Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (13)

11
Градска легенда

— Какво ще направиш?

Нел изглеждаше почти впечатлена от внезапната ми проява на безумие. Косата й бе подрязана малко под нивото на ушите, изправена и боядисана в поне десет оттенъка на оранжевото. С кръглите си тъмни очила и лъскаво черно червило тя бе неузнаваема.

Още не се беше зазорило, но петимата вече се бяхме настанили на терасата върху покрива на един от кислородните барове в Камдън. Масите бяха разделени от извити прегради, а музиката на крънкачите от пазара под нас бе достатъчна, за да ни предпази от подслушване.

— Чухте ме — казах. — Ще напиша страховита история.

Вляво от мен Феликс поклати глава. Той се бе дегизирал с филтърна маска, каквато носеха на север и в някои части на Ийст Енд. Над нея се виждаха единствено очите му.

— Искаш да представиш Рефаимите в книжка? — каза със заглушен глас. — Сякаш не са истински?

— Именно — казах тихо. — „За същината на неестествеността“ е направила синдиката онова, което е днес. Предизвикала е революция в начина на възприемане на ясновидството. Само излагайки мислите си на хартия, един анонимен автор е променил всичко. Защо и ние да не можем?

— Добре, но това е била теоретична брошура. — Феликс отмести маската от устата си. — А ти предлагаш някакво евтино книжле, с което хората да убиват времето.

— Навремето четях „Чудодейни трели за продажба“ — обади се Джос. Той още не беше в списъка на издирваните от Сцион, но Нел въпреки това го бе издокарала с шал и шапка на главата. — Разправяше се за един орнитомант, който е клошар и продава говорещи птици. Беше интересна, но моят тартор я намери и я хвърли в огъня.

— И добре е направил — отбеляза Нел. — Тези щуротии само ти размътват мозъка, а Гръб Стрийт ги бълва на поразия.

— Не знам също дали историята трябва да е страховита — продължи Феликс. — Така е по-вероятно хората да я вземат за измислица.

— Кое убива вампирите? — попитах го. Той ми правеше впечатление на човек, който се преструва, че чете Нострадамус, но всъщност държи между страниците опърпано копие на „Мистериите на Джейкъбс Айлънд“.

— Чесънът и слънчевата светлина — бе незабавният му отговор. Явно бях улучила.

— Но нали те не съществуват. Откъде знаеш тогава? — попитах, мъчейки се да сдържа усмивката си.

— Просто съм го чел във… — Той се изчерви. — Е, добре, може и да съм разгръщал една-две историйки, когато съм бил на възрастта на Джос, но…

— Аз съм на тринайсет — вметна сърдито Джос.

— … не можем ли да напишем сериозно проучване? Или нещо като наръчник?

— Много умно — изгледа го с каменно лице Нел. — Рефаимите направо ще се разтресат от страх пред Феликс Кумбс и неговия наръчник.

— Говоря сериозно — нацупи устни той. — А и Заклинателят може да ти помогне, нали, Пейдж?

— Той не обича конкуренцията — отвърнах. — А и проучванията за разлика от страховитите романчета претендират, че казват истината. В случая ние не искаме да тръбим за съществуването на Рефаимите, а да ги превърнем в градска легенда.

— И каква полза от това? — потри челото си Нел. — Ако не успеем да го докажем…

— Целта не е да доказваме нещо, а да се опитаме да предупредим синдиката.

Срещу мен Айви се бе привела над недокоснатата си чаша салуп. Дъхът й вдигаше пара изпод чифт тъмни очила със златисти рамки. Основната отличителна черта от снимката й — яркосинята коса — бе остригана още в колонията. Мършавите й, изподрани ръце шаваха нервно по масата. Тя не бе промълвила и дума, откакто бяхме седнали. Нейният рефаимски наставник се беше отнасял с нея като с дрипа. Подобни травми не заздравяват лесно.

— Пейдж е права — каза Джос. — Това е единственият начин. Тръгнем ли да разправяме, че е истина, никой няма да ни повярва.

— Вие всички сте се побъркали. — Нел ни изгледа поред, после цъкна с език. — Е, щом сте решили, добре. Предполагам, че писането ще се падне основно на мен.

— Защо на теб? — попитах.

— Намерих си работа като въздушна акробатка в Бълхарника. Денем там е удобно за писане. — Тя отпи няколко глътки от колата си. — А и мисля, че ме бива за съчиняване на истории. Джос може да ми помогне да доизгладим детайлите.

— Наистина? — изгледа я със светнали очи Джос.

— Разбира се, ти си експертът. — Тя потисна прозявката си. — Започваме още от утре. Искам да кажа — от днес.

Част от напрежението се смъкна от раменете ми. Нямаше как да писателствам дни наред, без Джаксън да ме надуши.

— Добре ще е да имаме две копия, в случай че едното се изгуби — казах. — И не забравяйте да включите поленовия прашец от червена анемония. Това е средството, което ги убива.

— Може ли да се купи на черния пазар?

— Вероятно. — Имах чувството, че няма да е сред най-разпространените стоки, но търговците бяха способни да доставят почти всичко. — Колко време ще ви е нужно?

— Дай ни една седмица. Къде да предадем ръкописа, щом сме готови?

— Оставете го в казино „Котаракът на свещеника“ в Сохо. Една моя позната е крупие там, казва се Бабс. Смяната й е всеки ден от пет до полунощ. И запечатайте добре плика. — Облегнах се назад на стола. — Как се отнася Агата с вас?

— Можеше да е и по-добре — направи физиономия Джос. — Иска да ме праща да пея на пазара.

— И храната, която ни дава, е ужасна — добави Феликс.

