Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (6)

5
Уийвър

Не след дълго Ник излезе за работа. Стаята в странноприемницата остана изцяло на мое разположение, а и не ми се връщаше в квартирата в I-4. Починах няколко часа, но ми беше самотно без него. Привечер излязох да си потърся нещо за ядене. Вратите на повечето магазинчета бяха открехнати, от някои се носеше тиха музика. Подминах зрящ просяк, увит от глава до пети в мръсни одеяла. С приближаването на зимата авгурите и гадателите бяха първите, които се озоваваха на улицата, борейки се за оцеляване.

Дали родителите на Лис бяха още живи? Дали зъзнеха навън на студа, предлагайки пасианси на минувачите, или след изчезването на дъщеря си се бяха върнали в родната Шотландия? И в двата случая те никога нямаше да узнаят нейната съдба. Нямаше да имат шанс да се изправят лице в лице с убиеца й, Гомейса Саргас. В същия този момент той може би беше в Архонтството да обсъжда мерките около залавянето ни.

Така гледаме ние на вашия свят, Пейдж Махони — ми беше казал той. — Като на кутия с молци, чакаща само да бъде изгорена.

Странно бе усещането да се озова отново в I-5, финансовия център на Сцион, където бях живяла от деветгодишна.

Дълго преди Джаксън Хол да се появи в живота ми, бях прекарвала свободното си време, бродейки из зелените пространства, притиснати между небостъргачите, мъчейки се да не забелязвам дарбата, която вече избуяваше у мен. Баща ми не ме спираше. Стига да имах у себе си телефон, можех да скитам колкото пожелая. Когато стигнах края на улицата, отляво се появи кафене. Осветената му витрина едва мержелееше през гъстата мъгла. Видях табелата над вратата и се заковах на място. ПРИ БОБИН, пишеше там.

Баща ми беше човек на навика. След работа обичаше да се наслади на чаша кафе и винаги идваше на това място. На няколко пъти дори ме бе вземал със себе си.

Струваше си да опитам. Вече никога не можех да го доближа открито, но трябваше да се уверя, че е жив. След всичко, което бях видяла, всичко, което бях научила за своя свят, исках да видя едно лице от преди. Лицето на бащата, когото винаги бях обичала, но никога не бях разбирала.

Както обикновено, заведението бе претъпкано, а във въздуха се носеше гъстият мирис на кафе. Към мен се устремиха погледи — погледи на зрящи, преценяващи червената ми аура, но явно никой от тях не ме позна. Зрящите от Гръб Стрийт винаги бяха смятали себе си за стоящи над политиките на синдиката. Едно слабо момиче с насинено лице не представляваше непосредствена заплаха, дори ако беше някакъв вид скачачка. Все пак си избрах място в най-тъмния възможен ъгъл, зад един параван, чувствайки се като разсъблечена. Не биваше да съм навън. Трябваше да стоя зад заключени врати и спуснати завеси.

Щом се уверих, че вече не ми обръщат внимание, си поръчах евтина супа с малкото пари, оставени от Ник. Внимавах да използвам английски акцент и да държа очите си наведени. Супата беше приготвена с ечемик и градински грах, изсипани в издълбана питка. Започнах да се храня бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Повечето хора в заведението четяха, макар никой да не ползваше електронни таблети. Те държаха в ръце викториански томове, апокрифни издания и булевардни романчета. Хвърлих поглед към най-близкия посетител, който беше библиомант. Зад разтворения вестник той прелистваше износено копие на първия анонимен сборник с поезия на Дидиън Уейт, озаглавен „Любов от пръв поглед, или трепетите на един провидец“. Или поне Дидиън обичаше да си мисли, че е анонимен. Всъщност всички знаехме кой е авторът на мрачната колекция от стихове, защото всяка една от героините носеше името на покойната му съпруга. Джаксън с нетърпение очакваше деня, когато щеше да му хрумне да пише еротика.

Мисълта ме накара да се усмихна и точно в този момент звънчето над вратата дрънна, отвличайки вниманието ми от книгата. Сънорамата на новодошлия ми беше позната.

