Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (26)

23
На прага

Веднага щом вратата на таванската стая се затвори зад нас, Лордът улови лицето ми между мазолестите си длани. Не чувах нищо освен бученето в ушите си. Намерих опипом ключа и го завъртях, заключвайки се в мрака с един Рефаим. Той бе същество от други предели; всяка фалшива илюзия за човешка принадлежност бе изчезнала. Ръцете ми се плъзнаха по раменете му, нагоре по врата му и накрая, когато сърцето ми вече щеше да изскочи, устните ми се сляха с неговите.

Пръстите му преминаха надолу по гръбнака ми и аз го притеглих плътно до себе си, сграбчвайки грубата му коса, превърната цялата в чувство. Вкусът му бе на червено вино и на нещо друго, плътно, землисто и леко горчиво.

Коравата му длан се спря върху голия ми корем, повдигащ се от плиткото ми, учестено дишане. Досега не бях осъзнавала колко силно желая неговите обятия, неговото докосване. Интимността нямаше място в никой от нашите светове.

Лордът ме повдигна, отлепяйки краката ми от пода. Задържа ме така, че челата ни се докосваха, сякаш искаше да ме успокои, да ми каже, че всичко е наред. Все едно не знаех, че това е лъжа. Притиснах устни в шията му, наслаждавайки се на топлотата на неговата кожа, на ниските нотки на Глос, които трептяха в гърлото му.

Сънорамата му изпрати език от огън през моите червени цветя. Плътният тембър продължаваше да звучи в главата ми, докато го целувах, шепнех собственото му име в устата му. Спри, Пейдж, спри. Предупреждението на разума. Рантените можеха да влязат и да ни разкрият, точно както бе сторила Нашира. Но сред мелодията, която ни носеше в своя вихър, този глас можеше лесно да се пренебрегне. Той бе прав — ние никога нямаше да бъдем заедно завинаги. Какво значение имаше тогава един миг?

Отпуснахме се върху нещо, което на допир наподобяваше тапициран диван. Бедрата ми бяха от двете страни на хълбоците му, ръката му обвиваше ханша ми. Докоснах с пръсти изпъкналите резки, кръстосващи гърба му — белезите, получени от Нашира заради неговата измяна.

Тялото на Лорда застина. Улових погледа му и продължих да следвам белезите. Те продължаваха покрай ребрата, чак до корема. Тъканта там бе студена и почти восъчна на допир.

Това бяха следи от полтъргайст, подобни на онези, които имах и аз. Отдръпнах се назад.

— Чий дух ти ги причини?

— На един от нейните паднали ангели. — Той погали шията ми. — Естествено, името му е строго пазена тайна. А може и вече да е потънало в забрава.

Какъв по-ефективен начин да контролираш някой, отчаяно нуждаещ се от амарант за болката си, от този да му отпускаш в оскъдни дози? Нашира Саргас имаше по-богато въображение, отколкото предполагах.

През таванския прозорец се лееше лунна светлина, образувайки сребристи ивици в мрака. Адреналинът пулсираше във вените ми. Сънорамите ни не можеха да се доловят от първия етаж, но ако някой се качеше по стълбите, щеше да ги усети. Отдолу се носеха звуци на пиано. Свирещият не беше контактьор, защото нямаше духове, поклащащи се под ритъма. Погледнах към Лорда.

— Сесил Шаминад^[1]. Елегия.

— Да нямаш музикален автомат в главата си? — усмихнах се аз.

— Хм — измърмори той. — Би било чудесна добавка към сънорамата ми.

Дълбоко в мен се надигна нервен трепет — същото чувство изпитвах на черния пазар, когато откриех някое рядко украшение или инструмент. Боязън, че ще се изплъзне между пръстите ми, ще се разбие, преди да види светлината на деня. Положих длан върху корема му, усещайки плавното повдигане и спускане при всеки дъх.

— Ако искаш това — каза той много тихо, — дори да е краткотрайно, Рантените не бива да узнават.

Или щяха да ме унищожат. А също и него, и съюза ни — всичко, само за да можем ние да се докосваме, целуваме и прегръщаме един друг. Лекомислен, безразсъден акт, тъкмо от онези, които Джаксън презираше.

Погледът на Лорда обходи лицето ми. Понечих да излъжа, да кажа няма значение, но отговорът заседна в гърлото ми. Знаех, че значение има и че това дори не е въпрос. Легнах настрани, тъй че гърбът ми опря в гърдите му, и вдигнах очи към прозореца.