— Престанете — сряза ги Айви, излизайки така внезапно от мълчанието си, че Джос се стресна. — Какво ви става? Тя ни крие от Парцалените кукли и ни издържа с пари от собствения си джоб. Дава ни каквото може да си позволи, но то пак е далеч по-добро от храната при Рефаимите. Когато изобщо имаше такава.

Настъпи кратка тишина, после Джос измърмори някакво извинение, а ушите на Феликс се изчервиха.

— Агата е свястна жена. А и кой ти дава квартира без пари. — Нел прокара ръка през косата си, разкривайки назъбен белег, преминаващ от ъгълчето на лявото око през цялото й слепоочие. Беше твърде блед, за да е скорошен. — Впрочем, Пейдж, за кого ще заложиш на турнира?

— Да, наистина. — Феликс се приведе към мен, потривайки ръце. — Заклинателят ще участва ли?

— Естествено.

— Значи, ако спечели, ти ще станеш бродница на Повелителя — изгледа ме преценяващо Нел. — Мисля, че няма да се справиш зле. Все пак ти беше тази, която ни измъкна от колонията, нали?

— Джулиан и Лис много ми помогнаха. А също и Лордът.

— Но ти качи всички ни на влака. И ни убеди да се бием накрая. Бих казала, че си единствената оцеляла, способна да накара Неестественото събрание да се размърда.

— Как ли пък не, след онова, което сполетя Хектор — изсумтя Феликс.

— Кой според вас го е сторил? — попитах.

— Заешката устна — каза Нел. — Винаги съм смятала, че го боготвори, но ако е така, защо е избягала?

— Защото е знаела, че ще я обвинят, независимо че похотливото, пияно копеле напълно си го е заслужавало. — Всички очи се обърнаха към Айви, която изрече думите задавено, сякаш бяха тръни в гърлото й. — Кой според вас я е обезобразил така? Хектор веднъж се напил като скот и го сторил с един от ножовете си. Тя го мразеше в червата.

Очите й не можеха да се видят зад тъмните стъкла, но пръстите й се свиха в юмрук. Размених кратък поглед с Нел, после пак се обърнах към нея.

— Откъде знаеш?

— Просто го научих на улицата — промълви тя толкова тихо, че гласът й едва се чуваше. — Човек научава какво ли не като клошар.

— Никой в моята секция не е подозирал, че Заешката устна мрази Хектор — наклони подозрително глава Нел. — Дори се говореше, че е наполовина влюбена в него.

— Нищо подобно — просъска натъртено Айви.

— Ти си я познавала, нали? — осъзнах изведнъж. — Аз я видях в деня, преди Хектор да умре, и тя ме попита къде се криеш.

Айви отвори и затвори уста.

— Питала те е… — Цялото й тяло трепереше, когато се наведе към мен през масата. — И ти какво й отговори, Пейдж?

— Казах й, че не знам.

Лицето й се разкриви от цяла серия бурни емоции.

— Откъде се познавахте? — попита Нел, също като мен надушила истината.

Айви прегърби кльощавите си рамене и опря брадичка върху юмруците си.

— Отрасли сме заедно.

— Но тя е получила белега, след като е постъпила при Хектор, а аз никога не съм чувала историята, че той й го е причинил — казах, наблюдавайки изражението й. — Значи сте останали приятелки и по-късно, щом ти е доверила колко много го мрази. Подобна информация е опасно да се споделя с една клошарка.

В очите на Айви просветна нещо като паника.

— Нали знаеш, че според хората именно ти си го убила, Пейдж — изрече остро тя. — Агата ми разказа всичко. Неестественото събрание те е оневинило, но си била в гостната му през онази нощ. Защо тогава толкова се интересуваш от Заешката устна?

Замлъкнах, мъчейки се да не забелязвам объркания поглед, който ми хвърли Джос. Въпросът ме бе поставил натясно. Успеех ли да докажа вината на Заешката устна, това щеше да изчисти името ми и да премахне необходимостта от „закрилата“ на Джаксън — но не можех повече да притискам Айви пред останалите, без те да помислят, че го правя от гузна съвест.

— Уморена съм. — Тя се изправи и придърпа ръкави върху разтрепераните си ръце. — Ще се връщам в бутика.

После, без да обели и дума повече, се отдалечи с приведена глава. Станах да я настигна, но Нел ме улови за ръката.

— Пейдж, недей — рече полугласно. — Тя е объркана. Агата й дава успокоителни, за да може да спи.

— Изобщо не е объркана.

Освободих ръката си и като прехвърлих крака през парапета, се приземих върху стълбището от ковано желязо, спускащо се на зигзаг покрай стената на сградата, оставяйки другите трима да довършват питиетата си. Под мен Айви излезе през вратата на бара и се насочи с бързи крачки към пазара. Скочих и се затичах подире й през тясна уличка, задръстена от празни сергии.

— Айви.

Никакъв отговор. Походката й се ускори.

— Айви! — викнах по-високо. — Не ме е грижа защо се познавате със Заешката устна, но трябва да разбера къде се крие.

Остриганата й глава оставаше наведена, ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Когато доближих на метър от нея, тя изведнъж се обърна и ръката й се стрелна към мен. В синкавата светлина на уличния фенер проблясна острие на автоматичен нож.

— Просто зарежи, Пейдж — каза с хладина, каквато за пръв път чувах в гласа й. — Не е твоя работа.

Лицето й бе бледо, а ръката й трепереше, но в очите й имаше мрачна решимост. Синините още личаха по кожата й. Тя задържа ножа насочен към сърцето ми, докато не отстъпих крачка назад.

— Айви, аз няма да я нараня — казах, вдигайки длани във въздуха. — Ножът подскочи отново. — Тя може да е в опасност. Който и да е убил Хектор, вероятно търси…

— Знаеш ли какво, Пейдж? Нямам представа дали го е обичала, или мразила. Някога си мислех, че я познавам, но май винаги съм имала навика да се доверявам на грешните хора. А сега изчезвай, Бледа броднице. Тичай при своя господар.