Мъжът държеше чадър, който окачи на лакътя си, докато бършеше крака в изтривалката. После мина покрай моята маса и отиде да се нареди на опашката за кафе.

За последните шест месеца косата на баща ми се бе прошарила със сиво, а две леки бръчки се спускаха покрай устата му. Изглеждаше поостарял, но не личеше да има белези от изтезания. Заля ме вълна от облекчение. Зрящият сервитьор го попита за поръчката.

— Черно кафе — отвърна той с по-незабележим акцент от обичайното. — И чаша вода. Благодаря.

Костваше ми огромно усилие на волята да остана неподвижна.

Баща ми седна на маса до прозореца. Аз продължих да се крия и да го наблюдавам през остъклената дървена преграда на сепарето си. Сега, виждайки го в профил, забелязах червената подутина на шията му, толкова малка, че приличаше на драскотина от бръснене. Неволно спуснах ръка към кръста си — там носех същия белег, получен от стреличката с флукс в нощта на ареста ми.

Звънчето прозвуча отново и на прага се появи незряща жена. Щом забеляза баща ми, се упъти към него, смъквайки пътьом палтото от раменете си. Беше дребна и пълна, с матова кожа, светли очи и вързана на опашка черна коса. Седна срещу него и сключи ръце върху масата. На всеки от пръстите й проблясваше тънък сребърен пръстен.

Нещо във вида й ме накара да смръщя вежди. После тя поклати отрицателно глава и баща ми сякаш изгуби контрол над себе си. Оброни чело, а раменете му се разтърсиха. Тя се протегна и сложи ръка върху неговата, която бе свита в юмрук.

Съсредоточих се да довърша супата, която сега едва преглъщах през свитото си гърло. Някой пусна монета в музикалния автомат и той засвири „Джава джайв“. Гледах подир баща си, който улови жената под ръка и излезе навън в мрака.

— Какво си се умислила, миличка?

Обърнах се сепнато по посока на гласа и видях пред себе си отпуснатото лице на Алфред, психоиздирвача.

— Алфред! — възкликнах с изненада.

— Да, същият трагичен шут. Чувам, че бил твърде стар, за да досажда на прекрасни дами по заведенията, но, изглежда, никога няма да се отучи. — Той ме огледа изпитателно. — Изглеждаш твърде унила като за събота вечер. Според дългогодишния ми опит това значи, че не си изпила достатъчно кафета.

— Не съм пила нито едно.

— Мили боже! Ти явно не принадлежиш към литературните кръгове.

— Добър вечер, Алфред — махна му с ръка сервитьорът. Същото направиха и някои от клиентите. — Не си се отбивал скоро насам.

— Привет, привет — повдигна с усмивка шапката си Алфред. — Да, боя се, че неведоми сили ме гонеха по петите. Дори трябваше да се преструвам, че имам истинска работа, опазили ме музите от това!

Разнесоха се радушни смехове и зрящите отново се върнаха към своите питиета. Алфред постави ръка върху облегалката на стола срещу мен.

— Може ли?

— Разбира се.

— Много си мила. Непоносимо е по цял ден да бъдеш заобиколен само от писатели. Ужасна пасмина са, уверявам те. И тъй, какво да ти поръчам? Cafe au lait? Miel? Bombon? Vienna?^[1] Или може би Dirty chai^[2]? Аз самият обичам да си посръбвам от него.

— Просто салуп.

— Наистина? — Той постави разочаровано шапката си на масата. — Е, щом настояваш. Келнер! Да поръчаме от уханните зърна, носещи просветление!

Беше очевидно защо този човек така добре се разбира с Джаксън. И двамата бяха напълно чалнати. Келнерът дойде едва ли не тичешком да вземе поръчката. Щом се отдалечи, аз прочистих гърло.

— Чувам, че работиш в „Духовен клуб“?

— Работя в сградата, да, но не съм техен служител. Просто им показвам определени творби и те понякога ги купуват.

— Доста нелегални творби, както разбирам.

