Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (14)

12
В търсене

Лондон — прекрасният, безсмъртен Лондон — никога не е представлявал просто „град“. Бил е и си остава живо, дишащо същество, левиатан, скрил безброй тайни под каменните си люспи. Той пази тези тайни ревниво, дълбоко в плътта си, където само луд или храбрец може да ги открие. И аз трябваше да проникна в древните му недра, ако бях решена да стигна до Лорда.

След като бе тръгнал да ме търси, логично беше да се предположи, че е отвлечен от моята секция и вероятно не е отведен далеч. Дори да го бяха повалили в безсъзнание, той бе твърде очебиен товар за пренасяне.

Докато Джаксън и останалите продължаваха да се наливат в съседната стая, аз легнах на леглото и поставих кислородната маска върху носа и устата си. Затворих очи и се пресегнах колкото можех по-далеч от тялото си, без да го напускам. Това ми се удаде с мъка, сякаш се опитвах да разкъсам парче груб, дебел плат. Бях изгубила форма. Когато най-сетне почувствах етера, той целият гъмжеше от духове и сънорами, както винаги във вътрешността на цитаделата.

Към края на времето, прекарано с Лорда, шестото ми чувство бе дотолкова настроено към неговото присъствие, че усещах дори емоциите му. Сега не долавях нищо.

Бяха го отвели твърде далеч. Седнах и снех с досада маската от лицето си. Лимитът ми беше около километър и половина. По-далеч от това не можех да стигна.

Щеше да ми отнеме дълго да претърся цялата цитадела сама, а и трябваше да съм нащрек за Жандарми. Бях задължена на Теребел, но плащането на този дълг можеше да ми коства живота. А също и този на Лорда, ако не успеех да го открия. Неговите похитители — ако наистина бе похитен — можеха дори да са го отвели извън Лондон. Нищо чудно да го бяха транспортирали на континента или просто да го бяха убили, за да го продадат за препариране на черния пазар. Бях чувала и за по-странни неща.

Чудейки се какво да предприема, навлякох палтото и шапката си и отидох до прозореца. И тогава погледнах отново флакона с ектоплазма.

Лордът рядко споделяше своите намерения, но явно не би пъхнал нещо подобно в раницата ми без определена цел. Махнах запушалката и без много да мисля, изпих съдържанието. Зъбите ми изтръпнаха като от ледена вода, а в устата ми остана метален вкус.

И изведнъж всичко се изостри. Флаконът се изплъзна измежду пръстите ми и се търкулна на килима. Ефектът беше обратен на този на алкохола — шестото ми чувство изпадна в състояние на хиперактивност. Усещах движенията на духовете на горния етаж като плавни повеи; виждах през стената сънорамите и аурите на останалите като ярки светлини, крещящи своите емоции. Аз бях проводник, преливащ от енергия. Облегнах се на перваза замаяна, останала без дъх.

Хрумна ми да потопя взор в собствената си сънорама. В духовната си форма си запроправях път през гъсто избуялите червени анемонии, търсейки нещо различно, някакъв знак. Наоколо се спускаше здрач, а цветята се преплитаха в нозете ми, ярки като рубини под потъмнялото небе. Всяко венчелистче бе поръбено с резедава светлина, сякаш изпускащо луминесценция. После облаците се разкъсаха, пропускайки от етера един-единствен лъч, който озари слънчевата ми зона.

Това беше тя. Златната нишка, прорязала искряща пътека между центъра на моето съзнание и друга точка в етера, далеч извън духовния ми обхват.

Неговата кръв го бе направила видим.

Когато се измъкнах с тласък от сънорамата си, ръцете ми бяха потни и трепереха. Метнах раницата на гръб и се прехвърлих през перваза, като оставих прозореца леко открехнат. Изкачих се по задната стена на сградата и се впуснах в бяг през покривите.