Острието с щракване се затвори. Тя се шмугна през редица от окачени килими и се изгуби сред пазара.

* * *

Това можеше и да не значи нищо. Не бе изключено двете просто да са били приятелки, споделящи тайните си. Айви явно имаше някаква идея къде се намира Заешката устна, но не желаеше да сподели информацията с мен. За нея аз бях просто случайна позната от колонията — бялата туника от ливадата, случила на по-добър наставник от останалите.

Край станцията на метрото се качих в една рикша и нахлупих качулката над очите си, наблюдавайки избледняващото сутрешно небе. Поне всички се бяхме съгласили да напишем историята. Това не беше точно най-бунтарският акт, който можех да си представя, но нима брошурата на Джаксън не бе променила из основи структурата на синдиката? Тя бе определила нашите отношения, нашите съперничества, начина, по който гледахме един на друг. Чрез нея Джаксън, един самообразован клошар, бе постигнал повече от всеки Повелител просто защото хората бяха чели жадно творбата му и тя ги бе подтикнала към действие.

Писането не носеше същите рискове като говоренето. Никой не можеше да те скастри с поглед или да ти кресне да мълчиш. Печатната страница беше едновременно посредник и щит. Мисълта ме накара да се усмихна за пръв път от дни насам, макар усмивката ми да се стопи, щом видях най-близкия предавателен екран.

Рикшата ме откарваше обратно към I-4. Докато трополяхме през площад „Пикадили“, водачът внезапно сви рязко към бордюра, поглеждайки ме през рамо. Машинално вдигнах шалчето върху лицето си.

В центъра на площада бе паркиран полицейски фургон. Отряд Жандарми бяха обкръжили деветима зрящи с белезници на ръцете. Водачът пред мен тихо изруга, проклинайки работата си, и стисна здраво дръжките на кормилото. Бяхме притиснати от трафика, блокиран напълно от червения светофар и любопитството на пътниците. Клиентът на друга рикша се бе изправил на крака, изпънал шия да види по-добре зрелището.

— … долни изверги, сеещи размирици и неестественост — викаше през мегафон командирът на Жандармите. Пистолетът му бе насочен в гърдите на един гадател, който стоеше с наведена глава. До него някаква медиумка хлипаше от страх. — Тези деветима предатели признаха, че са били подмамени от Пейдж Махони и нейните съучастници. Ако бегълците не бъдат заловени, те ще разпространят заразата из цялата ни цитадела! Планът им е да разрушат законите, които защитават вас! Но по-скоро Лондон ще изгори, отколкото наследството на Кървавия крал да пребъде!

Светофарът се смени и задръстването се раздвижи. Рикшата потегли с тласък и започна отново да снове между колите.

— Съжалявам — подвикна водачът, избърсвайки потно чело. — Щях да тръгна по друг маршрут, ако знаех.

— Често ли виждаш подобни сцени? — попитах.

— Прекалено често.

Той беше незрящ, но звучеше тъжен. Не го заговорих повече. Всяка стъпка, извършвана от Сцион, се контролираше от Нашира. Тези деветима нещастници щяха да са мъртви още преди да изтече седмицата.

Рикшата ме остави край колоната на Севън Дайълс. Ярките сини и златни циферблати на слънчевите часовници сега бяха пребоядисани в червено, бяло и черно, със сребърни котви в средата. Чат бе свършил това през нощта, покривайки красивата им изработка със сционските цветове. Промяната изглеждаше съвсем професионална, като направена за Ноемврийския празник, но въпреки това сърцето ми се сви при вида на вражеските символи. Извадих ключовете си и побързах да се отдалеча от тях.

Когато влязох в своята стая, заварих върху леглото четири книжки с меки корици от Гръб Стрийт. Взех първата и я разлистих. „История на Великия синдикат на Лондон: том I“. Това трябва да беше „домашното“, споменато от Джаксън. Седнах в креслото и се зачетох.

Първоначално ясновидците на Лондон се събирали само на малки групи. Имало няколко по-големи банди от зрящи, като например Четирийсетте слона, но едва в началото на 60-те години на XX век един „четец на огледала“ на име Том Мерит взел нещата в свои ръце. Интересно, че първият Повелител се оказваше гадател, най-ниският от разредите на Джаксън. Заедно със своята любовница, „цветната вълшебница“ Мадж Блевинс, той разделил цитаделата на секции, създал черния пазар и дал на всеки зрящ работа. Най-всеотдайните били облечени с власт, ставайки първите босове на синдиката. Към 1964-та делото било в основни линии приключено. Беше интересно да се види летопис, който още не използваше класификацията на седемте разреда. Термините „четец на огледала“ и „цветна вълшебница“ отдавна бяха заменени от „катоптромант“ и „антомант“. В текста се срещаха и други архаизми: „нумина“ вместо „нума“, „рояк от духове“ вместо „свита“.

Дванайсет години по-късно се състоял първият турнир. Добрият Том и Мардж загинали при нелеп инцидент, оставяйки синдиката без водач. Последвалата борба за престола била спечелена от жена — първата Повелителка, нарекла себе си Златната баронеса. Тя се удържала на върха четири години, преди да бъде брутално убита от „гадател на брадви“.

След зловещата гибел на Повелителката, Неестественото събрание постановило тя да бъде наследена от своя фаворит, Сребърния барон. Порядките на предаване на короната наподобявали тези в английската монархия, премахната с появата на Сцион (защото какво сме ние, ако не монархия на онеправданите в сянката на Котвата?). Оттогава нататък фаворитите винаги наследявали своите Повелители освен в редките случаи, когато загивали заедно с тях или се отказвали от правата си.