Той се изкиска.

— Да, властите надали биха ги одобрили. Впрочем твоят бос споделя литературните ми вкусове. Неговата теория за седемте разреда на ясновидството остава сред шедьоврите на зрящия свят.

Това беше спорен въпрос.

— Как изобщо го откри? — попитах.

— Всъщност стана обратното. Той ми изпрати ръкописа на „За същината на неестествеността“, когато беше около твоята възраст. Същински феномен, ако изобщо се е раждал такъв, и доста обсебващ при това. И до днес изпада в ярост, ако поема нов клиент от района на I-4. — Той поклати глава. — Безспорно притежава талант и е надарен със свирепо въображение, но не мога да разбера защо толкова се впряга за дреболии.

Келнерът донесе кафето му, гъсто като кал, и го наля в чашата.

— Естествено, знаех, че публикуването на подобна брошура носи своите рискове — продължи Алфред, — но аз винаги съм бил хазартен тип.

— И все пак си я изтеглил от печат — възразих. — След гангстерските войни.

— Просто символичен жест. А и вече беше твърде късно. Тя се издаваше в пиратски тиражи от всеки глупак, притежаващ принтер, оттук чак до Хароу^[3], и оставяше своя отпечатък върху съзнанията на зрящите. Литературата е най-мощното ни оръжие, единственото, върху което Сцион така и не успя да наложи пълен контрол. Има цензура, разбира се, затова ние, хората на словото, трябва много да внимаваме с подривните творби. Промениш ли една дума или дори буква не където трябва, и цялата история отива по дяволите. Рискован бизнес е това.

Разбърках малко розова вода в салупа си.

— Значи не би публикувал отново нещо подобно?

— О, за бога, не ме изкушавай. Откакто спряхме изданието, съм стигнал до просешка тояга. Брошурата си процъфтява, а бедният й откривател живее в мизерия в своята мансарда. — Той свали пенснето си и потърка очи. — Е, все пак получавам приличен дял и от други книжлета, като например от „Трепетите“ на господин Уейт, които, вярвам ще се съгласиш, не са съвсем за изхвърляне.

— Нито пък са подривна литература.

— Именно. Всъщност нищо, написано от зрящите, не е, като изключим брошурата на Джаксън. Просто попадат в забранен жанр. — Той кимна към една жена на съседната маса, забила поглед в скута си. — Не е ли чудесно как думите и хартията могат да ни увлекат така? Свидетели сме на истинско чудо, миличка.

Жената беше библиомант и държеше скрита под масата книга. Очите й бяха приковани в страниците, игнорирайки всичко, ставащо извън тях. Тя не просто четеше. Тя попиваше. Вярваше на онова, което би изглеждало лудост, ако го чуеш отвън на улицата.

Предавателният екран над щанда примигна в бяло и всички глави се обърнаха към него. Сервитьорът се пресегна и изключи лампите, тъй че екранът остана единственият източник на светлина. Върху него се появиха два реда, изписани с едри черни букви.

ПРЕКЪСВАМЕ РЕДОВНАТА ПРОГРАМА. ОЧАКВАМЕ ПРЯКО ВКЛЮЧВАНЕ С ИЗЯВЛЕНИЕ НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР.

— Само това липсваше — изпъшка Алфред.

Започна инструментално изпълнение на химна, озаглавен „Закотвени за теб, о, Сцион“, който ме бяха карали да пея всяка сутрин в училище. С отзвучаването на последните акорди надписът изчезна и на негово място се появи образът на Франк Уийвър.

Лицето на кукловода, взиращо се надолу към нас. В заведението се възцари тишина. Великият инквизитор рядко можеше да се види извън Архонтството.

Възрастта му бе трудна за определяне. Беше поне на петдесет, ако не и повече. Имаше издължено лице, обрамчено от напомадени бакенбарди. Стоманеносивата коса бе прилепнала към темето му. Скарлет Бърниш притежаваше изразителна емоционалност; устните й бяха способни да смекчат и най-ужасната новина. Уийвър, с коравата си бяла яка закопчана под брадичката, представляваше нейна диаметрална противоположност.