Ориентирането бе лесно, като да следваш вътрешен компас и инстинктивно, сякаш вече го бях правила и преди. Имах чувството, че ако бях зряща, щях да зърна нишката с просто око. Тя ме водеше през улици и между здания, над покриви и огради. Трябваше само да спазвам нейната посока и да избягвам Жандармите, да се шмугвам в пресечките и да се придържам към сенките. Когато наближих границите на I-4 и се качих в една рикша, знаех, че вече съм близо. На по-малко от километър. А когато рикшата навлезе в II-4, почти можех да видя маяка в етера, зовящ ме в един добре познат район.

Лордът беше в Камдън.

* * *

При пристигането ми пазарът беше оживен, както обикновено в този час, и лесно се смесих с навалицата. Въпреки това вървях с наведена глава, стиснала дръжката на пистолета в джоба си. Парцалените кукли можеше и да понесат присъствието на член на друга банда на територията си, но нямаше да ме оставят да се шляя наоколо без надзор. Трябваше да приключа бързо, преди действието на ектоплазмата да е отминало.

Докато минавах по Хай Стрийт, зърнах Джос, нахлупил шапка с козирка върху сплетените си на расти коси. Той бе кацнал като чудата птица върху статуята на лорд Палмерстън. До него стоеше контактьорка, свирейки бавна мелодия на флейтата си, докато Джос пееше с нежен глас. Тълпата наоколо слушаше в благоговейна тишина. Полиглотите пеят най-добре на езика на етера — Глосолалия, на който говорят и Рефаимите, но инак могат да направят и най-зловещата улична балада да звучи прекрасно.

Пет гарвана пирували в зимния ден,

Навръх белокаменния Тауър, чух да разправят,

Когато кралицата минала в своя ковчег.

 

Ни един гарван не хвръкнал, не отлетял

Когато кралицата студена поела към „Фрогмор“^[1]

Носела вдовицата снежнобяло в тоз ден

И цял Лондон по нея скърбял.

 

Пет гарвана пирували в летния ден

Навръх белокаменния Тауър, чух да разправят,

Когато от своя трон кралят избягал.

 

И всеки гарван се обърнал, та отлетял

Докато кръвта изстивала надолу към Уайтчапъл,

„Дамгосан е той, — гракнали те, — от острието на Изкормвача

И не е вече наш крал.“

Щом песента свърши, се разнесоха ръкопляскания, а в шапката на Джос зазвъняха монети. После той и момичето се поклониха и публиката взе да се разотива. Тя напъха своя дял в джобовете си и си тръгна, а Джос ме забеляза и ми махна с ръка.

— Привет, привет — поздравих го аз. — Коя беше тази?

— Просто позната, с която забавляваме хората понякога. — Той скочи от пиедестала. — А ти какво правиш насам?

— Търся някого. — Пъхнах ледените си ръце в джобовете. — Къде са останалите?

— Айви е в скривалището, а Феликс също излезе да изкара нещо. Нел каза, че ще ме почерпи за вечеря — нали сега работи като акробатка, — но още я няма никаква.

— Защо трябва тя да ти купува вечеря? Агата не ви ли храни достатъчно?

— Как ли пък не — смръщи се той. — Само блудкав ориз и херинга. Аз лично давам рибата на котката й. Вярно, Айви е права да казва, че все е по-добре, отколкото при Рефаимите, но съм сигурен, че може да си позволи и нещо по-разнообразно. Тя самата всяка вечер се тъпче с пайове и сладкиши.

Херингите в цитаделата наистина бяха ужасни — дребни и миризливи, само кожа, кости и очи. Той беше прав — Агата наистина можеше да ги храни по-добре срещу всички пари, които й изкарваха.

Джос тръгна с мен през пазара, като от време на време докосваше козирката на шапката си, поздравявайки някой клошар. Опитах отново да следвам златната нишка, но сега тя бе потрепваща, трудна за улавяне. Знаех единствено, че Лордът е наблизо.

— Къде точно смяташ да търсиш твоя човек? — попита Джос.

— Все още не знам — огледах околните сгради. — Като изключим яденето, как се отнася Агата с вас?

— Държи се мило с Айви, но с останалите е доста строга. Не й ли съберем петдесет паунда на вечер, си лягаме гладни. А крънкането става все по-трудно, повечето гадатели се боят, че може да ги арестуват.

Ако само разполагах с повече пари, можех да ги измъкна оттам до един.