Това можеше да обясни изчезването на Заешката устна. Близко беше до ума, че онзи, който е убил Хектор, ще желае и нейната смърт. Тя бе избрала да се укрие, вместо да се яви пред Неестественото събрание. Когато отворих том III, публикуван през 2045-а, неволно стиснах челюсти.

През този период от нашата история един велик автор излиза на сцената, за да реорганизира синдиката. През 2031 той — първоначално анонимно — публикува своя труд върху седемте разреда на ясновидството, озаглавен „За същината на неестествеността“. Появата му предизвиква леки разногласия (в това число прочутото заточване на Злите авгури), но в крайна сметка системата се приема и днес е основополагаща за нашето разбиране на ясновидството. Гръб Стрийт се гордее с публикацията на този изумителен новаторски документ. Понастоящем анонимният автор, известен в редиците ни като Белия заклинател, е бос на I Кохорта, секция 4.

„Леки разногласия“? Нима така историците наричаха жестоките гангстерски войни, вълната от безсмислени убийства, споменът за които ни преследваше и до днес? Продължих към раздела за синдикалните правила и обичаи.

Турнирът се базира на средновековните традиции на мелето. Босовете и техните фаворити водят близък бой в Кръга от рози, неувяхващия символ на Неестествеността. Всеки от участниците се сражава сам за себе си, но даден фаворит е в правото си по всяко време да подпомогне своя бос. Последният кандидат, останал на крака, се обявява за победител и се награждава с церемониална корона. От този момент нататък той управлява синдиката и носи титлата Повелител.

Ако в Кръга от рози останат само двама бойци и те не са бос и неговият фаворит, то правилникът повелява да се сражават до смърт. Тази последна схватка може да се прекрати без проливане на кръв само ако единият от двамата изрече заклинателните слова: „В името на етера аз — име или псевдоним — се предавам.“ В този случай другата страна автоматично се обявява за победител. Правилата са въведени от Златната баронеса, първа Повелителка на сционската цитадела Лондон (управлявала 1976–1980 г.).

Джаксън почука по стената с бастуна си. Затворих книгата и я оставих на нощното шкафче.

В кабинета му ме лъхна восъчният дъх на цветя. Бюрото бе цялото отрупано с изрезки от вестници, край които лежаха чифт ножици и парче оранжева панделка. На дивана Надин разпределяше печалбите от седмицата. Тя ми хвърли бърз поглед и продължи да реди банкнотите в скута си.

— Ето те и теб, Пейдж. — Джаксън ми махна с ръка да седна, напълно забравил за скорошната ни разпра. — Къде ходи тази сутрин?

— Просто се събудих рано и излязох да пия кафе.

— Не се отдалечавай много. Твърде ценна си, за да ти се случи нещо, прекрасна моя. — Той подсмръкна със зачервени очи. — Алергичен съм към проклетия полен. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш мнението си за тези цветя?

— Не знаех, че имаш интерес към ботаниката, Джакс — настаних се в стола срещу него.

— Не става въпрос за ботаника, скъпа, а за обичай. Всеки участник в турнира избира три цветя, които да изпрати на Гръб Стрийт заедно с молбата си за записване. Техният език все още се използва в знак на почит към възлюбената на първия Повелител, която според легендата била талантлив антомант. — Към всеки от стръковете бе прикрепено малко етикетче. — Ето на кои се спрях аз. Форсития, за да им кажа с какво нетърпение очаквам схватката. — Това беше клонка с дребни, жълти цветове. — Лихнис, разбира се, като символ на остър ум. — Второто растение беше с лилави, разперени листенца. — И накрая вълче биле.

— Това не е ли отровно?

— Именно. Посланието, което носи, е „галантна смелост“ или „пази се“. Надин не го одобрява особено.

— Така е — обади се Надин, без да вдига очи. — Не го одобрявам.

— О, хайде стига. Ще бъде забавно.

— Защо си решил да го добавиш? — попитах. Последният стрък имаше странно оформени, синкави цветове.

— За да бъда различен, скъпа. Повечето босове изпращат бегония като предупреждение, но на мен повече ми допада вълчето биле.

— Ако бях на мястото на организаторите и го получех, щях да си помисля, че ме заплашваш.

— Благодаря за подкрепата — въздъхна Надин.

— Ама че сте скучни и двете. Нямате капка въображение. — Той завърза внимателно панделката около дръжките на цветята и ми ги подаде. — Отнеси ги в пощенската кутия, моля те. Надин и аз имаме нещо да обсъдим.

Челюстта на Надин увисна, а пръстите й се свиха в юмрук. Изкуших се да остана и да слушам, но вътрешният глас ми подсказа, че ще е по-добре да си вървя.

Отвън се бе заоблачило и ръмеше ситен дъжд. Покрих косата си с качулката и се озърнах за Жандарми, преди да прекрача прага. Бук Мюз бе пуста пресечка северно от Севън Дайълс, идеалното място за тайна пощенска кутия. Намираше се на две крачки от квартирата, но със затегнатите мерки за сигурност напоследък дори и това кратко разстояние можеше да ми коства живота. Втурнах се по улица Сейнт Джайлз, стигнах оградата в края и я прескочих. Щом достигнах скривалището на Бук Мюз, извадих разхлабената тухла, пъхнах писмото и китката в отвора зад нея и отново я върнах на мястото й.

Две сънорами — бронирани, рефаимски сънорами — се приближаваха към мен.

