Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (5)

4
Гръб Стрийт

Повелителят на подземния свят на сционската цитадела Лондон не беше приятна гледка от каквото и да било разстояние, но сега, когато лицето му се намираше едва на педя от моето, си припомних защо мракът му подхожда толкова добре. Крив, месест нос, гнили, изпочупени зъби и очи, нашарени от кървави капиляри — всичко това бе грейнало в противна усмивка. Изпод периферията на бомбето му се подаваше лъщяща от мас коса. Неговата пасмина — Влечугите — се струпаха около мен, образувайки плътен полукръг.

В дъното на групичката се мяркаше високият цилиндър на Гробаря, заклинателя на секция I-1. Неговата дясна ръка бе издълбана с толкова много имена, че белезите почти се сливаха един с друг. До него стоеше Лукавия, огромният телохранител на Хектор.

— Май доста си се отдалечила от къщи, а малката? — рече ласкаво Хектор.

— Това е секция I-4. Тук съм си у дома.

— Любезна, както винаги. — Той подаде на Лукавия фенера, който носеше. — Да знаеш, че ни липсваше, Броднице. Радваме се да те видим отново.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото.

— Времето, прекарано извън Лондон, не те е променило. Впрочем Белият заклинател не искаше да ни каже къде си.

— Ти не си ми господар. Не съм длъжна да ти докладвам.

— Да, но твоят бос е длъжен. — Нова мазна усмивка. — Разбирам, че двамата сте се поспречкали.

— Какво правите в I-4? — попитах вместо отговор.

— Дошли сме да си поприказваме с началството ти — отговори друг от компанията, по прякор Зъба. Върху левия му горен резец бе изрисувана миниатюрна карта таро, а той самият бе най-изкусният картомант, срещу когото някога бях играла. — Някой от бандата му си е позволил да свика среща на Неестественото събрание.

— Мислех, че е наше право да свикваме Събранието.

— Само когато аз съм в настроение — притисна пръст в гърлото ми Хектор. — А право да ти кажа, тъкмо сега никак не ми се занимава с досадни събрания. Представяш ли си какво щеше да стане, Броднице, ако отговарях на всички призиви, които получавам в пощенската си кутия? Нямаше да правя нищо друго, освен да слушам жалбите на своите по-мекушави колеги.

— Тези жалби може да са важни — отвърнах хладно. — Не е ли твоя работа да им откликваш?

— Не. Имам си кучета, които да се занимават със стадото. Моята работа е да строявам тях самите. Дребните проблеми на синдиката не ме засягат.

— Смяташ, че Сцион е дребен проблем? Или пък неговото намерение да ни смаже с новия Сензорен щит?

— Аха. — Хектор постави показалец върху устните ми. — Май открихме виновника. Ти си била, нали, Бледа броднице? Ти си призовала за свикване на Събранието.

Думите му бяха посрещнати от бурен смях. Усетих как духът ми се надига, напира да изскочи навън.

— Смяташ, че можеш просто да ни подсвирнеш и ние ще дотичаме като някакви шибани кутрета? — хилеше се насреща ми Зъбът.

— Изглежда, че точно така смята. Колко самонадеяно от нейна страна. — Хектор се наведе по-близо и прошепна в ухото ми: — Белият заклинател ще усети моето недоволство, задето ти е позволил да бъдеш толкова дръзка, та да призовеш мен, Бледа броднице.

— Не се прави на крал, Хектор — казах, без да помръдвам. — Знаеш какво прави Лондон с кралете.

Още не го бях изрекла, когато етерът злокобно потрепна. Нощният въздух зад гърба ми се раздвижи и от стените се отдели полтъргайст.

— Това е Лондонското чудовище^[1] — промълви Хектор. — Друг стар приятел. Познаваш ли го? Бродил е из тези улици в края на осемнайсети век. Имал особена склонност да промушва млади дами.

Неясната форма в етера бе достатъчна, за да предизвика горчив вкус в устата и тръпки по бедрата ми. После обаче си спомних за медальона и у мен припламна кураж.