— Била съм толкова сляпа… За синдиката…

— Трудно ми е да го повярвам.

— Винаги съм подозирала, че е прояден от корупция, но не и до такава степен. Игуменката и Вехтошарят готвят нещо ужасно, нещо свързано с Рефаимите. И аз не мога да проумея какво е, макар да чувствам, че отговорът е под носа ми. — Стиснах грубата му мазолеста длан. — Онзи предател при първото въстание… виждал ли си някога лицето му?

— Навярно. Знам само, че информаторът е човек, но така и не ми казаха кой точно.

Мускулите му се напрегнаха при тези думи. Представих си какви терзания трябва да му е причинила тази неизвестност през годините.

Повдигнах се на лакът и се обърнах към него.

— На турнира ще се наложи да вляза в сънорамата на Джаксън. А не съм сигурна дали ще се справя.

Той помълча за секунда.

— Да го убиеш ли възнамеряваш?

Въпросът ме завари неподготвена.

— Надявам се да не се наложи. Ако успея да го контролирам достатъчно дълго, може сам да се предаде и аз пак да спечеля.

— Достоен избор — отбеляза той. — Самият Джаксън надали ще страда от подобни скрупули.

— Той рискува всичко, за да ме измъкне от Шеол. Не би стигнал дотам да ме убие.

— Заради собствената ти безопасност да предположим, че ще опита.

— Не беше ли тъкмо ти онзи, който каза „никога не предполагай“?

— Всяко правило си има изключения. — Лордът се облегна върху възглавниците. — Сега лесно можеш да влезеш в моята сънорама. Но когато се изправиш срещу Джаксън, ще бъдеш изтощена, навярно и ранена. Ще са ти нужни и последните останки сила, за да направиш скока.

— Нека опитам тогава. Без кислородната маска.

Не беше шега да ме допусне отново в съзнанието си, но той дори не опита да възрази. Сложих ръка върху тила му и доближих лице към неговото, поемайки бавни, дълбоки вдишвания. Скоро изпитах сънливо усещане и без труд напуснах тялото си.

Когато навлязох в чуждата сънорама, се озовах първо в плутонната област, където тишината ме притисна като стена. Алени кадифени драперии се спускаха отгоре и се губеха в облаци дим. Стъпките ми отекваха като в катедрала, но цялото пространство си оставаше плаващ в етера остров, без определена форма. То просто съществуваше. Може би самото Отвъдно бе такова — пустинно царство, лишено от живот. Минах през слоевете кадифе, а после и през всеки от концентричните кръгове, докато не стигнах до самата сърцевина на съзнанието на Арктур Месартим. Духовната му форма стоеше там, с ръце зад гърба. Бледна, изпита фигура.

— Добре дошла отново, Пейдж.

Драпериите ни обграждаха отвсякъде.

— Доста е аскетично тук.

— Никога не съм обичал духовната претрупаност.

Но нещо се беше променило от предния път. От прахта бе изникнало цвете, с още неразтворени венчелистчета, обагрени в топъл, преливащ се цвят.

— Амарант — промълвих, докосвайки лъскавата му повърхност. — Какво търси тук?

— Не претендирам да знам как точно сънорамите приемат своята форма — отвърна той, обикаляйки около него, — но, изглежда, че вече не съм „куха черупка“, както сама ме нарече.

— Имаш ли някакви защити?

— Само онези, с които ме е надарила природата. Бронята на Джаксън няма да е здрава колкото моята, но е възможно да има материализации на паметта.

Спомних си, че бях чела за тях в черновата на поредната му брошура — „За машинациите на странстващите мъртви“. Дори ги бях виждала и сама, надниквайки в чужди съзнания. Това бяха тъмни, паякоподобни неща, пъплещи из плутонната област. Повечето хора имаха поне по едно, а някои сънорами като тази на Надин бяха населени от цели пълчища.

— Значи това са спомени? — попитах.

— В известен смисъл. По-точно проекции на мъките и тревогите ни. Когато казваме, че нещо „гложди ума ни“, това са именно те.

Изправих се.

— Ти имаш ли от тях?

Главата му се извърна към драпериите. Там, на ръба на здрачната му зона, се бяха събрали дузина фигури, удържани на разстояние от светлината в центъра на сънорамата. Лицата им не се различаваха, но формите им бяха приблизително човешки. Изглеждаха едновременно плътни и газообразни, а кожата обвиваше телата им подобно на дим.