Гърлото ми се стегна, блокирайки достъпа на въздух до дробовете. Усетих, че се задушавам. Кръвта се отдръпна от кожата ми, оставяйки я мъртвешки студена. Дори сънорамата ми реагира, издигна бариери, за да укрепи защитите си. По дяволите. Те вероятно ме бяха причаквали да изляза сама и сега отрязваха пътя ми за връщане. Ако бяха на подчинение на Саргас, с мен бе свършено.

Нямаше да ме отведат обратно в наказателната колония. Това бе единствената мисъл, останала в съзнанието ми. По-добре да ме убиеха. Измъкнах двата ножа изпод якето си и в същия момент нещо метално докосна шията ми.

— Прибери ги — прозвуча глас, лишен от всякаква топлина. — Те няма да ти помогнат.

— Ако искаш да ме завлечеш в Шеол I — процедих през стиснати зъби, — ще трябва първо да ми прережеш гърлото.

— Шеол I вече не изпълнява ролята на наказателна колония. Без съмнение кръвният суверен би намерил друго подходящо място, където да те прати, но за твое щастие аз не съм приятелка на Нашира.

Лицето над мен бе скрито зад една от скъпите сционски маски, които преобразяваха чертите така изкусно, че човек почти не можеше да отгатне наличието на маска. Когато облечената в ръкавица ръка я свали, неволно потреперих. Досега бях виждала Рефаимите само в приглушеното сияние на свещи, факли или под нощното небе. Винаги лъчисти, но полуобгърнати в сенки. На дневна светлина Теребел Шератан изглеждаше бледа като смъртник. Тъмната коса се спускаше върху широките й рамене, а дългият, изящен нос разделяше леко наклонените й очи. Устните й бяха тънки, което придаваше на лицето й неодобрително изражение. Както и при всички от нейното племе, беше невъзможно да се определи колко млада или стара е.

При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че оттенъкът на кожата й е смесица от сребро и мед, а ирисите й са изпълнени с огън. И все пак не можеше да се нарече красива, нито пък мъжкият Рефаим, застанал до нея. Той беше висок колкото Лорда, с остри като нож черти и кожа с цвета на сребрист сатен. Широко разположените му очи имаха резедав цвят, говорещ, че не се е хранил отдавна. От гърлото се надигна клокочещо ръмжене.

— Как ме открихте? — попитах.

— Не беше лесно, ако това ще те зарадва. — Теребел забучи оръжието в пояса си. — В крайна сметка Арктур ни разкри мястото на квартирата ти.

Аз също бавно прибрах ножовете.

— Усетих сънорамите ви едва когато се появихте пред ресторанта.

— Имаме своите начини да оставаме скрити. Дори и от скачачите.

Неволно посегнах към револвера в джоба си.

— Не ставай глупава — поклати глава Теребел. — За разлика от червеното цвете куршумите ти трудно ще ни навредят.

И двамата Рефаими носеха закопчани ръкавици, дълги до лактите. Вече не бяха облечени като монарси, а като граждани — дълги вълнени палта, здрави зимни ботуши, елегантни панталони. Как бяха успели да намерят кройки, които да им паснат толкова добре, а също да преминат през този район, без да привлекат Жандармите, нямах никаква представа.

— Кой си ти? — попитах мъжа.

— Аз, сънеброднице, съм Ерай Сарин. Надали си виждала някой от семейството ми по време на престоя си в стария град — добави той, гледайки към стената. — Никой от нас не предложи услугите си за наставник по време на твоя Сезон на костите.

— Защо не? Между другото аз съм тук — помахах с ръка. — Не се крия зад стената.

Две пламтящи очи се вторачиха в мен.

— Нямаме особен интерес към вашата раса — изрече Рефаимът. — През миналия сезон взех няколко питомци, но рядко съм ги виждал. Аз и десетима от моите братовчеди сме поддръжници на Рантените.

— Което е истинското име на „белязаните“ — допълни Теребел. — Не смятам, че досега съм ти се представяла официално, Броднице. Аз съм Теребелум от рода Шератан, избран суверен на Рантените.

Значи тя беше техният водач. Винаги бях предполагала, че е Лордът.

— Не съм знаела, че има още като вас — казах.

— Има доста Рефаими с рантенски симпатии, макар че онези, хранещи сляпа вярност към Саргас, са около четири пъти повече.

— Алсафи и Плейона — върнах се мислено назад. — Само те ли бяха в колонията?

— Имаше и още един, който бе… изгубен за нас по време на бягството. — Ирисите й се замъглиха. — Като се изключат те, останалите бяха слуги на Саргас.

Ерай оглеждаше тясната пресечка.

— По-добре да говорим на закрито, суверенке.

— Тук не сме в Шеол I — отбелязах. — В Лондон няма да намерите старинни замъци и разкошни покои — само бордеи и небостъргачи.

— Не се нуждаем от лукс — отвърна Теребел. — Единствено от уединение.

— Тук ми се струва достатъчно уединено. И при цялото ми уважение не желая да влизам на закрито с вас, докато не разбера какво искате.

— Да, забелязала съм, че предпочиташ да пълзиш по покривите като паяк. Често съм се чудила какво хареса Арктур в теб, за да те избере.

— След като месеци наред ме подлагахте на глад и побоища, нямах особен избор, освен да пълзя и да се крия.

— Но сега изглеждаш добре нахранена, тъй че нямаш подобно оправдание. — Тя ми обърна гръб. — Ще говорим на закрито. Задължена си ми, задето те предпазих от Саргас, а аз не съм от онези, които забравят вересиите си.

Настана кратка тишина, докато се борех с гордостта си. Тези двамата може би разполагаха с новини от Лорда, а аз копнеех за тях повече, отколкото бях готова да им призная. Повече, отколкото бях готова да призная дори на себе си.

— Последвайте ме — казах накрая.

