Фил Хоган
С удоволствие ще намина (41)

40.

Нямам повече изненади. Никакви неочаквани обрати не предстоят. Това, което следва, е нещо като епилог, макар да не ми се ще особено да се занимавам с подробностите около горката Зоуи, която умря на днешния ден точно преди две години (отбелязани със скромен некролог от името на родителите й, поместен в тазседмичния брой на Сентинел). Ще добавя само още нещо. В последвалия едва ли не комичен обрат на тогавашните събития нейната съдба насмалко не беше сполетяла и полицай Робъртс, който саможертвено беше поел риска да влезе първи в апартамента на момичето след предхождащо тропане и блъскане по входната врата и по прозореца, който според съседите беше стоял заперден в продължение на два, три и дори четири дни. Говореше се, че се бил свлякъл на колене почти веднага щом прекрачил прага. И ако придружаващата го униформена полицайка не била реагирала светкавично бързо — след като веднага разбрала каква е опасността (бидейки бивша пожарникарка) — и не го била извлякла навън, той щял вече да е пътник, според заключението на парамедиците, които бяха дохвърчали само няколко минути по-късно. Верен на себе си, Сентинел не обърна внимание на тази подробност, а предпочете да впрегне безупречните си способности за дезинформация в полза на сензационни разкрития — „самотността“ на Зоуи, „зависимостта“ й от успокоителни и алкохол, мъртвата й котка, намерена в коридора (уверявам ви, че тя нямаше котка) и следите от котешки нокти по вътрешната страна на входната врата.

Някъде към обяд детектив сержант Монкс (сега вече инспектор) дойде в офиса, за да съобщи трагичната новина за Зоуи, споменавайки инцидента с Робъртс мимоходом и без излишна драматичност, сякаш отравянията с газ бяха нещо обичайно за тяхната работа. За всичко останало отказа да даде каквато и да било информация. Тогава ми се стори, че следата от Зоуи към Шарп, която му бях посочил, май не му се беше видяла убедителна; явно после началниците му я бяха сметнали за важна и го бяха инструктирали да навърже нещата. Каквито и да бяха резервите им относно вината на Зоуи, достатъчно беше да обявят, че няма друг заподозрян за смъртта на Шарп. Националните вестници — дружно подкрепени от неделните таблоиди — веднага се заеха да изясняват връзката на Зоуи с Шарп (макар и не точно с акцент върху смъртта му), охарактеризирайки Зоуи ту като „презряна“ и „ревнива“, ту като „изстрадала“ и „злощастна“, и даже изпревариха бъдещата категорична присъда на следователката по въпроса дали Зоуи, изпаднала в депресия след смъртта на Шарп, сама е отнела живота си (по нетипичен начин чрез задушаване с газ от повреден котел). Тази версия беше донякъде потвърдена от справката за интернет търсенията през лаптопа на Зоуи, която разкри скорошни проучвания относно рисковете при повреда в газовата отоплителна инсталация. Ами ако инсталацията наистина е била повредена — попитал беше бащата на Зоуи (човек с отличен следователски нюх) — и тя действително е била притеснена, но не е взела нужните мерки? Монкс не отрече подобен вариант. После се появи една приятелка на Зоуи от читателския клуб и даде показания, че Зоуи и Шарп наистина са имали страстна връзка, която била прекратена от самата Зоуи, след като разбрала, че той я е лъгал за това, че е напуснал жена си. Търсила ли го беше в последно време отново? Приятелката не можа да каже. Аз от своя страна свидетелствах, че Зоуи е проявявала нестабилно поведение и твърдението ми можеше да бъде доказано от доклада на терапевта й, според който през последните години тя се беше лекувала от леки депресивни разстройства, но следователката, която все току понаместваше очилата върху носа си, не се поддаваше лесно на влияние. Мисис Шарп от своя страна, с пълно пренебрежение към чувствата на родителите на покойната, предостави категорични доказателства за това, че Зоуи е била само последната от цяла поредица забежки на съпруга й, като отново настоя, че тя е жената от онази снимка, с която полицията така и нищо не беше направила, но в крайна сметка на последвалия разпит беше признала, че само мъжът й се разпознава ясно на кадъра. Следователката споделяше разумното подозрение на Монкс, че мисълта за самоубийство можеше да е провокирана от опасенията на Зоуи да не бъде привикана в полицията във връзка с бинокъла, намерен в багажника на Шарп, въпреки че можеше да има и по-невинно обяснение за местоположението му (полицай Робъртс се беше натъкнал на полицейско предупреждение, издадено на Шарп преди няколко години, след като бил заловен по време на „сексуален акт“ на задната седалка на личния му автомобил). Съдът така и не прие да разглежда страха от преследване или чувството за вина като възможни причини за смъртта на Зоуи (защото тя така и не беше приета за виновна), макар че вестниците отделиха щедро внимание на уликите в подкрепа на версията, че е била свидетел на смъртта му. В крайна сметка часовникът и портфейлът на Шарп бяха намерени в чекмеджетата с бельо на Зоуи (телефонът му обаче не беше открит никъде, което беше жалко, защото кой знае каква изтрита директория или детайли за обажданията му можеше да бъдат възстановени от компютърните експерти от полицията). Под леглото й беше намерен стик за голф, но полицията не можа да се произнесе със сигурност дали това е оръжието на убийството — а кой може да обвини момиче, живеещо само, че държи стик за голф под леглото си? Кожените сакове на Шарп бяха подредени спретнато един върху друг в килера й, но какво следваше от това? Нищо, както се оказа.