— Те няма как да те наранят в духовната ти форма — каза той, — но може да опитат да блокират пътя ти назад. Не се бави покрай тях, не им позволявай да те задържат.

Огледах странната колекция.

— Знаеш ли на кой спомен съответства всяко от тях?

— Да — кимна Лордът. — Знам.

Тук чертите му изглеждаха много по-сурови, отколкото в действителност, всяка мекота бе изсмукана от тях.

Никога не се бях докосвала до чужда духовна форма. Влизането в сънорамата само по себе си бе нахлуване в личното пространство и всеки допир до образа, който хората държаха сами за себе си, ми бе изглеждал като светотатство. Той можеше да причини непоправима вреда — да накърни или раздуе нечие его, да разбие съкровена надежда. Но страстта ми към броденето се бе превърнала в страст към познание, независимо колко опасно можеше да се окаже то. Затова, когато тлеещите като въглени очи на Лорда се сведоха към мен, аз протегнах ръка и я положих върху бузата му.

Студ прониза пръстите ми, вибрации преминаха през цялото ми тяло. Неговата визия за мен в директен контакт с неговата визия за себе си. Трябваше да си напомня, че това не са моите пръсти, макар да изглеждаха точно като онези, които познавах. Това бяха те по начина, по който Лордът ги възприемаше. Дълго не ги отделих от лицето му — прокарах ги по твърдите устни, по изсечената челюст.

— Внимавай, сънеброднице. — Той покри ръката ми със своята. — Духовните ни автопортрети са крехки като огледала.

Резониращият му глас ме разтърси из основи, накара ме да дойда на себе си и да се изстрелям обратно. Озовах се в собственото си съзнание и спуснах крака през ръба на дивана. Гърдите ми се повдигаха конвулсивно. Все още ми беше трудно да правя това без маска, да лишавам тялото си от основните му функции. Лордът ме наблюдаваше внимателно отстрани.

— Ти… — преглътнах, когато дъхът ми се поуспокои — защо се виждаш по този начин?

— Не знам какво представлява собствената ми духовна форма, но признавам, че съм заинтригуван.

— Като статуя, но цялата в белези, сякаш някой я е издълбал с длето. — Челото ми се проряза от бръчка. — Така ли се възприемаш?

— Донякъде. Годините като кръвен консорт на Нашира Саргас положително са се отразили на самочувствието ми, ако не на друго. — Той докосна с палец скулата ми. — Не забравяй на какво те учих. Не е нужно да се отделяш изцяло от тялото си по време на турнира. Остави част в него от себе си, за да поддържаш жизнените си процеси.

Усетих, че избягва въпроса, но не исках да настоявам повече.

— Не знам как — склоних глава върху рамото му. — Не мога да присъствам на две места едновременно.

— Ти вече го направи в мюзикхола. Мисли за това не като за разцепване на духа, а като за сянка, която остава след теб.

За известно време притихнахме под лунната светлина. Един от нас трябваше да си тръгне, но никой не го стори. Върховете на пръстите му погладиха шията ми, следвайки деколтето на нощницата надолу към гърдите. Нишката, която ни свързваше, потръпна от емоция, твърде сложна, за да я разгадая.

— Изглеждаш изтощена — промълви той.

— Беше дълъг ден. — Вдигнах очи към неговите. — Искам да ми обещаеш нещо.

Лордът само ме погледна. Вече го бях молила за услуга и преди, изправена пред смъртна заплаха от ръката на годеницата му.

Ако тя ме убие, нека другите узнаят. Ако аз не успея да ги поведа, поведи ги ти.

— Ако загубя турнира — казах, — погрижи се сивият пазар да изчезне. Каквото и да представлява той.

— Бъди сигурна, че ще сторя всичко по силите си. — Това ми бе достатъчно. Усетих докосването му върху клеймото на рамото си. Шестте цифри, които някога представляваха моето име. — Ти вече веднъж беше робиня, Пейдж Махони. Не робувай сега на страха. Накарай дарбата да ти служи.

* * *

Тази нощ бе ново изживяване за мен. Никога преди не бях спала до някого, така че аурата му да обвива моята като втора кожа. Мина известно време, преди шестото ми чувство да се адаптира, а защитите ми постоянно се издигаха сами, провокирани от тази близост. Все едно бях на кораб, носещ се върху водна повърхност, която нито за миг не спираше да се движи. На няколко пъти се пробуждах под звука от ударите на чуждото сърце, обгърната от необичайната топлина на неговото тяло. Първият път изпаднах в паника, а очите му така живо ми напомниха за Шеол, че се изтърколих от дивана и трескаво затърсих ножа. Лордът ме наблюдаваше мълчаливо, изчаквайки да си спомня къде съм. След това ме остави да лежа допряла гръб в гърдите му, без да се опитва да ме удържи до себе си.