— Виждала съм и по-лошо. Това е някакво жалко подражание на Джак Изкормвача.

От гърлото на Кръглоглавия, говорещия медиум на Хектор, се изтръгна страховито ръмжене.

— Да пукнеш дано, кучко проклета — излая той. Полтъргайстът говореше чрез него.

Гробарят вдигна дълъг, кокалест пръст и духът неохотно се оттегли. Кръглоглавият изкашля още няколко цинични ругатни и накрая замлъкна.

— Някакви други евтини номера? — попитах.

— Нека аз ти покажа един.

Думите дойдоха от протежето на Хектор, Заешката устна. С няколко пръста по-висока от него, тя носеше дългата си червена коса, сплетена на плитка, а на бедрата й висяха ножове.

Измамно меките й кафяви очи се бяха вторачили в моите, а устните й изглеждаха разтеглени в постоянна гримаса — резултат от извития белег, преминаващ през тях.

— Случайно съм научила един номер, който ще те накара да се усмихнеш, Бледа броднице. — Светлината на фенера се отрази от острието на дългия нож, опрян в ъгълчето на устата ми. Замръзнах неподвижно. Заешката устна бе само година или две по-възрастна от мен, но вече бе толкова жестока, колкото и Хектор.

— Една държанка трябва да има белези. — Палецът й проследи извивката на скулата ми. — Откъде получи това? Одраска се, докато се гримираше ли? Ти си позор за синдиката. Нищожество. Повдига ми се от теб и твоите Седем Печата.

И тя се изплю на земята, което накара придружителите й да избухнат в нов смях — всички с изключение на Гробаря, който никога не се смееше.

— Ако вече си свършила с представлението — казах, бършейки лице с ръкава си, — може би ще ми кажеш какво искаш всъщност.

— Искам да знам къде се губиш през последните шест месеца. Последният, който те е видял в Лондон, е Хектор.

— Нямаше ме.

— Знам, че те е нямало, никаквице, но къде беше?

— Не на ваша територия, ако това ви вълнува.

Заешката устна ме удари с юмрук в ребрата, достатъчно силно, за да ми изкара въздуха. Болка прониза всичките ми стари рани, карайки ме да се превия като прекършена вейка.

— Не се опитвай да си играеш с мен. Ако има играчка тук, това си ти. — Докато се мъчех да си поема дъх, тя отправи премерен ритник в коляното ми. Паднах на тротоара, а тя измъкна косата изпод шапката ми и я уви около ръката си. — Виж се само. И това ми било сънебродница.

— Обикновена шарлатанка — подхвърли един от останалите.

— Добре казано, господин Ловки пръсти. Тя май не е от най-кадърните, нали? Умее само да си върти опашката. — Заешката устна опря ножа в гърлото ми. — Казвай каква си ти всъщност? Какво прави Заклинателят с теб? Честта ни задължава да се отърваваме от шарлатаните, тъй че най-добре си отваряй проклетата уста и говори. Пак те питам: къде беше?

— Нямаше ме — повторих и тя ме зашлеви през лицето с такава сила, че главата ми изкънтя в стената.

— Говори, казах, или искаш освен шибана ирландка да станеш още и труп?

Преглътнах злостния отговор, който ми беше на езика. Дори зрящите копираха омразата на Сцион към ирландците. Хектор стоеше безучастно, поглеждайки златния джобен часовник, който винаги носеше. Нямаше начин да спечеля тази битка, не и с всички наранявания по себе си. Не исках Хектор да узнае колко много се е променил духът ми. За него аз все още бях просто един радар за съзнания, годен единствено за броене на сънорами.

— Като гледам, май няма да проговори — обади се Ловки пръсти. — Да й вземем поне портфейла, за да се почерпим.

— А също и това хубаво украшенийце на врата й — добави едрата жена, стояща до него. — От какво е направено, Броднице?

— Обикновена пластмаса — сграбчих медальона с мръсните си пръсти. — От пазара на Портобело Роуд^[2].

— Лъжкиня. Дай го насам.