Следователката се ограничи с неоспоримите факти и остави града да си шушука. А какво шушукане падна! Ами ако Шарп просто се е върнал при старата си тръпка Зоуи, когато жена му го е изритала, а на следващата сутрин е изникнал някакъв спешен ангажимент в празната къща на Куксън и там е бил убит от неизвестен нападател? Вероятно е казал на Зоуи, че отива да се поразходи — нали е бил с анцуг — а после е тръгнал със собствената си кола! Дали Зоуи не го е заподозряла, че играе двойна игра? Дали не е разбрала за връзката му с мисис Куксън (опасявам се, че това се утвърди като неоспорим факт) и не го е проследила, а после в пристъп на гняв е повалила лъжливото копеле на верандата на Куксън със стик за голф? А може мисис Шарп да е продължила караницата със съпруга си и на сутринта в събота (той може да се е върнал, за да я вразуми), да го е последвала до семейство Куксън, мислейки най-лошото за мисис Куксън — и с право, доколкото беше запознат градът — и там да са продължили разпрата от предишната вечер, при което мисис Шарп да го е повалила с някакъв градински инструмент или нещо подобно (стикът за голф някак не се връзваше с градината). Други предпочитаха да си представят как Зоуи — в ролята на „презряна“ и „ревнива“ жена в алтернативна версия на горния сценарий — е последвала мъжа, който е отказал да напусне жена си и го е убила в силен пристъп на гняв, когато той е изваждал саковете си от колата с намерението да се приюти в дома на новата си любовница (т.е. мисис Куксън, която, очаквайки Шарп да бъде изхвърлен от жена си, го е снабдила с ключ от дома си), докато тя и съпругът й не са си били вкъщи.

Мога да продължа. Голяма главоблъсканица беше. Така или иначе, след като фокусът на разследването се измести върху Зоуи, единствените, които все още се съмняваха, че Шарп сам е отишъл с колата си у Куксън и е бил убит там, бяха онези, които все още се съмняваха дали въобще става въпрос за убийство. Нали и самите полицаи първоначално го бяха помислили за пиян скитник, паднал върху декоративните камъни на верандата?

Отидох и на двете погребения (трябва ли да вървят все по две?). Зоуи беше почетена подобаващо, въпреки опитите на полицията, съда и вестниците да я очернят. За Шарп дойдоха цяла сюрия млади студентки, които насядаха в дъното на крематориума заедно с трима-четирима размъкнати по-възрастни мъже с нелъснати обувки, които предположих, че са колеги на Шарп от колежа. Абигейл за щастие не се виждаше никъде, както и братът на Шарп. Колкото до мисис Шарп и сестра й, те стоически демонстрираха категоричната си решимост да не проронят нито една сълза.

Мисис Шарп пак ме покани да отида у тях, но сега, след като всичко беше свършило, нямахме вече много какво да си кажем. Едно нещо определено ме изненада (а може би не трябваше да се изненадвам) — неприязънта ми към Шарп се беше стопила също толкова бързо, колкото и „любовта“ ми към Абигейл. Тази нова изгряваща реалност беше като излизане от някакво зловещо заболяване на ума, като избавление от някаква лудост. Не беше трудно да се разпознае същото това заболяване и при Зоуи, чието увлечение по мен беше ескалирало дотолкова, че да й се прииска да премине разумните граници. Що за момиче би изнудило мъж да дойде да изкопае форзицията й, за да може тя най-хладнокръвно да открадне ключа от дома му през това време? Твърдеше, че иска да ми помогне. А какво щеше да стане, когато се събудеше от лудостта си?

* * *

Миналата неделя родителите, роднините и приятелите на Зоуи се събраха на панихида в параклиса „Сейнт Бенедикт“, за да отбележат втората годишнина от смъртта й. По-младата й сестра Ема говори за природата на сестринството и за човешкия потенциал за обновление. Тя е учителка, омъжена, с малко детенце и много се различава от Зоуи. Зачудих се дали живее в града и на коя улица. Аз казах, че Зоуи продължава да липсва ужасно много на всички ни, а тя ме увери, че сестра й често ме е споменавала. Всички от агенцията бяха дошли, с изключение на новото ни момиче — още една източноевропейка, чието име се съкращава като Туни от нещо доста по-дълго. Мила и очарователна, но и страшно нахъсана, което накара Джош да се постегне. Лошата новина е, че Катя е бременна и може би ще напуска, без да се възползва от щедрите условия, при които фирмата й предлагаше да излезе по майчинство. Новият й съпруг Еван явно не ме харесва особено. Според мен някои мъже са като кучетата. Миризмата ми напълно ги дезориентира, ако мога така да се изразя.