— Граждани на цитаделата, говори вашият Инквизитор. — Какофония от гърлени гласове отекваше от всеки високоговорител на улицата. — Тази вечер се явява пред вас в сционската цитадела Лондон, твърдината на естествения ред, за да ви поднеса тревожни новини. Току-що получих вест от Главния военачалник, че поне осем неестествени бегълци са на свобода в цитаделата. — Той вдигна кърпичка от черна коприна и попи слюнката от брадичката си. — Поради обстоятелства извън контрола на Архонтството през изминалата нощ те са се измъкнали от Тауър и са изчезнали в неизвестно направление, преди Гвардията за извънредни ситуации да успее да ги задържи. Лицата, отговорни за случая, ще понесат съответните наказания.

Макар Уийвър да се смяташе за същество от плът и кръв, никаква емоция не докосваше чертите му. Вторачих се в екрана, едновременно запленена и отблъсната от тази говореща кукла. Той лъжеше за момента на бягството. Вероятно им бяха трябвали няколко дни, за да съгласуват какви действия да предприемат.

— Тези неестествени са извършили някои от най-ужасните престъпления, за които съм чувал през всичките си години в Архонтството. Сигурно е, че ако допуснем да останат на свобода, ще извършат нови подобни злодейства. Затова, граждани на Лондон, аз ви призовавам да съдействате за тяхното залавяне. Ако подозирате в неестественост свой съсед, познат или дори самите себе си, незабавно съобщете в най-близкия пост за бдителност. На предалите се ще бъде оказано снизхождение.

Всички чувства и мисли се изпариха от мен. Остана само неудържимото желание да побягна, което пулсираше в кръвта ми, напрягаше всеки вцепенен мускул.

— Към момента разполагаме с имената само на петима от тези престъпници. Гражданите ще получат допълнителна информация веднага след като останалите бъдат идентифицирани. От този момент до залавянето на бегълците в сционската цитадела се обявява червена тревога. Моля, разгледайте внимателно техните фотографии. Отправям благодарности към всички онези, които спомагат за опазване на естествения ред. Както всеки път, така и сега ние ще съумеем да се очистим от заразата. Няма по-безопасно място от Сцион.

И той изчезна от екрана.

Последвалата серия от снимки бе съпроводена единствено от механичен глас, изброяващ имената и извършените престъпления. Първото лице беше на Феликс Самюъл Кумбс. Второто — на Елеанор Нахид. Третото — на Майкъл Рен. Четвъртото бе обозначено само с „Айви“, без фамилно име. Тя носеше старата си прическа, боядисана в яркосин цвят, а изображението й се появи на сив фон вместо белия, типичен за официалната база данни на гражданите на Сцион.

А петата снимка — на най-търсения престъпник, на обществен враг номер едно — бе моята.

Алфред реагира на секундата. Не изчака да чуе за моите престъпления, нито да сравни лицето ми с това на момичето от екрана. Само грабна палтата ни, улови ме под ръка и ме поведе към вратата. Докато тя се затвори зад нас, всички в заведението вече говореха оживено.

— В този квартал има зрящи, които ще те продадат на Архонтството, без да им мигне окото. — Алфред ме теглеше подире си, говорейки почти без да мърда устни. — Крънкачи, просяци и други подобни. Твоето арестуване може да им купи живот. Джаксън ще знае къде да те скрие — добави повече на себе си, отколкото на мен. — Въпросът обаче е как да се добереш до секция I-4.

— Аз не искам…

Щях да кажа „да ходя в Севън Дайълс“, но се спрях. Какво друго можех да сторя? Сцион щеше да ме залови за броени часове, ако не разполагах със закрилата на своя бос. Джаксън бе единственото ми спасение.

— Мога да опитам да стигна по покривите — предложих.

— Не, не. Никога няма да си простя, ако те хванат.

