че… възможно ли е да съм бил аз? Не… не, аз категорично не съм говорил с мисис Уендъл. А дали? Семето на съмнението поникна и разцъфна, защото мистър Мауер, макар реално да не ме беше обвинил, се обърна директно към мен, недоумявайки как, по дяволите, някой, може да бъде способен на такова безочливо безхаберие, та всичко така да се съсипе и заради една провалена сделка да излязат от строя цели четири други, и да стане такова невъобразимо мазало, мамка му.

— Аз ще се заема — обади се Гай, приклещил телефона между челюстта и рамото си.

Докато Рита изрови номерата, аз продължих да браня невинността си, изтъквайки, че всъщност сега смътно си спомням как в сряда сутринта, когато съм влязъл в офиса, не съм заварил никакви съобщения на телефонния секретар и съм се усъмнил, че нещо не е наред. Сега обаче никой не се интересуваше от секретаря и колкото повече протестирах, толкова повече мистър Мауер настояваше, с известно раздразнение, че стореното вече е сторено; след малко всички се заеха да набират телефони, а аз останах да стърча отстрани и накрая Гай довърши публичното ми опозоряване, предлагайки да взема и аз да помогна, като изтичам до кафенето за понички.

— Имам нужда от гориво — поясни важно.

Той беше. Сигурен бях, че е бил той. От начина, по който ми отправяше продължителни предупредителни погледи през останалата част от деня и през цялата следваща седмица, можах да заключа, че е бил той. Изтрил е от секретаря съобщението на мисис Уендъл и после не е отговорил на следващото й обаждане с единствената цел да направи така, че да изглеждам като слабоумен ученик.

Две седмици след провала с Уендъл трима конкуриращи се купувачи, готови да ми дадат предложения за една не особено атрактивна, но пък изключително изгодна къща с възможност за преустройство, ми се обадиха един след друг през интервали от по един час, за да кажат, че се отказват от сделката. Никой от тримата не можа да ми даде убедителна причина защо се е отметнал. Лош късмет ли беше? Казал ли бях нещо? Мистър Мауер сбърчи устни, като чу новината, но не каза нищо.

Поседях умислен около половин час, после се метнах в колата и отидох да се срещна лично с един от купувачите, който знаех, че работи в една автоборса на околовръстното. Той първоначално ме помисли за клиент и бавничко се приближи към мен, когато ме видя да разглеждам колите втора употреба отпред. Но когато ме разпозна, се притесни и започна да пелтечи нещо за времето и за състоянието на пазара за коли, докато аз не го притиснах с въпроса за къщата. След още мънкане и запъване, накрая призна, че се бил отказал от покупката заради това, което разбрал за съседа.

— Съседа ли?

— Вижте — рече той, — не че имам нещо против хората с ментални проблеми. Това си е трагедия. Моят собствен дядо е в дом, но нали разбирате… ние имаме деца. И да гледат човека по улицата облечен с горнище на пижама? Явно даже не е и толкова възрастен. А чух, че бил съвсем неуправляем, като се задейства. Това си е сериозен тормоз, ден и нощ, да крещи, да удря, да плаче. Веднъж даже видели дим да излиза от прозореца.

Имаше ли нещо вярно в това? Нищо подобно не бях чул.

— Сигурен съм, че няма от какво да се притеснявате — казах аз. — Нека да проверя, какво ще кажете? Може да организираме още един оглед. Сигурен съм, че един разговор с досегашните собственици ще ви успокои.

Той направи кисела гримаса.

— Съжалявам. Аз не мисля така.

— Наистина, убеден съм, че който и да ви е наговорил това, само е искал да ви подведе.

Върнах се в офиса и се обадих на човека, който продаваше къщата. Не, никога не било имало проблеми със съседа. Да, на улицата имало едно-две семейства, които се грижели за възрастни роднини, но те никога не били създавали проблеми. Вярвах му напълно.

Гай беше проблемът. Навсякъде личаха неговите отпечатъци.

Аз обаче също можех да бъда проблем. Минаха още няколко седмици и един следобед чух как Гай шепне нещо на някого в телефонната слушалка, настоявайки да му се обади по-късно у дома. Само по себе си това беше достатъчно подозрително — когато мистър Мауер и Стела ги нямаше в офиса, Гай беше повече от щастлив да пилее щедро неограничени количества от времето си за „принудително бездействие“, както обичаше да се изразява, в мъркане по телефона с лековерни магазинерки или в брътвежи с другари по чашка от склада за строителни материали. А после, когато всички си тръгвахме, той решаваше да остане в офиса, тъкмо когато идваше чистачката. „Имам да се свържа само с още няколко клиента“ — обясняваше.

Скрих се във входа на пасажа отсреща, откъдето можех да го видя ясно как стои прегърбен над бюрото си и говори по телефона. После затвори и зачака пред факса. Следващите петнайсет минути сновеше неспокойно между факса и ксерокса. Накрая излезе с куфарчето си. Аз отстъпих в сянката и продължих да го наблюдавам, докато се качи в колата си и отпраши нанякъде.