Не мога да кажа, че не са ми минавали една-две тревожни мисли за Изобел (като стана въпрос за хора, които не ме харесват особено), която като нищо можеше да обърне внимание на полицията върху „съвпадението“, че двама брокери от една и съща агенция са умрели в жилищата си в разстояние само на седемнайсет години един от друг. Но тя предпочете да запази дистанция. Отговори на скорошните ми запитвания относно нейното здраве и относно това как се справя малката Елизабет в новото си скъпо училище с една пощенска картичка от Лейк Дистрикт. Също толкова сърдечно, колкото сърдечни бяха и отношенията помежду ни.

Извинявам се, ако това започва да ви звучи като семеен информационен бюлетин. Може би просто искам да подчертая усещането си, като повечето хора, че прогресът не означава непременно промяна, а просто случването на нещата такива, каквито бихме желали да бъдат. На този етап мога да кажа, че къщата на „Рейстрик Роуд“ в момента е собственост на „Дамато Асошиейтс“ (грабната на обявената от „Уърд и Хюм“ пазарна цена) и, както съседните й къщи, сега е преустроена в къща със стаи под наем за студенти. Катя придвижи имота на Куксън в покрайнините на града с изненадваща бързина, имайки предвид новата му зловеща история. И накрая, едно чудесно азиатско семейство се настани на „Бозел Авеню“ №4. Още не съм ги посетил, но и това предстои.

След панихидата в неделя прекарах няколко часа у семейство Перети. В крайна сметка избраха една викторианска къща, подобна на тази на Абигейл, но по-голяма и по-слънчева и с една допълнителна пристройка за мисис Перети с изглед към парка от отсрещната страна на реката. От таванското „студио“ на Джейсън с приличен бинокъл можеше да се надникне право в предишното таванско помещение на Абигейл (но така или иначе, както вече съм казвал, никога не съм бил изкушен от такива неща). Ситуацията е идеална за всички ни. Мисис Перети има достъп до първия етаж на основната къща откъм задната страна, докато горният етаж е запазена територия за момчетата. Тази неделя и двамата бяха на футболен мач в Лондон. Имат абонамент за сезона и никога не пропускат среща. Мисис Перети шеташе на долния етаж и приготвяше вечерята. Обожавам начина, по който бърбори на себе си и на кучето. Никога няма опасност да се появи неочаквано горе, а Пипо — джавкащ развълнувано из кухнята — е твърде дребен, за да се изкачи по стъпалата. Не е като тръпката на пълното проникване (която така и не ми се е получавала след Абигейл), но пък какъв по-добър начин да прекараш един иначе толкова скучен неделен ден? Намерих пакет еклери, скрити в бюрото на мистър Перети и се настаних удобно с една папка, съдържаща непонятни писма от адвоката му, но после се натъкнах на поредица драматични фотографии на Джейсън от участие в някаква арт инсталация. Все още не съм стигнал до същността на това, с което се занимава Джейсън (студиото му е обзаведено като за работа и спане). Но времето е пред мен. Има и такива добри хора, които водят живот, интересен и за мен, и за тях самите.

После се върнах пеша до апартамента си до реката (колкото и да не ми се искаше, възприех далновидния вариант да държа две жилища, в това тук имам легло и стандартна мебелировка), като избрах заобиколен маршрут през зелените улички откъм северната страна на града. Беше вече следобед, но още не беше захладняло. Ранното лято е любимото ми време от годината, с мириса на креозот^[1] и грес за косачки, с бръмченето и дрънченето на дърводелците, със звънтежа по вдигащите се скелета и в пълнещите се контейнери със строителни отпадъци. Тези хора са живият двигател на града. Облечени в работни дрехи и груби обувки, те сноват из търговските халета и строителните складове, въоръжават се с чукове и пробивни машини. От време на време мяркам по някое лице, което познавам от другаде, но което не познава мен, вглъбено в собствените си намерения, с поглед, отправен към някакво постижимо бъдеще. Какви ли надежди зареждат въображението им, питам се аз? Накъде ли си мислят, че отиват? Къде ли ще оплодят яйцата си? Къде ли ще умрат?

В бърлогата ми до общинския парк, посред купчините папки, снимки и бележки, има една удивителна карта, на която се вижда къде е бил всеки един жител на града, къде се е установил, къде се е преместил — всяко преместване от дом на дом е отбелязано с линия, начертана от едното място до другото с цветен молив — пресичане на желания и мечти, едни върху други, през града, извън града и обратно (новодошлите и напусналите имат малки стрелчици, указващи посоката на придвижване), лъкатушещи във всички посоки, докато се преплетат едни в други и се слеят в едно голямо пано, изтъкано от желания, един всеобхватен план на самия живот. Мога с часове да седя и да го съзерцавам, да търся връзки между ключовете и чертежите, и семейните профили, и снимките от ваканциите — един забавляващ се бог.

И защо не? Това съм аз — пазителят на плановете, макар да нямам свои собствени. Аз съм щастлив, когато стоя отстрани, когато слушам и гледам, и очаквам с вълнение всяко следващото разместване. Разтварям се в пространството около вас и дишам вашия въздух. Идвам с мир. Нося ви своята любов.