Разходката до Дръри Лейн^[1] щеше да е рискована. Ирисите на моите спътници бяха достатъчно угаснали, за да минат за човешки, но ръстът и осанките им привличаха любопитни погледи, които ме изнервяха. Държах се на разстояние от тях, нахлупила качулката над очите си. Една крънкачка дори изпусна тенекиената си купичка за просия, щом ги зърна.

Изоставеният мюзикхол беше едно от убежищата на бездомните през зимата. Сцион бе затворил много подобни заведения през управлението на Ейбъл Мейфийлд, покорителя на Ирландия, който обичаше да повтаря, че всяко изкуство подклажда инакомислие. Дайте им боя — бе заявил гръмко той по време на една от речите си — и те ще заличат символа на Котвата. Дайте им сцена и ще призоват към държавна измяна. Дайте им мастило и хартия и ще тръгнат да пренаписват законите.

Проверих етера, после се придърпах нагоре през един от отворените прозорци. Двамата Рефаими ме наблюдаваха с празни изражения, ако изобщо можеше да се каже, че имат изражения. Щом се озовах вътре, отворих скърцащата врата и ги пуснах да влязат.

Голямата зала тънеше в гробна тишина. Масите и столовете от орехово дърво пустееха, някои прекатурени от бродяги, други свенливо загърнати с покривала против прах. Завесите на сцената висяха дрипави и избелели, но инак вътрешната архитектура беше почти непокътната. Върху протрития мокет се търкаляше стара рекламна листовка.

В сряда, 15 май 2047 г.

Станете свидетели на ЛУДОСТТА НА МЕЙФИЙЛД

в постановката „ОТВЪД ГРАНИЧНАТА БРАЗДА“!

Нова комедия за последните събития в Ирландия

Присвих гневно очи. Нямах представа, че сционските граждани са се кискали из своите мюзикхолове, докато ние, от Дъблин до Дънгарван, сме се борили за свободата си. За първи път от месеци насам се сетих за братовчед си Фин и неговата годеница Кей. За тяхната пламенност, по-ярка от слънцето, залязващо над река Лифи. За тяхната ярост срещу сянката на Котвата. Нищо на света не бе по-важно за тях от опазването на Ирландия от Сцион.

Дванайсет години това листче хартия се бе въргаляло тук. Когато вдигнах очи, видях навред около себе си безпощадните свидетелства за мъстта на Сцион. Изпокъсани завеси и килими. Петна по стените. Разкъртени ламперии. Независимо дали зрящи или незрящи, само глупците бяха дръзнали да се подиграват с Лудия Мейфийлд.

— Тук е подходящо — рече със сух тон Теребел. Патината на историята бе невидима за нея. — Както личи, голяма част от цитаделата е в западнало състояние.

— Ти също не изглеждаш в най-добрия си вид, Теребел — отбелязах.

— Не всички сме имали удоволствието правителствен влак да ни преведе под Ничията земя. Бъди благодарна, че поне не сме довели червеноризци пред прага ти. — Тя ме гледаше право в очите, без да мигне, един от смущаващите маниери на Рефаимите. — Нашира е твърдо решена да те залови. Дори сега е в Архонтството да притиска Великия инквизитор да удвои усилията по издирването.

— Тя знае, че съм в I-4 — казах, сядайки край една маса. — Защо още не ме е открила? Секцията не е чак толкова голяма.

— Както споменах, ти не беше съвсем лесна за откриване. Марионетките на Нашира не желаят да подклаждат паника с прекомерно присъствие на Жандарми по улиците, а и вероятно предполагат, че си напуснала I-4 заради собствената си безопасност, което би било най-логичното действие от твоя страна.

— Значи сделката й със Сцион още е в сила?

— Разбира се. Уийвър не би оспорил господството на Рефаимите, докато се бои от Емитите. — Тя ме погледна така сякаш очакваше нещо да изскочи от мен и да я ухапе. — Ти искаш да унищожиш Нашира. Ние също.

— Защо не можете да я унищожите сами?

— Едва около двеста от нас симпатизират на Рантените, като само неколцина се намират от тази страна на воала — рече троснато Ерай. — Това е мизерен брой в сравнение с хилядите поддръжници, събрани от Саргас.

— Хиляди? — вторачих се в тях. В наказателната колония имаше не повече от трийсетина Рефаими. — Моля ви, кажете, че се шегувате.

— Шегите са присъщи на глупците.

— Тя ще привлече също и хора — добави Теребел с вид на леко отвращение. — Вие сте дотолкова изпълнени с омраза към себе си, с чувство на вина, че доктрината й несъмнено ще допадне на мнозина.

Самата мисъл за хиляди Рефаими караше косата ми да настръхва.

— Рантените са единственото препятствие пред мощта на Саргас — изръмжа Ерай. — Затова Лорд Месартим ни е нужен и искаме ти да го откриеш.

— Той е жив? — повдигнах глава.

— Поне така се надяваме — отвърна вместо него Теребел. — Тогава в колонията ние не успяхме да унищожим Гомейса и Нашира. Те се барикадираха в Резиденцията на Сюзерена заедно с всеки червеноризец, който не беше убит, докато бурята отмине. Когато стана ясно, че не можем да ги достигнем там, Арктур отпътува за Лондон, за да те предупреди, че тя е по дирите ти. Но той е нужен на нашето движение и трябва да бъде открит.

— И кое ви кара да мислите, че имам и най-малка представа къде е? Та аз не съм го виждала от…

— От Двестагодишнината, да. Но въпреки това знаеш къде се намира. — Тя се приведе до нивото на очите ми. — Имаш късмет, че Саргас още не са научили за златната нишка, която ви свързва. Прошепнеш ли и думичка за нея на друг Рефаим освен нас, лично ще ти изтръгна езика.

Лордът ми бе казал, че тази нишка се е образувала помежду ни, след като всеки от нас три пъти е спасил живота на другия.