На другата сутрин дойдох първи в офиса заедно с Рита, която отключи. Когато тя отиде да загрее чайника, аз се огледах наоколо. На бюрото на Гай нямаше нищо особено, което да заслужаваше внимание. Имаше обаче други следи: справка за операциите на факса, заедно с телефонен номер; копирната машина беше нагласена за увеличение на 200%. Натиснах бутона за пренабиране на последния номер на телефона на Гай. Отговори женски глас. Беше кметството — отдел „Устройствено планиране“. С какво би могла да ми помогне? Помолих я за номера на факса там. Няма проблем, отвърна тя. Същият като последния номер в справката. О, Гай, в какво си се забъркал? Ще излъжа, ако кажа, че не бях развълнуван поне малко.

Изчаках до петък следобед, който Гай обикновено прекарваше в офиса, разчиствайки бюрото си преди предстоящата лудница през уикенда. След обяд, по време на обичайното му безкрайно дълго посещение на тоалетната, измъкнах ключовете от сакото му. Казах на Рита, че из града имаме много табели „Продава се“ за прибиране и че ако някой пита, ще бъда навън с вана.

Двустайната квартира на Гай беше на пет минути с кола от офиса. Паркирах вана на място, където да не се вижда, и влязох. Постоях за момент, да усетя атмосферата. Вратата към спалнята му беше открехната, лъхна ме възкисела миризма на спарено от през нощта. Отворих втора врата, зад която се откри ергенска бърлога, тъмна и разхвърляна, с кожен диван и грамаден телевизор, а към него видео плейър и колекция от екшън филми. Близо до прозореца имаше кът за хранене и там, върху масата, редом до неизмитата чаша от кафе на Гай, бяха разпрострени фотокопия A4 формат, подредени в голям правоъгълник.

Ето какво било значи — план-скица, подпечатан с печата на кметството и надписан: „РИВЪР ДЕВ 1“. На пръв поглед изглеждаше като план на централната градска част, но и доста се различаваше от онези, които се бяха натрупали с годините в един от шкафовете в офиса. В този вариант главната улица, с редицата занемарени търговски сградички, беше отстъпила място на „пешеходна търговска зона“. Имаше защриховани жилищни блокове и „пешеходна алея“, лъкатушеща покрай реката. Причината за потайната активност на Гай беше маркирана в жълто: парцел между гарата и реката. Знаех го този парцел — един грозен участък оттатък жп линията, който можеше да се види от моста, затрупан с камъни и чакъл, и ръждясващи метални отпадъци, застроен с безразборно пръснати паянтови постройки. Изглеждаше непродаваем. Тук обаче беше многозначително отбелязан с две въпросителни. Очевидно Гай и приятелят му от кметството се надяваха да ударят джакпота с вътрешна информация, като грабнат този участък, преди скицата да стане публично достояние, и после да го препродадат на предприемача. Но имаше ли Гай някакви пари изобщо? Малко вероятно ми се виждаше. От преравянето на чекмеджетата му не излезе нищо, освен стари разплащателни чекове от „Мауерс“, застраховка за МПС, битови сметки и документи за овърдрафт. Никакви издайнически полици за ипотеки, никакви скрити капиталовложения. Може би партньорът му беше човекът с парите, а Гай беше вътре заради връзката си с „Мауерс“.

Първата ми мисъл беше просто да разоблича Гай, но после, в един славен миг на прояснение, видях какво можеше да се случи. Видях бъдещето. Бях двайсет и една годишен и го видях точно там, в кухнята на Гай.

Чиниите от закуската му бяха все още в мивката. Отворих мърлявия му хладилник. Напазарувал беше за уикенда. Спомням си, че си взех парче мини ябълков пай от един отворен пакет. И тогава съзрях суровото, размразяващо се пилешко — седящо си кротко и приканващо, в гьолче размразена розова водица и чакащо само едно леко накланяне на чинията (горният рафт на хладилника беше убедително пълен) и съвсем минимално пренареждане на храната на долния рафт. Направо перфектно! Лесно беше да си представя как Гай се прибира вкъщи вечерта, след като се е отбил в „Cutters“ за няколко петъчни бири с тъпите си приятели, твърде наквасен, за да може да се закълне, че онази чиния с остатъци от паста е била покрита с фолио; как наднича в хладилника, умиращ от глад, и грабва първото нещо, попаднало пред очите му. Нали така се казваше в онази поговорка — че отмъщението се сервира студено? Аз самият никога не съм си приготвял храна вкъщи. На мен няма как да ми се случи такъв инцидент. За разлика от Гай. Тъй де, сам си беше виновен.

Оставих апартамента му така, както го бях намерил и отидох с колата да направя копие от ключа му, след което върнах неговия в джоба му, докато той говореше по телефона, най-вероятно планирайки вечерта си. А Рита, дори и да се беше озадачила къде са се дянали въпросните табели „Продава се“, въобще не отвори дума за тях.

