Фил Хоган
С удоволствие ще намина (31)

30.

Дали по това време се появи братовчедка ми Изобел? Със сигурност беше между полицейските посещения. И по-точно, преди да ме помолят да ги придружа до участъка. Помня, че когато влязох в офиса, Зоуи вече си бъбреше с нея. Отначало не я разпознах, защото не я бях виждал от погребението на леля Лилиан. Отведох ги с дъщеря й Елизабет в една закусвалня. Хич не бях в настроение, макар да запазих добър тон. Доколкото си спомням, разговорът ни беше задушевен, даже банален, нямаше и следа от старата враждебност помежду ни. Кой би предположил, че толкова ме е мразила навремето? Макар да изглеждаше, че са се отбили пътьом просто ей така, да се видим, двете с дъщеря й бяха пропътували сума ти километри от най-отдалечения край на Норфък дотук (докато смучеше розов млечен шейк през сламка, Елизабет каза, че са дошли с два влака и охотно ми сподели имената на училището и учителката си). Изобел спомена, само веднъж и повече не го повтори, че видяла табелата на „Хемингс“ в новините по телевизията и била шокирана от мистерията с мъртвия мъж, намерен в градината на някой си.

Беше изненадана, че старият мистър Мауер се е оттеглил (въпреки че вече беше прехвърлил седемдесетте) и изглеждаше въодушевена, че ме намира толкова преуспял в бизнеса. Гледаше ме с внимание, докато говорех и кимаше усърдно, докато й разказвах за града. А аз, то се знае, имам опит в говоренето и в спазаряването на нашите китни, стилни и достъпни местни преимущества с външни за града новодошли. При нея нещата не се бяха стекли така гладко и щастливо в последно време. Съпругът й я бил напуснал — заминал за Далечния Изток, без дори да се сбогува — и тя трябвало да продаде къщата на майка си. И сега парите от продажбата се били свършили. Настъпи пауза, в която аз й предложих да й дам известна сума, за да си стъпи на краката и още на момента изтеглих 500 паунда от банката.

След ден-два тя ми изпрати съобщение, в което казваше колко прекрасно било да ме види отново и ми благодареше за парите. За нещастие обаче нещата се били влошили още повече. Случвало се така, че вярната й стара кола стигнала края на дните си, което веднага довело до какви ли не проблеми от логистичен характер (следваше изброяване на проблемите), а сега се оказало, че и покривът на къщата й се нуждае от спешна грижа. И всичко това, тъкмо когато правела нови планове за бъдещето на Елизабет. Местното училище, естествено, било чудесно за момента, но можела ли западналата местна гимназия да отговори на потенциала й? Сравнително наблизо имало престижна девическа гимназия, таксите в която обаче не били по силите им. Дали аз не бих могъл да помогна? Позволявала си била да приложи номера на своята банкова сметка и непременно щяла да се обади след няколко дни.

Внезапно се почувствах отегчен от това натрапване и същевременно безпомощен да направя каквото и да било. Хрумна ми, че Изобел може въобще да не е напускала града всъщност, а още да се спотайва някъде. Глупаво е, знам, но докато бързах за срещите си с клиенти и с мисис Шарп (продажбата на къщата й беше замразена за времето, докато трае разследването, но тя все намираше наложителни причини да изиска присъствието ми) се улавях как хвърлям по някой поглед назад през рамо.

Колкото до мисис Шарп, тя все още беше официално освободена от работа.

— Мога ли да ви изкуша, мистър Хеминг? — попита тя, наливайки ми чаша бяло вино, без да се съобразява кое време на деня беше.

Чувствала се длъжна, каза. На себе си не сипа, заради лекарствата. Пушеше почти непрекъснато. Аз лично нямах нищо против (завеси, напоени с миризма на тютюн, винаги са ми напомняли за майка ми), но когато се стигнеше до продажбата на къщата, възможно беше да се окаже проблем.

