Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (20)

18
Цената на покровителството

Питието успешно ме приспа за през нощта, но не премахна проблема. Освен ако Рантените не се появяха отново, нямаше с какво да платя на „Духовен клуб“. Както и очаквах, исканата сума надхвърляше едногодишната ми заплата при Джаксън. Правилото на Минти бе просто — няма пари, няма дистрибуция. Опитах да позвъня на Феликс, в случай че бегълците можеха да помогнат с нещо, но телефонът на търговката, който ми бе дал, не отговаряше. Пробвах и златната нишка. Нищо. Мълчанието на Лорда започваше да ме притеснява.

Междувременно се залових здраво за работа. Турнирът наближаваше и независимо какво се случеше с издаването на ръкописа, аз трябваше да съм готова за него. Двамата с Ник тренирахме упорито в задния двор както с оръжия, така и без. Мускулите на ръцете и краката ми заякнаха, талията и бедрата ми възвърнаха формата си. Можех отново да се набирам и катеря, без дори да се изпотя. Малко по малко си припомнях правилата на улицата — как да се бия, как да оцелявам.

Четири дни след обаждането на Алфред почуках на вратата на кабинета на Джаксън с поднос в ръка. Никакъв отговор.

— Джакс — подвикнах, балансирайки подноса върху коляното си.

Отвътре долетя ръмжене. Отворих и влязох.

Стаята беше тъмна и душна, плътно спуснатите завеси спираха всеки лъч светлина. Носеше се воня на угарки и немито тяло. Джаксън лежеше проснат по гръб на пода, уловил с дългите си пръсти малка зелена бутилка.

— Мамка му, Джаксън — бе всичко, което успях да изрека.

— Махай се.

— Джакс. — Оставих подноса и го улових под мишниците, но той бе по-тежък, отколкото изглеждаше. — Хайде надигни се, проклет пияница.

Ръката му замахна и ме блъсна към бюрото. Шишенце с мастило се катурна и отскочи от килима, удряйки го точно по челото. Единствената му реакция бе глух стон.

— Чудесно — оправих раздразнено блузата си. — Стой си там, щом ти харесва. — Той изломоти неясна ругатня. От съжаление подложих под главата му възглавница и го завих с покривката от дивана.

— Благодаря, Надин — успя да произнесе малко по-членоразделно той.

— Пейдж съм — тропнах с крак. — Говори ли с Игуменката за нападението над мен?

Дори и пиян, той успя да прозвучи раздразнено.

— Да, да, тя се зае със случая. — После пак заби нос във възглавницата. — Лека нощ, Пейнтън^[1].

Значи поне й беше казал. Ако Игуменката наистина мразеше Вехтошаря толкова, колкото гласяха слуховете, с удоволствие щеше да проведе разследване. Придърпах завивката върху раменете му и излязох, притваряйки тихо вратата след себе си. Джаксън открай време обичаше да посръбва, но досега не се беше докарвал чак дотук. Пейнтън…

Като се изключи цигулката на Надин, редяща скръбна мелодия от първия етаж, къщата бе тиха. Съгласно последното нареждане на Джаксън всички бяхме затворници в нея. Вратата бе заключена отвътре и никой не знаеше къде е скрил ключа. В търсене на малко чист въздух излязох на двора и легнах на пейката под дървото.

Светлините на Лондон пречеха да се видят звездите в пълния им блясък, но шепа от тях все пак проблясваха през синкавото изкуствено сияние. Нощното небе, простряло се над лудостта на огромния метрополис, ме наведе на мисълта за етера — мрежа от светещи сфери, някои ярки, а други мъгляви, главички на карфици сред безкрайни дипли от тъмнина, изпълнени с мъдрост или пък с невежество. Твърде необятни, за да ги обгърне съзнанието.

Златната нишка трепна като струна.

Изправих се сепнато. Лордът стоеше в тъмнината на уличката край задната порта.

— Доста време те нямаше — казах предпазливо.

— Да, за съжаление. Бях при Рантените, обсъждахме състоянието на нещата в Уестминстърското Архонтство. — Тази вечер той почти можеше да мине за човек, толкова помръкнали бяха очите му. Носеше дълго право палто, високи обувки и ръкавици. — Теребел те вика.

— Къде?

— Каза, че мястото ти е известно.

Мюзикхолът. Част от мен понечи да откаже, но това бе една малка и озлобена част — помощта на Теребел ми трябваше.