— Как напредва писането?

— Почти сме готови — каза той. — Нел е направо блестяща. Би могла да стане психограф.

— За какво се разказва в историята?

— Ами… общо взето, за нас. За Сезона на костите и за това как група хора избягват, а Рефаимите ги преследват, но няколко от тях също така им помагат. — Той обърна към мен тъмните си очи. — Направихме Лис главна героиня, в знак на почит към паметта й. Смяташ ли, че е редно?

В гърлото ми заседна буца. Лис, невъзпятата героиня от гетото, която ми помогна да преживея първите седмици. Лис, която понесе с вдигнато чело всяка несправедливост. Лис, която така и не успя да види свободата.

— Да — казах. — Смятам, че е редно.

Докато вървяхме, оглеждах кварталните просяци, свити в безистените със своите протрити одеяла и полупразни панички. И Джаксън вероятно е бил като тях. Може би е прекарвал нощите си в Камдън, навъртайки се край търговците с надеждата за късче топла храна или някоя подхвърлена монета. Представях си го като слабо, бледо момче, със саморъчно подрязана коса, гневно и озлобено, презиращо себе си и обстоятелствата, довели го дотук. Момче, просещо колкото пари, толкова и книги, които да чете. Момче с раздрани до кръв ръце, кроящо своето бягство от мизерията.

Но той в крайна сметка бе успял да си изгради име за разлика от просяците, мрящи по неговите улици, към които той вече нямаше, а може би и никога не бе имал, капка жал. Спрях край една от сергиите и похарчих няколко паунда за чаша салуп, горещ пай и парче канелен сладкиш за Джос. Той се залови да яде лакомо, тъпчейки двете си бузи. Помислих си какво ли би казал Джаксън, ако разбереше, че харча надницата си да храня улични певци („Какво греховно пилеене на честно изкарани пари, безценна моя“), но после реших, че не ме е грижа.

Улових нишката отново. Тя водеше към огромна сграда, извисяваща се край пазара. Изглеждаше изоставена, макар червените тухлени стени да бяха в добро състояние.

— Каза, че търсиш някого — обади се тихо Джос. — И той ли е беглец от колонията?

— В известен смисъл. — Кимнах с глава към сградата. — Какво е това място?

— Наричат го Товарната станция. Не съм виждал да пускат някого вътре, откакто съм в II-4.

— Защо?

— Не съм сигурен, но според клошарите на Агата това е леговището на Парцалените кукли. Пред портата винаги има техен пазач и само членове на бандата влизат и излизат. Надявам се нямаш намерение да проникваш вътре? — В гласа му трепна тревога. — Ще си навлечеш неприятности с Вехтошаря.

— Ти виждал ли си някога този прословут Вехтошар?

— Не, но той диктува реда в цялата секция.

— По какъв начин?

— Парцалените кукли викат тарторите и другите зрящи при себе си и им разпределят задачи. Клошарите служат за свръзка. Наскоро Агата прати едно от момичетата си, Рин, да отнесе съобщение на Шифониерата — тя е дясна ръка на Вехтошаря.

— Да — досетих се аз. — На Неестественото събрание Амбулантният лорд спомена, че тя управлявала Камдън от негово име.

— Така изглежда.

Интересно. Шифониера^[2] звучеше като френска дума, макар че не си спомнях да съм я учила в училище.

— Може да разменя някоя дума с тази дама, ако я срещна — казах. — Знаеш ли как се стига до портата?

— Просто отиди до края на пазара — посочи Джос. — Там има голяма табела и стълби. Имай предвид, че един от клошарите веднъж се направи на герой и опита да се промъкне вътре. Оттогава не се е появявал повече.

— Чудесно. — Поех си дълбоко дъх. — Аз трябва да вляза, Джос. А ти най-добре се прибирай.

— Ще дойда с теб — поклати глава той. — Ако се върна в скривалището, Агата само ще ме изпрати да пея отново.

— Виж, засега поне никой не те издирва. Как би ти се харесало да показват лицето ти из цял Лондон?