Във всичко това се усещаше ръката на Нашира. Потискайки вулкана от гняв у себе си, се закопчах догоре и зарових лице в яката си. Алфред се пресегна да ме загърне със своето палто и аз, нямайки друг избор, освен да му се доверя, му позволих.

— Дръж си лицето наведено. На Гръб Стрийт няма камери, но напуснем ли я веднъж, веднага ще те забележат.

Той разтвори чадъра си. Вървяхме бързо, но без да даваме признаци на припряност.

— Кого криеш там, Алфред? — попита възрастна авгурка, дремеща край един вход.

— Просто една позната, пазя я от дъжда. — Той ме загърна по-плътно под палтото си. — Виж, сега малко бързам, но утре сутрин с удоволствие ще те почерпя чаша чай. — И без да дочака отговор, продължи с толкова едри крачки, че едва успявах да го следвам.

Промъкнахме се под арката, напуснахме Гръб Стрийт и навлязохме в улиците на I-5. Нощният въздух беше студен, но въпреки това навсякъде край нас цареше суматоха. Гражданите на Лондон се изсипваха на тълпи от жилищните сгради и кислородните барове, за да се съберат край предавателните екрани. Нямаше нужда да проверявам аурите, за да разбера кои са зрящи — достатъчно бе да зърна ужаса в очите им. Тълпата се стичаше към Лодърдейл Тауър, където върху предавателния екран на I-5 вървеше повторение на извънредното съобщение. Лицето на Франк Уийвър хвърляше отблясъци на фона на нощното небе.

— Уийвър! Уийвър! — носеха се викове около нас, гласове, пропити с жажда за кръв. — УИЙВЪР! УИЙВЪР!

Твърде много сънорами. Всеки един от тези хора ме притискаше до задушаване — техните емоции, тяхната възбуда, ярките огньове на преминаващите аури. Зрящ. Незрящ. Зрящ. Същинска супернова от невидими цветове. Щом в масата от човешки тела се отвори пролука, Алфред ме дръпна от улицата в един безистен, където с мъка възвърнах контрола върху шестото си чувство. Той бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи потното си чело.

Далеч от множеството, над мен се спусна странно спокойствие. Малко по малко успях да изключа етера. Трябваше единствено да се фокусирам върху собственото си тяло — плиткото, учестено дишане, разтуптяното си сърце.

Изчакахме основната тълпа да поотмине, преди да тръгнем отново. Алфред стисна ръката ми и пристъпи обратно на тротоара.

— Ще те отведа до края на секцията. Оттам можеш и сама да стигнеш до Севън Дайълс.

— Не бива да го правиш.

— А какво ще ми препоръчаш, да те оставя тук в I-5? И да си навлека гнева на Джаксън? — Той изцъка с език. — Никога не бих зарязал неговата бродница в беда.

Придържахме се към задните улички, доколкото беше възможно, встрани от навалицата. Постепенно ускорявахме крачка — Архонтството скоро щеше да престане да повтаря емисията и тогава, откъснати от магичното въздействие на предавателните екрани, гражданите щяха да се впуснат из цялата цитадела да ловят предателите. Бях чувала дори за случаи на саморазправа при обявяване на червена тревога.

Докато стигнем границата между I–4 и I–5, Алфред вече пуфтеше като локомотив. Бях толкова нетърпелива да я прекося, че не долових чуждата аура, докато не стана твърде късно и един Жандарм не се изпречи пред мен.

В стомаха ми се заби юмрук, запращайки ме срещу стената. Когато успях да разгледам нападателя си, ме заля вълна от горещ страх. Той вдигна висящия на рамото му автомат и го насочи в главата ми.

— Неестествена. Ставай. Ставай веднага! — Без да правя резки движения, се изправих на крака. — На място! — кресна Жандармът на Алфред, който не беше помръднал. — Ръцете горе!

— Моля за извинение, но мисля, че е станала някаква грешка. — Лицето на Алфред бе почервеняло, но усмивката му изглеждаше напълно невинна. — Ние просто отивахме да видим посланието на Инквизитор Уийвър…

— Горе ръцете, казах.