— Добре, дай ми само минутка да се приготвя.

— Ще те чакам при колоната с часовниците. — И той се оттегли в мрака.

Върнах се в къщата и влязох в банята, като внимавах да не вдигам шум. Нахлупих шапката над косата си, сложих си червило и поставих светлокафявите контактни лещи. Не беше достатъчно. Освен ако не си направех пластична операция, нищо не можеше да скрие лицето ми завинаги.

До турнира оставаха още две седмици. Всичко, което се искаше от мен, бе да оцелея дотогава.

Когато излязох в антрето, се сблъсках с Надин Арнет. Клепачите й бяха подпухнали, а босите крака — разранени и покрити с мехури. Двете рядко разговаряхме напоследък.

— Добре ли си? — попитах. — Изглеждаш ужасно.

— О, великолепно. Днес прекарах на улицата само девет часа. И само на два пъти трябваше да бягам от Жандармите. — Тя постави калъфа с цигулката си на пода. Забелязах, че възглавничките на пръстите й са посинели. — Излизаш ли някъде?

— Отивам на Гудж Стрийт. Имам да довърша една работа.

— Аха. Джаксън знае ли?

— Нямам представа. Защо не изтичаш да му кажеш?

— Да не мислиш, че щеше да те остави да си разиграваш коня така, ако не беше сънебродница, Пейдж? Той цени единствено дарбата ти, не теб самата.

— Това важи за всеки един от нас. Или си въобразяваш, че си тук заради черните си очи?

— Аз поне съм му лоялна. Това качество няма нищо общо с аурата и то бе причината да ме постави на твое място. — По лицето й можех да разбера, че си вярва. — Знаеш какво е мнението му за сензорите и въпреки това ме избра за своя дясна ръка.

— Виж, Надин, опитвам се да работя — отместих я полека от пътя си. — Сега не ми е до твоите интриги.

— А защо просто не напуснеш бандата, Махони? — процеди през зъби тя. — Не знам какво ти се върти в главата, но съм сигурна, че не е в наш интерес.

Елайза избра тъкмо този момент да отвори вратата на кухнята, откъдето лъхна аромат на подправки.

— Всичко наред ли е? — попита, оглеждайки ни поред.

— Абсолютно — отвърнах, като оставих Надин да отговаря на въпросите й. Грабнах палтото си от закачалката и се вмъкнах в своята стая.

Излязох през прозореца и само след минута се озовах край осквернената колона с часовниците, където ме чакаше Лордът. Видът му ме накара да изпитам познатата тръпка на вълнение.

— Трябва да побързаме — каза той. — Наблизо има Жандарми.

— Мястото не е далеч. — Увих шалчето около долната половина на лицето си и пристегнах здраво възела. — Но ще привлечем внимание, ако се движим заедно.

— Тогава върви напред, аз ще те следвам.

Поех по пресечката, водеща на изток, сред гъмжилото от рикши и коли. Придържах се близо до стените и витрините на магазините, заровила лице в яката на палтото си. Наоколо не се забелязваха Жандарми, но всяка аура ме караше да заставам нащрек. Не бе изключено в секцията да се навъртат шпиони на Парцалените кукли. Изпод една стреха надничаше камера, но козирката на шапката предпазваше лицето ми от разпознаване. Дадох знак на Лорда и преминах на отсрещния тротоар. Истинска лудост бе да се разхождам навън с него. Цитаделата имаше очи навсякъде.

След като най-оживеният и осветен район остана зад гърба ни, си позволих да дишам по-леко. Лордът ме настигна и тръгна редом с мен. Крачките му бяха много по-дълги от моите.

— Какво иска Теребел? — попитах.

— Да се договори с теб. Моментът е подходящ, ако смяташ да й искаш пари.

И ако тя кажеше „не“, всичко щеше да приключи.

Продължихме в мълчание, докато не стигнахме изоставения мюзикхол. Долових наблизо сънорама и забавих крачка.

Насред Дръри Лейн стоеше самотен зрящ, обърнал маскираното си лице встрани от нас. На пръв поглед приличаше на нощен Жандарм, но облеклото му беше различно. Алена риза с бухнали ръкави, по които се забелязваше златен ширит; черен кожен елек със златна емблема на сционска котва; ръкавици до лактите и високи ботуши. Нещо като модернизирана версия на старата униформа на червеноризците.

— Това Наказател ли е? — прошепнах.