Когато се събудих окончателно, минаваше четири сутринта. Лордът още спеше, прехвърлил ръка през кръста ми. От кожата му се носеше лек дъх на нагорещен метал. Никога не го бях виждала да изглежда толкова човешки. Чертите му бяха меки, сякаш всички мрачни спомени се бяха изпарили от сънорамата му.

Отключих вратата и тихо се измъкнах от стаята. На площадката поспрях да размисля върху положението си. Да вярвам на Лорда бе едно, но след докосването до духовната му форма отношенията ни бяха преминали на ново ниво. Ново и опасно.

Знаех, че въпреки всички правила на Джаксън няма да се огранича само с тази нощ. Имаше още много неща, които исках да науча.

И в същото време знаех, че не мога да продължавам така. Рискът бе твърде висок. Защо тогава го правех? Независимо дали ми се нравеше или не, през идните дни щях да се нуждая от помощта на Рантените. А ако те дори заподозряха…

Сграбчих с две ръце парапета, вслушвайки се в стъпките на долния етаж. От постъпването си при Джаксън насам водех двойствен живот. Цели десет години криех голяма част от съществуването си не само от Сцион, но и от собствения си баща. Лордът умееше изкусно да маскира своите намерения — все пак беше организирал две въстания зад гърба на годеницата си.

Въпреки всичко желаех това. Поне веднъж да спра да бягам и да се крия. Въпреки студената му външност у него имаше топлина, която ме караше да се чувствам жива и силна. С Ник бе напълно различно. Тогава по-скоро умирах, убивана бавно от идеята, че той никога няма да бъде с мен. Идея, на която бях разчитала твърде дълго. Докато с Лорда сякаш имах две сърца вместо половин.

Зашляпах надолу по стълбите с босите си крака и отворих кухненската врата. Ник вече седеше на масата, разтворил вестник и чоплещ кошница с топъл хляб от пекарната.

— Добро утро.

— Още не е съвсем утро — приседнах до него. — Ти ли свиреше на пианото снощи?

— Да. Единствената мелодия, която знам, но реших, че може да помогне на Зийк да заспи. Все пак е бил контактьор, преди да стане нечитаем.

— Как е той?

Ник остави вестника и потърка зачервените си очи.

— По-добре, но скоро ще се наложи да го събудя. Трябва да се махнем от тук преди съмване.

— Защо не помолиш Леон да го подслони тук за малко? Иначе Джакс само ще задава въпроси.

— Той така или иначе ще ги задава.

В погледа му имаше пронизваща яснота, каквато не бях виждала досега. Пресегнах се и взех вестника. Сцион насърчаваше гражданите да повишат своята бдителност с цел бързото залавяне на Пейдж Махони и нейните съучастници. Напомняше се, че бегълците може да са изменили външността си за заблуда на властите. Като признаци за разпознаване се посочваха ирландски акцент, боядисана коса, белези от скорошна пластична хирургия. Имаше нагледни примери за последните — розови следи от шевове, най-често разположени около бузите, край линията на косата или зад ушите.

— Трябва да споделя с останалите плановете си за турнира — казах, докато пълнех чашите с кафе. — И да разбера дали ще ме подкрепят, ако спечеля.

— Ще им кажеш ли и за Лорда?

За момент единственият звук бе тиктакането на часовника над мивката. Оставих чашата си на масата.

— Моля?

— Пейдж, познавам те от десет години. Мога да усетя, ако нещо е различно.

— Нищо не е различно. — Видях изражението му и притиснах с пръсти слепоочията си. — Добре де, всичко е различно.

— Не е моя работа и нямам намерение да те покровителствам или поучавам. — Той разбърка кафето си. — Но не искам да забравяш какво ти причини той. Дори да се е променил, дори да не е искал да ти навреди в колонията и да не е бил виновен, че изобщо са те отвели там, помни, че те използва. Обещай ми, sontos.

— Винаги ще го помня, Ник. Много добре знам, че можеше да ме освободи още от първия ден, когато ме взе при себе си. И ако си мислиш, че съм започнала да оправдавам постъпката му, грешиш. Не съчувствам на неговите мотиви, но… ги разбирам. По-ясно не мога да ти го обясня.