Филигранният метал се впиваше в дланта ми. Той бе сублимиран срещу полтъргайсти, но надали щеше да ме опази от шайка лондонски гангстери.

— Ще я оставим да си задържи дрънкулката — обади се в този момент Хектор. — Макар че трябва да призная, че би изглеждала ослепително на изящната ти шия, Зурличке. — Докато останалите се кискаха, Повелителят протегна ръка към мен. — Портфейла.

— Нямам такъв.

— Не лъжи, скъпа, инак ще трябва да накарам Тутманика да те претърси.

Очите ми се стрелнаха към въпросния мъж с неговите дебели пръсти и плешива, подобна на втасало тесто глава, в която проблясваха две черни, алчни очи. Тутманикът бе онзи, който вършеше действително мръсната работа на Хектор, включително убиване и изхвърляне на телата, ако ситуацията го налагаше. Бръкнах в джоба си и хвърлих в краката на Ловките пръсти последните си няколко монети.

— Можеш да смяташ, че с това си откупила живота си — каза Хектор. — Заешка устна, прибери ножа.

— Искаш просто да я пуснеш? — вторачи се червенокосата в него. — Та тя още не е проговорила.

— Нямаме полза да я осакатяваме. Белият заклинател не би искал да си играе с повредена кукла.

— Но кучката може да ни разкрие къде е била. Ти сам каза, че…

С рязко движение Хектор я зашлеви с опакото на ръката си. Един от пръстените му одра бузата й и пусна кръв.

— Ти — просъска — не си ми господарка.

Заешката устна стисна зъби, изгледа ме злостно, после сведе очи.

— Моля за прошка.

— Имаш я.

Останалите от бандата се спогледаха, но единствено Зъбът се усмихваше. Всички те имаха малки белези по лицата. Хектор ми кимна едва забележимо с глава, прегърна Заешката устна през кръста и я поведе. Вече не виждах изражението й, но гърбът й беше напрегнат.

— Шефе — обади се Зъбът. — Не забравяме ли нещо?

— А, да — махна с ръка Хектор. — Относно онази игра на карти, Броднице. Ако пак чуя за нея, ще се простиш с живота.

Лукавия се отдели от останалите. Преди да успея да се приведа, юмрукът му се стовари върху скулата ми. Последва нов удар в стомаха и още един. Пред очите ми се завъртяха искри. Земята се надигна и срещна дланите ми. Ако противникът ми беше по-дребен на ръст, щях поне да опитам да отвърна, но в случая разярях ли го допълнително, можеше просто да ме убие — а аз се бях борила твърде дълго да оцелея, за да го допусна.

— Парцал — процеди той, като ме ритна няколко пъти за изпроводяк. После ме заплю и последва господаря си, поклащайки се като куче. От отдалечаващата се компания се разнесе смях.

Лицето ми бе изтръпнало от болка, а дъхът преминаваше със свирене през гърлото ми. Гадни копелета. Зъбът жадуваше за отмъщение още откакто бе загубил последната ни игра на таро, макар че да насъска Лукавия по мен едва ли се броеше за честен двубой. Толкова безумно тъпо беше да се пролива кръв заради една игра, но това бе типично за хората на Хектор. Те бяха превърнали целия синдикат в обикновен набор от пионки.

С мъка се изправих на колене. Сега вече наистина бях клошарка. Извадих от джоба си телефона, даден от Ник, и набрах един номер. След две позвънявания вдигна куриер.

— Секция I-4.

— Търся Белия заклинател — отвърнах.

— Изчакайте така.

Изминаха три минути, преди отсреща да се разнесе лаенето на Джаксън:

— Пак ли си ти, Дидиън? Вижте, нещастници проклети, нямам нито време, нито средства всеки път да ловя вашите избягали…

— Аз съм.

Гласът ми обикновено предизвикваше у него пристъпи на многословие, но този път настъпи дълга, напрегната тишина.

— Виж, Хектор току-що ме спипа на улицата. Каза, че идвал да си поприказва с теб. Повел е цялата банда на Влечугите.