Лордът надзърна над главата ми.

— Почти със сигурност.

Който и да бе непознатият, той стоеше между нас и крайната ни цел. Огледах околните сгради, търсейки конкретен прозорец. Щом го открих, изсвирих сигнала на зрящите от секцията — първите няколко ноти от сционския химн.

След секунди от близкия нощен клуб се изнизаха три сенки. Кимнах им към Наказателя и те закриха лицата си с кърпи, преди да го доближат. На минаване единият измъкна палката от колана му и я подхвърли на другаря си, който прескочи през една паркирана кола и се спусна да бяга. Наказателят не ги подгони, само се озърна мълчаливо през рамо, проблясвайки с червения визьор на шлема си. Сграбчих Лорда за лакътя и го придърпах в сенките.

За момент бях сигурна, че стражът ще се упъти към нас, но той само съобщи нещо по радиостанцията си и тръгна в посоката, в която се бяха изгубили бегълците.

Това не беше типично поведение на Жандарм. Мълчанието, липсата на незабавна реакция, когато задигнаха палката му. Вероятно скоро щеше да се върне обратно.

— Да вървим — прошепнах.

Без да се бавим, заобиколихме откъм задната страна на сградата. Долових вътре четири рефаимски сънорами, с характерната им древна броня. Щом стигнахме сценичния вход, Лордът ме спря под уличната лампа и ме улови за раменете. По гърба ми пробягаха мравки. Това бе първият път, когато ме докосваше от катакомбите насам.

— Рядко се случва да искам от теб да скриеш истината — каза тихо той, — но сега ще го поискам.

Не отвърнах нищо.

— Има причина за начина, по който се държа. Онова, което се случи помежду ни в Кметството, е известно сред Рефаимите. Нашира отдели много време и усилия да им втълпява какъв предател и изменник на плътта съм. — Той ме погледна в очите. — Но ако стане дума пред Рантените, ти трябва да го отричаш решително и категорично.

Най-сетне чувах от него нещо, доказващо, че случката в Кметството не е била просто плод на моето въображение.

— Мислех, че Теребел и Ерай знаят — възразих колебливо. — Те знаеха за златната нишка.

— Нишката невинаги е свидетелство за физическа близост. — Взорът му обходи лицето ми. — Ще те разбера, ако не желаеш да изпълниш молбата ми. Но я отправям не заради себе си, а заради теб.

Кимнах в знак на съгласие и той ме пусна, оставяйки кожата ми тръпнеща от допира.

— Ако Теребел ме попита, какво да й кажа?

— Всичко, но не и истината.

Защото истината явно бе твърде ужасна, за да могат Рефаимите да я понесат.

Държейки се на почтително разстояние един от друг, ние влязохме през вратата, преминахме през прашасалите завеси на сцената и се спуснахме в залата, където няколко фенера осветяваха избелелите тапицерии и настилки. Теребел, в компанията на още трима Рефаими, стоеше в прохода между масите.

— Това е Пейдж Махони — обяви Лордът, като спря пред тях. — На нея дължите присъствието ми тази вечер.

Теребел остави без внимание моето представяне. Вместо това отиде до Лорда и притисна чело в неговото, мълвейки нещо на Глос. Двамата бяха с почти еднакъв ръст и гледката ме накара да стисна зъби.

— Здравей, Теребел — казах.

Тя обърна глава, но пак не ми проговори. Ръката й почиваше върху рамото на Лорда, а изражението й ми напомни за Джаксън, когато му се случваше да види крънкач.

— Доведох Пейдж, за да ви сподели своите планове — продължи Лордът. — Тя иска нещо от нас, точно както и ние от нея.

Ерай и Плейона стояха редом отстрани. Теребел посочи към четвъртата, непозната женска фигура и каза с леден глас:

— Сънеброднице, това е Лусида Саргас. Една от малкото в своята фамилия със симпатии към Рантените.

— Саргас? — промълвих, посягайки неволно към торбичката с поленов прашец в джоба си.

— Именно. Чувала съм много истории за теб от роднините си, Пейдж Махони. — Лицето на Лусида изразяваше малко повече емоция от тези на останалите — то изглеждаше почти любопитно. Кожата й наподобяваше тази на Нашира — по-скоро сребриста, отколкото бронзова, а гъстата й коса бе пусната свободно и отрязана до раменете. Това бе необичайна прическа за женските Рефаими в колонията, но тук и трите жени я носеха. Тежките клепачи допълваха приликата с останалите от семейството й.