— Достатъчно ясно е и така — каза той след кратка пауза. — Но той е толкова студен, Пейдж. Способен ли е да те направи щастлива?

— И аз самата още се чудя. — Отпих дълга, сгряваща глътка от кафето. — Знам само, че ме вижда такава, каквато съм.

Ник въздъхна.

— Какво? — казах с по-мек тон.

— Не ми се ще да ставаш Повелителка. Виж какво се случи с Хектор и Заешката устна.

— Това няма да се случи с мен — уверих го, макар че мисълта ме накара да потръпна. Дори Джаксън да бе уведомил Игуменката за нападението над мен, вече знаех, че тя няма да стори нищо по въпроса. — Имал ли си някакви нови видения?

— Да — потърка чело той. — Вече се появяват на всеки няколко дни. Но вътре са натъпкани толкова образи, че ми е трудно да ги разтълкувам…

— Тогава не мисли за тях — стиснах ръката му. — Не се мъчи да ме разколебаеш. Все някой трябва да опита.

— Но не е нужно да си точно ти. Имам лошо предчувствие.

— Ние сме ясновидци, Ник. Нормално е да имаме лоши предчувствия.

Той само поклати глава. Вратата на кухнята се отвори с размах и на прага се появи Елайза.

— Привет.

Ник се намръщи.

— Ти не трябваше ли да си в квартирата?

— Джаксън ме прати да ви открия. Иска всички да сме в Севън Дайълс до един час. — Тя седна при нас и си наля кафе. — Май беше по-добре да се приберем още снощи.

— Нямаше как да предвидим, че от хълма ще изскочи чудовище — каза Ник. — А ти как така влизаш в магазина на Леон като у дома си?

— Той ми е един вид роднина.

Думите „роднина“ и „семейство“ рядко се използваха в бандата. Джаксън предпочиташе да забравим, че понятията изобщо съществуват, сякаш всички се бяхме излюпили от някакви чудодейни яйца.

— Какво ще рече „един вид“?

— Аз съм била захвърлено дете. Отгледана съм от контрабандисти, които ме мразеха. Караха ме да нося сама пратки от Сохо до Чийпсайд, покрай всякакви гангстери и Жандарми. По шест километра на ден, откакто съм проходила. Едва на седемнайсет си намерих свястна работа в театъра. Там се запознах с Беа Сисе. Тя беше блестяща актриса и първата зряща, която не се отнасяше с мен като с парцал.

Ник и аз я слушахме в мълчание. Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

— Беа е физически медиум. По време на изпълненията си позволяваше да я обсебват всевъзможни духове — на майстори на измъкванията, жени каучук, танцьори. За двайсет години те изхабиха напълно сънорамата й. — Гласът на Елайза потрепери. — Беа и Леон са най-близките ми хора извън бандата. Основната причина да стоя при Джаксън е, че се нуждая от пари за нейното лечение.

Трудно ми беше да го повярвам. Нейната лоялност винаги ми се бе струвала извън всякакво съмнение.

— С какво се лекува? — попита тихо Ник.

— Лилава богородичка. А сега Леон я отведе за няколко дни в провинцията да опита нови билки.

— Значи си била при нея — вметнах аз. — Онази вечер, когато изчезна от пазара.

— Тогава беше много зле. Мислехме, че ще я изгубим — Елайза попи очи с ръкава си. — По-рано подслоняваха тук бедни зрящи, хранеха ги, докато стъпят на крака. А сега те самите едва кретат. — Тя обори глава. — Съжалявам. Много ми се насъбра напоследък.

— Трябвало е да ни кажеш — укори я меко Ник.

— Страхувах се, че ще ме издадете на Джакс.

— Шегуваш ли се? — Той я прегърна през раменете и тя се изкиска през сълзи. — Винаги можеш да разчиташ на нас.

Известно време седяхме мълчаливо, топейки в мед корички от хрупкавия хляб. На горния етаж сънорамата на Лорда се размърда.

— Още вчера се канех да ти кажа — обърнах се към Елайза. — Реших да се изправя срещу Джаксън на турнира.

Тя изгледа и двама ни с разширени очи, сякаш очакваше Ник да ме отърси от моментната лудост, но той само въздъхна.

— Не! — промълви, когато разбра, че говоря сериозно. — Пейдж, недей! Не бива. Джаксън ще те…

— … убие? — допих си кафето. — Добре дошъл е да опита.