— Какво искат? — попита сухо той.

— Аз призовах за среща на Неестественото събрание — отвърнах със същия лаконичен тон. — Явно не му се е понравило.

— Да не си си изгубила ума? Хектор да свика Неестественото събрание? Та той не го е правил през всичките години, откакто е Повелител. — В слушалката се чу как крачи из стаята. — Значи те идват насам? Към Севън Дайълс?

— Така мисля.

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да ги посрещна подобаващо. — Пауза. — Ранена ли си?

— Малко ме поочукаха — избърсах кръвта от устните си.

— Къде си? Да ти изпратя ли такси?

— Нищо ми няма.

— Бих искал да те видя отново при нас. Вече бях принуден да уведомя най-близките секции, че си решила да напуснеш.

— Да, известно ми е.

— Тогава върни се, скъпа, и нека обсъдим нещата.

— Не, Джаксън. — Думите сами се отрониха от езика ми. — Още не съм готова. И не знам дали някога ще бъда готова.

Този път тишината беше много, много по-дълга.

— Разбирам — каза той накрая. — Е, аз очаквам твоята готовност. Междувременно може би ще трябва да започна да ти търся замяна. Всеотдайността на Надин например е обнадеждаваща. Не всички имат време да отдъхват в луксозни квартири, оставяйки босовете си да разчистват техните проблеми.

От слушалката се разнесе сигнал „свободно“. Измъкнах сим картата и я пуснах в канала.

Значи Джаксън обмисляше да постави на моето място Надин, Смълчаната камбана. Пъхнах телефона в джоба си и се насочих с пулсираща глава към края на пресечката. Ник бе отседнал на Гръб Стрийт, където се произвеждаха апокрифните брошури. Трябваше да отида там. Да поговоря с него. Това бе по-добре, отколкото да прекарам поредната нощ сама, в очакване червените туники да ме измъкнат от леглото. Спрях една рикша и поръчах да ме откара в секция I-5.

* * *

Нямаше да има среща на Неестественото събрание. Твърде оптимистично бе от моя страна да се надявам, че Хектор ще я свика, но една малка част от мен бе очаквала поне да прояви достатъчно любопитство, за да ме изслуша.

Трябваше да намеря друг начин да разпространя вестта за Рефаимите. Не можех да тръгна по улицата и да викам за тях, защото просто щяха да ме вземат за побъркана. Не можех и да им се опълча сама, не и докато имаха зад гърба си цялата военна мощ на Сцион. Самото могъщество на врага бе стряскащо. Нямах ли синдиката на своя страна, нямах нищо.

Дъждът се лееше като из ведро, когато рикшата спря в началото на улицата. Обещах на водача, че ще се върна да му платя, вдигнах шалчето над устата си и минах под сводестата арка.

Още от края на XX век Гръб Стрийт бе дом на просветените бохеми от зрящия подземен свят. Това бе по-скоро квартал, отколкото единична улица, размирно ядро в сърцето на секция I-5. Архитектурата бе ексцентрична смесица от георгиански, тюдорски и съвременен стил — павирани улици, криви фундаменти и килнати стени, примесени с неон, стомана и стъкло. Имаше само един скромен предавателен екран, а магазините продаваха всичко, което един човек на словото може да желае — плътна хартия за писане, смътно проблясващи редове от мастилници, стари колекционерски томове, чиито корици се разтваряха като врати към други светове, и украсени като бижута писалки.

Имаше поне пет или шест кафенета, от които се носеше изкусителен аромат, както и самотна закусвалня, вече отворена за посетители. Отдалеч личеше, че тук е домът на повечето библиоманти и психографи в цитаделата, които живееха в плесенясалите си мансарди, в компанията единствено на кафето, книгите и своите музи. През открехнатата врата на едно антикварно магазинче се носеше викторианска музика.

От главната улица във всички посоки се разклоняваха къси пресечки, всяка водеща към малък, ограден вътрешен двор. Влязох в един от тях, където се помещаваше стара странноприемница. Усетих вътре сънорамата на Ник и леко я побутнах.