— Какви истории? — попитах предпазливо.

— Според тях ти си същинска зараза. Казват, че дори земята под краката ти била гнила и обгорена. — Тя сведе поглед към ботушите ми. — На мен определено ми изглежда непокътната.

Колко мило, помислих си, пускайки торбичката с прашеца.

— А какво казват за теб? Знаят ли, че си на страната на Рантените?

— О, да. Бях достатъчно глупава да се възпротивя на насилствената колонизация в Шеол I, в резултат на което бях обявена за кръвна изменница от скъпия си братовчед Гомейса. Оттогава живея като ренегат.

— Рантенски ренегат — допълни Теребел. — Сигурна съм, че добре помниш Плейона Суалоцин.

— О, да — потвърдих.

Тя бе първият Рефаим, който бях видяла в живота си. Същата, която изсмука аурата на един зрящ в нощта на пристигането ни в колонията. Косата й, черна и вълниста, сега също бе подрязана късо като на останалите.

— Привет, 40. — Тихият й мъркащ глас вещаеше опасност. — Имаме много неща да обсъждаме с теб.

— И аз съм на същото мнение. — Приседнах на ръба на една маса, докато Лордът остана да стои прав. Сред тях той се държеше различно, някак вдървен и неподвижен. — Между другото вместо „40“ или „сънеброднице“ можете да ме наричате просто Пейдж.

— Кажи ми, сънеброднице — рече натъртено Теребел, — попадала ли си на други рефаимски ловци след последната ни среща?

— Не — отвърнах, присвивайки устни. — Но съм сигурна, че рано или късно ще се появят.

— Тогава вземи мерки да се укриеш. Сред Жандармите има внедрени Червени туники. — Тя започна да крачи напред-назад. — Нашите планове се намират в критична фаза. Предприели сме първите стъпки, които трябва да доведат до падането на фамилията Саргас. Но тяхната хватка върху материалния свят е здрава и тепърва ще се усилва с разширяването на империята. Вече е взето решение за изграждането на Шеол II.

— Къде?

— Засега знаем единствено, че ще е във Франция — намеси се Лордът. — Алсафи ще ни уведоми, когато има повече яснота.

— Нашира и Гомейса формират основното ядро на династията Саргас. Ти сама видя как Гомейса успя да отблъсне четирима от нас в Кметството — продължи Теребел без сянка от притеснение. — Това не е естествена сила. Планирахме да елиминираме Нашира тихомълком, но по всичко личи, че засега тази възможност отпада. — Погледът й се отмести към Лорда. — Преди да успеем да ги сразим, ще се наложи да разтурим мрежата, която са изградили в човешкия свят.

— Сцион — казах аз.

— Основната цел на наказателната колония никога не е била да отблъсква Емитите — каза Лордът, — а да втълпява идеи в умовете на хората. Червените туники, повечето от които са с успешно промити мозъци, ще действат като агенти на Саргас, когато съществуването им бъде разкрито пред обществото.

— Искате да кажете, че ставащото в Шеол I вече няма да е тайна? — Огледах ги един подир друг, но видях само сериозни лица. — Та това е лудост. Останалите държави ще обявят война на Сцион.

— Малко вероятно. Стигне ли се до конфликт, Сцион разполага с огромен боен арсенал. Той би възпрял всяко обявяване на война от страните в свободния свят, чиито съюзи — в най-добрия случай — са силно разклатени.

— Според последните ни доклади повечето от тях предпочитат да си затварят очите пред порочните практики на Сцион с цел опазване на мира — каза Теребел. — Президент Роузвиър например е склонна да поддържа политика на ненамеса. А и не забравяй, че местното правителство успява да прикрие голяма част от случващото се.

Още като ученичка в сционската гимназия бях мечтала световната общественост да дойде на себе си. Бях си представяла как чуждите суперсили, щом получат безспорни доказателства за зверствата и издевателствата, ще развеят знамена срещу моя враг — но на практика нещата не бяха толкова прости. Свободните държави не бяха обозначени върху картите в класната стая, но от дочутото на черния пазар и от разговорите със Зийк и Надин бях добила откъслечна представа за положението отвъд океана. Роузвиър бе уважавана лидерка, но имаше достатъчно собствени проблеми, с които да се занимава — природни катаклизми, токсични отпадъци, финансов дефицит и какво ли още не. За момента не можехме да разчитаме на помощ отвън.