— Добре, добре — вдигна ръце Алфред. — Но мога ли да попитам какво нередно сме сторили, освен че, изглежда, сме се заблудили?

Жандармът го игнорира. Очите му, проблясващи изпод визьора на каската, се стрелнаха към мен. Очи на зрящ. Замръзнах неподвижно.

— Скачачка — прошепна той.

В изражението му нямаше алчност. Не приличаше на стражите в метрото, които ме бяха арестували — възбудени от плячката, предвкусващи наградата, която ще вземат за червената аура.

— На колене — излая той. — На колене, престъпнице! — Изпълних заповедта. — Ти също! — Алфред с мъка се отпусна върху плочника. — А сега сложете ръцете зад тила.

И двамата се подчинихме. Жандармът отстъпи крачка назад, но червената точка на лазерния му прицел продължаваше да играе върху челото ми. Насилих се да погледна в дулото. Само едно дръпване на спусъка ме делеше от етера.

— Това няма да ти помогне да се скриеш. — Той дръпна шапката ми, откривайки бледорусата ми коса. — Отиваш право при Инквизитор Уийвър, убийце.

Не посмях да отвърна нищо. Той може би познаваше стражите, които бях убила. Нищо чудно дори да е бил сред онези, открили втория, с изпържения мозък, лигавещ се и молещ час по-скоро да умре. Удовлетворен от мълчанието ми, Жандармът посегна към радиостанцията си. Погледнах към Алфред. За моя изненада той ми намигна така, сякаш всеки ден се случваше да го арестуват.

— А дали не бих могъл да те изкуша с това? — каза, като извади от джоба си златна чаша с големината на юмрук и му я показа, повдигайки вежди. — Ти си киатомант^[4], нали?

— Тук 521 — произнесе Жандармът, без да му обръща внимание. — Искам незабавно подкрепление в секция I–5, подсекция 12, Сафрън Стрийт изток. Заподозрян номер 1 е задържан. Повтарям. Пейдж Махони е задържана.

— Ти също си неестествен, гадателю — казах. — Нуждаеш се от нума и говоренето по радиостанцията с нищо няма да го промени.

Дулото на автомата се вдигна отново.

— Затваряй си устата, преди да съм вкарал куршум в нея.

— Още колко остава, докато те унищожат? Кое ще бъде според теб — НитроМилост или въжето?

— Тук 515. Задръжте заподозряната до нашето идване.

— Млък или ще ти счупя краката. Знаем, че умееш да тичаш. — Жандармът свали белезниците от колана си. — Протегни си ръцете напред, да не счупя и тях.

Алфред преглътна. Жандармът улови двете ми китки с една ръка.

— Подкупите няма да ти помогнат — каза на Алфред. — Ако заведа тази тук на Уийвър, ще мога да си купя каквото пожелая.

Зрителното ми поле потрепери. Кръвта не просто прокапа, а шурна от носа на Жандарма. Щом той посегна да я спре, пускайки белезниците, аз тласнах духа си в тялото му.

Сънорамата, която открих, бе стая, пълна с шкафове и картотеки, обляна в рязка, бяла светлина. Това бе чист, педантичен човек, подреждащ всяка мисъл или спомен в стерилна кутия. Така му бе по-лесно да отдели онова, което вършеше в службата, от самоличността си на ясновидец. Имаше и цветове, но не много — те бяха разредени, измити от омразата към самия себе си. В мрака отстрани се спотайваха страховете му под формата на фантоми в плутонната област: смътни фигури на други зрящи, притихнали злостно в сенките.

Затова бях доволна, че успях да я превзема.

Начаса усетих промяната в тялото си. Новото ми сърце биеше в забързано стакато. Погледнах надолу и видях собствения си труп. Пейдж Махони лежеше сгърчена на земята, смъртно бледа, а Алфред я разтърсваше с двете си ръце.

— Недей, миличка — повтаряше. — Не си отивай. Кажи нещо.

Вторачих се като вцепенена. Това бях аз.