След няколко секунди от таванския прозорец се показа разтревоженото му лице. Изчаках край уличната лампа, докато слезе при мен.

— Какво има? Какво се е случило?

— Хектор — казах вместо обяснение.

По челото му пробяга сянка.

— Имаш късмет, че си жива. — Той ме целуна по косата. — Хайде, влизай по-бързо.

— Трябва да платя за рикшата.

— Аз ще го направя. Върви.

Влязох в антрето и изтръсках мокрото си палто. Щом се върна, Ник ме преведе през салон със запалена камина. Пред нея седеше едър мъж с лула в уста и четеше книга. Беше към шейсетгодишен, с жълтеникаво лице и акуратно подрязана прошарена брада, обрамчила челюстта под големия му нос.

— Привет, Алфред — поздрави го Ник.

Мъжът подскочи с такава сила, че столът под него изпука.

— А, здравей, стари приятелю — каза, щом се окопити. Акцентът му прозвуча някак прекомерно изискано, сякаш бе роден в дните на монархията.

— Изглеждаш ми леко напрегнат днес.

— Има нещо такова. Минти е по петите ми, нали разбираш.

— Значи си ме взел за Минти? — усмихна се Ник. — Поласкан съм. Знаеш ли, напоследък работиш твърде много. Защо не си вземеш почивка, да се махнеш от Гръб Стрийт за някой и друг ден.

— Как да стане? Преди всичко твоят бос ще получи припадък. Той обича да съм на разположение по всяко време за неговите спешни литературни потребности. Не че го заслужава, разбира се — все още ми дължи един проклет ръкопис. — Мъжът поправи с възлест пръст пенснето на носа си и щом ме видя, веждите му подскочиха нагоре. — А коя е прелестната млада дама, която тайно вмъкваш тук?

— Това е Пейдж, Алфред. Момичето на Джаксън.

Другият ме изгледа над лъскавите лещи.

— Мили боже. Бледата бродница. Приятно ми е да се запознаем.

— Алфред е психоиздирвач — поясни ми Ник. — Единственият в Лондон. Той откри Джаксън като писател.

— Бързам да добавя, че „психо“ е съкратено от „психограф“. Повечето ми клиенти, видите ли, са пишещи медиуми. — Мъжът целуна опакото на мръсната ми ръка. — Чувал съм много за теб от твоя бос, но той така и не благоволи да ни запознае.

— Той рядко благоволява каквото и да било.

— О, но той е мозъкът на организацията! Не се занимава с дреболии. — Алфред пусна ръката ми. — Ако позволиш да отбележа, мила моя, изглеждаш така, сякаш си била на война.

— Хектор.

— А, да. Нашият Повелител не е сред най-миролюбивите. Никога няма да проумея защо ние, зрящите, с такава страст се сражаваме един с друг, а не правим нищо, за да сразим Великия инквизитор.

Огледах отпуснатото му лице. Ако наистина бе открил Джаксън като писател, този мъж бе поне отчасти отговорен за публикуването на „За същината на неестествеността“ — брошурата, обърнала зрящ срещу зрящ и породила ужасните разриви, разделящи нашата общност.

— Да, наистина е странно — казах.

— Е, Ник. — Алфред скръсти ръце на корема си и обърна към него своите стоманеносиви очи, под които висяха подути торбички кожа. — Разкажи на стареца за последните сционски скандали. Какви коварни нови експерименти се задават? Скоро ли ще започнат да кълцат зрящите на кайма?

— Боя се, че няма нищо толкова пикантно. Повечето медици са заети да тестват прототипа на новия Сензорен щит за СциОРИ.

— Да, мога да си представя. Надявам се, че твоята Даница няма неприятности около него?

— Тя е зряща от шести разред — каза Ник. — Щитът засега не я лови.

— Засега — кимна Алфред.