— Трябва да започнем от Лондон — продължи Теребел. Това прозвуча не като предложение, а като факт. — Унищожим ли нервния център, останалите цитадели може да започнат да се сриват сами. Разбираме от Арктур, че Повелителят е бил убит?

— Да.

— Рефаимско убийство, както по всичко личи — обади се Ерай. — Вероятно дело на Ситула Месартим. Тя си пада по обезглавяванията.

— Звучи логично — съгласи се Плейона.

Лусида все още ме наблюдаваше, леко повдигнала едната си вежда.

— А ти какво мислиш, сънеброднице?

— Възможно е — казах, прочиствайки гърло. — Но всички улики сочат към съпричастността на един от престъпните босове на име Вехтошаря. Същият, който плени Лорда.

— Значи понастоящем няма очевиден наследник на трона?

— Не — поклатих глава. — Предстои турнир, на който ще изберем нов лидер.

— Ти възнамеряваш ли да участваш?

— Да. И ще трябва да го спечеля, ако искам да променя нещо. Вече поръчах ето това. — Извадих второто копие на „Откровението на Рефаимите“ и го подадох на Ерай, който само изгледа ръката ми така, сякаш беше умрял плъх. — След като го разпространим, всеки в цитаделата ще узнае за вашето съществуване.

— Какъв е този ръкопис? — попита Теребел.

— Ще бъде малка книжка. История на ужасите.

Тя грабна страниците от ръката ми и взе да ги прелиства, като погледът й все повече се нажежаваше.

— Чувала съм за тях. Долно, евтино развлечение. Как смееш да омаловажаваш каузата ни с подобна подигравка?

— Съжалявам, нямах време да напиша епична поема. А не мога просто да тръгна по улицата и да крещя истината без доказателства.

— Не говори със суверенката с този тон — просъска като същинска змия Ерай. — Не си имала право да ни разкриваш без разрешение. Трябвало е да изчакаш инструкции.

— Не съм знаела, че съм ваша подопечна, Рефаиме — отвърнах хладно.

Той се обърна към Лорда и рязко каза нещо на Глос, при което един уплашен дух изхвръкна от залата. Лордът ме погледна и прати по нишката леко предупредително трептене.

Лусида взе ръкописа от Теребел и го прегледа замислено.

— Всъщност не намирам идеята за чак толкова кощунствена. Вярно, ще направи придвижването ни из цитаделата малко по-трудно, но пък може да ни спести тягостни обяснения, когато дойде време да се разкрием.

— Тукашните граждани се боят от разпространяването на неестествеността — вметна Лордът. — Положително няма да приемат на сериозно някаква приказка за гиганти, а още по-малко ще алармират властите за нея.

Настъпи кратка тишина, след което Теребел се наведе до нивото на лицето ми.

— Ако спечелиш този турнир — каза отчетливо, — ще получиш власт над целия лондонски синдикат на зрящите. Искаме да знаем дали тогава ще обединиш сили с нас.

— Надали ще се сработим лесно.

— Обясни какво имаш предвид.

— Вие очевидно сте отвратени от самото ми присъствие. Освен това синдикатът е пълна каша. Организирането му ще отнеме време. — Погледнах я право в очите. — И средства.

В помещението повя хлад, сякаш внезапно бе станало течение.

— Разбирам — каза след секунда Теребел, облягайки облечените си в ръкавици ръце върху облегалката на един стол. — Пари. Тъмната мания на човешката раса.

— Чудесно знаят, че материалните блага са тленни — вирна нос Ерай — и все пак се бият за тях като лешояди за мърша.

— Отвратителна алчност — добави Плейона.

— Добре, престанете — вдигнах раздразнено ръка. — Ако исках лекции, щях да отида в Университета.

— Положително — намеси се Теребел. — И какво ще стане, сънеброднице, ако не те снабдим с пари?

— Тогава няма да мога да прекроя синдиката. Дори като Повелителка. Първо трябва да дам финансов стимул на другите босове, за да ги направя свои военачалници. После, ако успеем да вдигнем въстание, ще се нуждаем от още пари, за да въоръжим армията от зрящи, да я храним, да я лекуваме, когато Сцион отвръща на ударите. Всичко това ще струва повече, отколкото бих могла да спечеля през целия си живот. Ако се съгласите да ме финансирате, ще ви помогна. Ако не — ще трябва да потърсите някой друг, с джобове, по-дълбоки от моите. Богати престъпници наоколо колкото щете.