— Той е два пъти по-възрастен от теб и е всепризнат експерт в цитаделата по въпросите на ясновидството. Тръгнеш ли срещу него, край! С бандата е свършено.

Нямаше как да го отрека. Добър или лош, Джаксън бе оста, около която се въртеше съществуването ни.

— А ако не тръгна срещу него — казах, — с всичко останало е свършено. Знаеш добре пред какво сме изправени. Ако Игуменката е онази, която дърпа конците, не можем да разчитаме, че синдикатът ще се оправи от само себе си. Трябва да се погрижим за него, преди да се е сринал окончателно.

Тя не отвърна нищо и аз продължих:

— Недей да споделяш с Надин, защото тя ще отиде право при Джакс. Дани сигурно ще ме подкрепи, но не бива да казваме на Зийк. Не знаем на чия страна ще застане. — Погледнах към Ник, който стоеше със скръстени ръце. — Права ли съм?

— Да — отвърна той след кратък размисъл. — Той иска да се бие с Рефаимите, но в същото време обича и сестра си. Не е ясно кого ще избере.

Елайза обаче продължаваше да седи мълчаливо, присвила устни в тънка, угрижена линия.

— Пейдж — каза накрая. — Джаксън наистина ли… отказва да си мръдне пръста относно Рефаимите?

— Той се интересува единствено от властта в синдиката.

— Защото сега, след като ги видях, просто не разбирам. Знам, че онова, което вършиш, е правилно. Трябва някак да се отървем от тези същества. Но Джакс ме прие, когато нямах нищо, независимо че съм от по-нисък разред. Той… си има трески за дялане, но сме заедно вече толкова време. А и се нуждая от парите.

— Ще ги имаш — потупах я по ръката. — Обещавам ти, Елайза, ще ги имаш. Но ако спечеля, бих искала да знам, че ще си до мен.

Тя вдигна очи и ме погледна.

— Наистина?

— Наистина.

Докато го изричах, златната нишка потрепна и аз усетих присъствието зад вратата.

— Една минутка — казах и станах от масата. Ник ме изгледа многозначително.

В антрето Лордът тъкмо вземаше палтото си от закачалката. Щом ме видя, очите му припламнаха.

— Добро утро, Пейдж.

— Добро да бъде. Ако искаш, заповядай на закуска, но ще ти трябва сатър, за да разрежеш напрежението.

Звучах твърде рязко, но как се очакваше да говоря с някой, с когото току-що бях прекарала нощта? Нямах особено богат опит в тези неща.

— Колкото и изкушаващо да звучи — отвърна той, — Рантените ме чакат отвън. Ще искат да обсъдим предстоящия турнир. Впрочем, като стана дума за него, ще е добре, ако го спечелиш, Пейдж Махони. Заради всички нас.

— Ще се постарая.

Лицето му остана неподвижно, но в погледа му се появи усмивка, топла и мека. Обгърнах го с ръце и усетих как обятията му ме сгряват от гърба чак до върховете на пръстите.

Изпитвах странно чувство на принадлежност. Не в материалния смисъл, така както принадлежах на Джаксън или по-рано на Рефаимите, а сякаш двамата бяхме сродни души и мястото ни беше заедно.

Никога досега не се бях чувствала по подобен начин и това ме плашеше.

— Добре ли спа? — попита той.

— Чудесно. Като се изключи малкият инцидент с ножа. — Грабнах якето на Ник от закачалката. — Дали Рантените ще се досетят?

— Дори да подозират нещо, няма как да го докажат.

Аурите ни още се преплитаха, когато той отвори външната врата, пропускайки хладния вятър от улицата. Нахлузих ботушите си и го последвах в предутринната мъгла. Рантените чакаха в края на пресечката, събрани под единствената улична лампа. При звука на стъпките ни всички се обърнаха едновременно и Плейона каза:

— Как е човешкото същество тази сутрин?

— Добре съм — изгледах я изпод вежди. — Благодаря.

— Не ти. Момчето.

Рефаим да се осведомява за здравето на ранен човек. Бях доживяла да видя и този ден.

— Зийк се възстановява — отвърнах. — Лордът се погрижи за него.

Изпъкналите скули на Теребел Шератан се очертаваха рязко под синкавата електрическа светлина. Неволно свих юмруци в джобовете си.

— Надяваме се — каза тя, — че си прекарала добре нощта. Добре е да знаеш, че Ситула Месартим, наемницата на Нашира, е била забелязана в тази секция на цитаделата. Сигурна съм, че я помниш добре.