Бях сигурна, че Даница не се е запознавала на живо с този човек — тя не беше от най-общителните. Вероятно Джаксън му бе разказал всичко за нас, включително и имената ни. Зачудих се дали Даница се е явила на работа веднага след спасяването ни и се почувствах гузна, давайки си сметка, че нямам представа. Тя служеше в СциОРИ на половин работен ден и можех да се обзаложа, че дори не е закъсняла за смяна.

— Във всички случаи щитът няма да е готов за масова употреба преди Ноемврийския празник — допълни Ник.

— Но той вече е инсталиран в Архонтството, драги. Скоро ще го поставят и на стадиона. Помни ми думата, церемонията по посрещането на френския Инквизитор ще е особено пищна.

— Да, ще се отбележи с поне петдесет обесвания. — Ник ме поведе към стълбището. — Извинявай, Алфред, но трябва да дам на Пейдж малко обезболяващи. Успех в криенето от Минти.

— Хм, не се безпокой. „Съдбата, виждайки, че не може да дари глупците с мъдрост, ги е дарила с късмет.“

— Шекспир?

— Монтен. — Психоиздирвачът цъкна с език и отново насочи вниманието си към книгата. — Сбогом, невежи приятелю.

В стълбището цареше сумрак, а стъпалата скърцаха под краката ни, докато се изкачвахме към таванския етаж. Тук килимите бяха протъркани, а мазилката на стените — с мътнокафяв цвят.

— Алфред познава Джаксън много отдавна — каза Ник, докато отключваше вратата. — Той е забележителен човек, вероятно най-талантливият библиомант в цитаделата. Петдесет и седем годишен е, но работи по осемнайсет часа на ден. Твърди, че само ако разгърне един ръкопис, веднага усеща дали ще се продава.

— И никога не бърка?

— Доколкото знам, не. Затова е и единственият психоиздирвач. Изтикал е цялата си конкуренция.

— А какво върши за Джакс?

— Различни неща, включително и му посредничи пред издателство „Духовен клуб“. Само от „За същината на неестествеността“ припечели малко състояние.

Оставих това без коментар.

Ник запали лампата. Стаята беше невзрачна, обзаведена само с пукната мивка с огледало над нея и едно легло с вехти завивки. Изглеждаше сякаш не е почиствана от години. Наоколо бяха разхвърляни някои от личните му вещи.

— Ти ли наемаш това място? — попитах.

— Да. Не е много луксозно, но понякога просто имам нужда да бъда край други зрящи, без да броим Джакс. Наречи го ваканционна квартира. — Той напои една хавлиена кърпа с гореща вода и ми я подаде. — Разкажи ми сега за Хектор.

— Беше тръгнал да търси Джаксън.

— Защо?

— Заради призива за среща на Неестественото събрание — започнах да попивам разкървавените си устни. — Искаше да разбере кой го е изпратил. Разбра, че съм аз, а после неговият бияч, Лукавия, ме подреди така.

— Ще ми се да можех да кажа, че съм учуден — намръщи се Ник. — Значи няма да има среща?

— Не.

— Но те въпреки всичко продължиха към Джаксън?

— Обадих му се да го предупредя. Той ме покани да отида при него, но аз отказах.

— И не се разгневи за постъпката ти?

— Не толкова, колкото очаквах. — Погледнах кърпата, изцапана с кръв и мръсотия от лицето ми. — Но ме заплаши да назначи на моето място Надин.

— Той отдавна я готви за това, — Погледнах неразбиращо и Ник въздъхна. — Надин се натиска да те измести още откакто ти изчезна. Двамата често разговаряха насаме и той я пращаше да върши доста от твоята работа — да събира наеми, на търговете „Джудитиън“, ей такива неща. Това ще престане, ако се върнеш, но Надин няма да бъде доволна.

— Но защо е избрал нея? Зийк или Дани са по-подходящи, те поне са фурии.

— Неведоми са пътищата на Джаксън Хол — разпери ръце той. — Както и да е, всичко може да си дойде по местата, освен ако ти твърдо не му заявиш, че любимата му сънебродница никога вече няма да работи за него. Наистина ли искаш да напуснеш?