— Не можеш да вършиш всичко сама — рече разпалено Джос. — Все ще ти бъда от някаква полза. Ще ти пазя гърба, докато търсиш.

Инстинктът ми диктуваше да не приемам, но знаех, че е прав.

— Добре, но ще правиш точно каквото ти кажа. Дори ако стане напечено и се наложи да ме изоставиш вътре. Наредя ли ти да бягаш, ще тичаш колкото ти държат краката. Обещай ми, Джос.

— Обещавам.

* * *

Голямата табела някога бе носила надпис с името на зданието — ТОВАРНА СТАНЦИЯ „КАМДЪН“, но сега бе изподраскана с графити и част от буквите бяха заличени. Джос и аз минахме безшумно покрай нея, упътвайки се към гърба на зданието.

— Така и не ми каза кого търсиш — прошепна той. — Нещо обаче ми подсказва, че е Лордът, нали?

Аз кимнах и той се ухили.

— Останалите няма да са във възторг.

— Той помогна на Лис — напомних му. — Ще помогне и на нас. Добре е да имаме Рефаими на своя страна.

— Мисля, че е помогнал и на други хора, но ние просто не сме разбрали.

Вероятно наистина беше така. Във всеки случай Лордът бе спасил мен, бе улеснил бягството ми, рискувайки собственото си положение.

Задният двор тънеше в мъртва тишина. Няколко изоставени коли бяха паркирани върху паважа, а самото здание пустееше със заковани с дъски прозорци и врати. Отникъде не се процеждаше и лъч светлина. Дори ако по някакъв начин успеех да вляза, не бе изключено вътре да има аларми срещу нарушители, които да се задействат.

— Май никой не живее тук — каза Джос.

— Или просто са угасили лампите — отвърнах. — Сега искам от теб да се изкачиш колкото се може по-нависоко и да наблюдаваш. Ако видиш някой да се задава, вдигни шум.

— Мога да използвам това — показа ми той малък сребрист предмет. — Имитира птича песен. Доста е силно.

— Добра идея. Само внимавай.

Той се затича към сградата и започна да се катери, използвайки первазите и издатините за опора. Аз приклекнах в сянката и отново потърсих златната нишка.

Да, Лордът беше тук. Вече долавях сънорамата му като смътно сияние.

Заобиколих ъгъла и стигнах до циментово стълбище. В дъното му имаше две сънорами — човешка и животинска. Спуснах се няколко стъпала надолу и се вгледах в сумрака. Върху обърната щайга седеше жена, която пушеше с едната си ръка, а с другата настройваше малък транзистор. До нея дремеше огромно куче, свито край метална кофа с тлееща жар. Зад странната двойка имаше черна врата, нашарена с неразбираеми червени графити.

Жената беше нечитаема. Босът й бе постъпил умно да постави тъкмо нея на пост. Нищо не можеше да проникне в съзнанието й, включително и моят дух. Дори да опитах да обсебя кучето и да създам суматоха, вратата беше заключена с катинар. Само щях да я подплаша и да я накарам да избяга с ключа.

Оттеглих се обратно към двора и огледах пак сградата. Нямаше никакви други входове. Освен ако… Щом не ставаше по един начин, трябваше да опитам по друг.

Недалеч от мен имаше метална решетка. Приклекнах до нея, пуснах малко камъче през пролуките и се заслушах. То изтрака върху твърда повърхност.

Това не беше канал, а проход, намиращ се точно под краката ми. Естествено, бях чувала за подобни подземни тунели преди — под улиците на Лондон съществуваше цял свят от ходове и канали, строени още по времето на монархията, но не бях чувала да обхващат и Камдън. Сграбчих решетката с пръсти и напрегнах сили, но тя не помръдна.

Все още нямах представа как да използвам златната нишка за общуване, но можех поне да опитам. Постарах се да изградя образ, така както го правеха оракулите. Образ на решетката пред себе си до последната подробност — тежката чугунена отливка, гранитните павета наоколо — и задържах тази картина пред вътрешното си око. Тогава го усетих отново, този път по-скоро като убождане в сетивата си. Фенерът на неговата сънорама се разпали и оживя, сякаш пробуден от дълбок сън. Изображението, което получих в отговор, бе замъглено по краищата, като кадър от ням филм. Затворническа килия. Дебела верига. Тъмничар с оранжева аура.