Нямаше как да забравя Ситула — братовчедката на Лорда, чиято единствена прилика с него беше в чертите на лицето.

— Сега се налага да напуснем квартирата си в Ийст Енд — продължи Теребел — и да изчакаме другаде изхода от турнира.

— В тази връзка — отвърнах — искам да ви помоля за една услуга.

— Каква по-точно?

— Последните четирима оцелели от Сезона на костите са задържани от същия престъпен бос, който плени и Лорда. Една от тях притежава ценна информация, която ми е нужна. Името й е Айви Джейкъб.

— Играчката на Тубан?

Думата ме накара да трепна.

— Да, той й беше наставник. Без нейното съдействие част от зрящите може да се усъмнят в способността ми да ръководя синдиката. Пленниците са затворени в нощен клуб в секция I-2. Не знам точно къде, но знам как може да се проникне…

— Осмеляваш да намекнеш, че ние трябва да ти ги доведем? — изсумтя презрително Ерай. — Да не мислиш, че сме някакви слуги, които да разиграваш по своя воля?

— Не ме плашиш, Рефаиме. Достатъчно побои съм изтърпяла в колонията. Или смяташ, че съм забравила ето това? — Дръпнах рязко ризата от рамото си, показвайки му клеймото.

— Допускам, че се е поизтрило от паметта ти.

— Ерай, спокойно — вдигна ръка стоящата вдясно от него Лусида. — Арктур, това ли е най-разумният път за действие?

— Според мен, да. — Очите на Лорда бълваха огън. — Този мъж, Вехтошарят, успя с лекота да ме залови и хвърли в тъмница. Той е безскрупулен, жесток и притежава познания за Рефаимите. Неговият „сив пазар“ трябва да бъде спрян, иначе ще продължи да се гаври с нас от сенките.

— Какво означава „сив пазар“, сънеброднице? — гласът на Теребел издаваше, че търпението й е към края си.

— Нямам представа — отвърнах. — Но Айви ще знае.

— И си сигурна, че е заключена в онази сграда?

— Не я видях, но усетих сънорамата й.

— Значи очакваш да рискуваме животите си заради едно твое усещане? — намеси се Плейона.

— Да, Плейона, точно както аз рискувах своя, когато Лордът ме помоли да помогна с вашето въстание, макар първият ви опит да се беше провалил с гръм и трясък. — Веднага съжалих за острата реплика, но Лордът не реагира. — В нощта на турнира вниманието на всички ще е ангажирано и охраната сигурно ще е отслабена. Независимо дали го спечеля или не, имам нужда Айви да говори.

Чертите на Теребел бяха каменни.

— Рантените обичайно не се месят в подобни събития — каза тя. — Още Моталат ни учи да не противодействаме на естествените развития във физическия свят. Не бива да пречим на смъртта на никое същество, ако тя е предопределена от етера.

— Това е абсурдно — извиках възмутено. — Ничия смърт не е предопределена.

— Не и според нас.

— Тези хора са се борили да оцелеят. Да се измъкнат от вашата колония. Ако искате да ви събера армия, ще трябва да ми дадете Айви.

Настана мълчание. Аз гледах Рефаимите, тресейки се от гняв, докато Теребел не се обърна и не ги поведе след себе си по тясната уличка.

— Това „да“ ли беше? — попитах Лорда.

— Поне не беше категорично „не“. Във всеки случай ще се опитам да ги убедя.

— Съжалявам — улових го за ръката аз. — За онова, което казах за първото въстание.

— Истината не се нуждае от извинения. — Огънят в очите му бе помръкнал до тихо тлееща жар. — Е, на добър час.

Като видя, че не помръдвам, той се надвеси и докосна с устни косите ми.

— Аз не съм гадател, нито оракул — промърмори с ниския си, гръден глас, — но имам твърда вяра в теб.

— Ти си луд — изрекох в ямката на шията му.

— Лудостта, моя малка броднице, е въпрос на гледна точка. Последното, което видях от него, бе гърбът му, изгубващ се в мъглата.

Някъде в цитаделата монотонно зазвъня камбана.

* * *

Когато се прибрахме в квартирата, Джаксън Хол се бе заключил в кабинета си, а грамофонът му свиреше Danse Macabre толкова силно, че се чуваше чак на стълбищната площадка. Елайза и аз се разделихме и всяка влезе на пръсти в стаята си. Очаквах познатото думкане по стената, но то не идваше.

