Фил Хоган
С удоволствие ще намина (18)

17.

Да кажем, че съм на десет. Баща ми е в офиса, тъй че няма как да е уикенд. Най-вероятно е през ваканцията. Леля Лилиан е застанала до Остин под моя прозорец и вика на братовчедка ми Изобел да побърза. Не знам къде отиват — прекалено рано е за урок по танци, а урокът по пиано е в събота — но леля Лилиан ми е казала, че няма да се бавят много. Разрешават ми да ходя сам в парка. Наблизо е, само че още не съм решил дали да ходя, или не. Най-страшната част са каменните стъпала, които се вият през половината път надолу, така че не може да се види какви по-големи момчета или зли кучета може да идват или да чакат в долния край. Отстрани се издига градина с вечнозелени храсти като тъмна джунгла. Оттатък е огромният слънчев квадрат на зеленото боулинг игрище, там е по-сигурно, при дядовците, които играят в неделя. Но днес не е неделя. Усещам тишината в горния край на стъпалата и решавам да не продължавам нататък.

Вкъщи от моя прозорец гледам надолу към къщата на семейство Дамато. Мисис Дамато шета нещо на горния етаж. Прозорецът на спалнята е отворен, входната врата под него също е открехната, както винаги в горещи дни. Чувам музика. Семейство Дамато, както ми е казвала леля, са италианци. В предния двор си играе малкият Антъни. Кой е това с него? Не мога да видя от живия плет, но имат играчки при себе си.

Предполагам, че този ден имаше предвид леля Лилиан, когато казваше по своя особено драматичен начин „Ти знаеш какво си направил“.

Промъквам се в кухнята на мисис Дамато. Днес няма изстиващи кейкчета, но пък за сметка на това има огромна кутия с бисквити. Разсеял се от играта, Антъни ме гледа с учудена усмивка на мургавото си личице как влизам и излизам. Приятелката му има бялоруса косица, бели чорапки, нови бели кожени сандалки. Името й е Анджела. Гушка здраво едно малко плюшено зайче и гледа нагоре към Антъни, докато той гледа към мен. Аз имам вкусни кокосови бисквити и за двамата. Слънчевият ден е идеален за приключения. Улицата е пуста. Казвам им да се хванат за ръце, докато вървим. В горния край на каменните стъпала усещам мириса на трева, чувам далечен мотор на косачка. Заобикаляме празното боулинг игрище, перфектен забранен квадрат, ограден с бели камъни. На тенис корта също няма никой, по натрошените краища на асфалтовата му покривка са избили бурени. На отдалеченото футболно игрище момчета ритат футбол, чуват се виковете им; а оттатък, в долчинката, са щръкналите А-та на люлките и пързалките, твърде далече, за да различим дали има движение там.

Не отиваме на люлките. Аз им казвам, че имам една малка къщичка, можем да си играем там. Докато вървим, те развълнувано бърборят един през друг и даже ми казват по нещо за себе си.

— Аз си имам зайче — казва Анджела.

— Може ли да пием чай в твойта къщичка? — пита ме Антъни.

— Почакайте и ще видите — отговарям аз.

* * *

Истината е, че леля ми узна малко от това, което бях направил. Предположенията й бяха достатъчни, за да я ужасят, да подхранят въображението й, страха й от това какво мога да направя някой ден.