Те се спогледаха за кратко. Ерай се извърна и изръмжа нещо, при което мускулите на масивните му плещи се издуха.

Нямаше да им позволя да пресъздадат за сетен път наказателната колония в Лондон. Зрящите от синдиката нямаше да станат новите Червени туники, а аз да им служа за Надзирател. Трябваше да се утвърдя като равна с тях, не като лакей.

— Имай предвид, че ресурсите ни не са неограничени — каза Теребел, оглеждайки внимателно лицето ми. — Във всеки момент може да разкрият нашия агент в Сцион и да блокират сметката ни. Нямаме възможност да финансираме екстравагантен начин на живот на една Повелителка и при първия признак на безразсъдно харчене ще оттеглим подкрепата си.

— Разбирам — отвърнах.

— В такъв случай имаш думата ни, че ако спечелиш турнира, ще предоставим средства за реорганизирането на лондонския синдикат. Също така, доколкото е по силите ни, ще подпомагаме въоръжената борба с естествени ресурси от Отвъдното — есенция от амарант и емитска кръв.

— За какво се използва емитската кръв?

— Тя има много свойства — обади се Лордът, — най-полезното от които е маскирането на аурата. Дори малка доза я променя до неузнаваемост, тъй че естеството на дарбата не може да се определи. Естествено, събирането на кръв е опасно начинание, а приемането й причинява дълбоко противно усещане. — Това средство звучеше безценно. Ако имаше нещо, което да ме издава из лондонските улици, това бе именно аурата ми.

— Като казваш „маскиране“ — попитах, — имаш предвид от останалите зрящи?

— Да.

— А от Сензорните щитове?

— Вероятно. Още не сме имали възможност да го тестваме на практика.

— Знай, че скоро, когато вестта достигне последните твърдини на Отвъдното, ще можем да предоставим и свои собствени войници — добави Теребел.

Повдигнах вежда.

— Вестта за кое?

— За цъфтежа на амаранта — процеди неохотно Ерай. — Това е призивът за Рантените да се вдигнат на бой; онзи, който ще убеди старите ни съюзници да се върнат при нас. Защо според теб досега сме се въздържали от действие? Трябваше да чакаме истинския знак. Възможността да възродим онова, което е помръкнало.

Главата ми започваше да се върти. Пъхнах ръце в джобовете си и поех дълбоко дъх.

— Нямаме време да обмисляш предложението ни — каза Теребел. — Отговори ми сега, сънеброднице: ще обединиш ли силите си с моите?

— Не мога да отговоря просто с „да“ или „не“. Ако спечеля, ще сторя всичко възможно да убедя лондонските зрящи, че превземането на Сцион е добра идея, но няма да бъде лесно. В голямата си част те са крадци и мошеници, без никаква военна подготовка. Парите ще улеснят задачата, но няма как да гарантирам, че ще успея.

— Щом ти не можеш да гарантираш, ние ще трябва да осигурим собствена гаранция. — Тя се обърна към двамата най-близки Рантени. — Ерай, Плейона, вие ще се заемете с подготовката й така, че да се справи със задачата.

Ерай ме изгледа сякаш го бяха накарали да почисти пода с език.

— Аз няма да го направя.

— Аз пък ще се заема — каза Плейона със заплашителна нотка в гласа.

— Мисля, че ще е по-добре да тренирам с Лорда. Вече съм свикнала с методите му на обучение. — Помъчих се да звуча небрежно, но всъщност бях доста притеснена от идеята.

— Арктур има други ангажименти — стисна челюсти Теребел. — Той вече не е твой наставник.

— Но това би ускорило нещата. Нали сама каза, че не разполагаме с време.

Очите й припламнаха. Виждах как се колебае, претегля плюсовете и минусите на перспективата да ме остави изцяло на грижите на великия Арктур Месартим. После се обърна към Лорда и заговори напрегнато с него на Глос. Той ме погледна мълчаливо за секунда.

— Пейдж е права — рече накрая. — Наистина ще спестим ценно време. В името на Рантените ще се заема.

Чертите на Теребел бяха каменни.

— Така да бъде. — Тя бръкна в джоба на палтото си и ми подаде дебел плик. — Бъди благодарна за покровителството ни, сънеброднице. И знай, че ако не се справиш на турнира, ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се родила.