— Не. Да. Не знам. — Седнах безпомощно на леглото. — Не мога да забравя думите, които ми каза. Че ще направи живота ми ад, ако някога го напусна.

— Не се и съмнявам, че ще го стори. Тогава всички пътища ще ти бъдат отрязани, а ще се нуждаеш от средства. Имай предвид, че банковите сметки на всички сционски служители се наблюдават. Ако продължа да тегля пари за наема ти, ще започнат да задават въпроси. А Джакс може да е всякакъв, но поне плаща добре.

— Да, плаща на мен да изнудвам Дидиън и да продавам фалшиви картини на черния пазар. Плаща на Надин да свири на цигулката си, а на Зийк да му служи като лабораторна мишка. И какъв, по дяволите, е смисълът?

— Той е престъпен бос. Това му е работата. Това е твоята работа.

— Всичко е заради Хектор — устремих очи към тавана. — Ако той се махне, някой друг би могъл да оглави синдиката и да ни обедини.

— Не е толкова просто. Необходимо е както Повелителят, така и неговата дясна ръка да изчезнат, за да се свикат нови избори. Ако Хектор умре, Заешката устна ще стане Повелителка, а тя с нищо не е по-добра от него. При това той едва е прехвърлил четирийсетте и тъкмо е в силата си. Ще мине още дълго, преди да се отправи към етера.

— Може просто да бъде отстранен.

— Дори най-закоравелите гангстери биха осъдили един преврат — каза тихо Ник, извръщайки рязко глава.

— Само защото Хектор ги подкрепя в злодействата им.

— Значи наистина предлагаш някой да го организира?

— Да имаш по-добри идеи?

— Виж, дори да успеем, Неестественото събрание пак няма да се вдигне срещу Сцион. Повечето от босовете са се докопали до своите позиции чрез подлост и изнудване, а не чрез храброст. Хектор е само симптом на проблема. — Той наля малко салуп от един термос. — Ето вземи, изглеждаш премръзнала.

Поех чашата от ръката му. Ник седна на леглото до мен и отпи от своята, взирайки се към двора навън.

— Откакто се върнахме, имам видения — промълви след малко. — Вероятно не е нищо сериозно, но…

— Какви по-точно?

— Водна дъска — отвърна той така, сякаш тя още бе пред очите му. — В стая с бели стени и под, застлан със сини плочки. И преди съм получавал видения, но това ми се стори по-особено. Над дъската е окачен стенен часовник, с резбовани листа и цветя около циферблата. Щом удари полунощ, от него изскача малка метална птичка и пее стара песничка от моето детство.

Пулсът ми прескочи. Дарбата на оракулите е най-вече да изпращат образи, но понякога се случва и сами да ги получават от етера. За Ник те бяха безкраен източник на страх и догадки.

— Виждал ли си подобен часовник преди?

— Да, майка ми имаше такъв. Часовник с кукувичка.

Рядко се случваше Ник да говори за семейството си. Приседнах по-близо до него.

— И смяташ, че това е послание за теб или за някой друг?

— Песничката е доста личен спомен. — Всеки път, щом ме погледнеше, сенките върху лицето му сякаш се сгъстяваха. — Имам видения още от шестгодишен, но и досега не съм се научил да ги тълкувам. Дори ако посланието не е за мен, те рано или късно ще разкрият какъв съм. Всички обичаме да се мислим за смели, но в крайна сметка сме просто човешки същества. Хората си чупят костите, мъчейки се да станат от водната дъска.

— Ник, престани. Не могат да те изтезават.

— Могат да правят каквото си поискат. — Клепачите му се притвориха. — През всичките години, откакто работя за Сцион, съм спасил трийсет и четирима зрящи от бесилото и двама от НитроМилост. Това осмисля живота ми, съхранява разсъдъка ми. Зрящите се нуждаят от вътрешни хора, иначе няма кой да се бори за тях.

Винаги му се бях възхищавала заради това. Джаксън мразеше факта, че неговият оракул е на сционска служба — искаше го изцяло отдаден на бандата, — но договорката им бе Ник да запази дневната си работа, а той от своя страна охотно споделяше заплатата си с нас.