И аз бях…

Пръстите ми сграбчиха радиостанцията. Стори ми се тежка като гира, но успях да я поднеса до устата си.

— Тук 521. — Гласът ми излизаше с леко заваляне. — Заподозряната избяга. Насочва се към I-6.

Едва различих отговора. Сребърната ми нишка се обтягаше, мъчейки се да ме изкара от приемника. Неговите очи отказваха да гледат, отхвърляха чуждото съзнание зад себе си. Аз бях паразит, пиявица в сънорамата му.

Излетях обратно в тялото си и присядайки рязко, едва не забих чело в лицето на Алфред. Гърлото ми беше блокирало и едва когато той ме потупа по гърба, успях, потна и разтреперана, да си поема дъх.

— Мили боже, Пейдж, добре ли си?

— Нищо ми няма — изпъшках.

И това не беше лъжа. Главата ме болеше сякаш сграбчена от нечия ръка, но болката беше поносима.

Жандармът лежеше в безсъзнание, а от ушите, носа, очите и устата му се стичаше кръв. Извадих пистолета от кобура му и го насочих към него.

— Не го убивай — рече Алфред. — Все пак е зрящ, бедният, макар и предател.

— Няма, бъди спокоен. — Слепоочията ми пулсираха. Гледката на окървавеното лице беше ужасяваща. — Алфред, не бива да казваш на никого за това, което се случи. Дори и на Джаксън.

— Естествено. Разбирам.

Съмнявах се, че разбира.

Изритах радиостанцията встрани от безжизнената ръка на Жандарма и я строших с тока на ботуша си. После приклекнах и поставих два пръста върху шията му. От гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение, когато усетих лекото пулсиране над червената яка.

— Вече сме близо до Севън Дайълс — казах. — Оттук ще продължа сама.

— Далеч съм от мисълта да противореча на някой, способен да кара гражданите да кървят. — Алфред се насили да се усмихне, но беше видимо потресен. — Възползвай се от мъглата, миличка, и се движи бързо.

Той остави Жандарма да лежи и се шмугна в близката пресечка, закрил лице с чадъра. Аз тръгнах в обратна посока.

Придържах се към задните улички, озъртайки се за възможност да се кача на покривите. Слях се с голяма тълпа, насочваща се надолу по Грандуей, и се отделих от нея при метростанция „Холбърн“. Всички синини и натъртвания ме боляха от мразовития вятър, но си позволих да поспра едва когато се озовах на бетонната площадка край Стъкли Стрийт, където още като седемнайсетгодишна Ник ме бе учил да се бия и катеря. Тук имаше контейнери за смет, парапети и ниски стени в изобилие, а сградите бяха порутени и изоставени. Охлузвайки голите си длани, изтиках един контейнер през улицата и се покатерих на него, за да се уловя за водосточната тръба. По нея достигнах стрехата и се придърпах върху плоския покрив. Мускулите на раменете ми протестираха неистово. Те бяха свити на топка, изгубили някогашната си еластичност.

Докато стигна своята територия, бях цялата схваната и плувнала в пот. Видях първо стълба с циферблатите да изплува от мъглата, облян в червеникава светлина. Когато най-сетне се озовах пред вратата на квартирата, задумках с всички сили по нея.

— Джаксън!

В прозорците нямаше светлина. Не влезех ли вътре, нямаше къде другаде да отида. Бях сигурна, че долавям нечия сънорама.

Озърнах се през рамо, но не видях никакви зрящи. Севън Дайълс сякаш бе опустял — дори в кислородния бар отсреща не се забелязваха клиенти. Но откъм площад „Пикадили“, където бе разположен огромният предавателен екран на I-4, продължаваше да кънти гласът на Франк Уийвър.

Дали Джаксън не го правеше, за да си отмъсти? Та аз все още бях неговото момиче, неговата сънебродница. Не можеше просто да ме остави навън да умра.

Или пък можеше?

Усетих, че ме обзема паника. Студът сковаваше лицето, ръцете, мозъка ми, бях като замаяна от него. После вратата се отвори и отвътре ме обля светлина.