Никак не се изненадах, когато на следващата сутрин Гай не се появи на работа, нито се впечатлих, че не вдигна телефона, когато Рита му звънна.

— Много странно — каза тя.

— Може да е забегнал с гаджето — ухилих се аз. — Със Стела.

Рита не схвана шегата.

— Стела има ангажименти тази сутрин.

Трябваше да действам бързо, въпреки че уикендът можеше да ми даде малко преднина. Отидох до въпросния парцел — запуснато, осеяно с отломки дворно място близо до гарата, с висока ограда срещу вандали и със заключена порта. Нямаше нищо, което да подсказва, че предстои продажба, само предупредителни съобщения от охранителната фирма, чиито кучета пазачи патрулираха в района. Взех телефонния им номер и се обадих от една телефонна кабина. Мъжът, който ми вдигна, не знаеше нищо за собственика на парцела, но ми даде номера, с който той разполагаше за връзка в случай на проблем. „Търсете службата за събиране на вземания“ — каза. — „Но няма да намерите никого до понеделник.“

На следващата сутрин, докато търсех информация за мисис Бъртън, мистър Мауер ме извика да ме попита дали имам нещо против да дойда да заместя Гай за неделното му дежурство. Стела беше ходила до квартирата на Гай, но каза, че нямало никого. Чак в понеделник успя да разбере какво се беше случило — прилошало му, след като ял нещо, после му прилошало още повече, излязъл на чист въздух рано сутринта, припаднал на улицата и го приели в болницата.

— Много е зле — каза тя.

Изимитирах разтревоженото изражение на Рита. Стела се усмихна:

— Няма страшно, ще оживее.

Същия следобед отново отидох в апартамента на Гай. Намерих не само факсовете от кметството, но и една от анкетните ни карти, откъсната от служебните папки. Като се върнах в офиса, открих имота в регистъра — вписан, но замразен. Въобще не беше работено по него, никакви признаци някога да е влизал в продажба. Цената, разбира се, беше най-ниската възможна. Обадих се да питам дали още се продава и казах, че мога да намеря заинтересован купувач.

— Това са купувачите, за които говорихме преди няколко седмици.

— А, вероятно сте говорили с Гай — казах аз. — В момента го няма. Но сега хората питат дали може да смъкнете още малко от цената.

Отне известно време, но в крайна сметка купих мястото, като ползвах услугите на адвокат извън града. Отсъствието на Гай — което се проточи, поради възникнали усложнения, свързани, както разбрахме, с хроничните му стомашни проблеми — ми даде шанс да блесна пред мистър Мауер. Придвижил бях една от замрелите сделки на Гай, убеждавайки продавачите да коригират нереалистичната оценка, като свалят малко цената (след като ги попитах какво мислят за слуховете, че общинският терен в близост е определен за зона за кратковременно паркиране). Мистър Мауер без съмнение беше изненадан от светкавичния ми успех с този толкова безперспективен промишлено замърсен участък до реката, който Гай мотаеше вече цяла година. Представете си задоволството му, когато обявих, че съм намерил фирма купувач.

— Това се казва отлична новина — грейна той. — Кой го взима?

— „Дамато Асошиейтс“. Искат да строят скейт парк.

— Скейт парк казваш? Великолепно.

Това беше преди доста време. В ранните години на скейтбординга, поне за нашия град, но определено ми беше забавно да си представям паниката, изписана по лицата на градските управници, изправени пред перспективата за пълчища буйни подрастващи, шляещи се срещу новопостроените им сгради. Не беше толкова лесно, обаче. Отложих новата си инвестиция. Зачаках. И тъкмо когато вече бях започнал да се страхувам, че може да се наложи наистина да откривам скейт парк, нещата се отприщиха. Беше вълнуващ период. През следващите години всеки средно голям град в страната се стараеше да превърне застоялите и буренясали райони около своите водоеми в луксозни терени за лъскави апартаменти, магазини или частни спортни салони. Нашият град беше първият.

О, Гай. Така и не го видях отново, въпреки че се върнах в апартамента му още веднъж. Имах известни опасения, че може да ме посрещне миризма на застояло повръщано и диария, макар да знаех, че Стела е изпратила един от хигиенистите ни да почисти апартамента. Не бях стоял вътре и 30 секунди, когато чух удар по прозореца и целият изтръпнах. Наострих слух. Нищо. Изчаках няколко минути и пропълзях до прозореца. Стъклото беше омазано с кръв. Отдръпнах се моментално. Сега чух много слабо стържене отвън. Отидох до вратата и се заслушах, сърцето ми щеше да изскочи. Нищо. Върнах се до прозореца и зачаках. Накрая се осмелих да го открехна и да надникна навън. Просто птица, просната мъртва на земята. Едва не се изсмях на глас. Преди да си тръгна, направих няколко снимки — на костюмите на Гай, окачени в гардероба, и на хладилника му — сега празен и светещ от чистота. На телефонния секретар в дневната му намерих две стари обаждания, и двете гласящи едно и също: „Гай, аз съм. Къде си, по дяволите?“.