Стараейки се да не вдигам прекалено много шум, започнах да се готвя за турнира. Първо взех горещ душ, за да отпусна мускулите си. Извадих дрехите, специално ушити от Елайза. После се залових да упражнявам обсебване с един паяк, притаил се в дрипавата си мрежа над прозореца. След опита ми с хора и Рефаими, птички и сърни, подобно малко същество бе лесно за контролиране. Вътрешността на сънорамата му представляваше деликатен лабиринт от копринени нишки.

След пет опита успях да го овладея, без да напускам напълно собственото си тяло. Оставих там малка капка възприятие, едва доловима сянка от съзнание. Достатъчно, за да се удържа права за няколко секунди, докато в крайна сметка не се олюлях и не забих чело в най-близката стена. Изругах през зъби, сложих кислородната маска върху лицето си и направих няколко дълбоки вдишвания.

Ако не се научех да го правя до турнира, нямаше да имам никакъв шанс. При всеки скок в чужда сънорама тялото ми щеше да остава уязвимо за атаки. Щяха да ме довършат за броени минути. Травмите ми от Примроуз Хил не бяха сериозни, но все пак се нуждаех от един спокоен сън, за да се възстанови сънорамата ми напълно. Угасих лампата и се свих в леглото, заслушана в грамофона на Джаксън. През стената с леко пращене се носеха звуците на A Bird in a Gilded Cage^[2].

Не знаех къде ще посрещна утрешния ден, но положително нямаше да е тук, в малката ми стая край Севън Дайълс. Можех да кръстосвам улиците като презряна предателка. Или да бъда Повелителка, управляваща синдиката. Или просто да отплавам в етера.

Точно под прозореца ми имаше самотна сънорама. Надникнах между завесите и видях Джаксън Хол, седнал на пейката в двора, на фона на червения изгрев. Беше облечен в домашен халат, панталони и лъснати обувки, а бастунът лежеше облегнат до него.

Очите ни се срещнаха и той ме повика с пръст.

Облякох се и отидох при него. Първите лъчи на слънцето се отразяваха в дълбините на ирисите му, карайки ги да проблясват като от някаква неизречена шега.

— Здравей, скъпа — каза той.

— Здравей — погледнах го колебливо. — Мислех, че ще ни събираш на среща.

— И това ще стане, като му дойде времето. — Той потърка ръце. — Стават ли ти новите дрешки?

— Чудесни са.

— Така си е. Моята медиумка има повече талант от половината лондонски шивачи. Знаеш ли, че днес се навършва годишнина от деня, когато те направих своя бродница?

Действително датата беше трийсет и първи октомври. Дори не ми беше минало през ума.

— Тогава за пръв път ти поверих сериозна задача на улицата. По-рано беше просто момиче за всичко, правеше ни чай и смея да кажа, че това никак не ти се нравеше.

— Вярно е — усмихнах се неволно. — Не бях виждала някой да пие толкова чай като теб.

— Просто изпробвах търпението ти! Да, докато из секцията не се развилняха онези проклети полтъргайсти, Сара Метярд и дъщеря й, шапкарките убийци^[3]. Ти и доктор Нигорд прекарахте половин ден да ги преследвате. И какво направих аз, когато се върнахте при мен с ценната плячка? Отведох те при колоната с часовниците, посочих ти циферблата, който гледа към Монмът Стрийт, и ти казах…

— „Виждаш ли това, безценна моя? То е твое. Тази улица е твоя територия, из която да бродиш на воля“ — довърших вместо него аз.

Това бе най-щастливият ден в живота ми. Спечелването на одобрението на Джаксън Хол, на правото да се нарека негово протеже ме изпълваха с такава радост, че не можех да си представя света без него.

— Да. Точно моите думи. — Той замълча за секунда. — Знаеш ли, скъпа, аз не съм хазартен тип, никога не съм се осланял на късмета. Знам, че имаме своите различия, но ние сме Седемте печата. Събрани заедно през времена и океани, по тайнствената воля на етера. Това не е шанс. Това е съдба. И заедно ще донесем в Лондон съдния ден.

С този образ в съзнанието Джаксън затвори очи и се усмихна. Аз извих шия към небето, вдишвайки наситения дъх на улицата. Печени кестени, прясно кафе и догарящи огньове. Мирис на огън и обновление, на пепел, на смърт и начало.

— Да — казах. — Или деня на промяната.