Виждах през очите на Лорда. Въпреки всичко бях успяла да го открия.

Джос скочи от един перваз и дотича при мен.

— Наоколо няма никой — каза. — Намери ли нещо?

— Мисля, че да. — Изправих се с лека болка в слепоочията. — Какво има от другата страна на сградата?

— Канал, доколкото знам.

— Да отидем да погледнем.

Прехвърлихме се през метални перила, после през тухлен зид и се спуснахме до брега. Над мръсната, застояла вода преминаваше извит мост. Джос претича по покривите на няколко тесни баржи и се озова от другата страна.

— Ха — извика след малко. — Ела да видиш какво има там.

Присъединих се към него и когато се обърнах по посока на сградата, разбрах какво има предвид. В основата й зееше тъмен отвор, подобен на гърлото на пещера, и каналът изчезваше в него.

— Какво е това според теб?

— Явно навремето оттук са вкарвали стоките, дошли по реката. — Той коленичи, вглеждайки се внимателно. — Дали води навътре в сградата?

— Мисля, че да. И ако е така, значи разполагаме с начин да влезем.

Край най-близката баржа имаше купчина дървени отпадъци. Избрахме един разнебитен сандък и с общи усилия го спуснахме във водата. Той беше достатъчно голям, за да седна в него. Нямах особен избор, ако исках да се добера до Лорда. Докато се настанявах, Джос ми подаде парче дъска, което да ми послужи като гребло.

— Искаш ли пак да стоя на пост? — ме попита, държейки се с една ръка за перилата. — В случай че Парцалените кукли се появят?

— Ще се справя някак. Но ако ги видиш, подай сигнал със свирката.

— Добре.

— И Джос… Внимавай да не те забележат. Стой на безопасно място. При най-малкия признак за неприятности, бягай обратно при Агата и се преструвай, че изобщо не сме се срещали. Ясно?

— Ясно.

Той остана да наблюдава от брега, докато аз оттласнах импровизирания си сал, устремявайки се към черното като катран отверстие.

Тишината вътре се нарушаваше само от отекващите капки. Щом навлязох достатъчно и светлината от уличните лампи вече не достигаше до мен, включих фенерчето си. Стоманени подпори, осеяни с нитове, се спускаха от тавана и изчезваха в неподвижната вода. Тухлените стени от двете ми страни бяха покрити с дебел слой водорасли и мръсотия. Не вярвах да са прекарали Лорда оттук.

Между две арки забелязах нещо като проход. Метнах раницата върху бетонната рампа, но когато опитах да се изправя, за да скоча след нея, сандъкът се преобърна. Успях да се заловя с пръсти за ръба, но почти цялото ми тяло се озова в ледената вода. Дъхът ми секна. Издърпах се на лакти, треперейки от усилие. Мокрите ми дрехи лепнеха като втора кожа, а ботушите ми жвакаха. Пропълзях до входа на прохода, преграден с ръждиви метални пръти. Разстоянието между тях едва стигаше колкото да провра главата и раменете си. Свалих прогизналото си яке и го вързах на кръста си. Пръстите ми вече се вкочанясваха, а дрехите ми воняха на тиня.

Защо му бе притрябвало на боса на II-4 да държи Рефаим в убежището си? Той трябва добре да е знаел какво прави, иначе никога нямаше да успее да плени едно от тези създания. Веднага щом се промъкнах между прътите, долових две сънорами. Нямаше как да сбъркам първата — тя беше на Лорда, но втората ми бе непозната. Човек. Зрящ. Пазачът с оранжевата аура. Който и да бе хвърлил Лорда в тази тъмница, не желаеше да го оставя сам — и с пълно основание. Аз още не го бях виждала да убива, но щом можеше да се сражава с Емитите, силата му трябва да бе огромна. Пресегнах се и извадих ловния нож от ботуша си.

Ако ме заловяха в бърлогата на конкурентна банда, членовете й бяха в пълното си право да ме завлекат пред Неестественото събрание. Или просто да ме убият, стига да информираха Джаксън за случая.