— Но за теб, sotnos — бяха следващите му думи, — за теб още не е късно да се махнеш. Не можем да те прехвърлим отвъд Атлантика, но винаги има начини да се добереш до континента.

— Там е също толкова опасно, колкото и тук. А и какво ще правя? Ще се показвам в някой цирк?

— Говоря сериозно, Пейдж. Ти си способна да се грижиш за себе си, а и френският ти е добър. Поне ще се измъкнеш от тази каша. А може да се върнеш и в Ирландия. Никой няма да те търси чак там.

— Да, Ирландия — изсмях се сухо. — Инквизиторите открай време си падат по този край.

— Добре тогава, нека не е в Ирландия, но иди някъде.

— Където и да отида, ще ме последват.

— Кой, Сцион?

— Не. Рефаимите. Нашира няма да се откаже толкова лесно. Само за петима от бегълците знаем със сигурност, че са оцелели, а от тях единствено аз разполагам с достатъчно влияние, за да направя някаква промяна.

— Значи оставаме?

— Да. Оставаме и променяме света.

Лицето му се изкриви в усмивка, но тя бе измъчена и уморена. Не можех да го виня. Перспективата да се изправиш срещу Сцион не беше от най-окуражаващите.

— Ще прескоча до закусвалнята — каза той. — Искаш ли нещо за хапване?

— Изненадай ме.

— Добре. Само не се показвай на прозореца.

Той наметна палтото си и излезе, а аз дръпнах тежките завеси.

Въстанието в Шеол I можеше да послужи за пример. С подходящата мотивация и в подходящия момент дори най-потиснатите и пречупени хора можеха да се изправят и да отстоят правата си.

Престъпните босове на Лондон не бяха пречупени. Именно доктрината и жестокостта на Сцион им бе дала възможност да се издигнат. Те се чувстваха комфортно в своя подмолен свят, разполагайки с широка мрежа от куриери, джебчии и разбойници, които да вършат мръсната им работа. Те трябваше по някакъв начин да бъдат убедени, че свалянето на Сцион ще им донесе по-добър живот — но докато Хеймаркет Хектор бе жив, подопечните му щяха да си останат лениви и корумпирани.

Отидох до мивката и измих плюнката, залепнала за косата ми. Ник смяташе, че не бива да се стига до убийства, но гледката на подутата ми, насинена буза в огледалото ме караше да се замисля. Хектор бе симптомът на болестите в синдиката: алчност, насилие и най-лошата от всички — апатията.

Убийството не беше чак толкова тежко престъпление за хора, сигурни в задгробния живот. Самият Хектор се бе отървавал от не един или двама зрящи и независимо колко брутално го бе правил, никой не се впечатляваше. Но да убиеш самия лидер на синдиката… Това щеше да се възприеме доста по-различно. Човек можеше да затрива крънкачи или членове на други банди, но не и да тръгва срещу своя бос или срещу Повелителя. Това бе неписаният закон на синдиката.

Дали не можех да поговоря със Заешката устна? Не бе изключено далеч от погледа на Хектор тя да се държи по-различно. Но това бе горе–долу толкова вероятно, колкото и той самият доброволно да предаде короната си на някой по-достоен.

Притискайки влажния компрес до лицето си, се върнах обратно на леглото. Изглежда, нямах друг избор, освен отново да заема мястото си до боса на I-4. За да обърна синдиката срещу Сцион, трябваше да бъда близо до Неестественото събрание — достатъчно близо, за да се ползвам с респект и да съм в течение на дейността му. Но освен ако Лордът не се появеше, нямах никакво доказателство за съществуването на Рефаимите. Разполагах само със собствените си думи, за да убедя останалите. Подръпнах за сетен път златната нишка.

Ти имаше нужда от мен, за да започна това — помислих си. — А сега аз имам нужда от теб, за да го довърша.

Никакъв отговор. Само все същата гробна тишина.