Оплака се, че полицията продължава да диша във врата й, което още повече разклащало нервите й. Казала им била каква според нея може да бъде причината мъжът й — при всички положения без достатъчно пари в брой — да остави ценната си брачна халка (твърде сантиментална постъпка за мъж, изхвърлен от дома си само е парите в портфейла си), и признала, че си е била вкъщи сутринта, когато бяха идвали хората от фирмата за вземания. Но така и не беше успяла да обясни как призовката (с отбелязани върху нея дата и час), пусната от служителите на фирмата в пощенския отвор на входната им врата, се е озовала на предната седалка на колата след не повече от два часа, когато същите тези служители са я прибрали от алеята в близост до къщата, където мъжът й е бил намерен мъртъв следващия уикенд. И беше бясна, че сега полицията се съмнява в упоритото й настояване, че когато съпругът й е напуснал къщата — макар да не можеше да каже дали това е станало в петък вечерта след скарването им или на следващата сутрин — е взел със себе си комплект кожени сакове, в които е имало дрехи и други лични вещи.

На всичкото отгоре мисис Шарп беше изтърпяла и една неприятна среща с брата на мистър Шарп, Иън.

— Никога не го бях виждала досега — каза. — Нахълта вкъщи и взе да ми разправя, че полицията го спипала през някакви телефонни обаждания, които бил направил. И сега, видите ли, той трябвало да вземе нещата на Дъглас. Казах му, че не е останало нищо и че при всички положения — поради факта, че съм негова съпруга и, разбира се, поради факта че Дъглас умря, без да остави завещание — всичко, което е притежавал, ще дойде при мен. Не че притежаваше нещо, за което вече не съм платила по един или друг начин. — Издуха носа си и добави, че братът накрая си тръгнал, като затръшнал вратата и отпрашил с мотора си. — Каза, че бил на нефтените платформи в Шотландия. Издирили го и го привикали за разпит. Твърдеше, че не е виждал Дъглас от години. Защо му било да го вижда сега? В това го обвинявала полицията — че бил разпитвал за Дъглас в колежа му в Кеймбридж от преди време, като бил казал, че се опитва да го открие, защото майка им е тежко болна.

— А тя болна ли е?

— Не, разбира се — починала е преди години! Защо му е тогава да търси Дъглас? А да ви кажа, съвсем не ми се струва невероятно за този човек да убие някого. Видя ми се от онези, дето съвсем малко им трябва да ти скочат. Бил е в армията някога. Много брутален. И въобще не изглеждаше да го притеснява това, че брат му е мъртъв. Нищо чудно, че го подозират от полицията. Както и да е, бил е на стотици километри навътре в Северно море, когато се е случило, така че това е положението.

Излезе от стаята и се върна с кърпичката, която й бях дал онази събота, изпрана и изгладена.

— Все забравям — рече, наблюдавайки ме как я пъхам в джоба си.

— Кога ми я дадохте? — попита.

Аз я погледнах. Прозвуча ми като подвеждащ въпрос. Трябваше ли да отговоря? Не можах да преценя. Винаги има повратна точка. Решаващо недоглеждане. Нещо, което някой някъде може да си спомни впоследствие и да те изпрати на бесилката. Извиних се и си тръгнах обратно към офиса пеша. Отново се почувствах изтощен. Не можех да мисля. Спрях на ъгъла и произнесох името й. „Абигейл…“

Някога това щеше да е достатъчно, за да накара всяка моя фибра да тръпне в очакване. Сега звукът се разтвори във въздуха и ме запрати в пълен мрак. От другата страна на площада стоеше зелено-бялата табела, на която беше изписано името ми — две стилизирани линии във формата на X — поклащана от студения вятър. Никога досега не бях чувствал така ясно тежестта на направена грешка. Съжалението ме разяждаше отвътре, увереността ме беше напуснала, а заедно с нея и куражът. В окото ми напираше сълза. Скърбях. Не за това, което вече не желаех, а за чувството, което то ми беше давало и което сега беше изчезнало.