— Мога ли да попитам защо?

— Явно не разбираш нашата култура — хвърли ми изпепеляващ поглед Ерай. — Всяка близост между Рефаими и хора е забранена.

— Нишката — поясни Теребел — е нежелана и представлява усложнение. Въпреки това без нея ще ни е нужно дълго време, за да го открием. Прекалено дълго. Но ти можеш да го сториш, Пейдж Махони. Ти знаеш къде е Лордът.

— Той не ме научи в подробности как да я използвам — казах.

— Не е нужно да те учат. Ти не си малоумна и имаш поне бегла представа как работи етерът.

Пъхнах ръце в джобовете си.

— Кога сте го чували за последно?

— На пети септември, когато пристигна в Лондон. Имахме уговорка, че ще се свържем чрез сеанс веднага щом те открие, но повече не получихме никаква вест.

Смръщих притеснено вежди.

— Сигурни ли сте, че Нашира не го е хванала?

— Тя щеше веднага да даде да се разбере, че е заловила изменник на плътта. По-вероятно е да е паднал в плен на хора, желаещи да се възползват от него.

— Трудно ми е да си го представя.

— Разбирам те. — В гласа й прозвуча по-мека нотка, която ме завари неподготвена. — Може да възприемаш нас като поробители, но алчността е присъща и на твоята раса. Не бих искала да бъде продаден като добитък, за да напълни джобовете на някой безсърдечен търговец. — Тя изправи рамене. — Ако искаш да се увериш в лоялността му, погледни в раницата, която взе от колонията.

— Моята раница? Защо?

Теребел не ме удостои с отговор.

Да се съглася да им помогна щеше да е лудост. Аз самата бях издирвана, не бях усетила дори потрепване от златната нишка, а Лондон бе твърде голям, за да търся сама. Но оставаха толкова неразгадани въпроси, толкова неща, които исках да го питам. А също и да му кажа.

— Добре — отвърнах тихо.

Ерай не произнесе нищо, но усетих колебание в погледа, който хвърли на Теребел. Тя бръкна в джоба на палтото си и ми подаде две копринени торбички.

— Бялата съдържа сол, червената — поленов прашец от червена анемония — каза. — Използвай го пестеливо.

— Благодаря — прибрах грижливо торбичките. — Как да се свържа с вас?

Теребел открехна вратата, пропускайки в залата водниста слънчева светлина.

— Когато откриеш Арктур, той ще ни извести чрез сеанс. А дотогава, сънеброднице, погрижи се да се криеш добре. Ако има нещо, което ние, Рефаимите, да притежаваме в изобилие, това е времето. Нашира има цялото време на света, за да те залови, и няма да спре, докато не окачи гипсовото ти лице в покоите си.

Смъртните маски, наредени в резиденцията й. Никога нямаше да забравя тези образи със склопени очи, отливките, взети от жертвите на нейното царуване. Теребел понечи да излезе, но Ерай я улови за ръката.

— Трябва да се нахраним.

— Не си го и помисляйте — казах.

Те се спогледаха и тръгнаха, без да промълвят нищо повече. Когато излязох на улицата, от тях нямаше и следа.

* * *

Да се опиташ да откриеш един мъж в сционската цитадела Лондон само по себе си бе истински подвиг, пък бил той и Рефаим. Безкрайната плетеница от улици се простираше на километри във всички посоки, а блъскащите се маси от хора сновяха колкото над земята, толкова и под нея. Ако Лордът бе похитен от алчни трафиканти — което не беше изключено, ако е бил добре облечен и е пътувал сам, — те навярно вече крояха планове как да се сдобият с още няколко Рефаима. Веднага биха се досетили, че той не е човешко същество и може да струва много пари.

От друга страна, Лордът не беше от най-лесните мишени. Висок над два метра и в отлична форма, той нямаше да се даде току-така да го надвият и пленят. Нападателите му трябва да са били подготвени, което означаваше, че са го наблюдавали предварително. Някой там, навън, знаеше за Рефаимите.

Същата вечер седях високо върху покривите на Севън Дайълс и наблюдавах залеза. Това беше най-красивото време от деня, когато слънцето блестеше в пролуките между сградите, превръщайки небостъргачите в слитъци от злато.

Джаксън и останалите бяха в квартирата и се гощаваха с истинско вино и пушени сирена в чест на неговото кандидатстване за турнира, но аз не намерих сили да се присъединя. Щеше да е прекалено очевидно, че мислите ми са другаде. По-рано бях отделила духа си, пращайки го в търсене на сънорамата на Лорда, но от нея нямаше и помен в околността.

В далечината смътно се забелязваше предавателен екран. Той извъртя три пъти снимките на издирваните бегълци, преди да превключи отново на сционските новини. Опрях брадичка върху коленете си.

Можех и никога да не го видя отново. Арктур Месартим, мистерията, която така и не бях разгадала.

Главата на Ник се подаде над стрехата на покрива.

— Пейдж?

— Тук съм.

Лицето му се озари от усмивка, щом ме видя.

— Нося ти храна от партито. — Той ми подхвърли пакет, увит в платнена салфетка, после седна до мен. — Нали се досещаш, че отсъствието ти прави впечатление на Джакс?

Досещах се, и то много добре.

— Ник, искам да ме покриеш за тази вечер — казах, въртейки пакета в ръце. — Само за няколко часа.

— Тъкмо сега ли? — Той изпусна нещо средно между въздишка и стон. — Пейдж, ти си извън закона. Най-издирваният престъпник в цитаделата. Не бива да продължаваш с твоите нощни разходки.

Сцион може да ми бе отнел много неща, но нямаше да ми отнеме нощта.

— Налага се да изляза — бе всичко, което казах.