После кимна на спътниците си и четиримата заедно напуснаха залата. Останахме само аз и Лордът. Прибрах плика под дрехите си така, че и най-ловкият джебчия да не може да го достигне.

— Какви мили същества — рекох.

— Аха. А ти си роден дипломат.

— Сънеброднице. — Теребел все още беше на сцената, полускрита от плюшената завеса. — Би ли дошла за малко.

Пулсът ми се ускори. Обърнах глава към Лорда, но той не реагира. Тогава отидох при нея и се изкачих по стъпалата. Тя ме сграбчи за ръка, дръпна ме зад завесата и ме блъсна в стената. Духът ми се надигна в мен.

— Всяка хол-птица в Отвъдното чурулика, че Арктур Месартим мърси себе си в контакт с човешка плът. — Теребел повдигна брадичката ми нагоре. — Вярно ли е това, момиче?

— Не знам за какво говориш.

Хватката й се стегна.

— Ако още една лъжа се откъсне от езика ти, ще изгние до корен. Златната нишка може и да ти помогна да го откриеш, но самото й съществуване предполага интимна близост помежду ви. Няма да ти позволя да…

— Рефаимите не се сближават с хора — блъснах ръката й встрани. — При това аз самата не бих го докоснала, дори и да можех.

Езикът ми, както се оказа, не изгни до корен.

— Добре — отвърна тихо Теребел. — Вярно, че склоних да финансирам революцията ти, а също, че спасих кожата ти в колонията, но не забравяй своето място, Пейдж Махони, инак ще се погрижа да паднеш като покосен житен клас.

Тя ме пусна и аз се упътих към изхода, мъчейки се да овладея разтрепераните си колене. По дяволите обучението, мислех си. По дяволите всички Рефаими.

Отвън започваше да ръми. Наказателят не се беше върнал — и по-добре, защото в този момент навярно бих го убила.

Стиснала ръце в джобовете си, обърнах гръб на мюзикхола и закрачих по тротоара. Дишах бавно, за да охладя гнева си. Знаех добре какво мислят Рефаимите за хората, но не си бях представяла, че Лордът се вълнува какво мислят другите за него. Трябваше да стана хладна и непроницаема като тях. Да оставям всичко да се стича по мен като вода.

— Пейдж.

Гласът му бе близо, но аз продължих да вървя.

— По-добре да не говорим — подхвърлих, без да се обръщам.

— Мога ли да знам защо?

— Има поне няколко причини.

— Аз пък имам достатъчно време да ги изслушам. Цяла вечност, ако трябва да сме точни.

— Чудесно. Ето ти една: твоите тъй наречени съюзници се отнасят с мен като с калта по подметките си, което хич не ми се нрави.

— Не допусках, че така лесно се разстройваш.

— Интересно колко ще се разстроиш ти, ако започна да говоря какви жестоки, тиранични копелета са Рефаимите.

— Те положително биха имали полза от един малък урок по смирение.

Спрях под близката улична лампа и се обърнах към него. Дъждът се усилваше, прилепяйки косата ми към лицето. За първи път ми се стори, че застанал под пороя на този лондонски ъгъл, той изглежда почти толкова човек, колкото и аз.

— Не знам какъв им е проблемът и какво знаят за станалото в Кметството — казах, — но ще трябва да го преодолеят, ако искат да работим заедно. А ти от своя страна ще трябва да решиш доколко смяташ да следваш заповедите на Теребел.

— Какво ще правя и какво не, е моя грижа, Пейдж Махони. Благодарение на теб сам съм си господар.

— Веднъж ми каза, че свободата е мое право — не откъсвах поглед от неговия. — Може би и сам трябва да последваш съвета си.

Зад ирисите му избухна същинска пещ. Думите ми бяха прозвучали като предизвикателство.

Дали и той бе хазартна душа? И струваше ли си играта, ако никой от двама ни нямаше шанс да спечели? През ума ми мина мисълта за покровителството, за парите, за подкрепата, от които се нуждаех. За Джаксън, който навярно гледаше часовника си, чакайки да се върна от среднощната си разходка.

— Теребел ми повери обучението ти — каза Лордът, — но не уточни начина, по който трябва да го провеждам.

— Звучи като заплаха.

— Знам — каза той и се обърна обратно към мюзикхола. — Но ще трябва да ми се довериш.