Ботушите ми, изработени от мека кожа, почти не издаваха звук. Продължих да вървя, докато не стигнах до прокопан в скалата тунел — спомен от времето на мините, парата и железниците. Стените бяха покрити с телена мрежа, а от оголени жици висяха счупени електрически крушки. Навлязох в чернотата му, избягвайки редките, безобидни духове, витаещи наоколо. Сънорамата на Джос беше някъде над мен — той вероятно се бе качил върху покрива на сградата.

Скоро осъзнах, че мястото е своеобразен лабиринт. Вероятно не бе строено с тази цел, но човек губеше ориентация сред многобройните разклонения и редки проблясъци на светлина. Постарах се да запомня съдържанието на отделните помещения — бъчви за алкохол, матраци, газени лампи, всевъзможни стоки и вехтории. Отпадъци, трупани с десетилетия. Бърлогата на Парцалените кукли. Вероятно се намирах в складовете под товарната станция, но те се простираха и далеч отвъд нея.

И окови. Сърцето се качи в гърлото ми.

На стената имаше окови.

Джос бе споменал, че клошарят, дръзнал да проникне тук, никога не се е върнал. Забавих крачка, ослушвайки се внимателно. През тавана на един от тунелите проникваше светлина и когато погледнах нагоре, видях кръгли, решетести капаци. Над главата ми явно беше пазарът, защото час по час се мяркаха сенките на преминаващи хора. Прилепих се плътно до стената, макар да се съмнявах, че ще могат да ме забележат.

Порових в раницата си, извадих торбичка талк за катерене и оставих бял белег върху стената. Продължих да правя същото из всички помещения, през които преминавах. Едно от тях беше огромно — същинска подземна зала, поне трийсет метра в диаметър, доста наподобяваща нелегалния пазар под Ковънт Гардън. Таванът бе нисък, опасан от дъговидни арки. Въздухът беше застоял, но обстановката издаваше скорошно присъствие. В далечния ъгъл бе поставен прожектор, обливащ всичко в ярка електрическа светлина. От стените висяха пурпурни завеси, някои наполовина откачени от корнизите, а тук-таме бяха разпръснати маси и столове. Проверих етера и се затичах през каменния под, насочвайки се към прохода от другата страна на залата.

Мръсна мършава котка изскочи с жаловито мяукане изпод една от масите и се стрелна покрай мен. Долепих гръб до стената, едва дишайки от уплаха, а животното се изгуби някъде из тунелите.

Щом една котка се бе добрала дотук, значи трябваше да има и друг изход освен канала. Доста слаба утеха за място като това. Можех да си представя как влачат безжизненото тяло на Лорда из влажните тунели. Почти бях стигнала. Изградих в съзнанието си образа на залата с арките, но не получих нищо в отговор.

До слуха ми долетя неясният звук на радио, настроено на единствената новинарска станция на Сцион. Изключих фенерчето и надзърнах зад ъгъла. На пода в следващия проход стоеше стара керосинова лампа, осветявайки затвора на Лорда.

Пазачът му беше слаб мъж с боядисана в оранжево коса. Той стоеше облегнат на стената, привел глава над радиото. Лицето и шията му бяха обрасли с няколкодневна четина, а кожата му изглеждаше покрита със сивкава мръсотия. Призовател. Изправех ли се лице в лице с него, ме очакваше сериозна битка. Призователите можеха да привличат духове от огромни разстояния, стига да знаят имената им.

Приклекнах в една ниша. Подобно на стрела духът ми профуча през коридора и се вряза в неговата сънорама. Докато успее да издигне защитите си, вече го бях изтласкала в здрачната му зона. Когато се върнах обратно в собственото си съзнание, през пулсирането на кръвта в ушите си чух отчетливия звук на тяло, строполяващо се на земята.

Отидох до него и го заварих паднал по очи. Беше в безсъзнание, но още дишаше. На вратата нямаше катинар, само верига, пречеща й да се отвори на повече от педя. Никой не бе очаквал проникване тук. Махнах веригата и пристъпих в килията.