— Поне ми кажи къде ще ходиш.

— Още не съм сигурна. Просто се ослушвай, в случай че звънна на уличния телефон.

Ник облегна гръб на комина. Стомахът ми бе свит на топка, но въпреки това разгънах салфетката и зачоплих лакомствата вътре.

В далечината Биг Бен удари пет часа. Смяната на Жандармите от ДОБ приключваше и те щяха да се приберат за почивка, докато на местата им щяха да застъпят техните зрящи колеги. Обзе ме внезапна решимост. Беше достатъчно тъмно, за да започна издирването.

— Пейдж — започна Ник, — отдавна се каня да ти споделя, но с всички тези събития напоследък… все не улучвах подходящ момент. — Чертите на лицето му се изостриха. — Аз казах на Зийк. След като Лордът те отведе, бях разстроен, а той постоянно се намираше край мен и… — Той прочисти гърло. — Просто му признах.

Дясната му ръка трепереше. Поставих своята върху нея.

— И?

Ъгълчето на устата му се повдигна едва забележимо.

— Той каза, че изпитва същото.

За миг усетих свиване под лъжичката. Ник ме наблюдаваше с дълбока бръчка между веждите. Наведох се през пространството, което ни разделяше, и го целунах по студената буза.

— Ти го заслужаваш, Ник Нигорд — казах тихо. — Повече от всеки друг.

Той се усмихна широко и ме притисна с две ръце към себе си. Цялото му тяло се разтърси от дълбок, плътен смях, който ме сгря като тлееща жарава.

— Щастлив съм, — промълви. — За пръв път от години насам имам чувството, че всичко може да бъде наред. Всичко. — Брадичката му бе опряна върху главата ми. — Не е ли налудничаво?

— Определено. Но ако и двамата ви е обхванала еднаква лудост, няма проблем.

Сърцето му биеше учестено в ухото ми, сякаш бе тичал безкрайно дълго, за да стигне дотук.

— Не бива да казваме на Джаксън — погледна ме след малко. — Ще пазиш тайна, нали?

— Знаеш, че няма да кажа на никого. — Джаксън винаги ни бе забранявал да имаме връзки (произнесено с подобаваща доза отвращение), траещи повече от една нощ. Вероятно щеше да получи апоплексия, ако разбере, че такава е възникнала в собствената му банда. Имайки предвид колко непредсказуем бе напоследък, нищо чудно да прогонеше и двамата.

Вмъкнахме се обратно през прозореца на мансардата и се озовахме сред разпръснатите палитри в ателието на Елайза. На платното върху триножника бе скициран силует на кон.

— Джаксън й е намерил нова муза — поясни Ник. — Фредерик Уотс, викториански художник.

— С нея става нещо. Напоследък не е на себе си.

— Попитах я и тя отвърна, че имала болен приятел.

— Седемте печата нямат приятели. Само хора, които се опитват да ни пречупят, и такива, които знаят, че не могат — казах, цитирайки Джаксън.

— Именно. Затова мисля, че се среща с някого.

— Не е изключено. — Елайза имаше доста зрящи обожатели от други банди, които не бяха обвързани със строгите правила на Джаксън.

— Но как, след като почти не разполага с лично време?

— Добър въпрос.

На площадката на втория етаж се разделихме. Ник слезе надолу по стълбите и докато гледах след него, ми направи впечатление, че се е променил. Напрежението в раменете му бе изчезнало, а походката му бе едва ли не пружинираща.

Дали не го бях оставила с впечатлението, че предпочитам да бъде сам? Вероятно е чувствал вина, смятайки, че ме наранява, че дълбоко в себе си още го обичам. Знаех как винаги е готов да поеме бремето върху себе си, за да бъдат околните щастливи. Този път нямаше нужда да го прави. Винаги щях да го обожавам, но онова, което имахме помежду си, бе достатъчно.

Отвъд затворената врата другите все още се смееха и разговаряха, но аз не изпитвах и най-малка охота да се присъединявам към тях. Болеше ме, задето Ник трябва да крие от Джаксън единствения си източник на утеха. Даница вероятно също не присъстваше на партито, но на нея обикновено й се разминаваше. Аз, от друга страна, трябваше винаги да бъда до Джаксън, да уталожвам раните му, да гъделичкам егото му, да изпълнявам безпрекословно заповедите му.

Честно казано, имах и по-добри неща за правене.

Коленичих край леглото си, където зад сандъка с дрънкулки от пазара бе скрита раницата ми. Затърсих из джобовете, докато накрая не напипах две стъклени флакончета, всяко едно по-малко от кутрето ми. Те бяха завързани заедно с панделка, към която бе прикрепена навита бележка. Разгънах я и прочетох реда, написан с познатия почерк.

До следващия път, Пейдж Махони.

Едно от флакончетата бе пълно догоре с просветваща, зеленикавожълта течност. Ектоплазма, кръвта на Рефаимите.

Когато вдигнах другото срещу лампата, начаса разбрах какво съдържа. У мен се надигна вълна от облекчение, толкова буйно и неудържимо, че се изсмях на глас. Приседнах на килима, запретнах ръкав и отлях от безценния екстракт от амарант върху клеймото на полтъргайста.

Под вкочанената ми като лед плът се разля топлина. Разкривените ръбове на белега се пропукаха подобно на изсъхнала боя, а когато прокарах пръст върху тях, просто се отмиха, оставяйки кожата ми гладка и чиста като сметана.

Ето че Джаксън вече нямаше с какво да очерни името ми пред Неестественото събрание.

Но Лордът сам имаше нужда от тази течност. Където и да се намираше сега, той страдаше заради саможертвата си.

До следващия път, Пейдж Махони.

Е, следващият път щеше да бъде сега.