Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (25)

22
Сивият пазар

Кръвта на синдиката бе отровена. Макар и изречени в предсмъртни мъки, думите на Заешката устна прозвучаха достатъчно ясно.

Трудно ми беше да възприема наученото за Игуменката. Тя бе избълвала толкова глупости за приятелството си с Хектор, а и до провеждането на турнира разполагаше с повече власт от всеки зрящ в Лондон.

Беше ясно като бял ден, че тя е избила бандата от Дяволския акър, а ако Заешката устна бе права, то и кожата й бе белязана с татуировката на Парцалените кукли. Тя никога не я показваше, но не бе изключено някога, преди да оглави собствена секция, да е била една от тях. Хрумна ми, че е вероятно тъкмо тя да е първото безименно протеже на Вехтошаря, за която Джаксън бе споменал, а напускането й да е предизвикало непримиримата вражда помежду им.

Но, от друга страна, татуировката можеше бързо и евтино да се премахне във всяко специализирано студио. Нямаше никаква причина да я държи, ако не я искаше.

Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Китката е обгърната в червена коприна като от окови.

Какво бе посланието? Че алените копринени кърпички са знак от Вехтошаря?

Дали тази улика нямаше да доведе до собствената му гибел?

Притиснах пръсти към слепоочията си, мъчейки се да сглобя мозайката. Вехтошарят навярно бе поръчал смъртта на Хектор и Заешката устна с цел да предизвика турнира. По някакъв начин бе привлякъл Игуменката на своя страна, дотолкова, че тя бе склонна да убива заради него, да стане негова маша. Взаимната им омраза бе само за пред хората — димна завеса, маскираща действителния им съюз.

Този мотив щеше да има логика, ако самият Вехтошар искаше да стане Повелител. За целта трябваше да премахне от пътя си както Хектор, така и неговата наследница. Но защо тогава нито Вехтошарят, нито Игуменката възнамеряваха да се бият в Кръга от рози? Техните имена не се споменаваха в списъка от кандидати. Какъв бе смисълът да създават вакуум, ако нямаше да се възползват от него?

Именно тук теорията ми се разпадаше. Трябваше да говоря с Айви. Тя можеше да е единственият жив човек, притежаващ отговора, последното късче от пъзела. Съжалих, задето не я бях задържала онази сутрин на терасата на бара, когато призна, че познава Заешката устна. Сега тя бе заключена в неведома сграда, в края на охраняван тунел. Нямаше как да се добера неусетно до нея. Можех да нападна мястото с помощта на Рантените, но докато се справим със стражите и стигнем дотам, Игуменката щеше да узнае и да премести бегълците другаде. Или просто да ги убие.

Валеше като из ведро, а аз стоях вдървена на тротоара и чаках някое нелегално такси, увита в дългото палто на Уин. След няколко минути една черна кола спря със скърцане пред мен и отвътре изскочи Ник, заслонявайки очите си с ръка от дъжда.

— Пейдж!

Той задържа задната врата и аз, трепереща и прогизнала, се отпуснах на седалката.

— Разтревожихме се до смърт, когато Елайза каза, че си в Бърмъндзи. — Притиснах се в него, а той обгърна раменете ми с ръка. — Чие е това палто? Цял час обикаляме да те търсим. Къде беше?

— В Джейкъбс Айлънд.

— Защо? — сепна се той.

Нямаше как да му кажа. Зийк ми хвърли притеснен поглед от шофьорската седалка, преди да запали двигателя. Елайза седеше до него с увита в целофан картина в скута. Косата й бе навита на изящни букли, а устните — лъщящи от червило. Тя се пресегна между седалките и ме докосна по рамото.

— Трябва да прескочим до „Олд Спитълфийлдс“ — прошепна. — Джакс иска да наемем сергия там. Може ли разговорът да почака?

— Стига да не е твърде дълго.

— Няма да се бавим. Огнена Мария е разбрано момиче.

Зийк включи раздрънканото радио и го настрои на музикален канал. После подкара към централната кохорта, оставяйки зад гърба ни Джейкъбс Айлънд и секция II-6.

В този ден не можех да сторя нищо повече за Айви и останалите. Измъкването й от онова място, където и да се намираше то, се нуждаеше от внимателна подготовка. Опрях чело в прозореца, наблюдавайки прелитащите отвън улични лампи.

На един ъгъл бяха паркирани коли на нощни Жандарми. Зийк заключи вратите. Те, изглежда, разпитваха минувачите. Един бе насочил пистолет в лицето на незрящ мъж, докато придружителят му със сълзи на очи се мъчеше да отблъсне ръката му встрани. Обърнах се да погледна през задното стъкло. Видях как се размахаха палки и двамата мъже се търколиха на земята, прикрили главите си с ръце.

Зийк паркира и всички заедно влязохме в покрития пазар. „Олд Спитълфийлдс“ бе далеч по-светъл от Ковънт Гардън със своята конструкция от метал и стъкло. Повечето търговци бяха незрящи. Те продаваха евтини дрехи, обувки и украшения, както и някои по-луксозни дрънкулки за богатите.

Щандът, на който Огнена Мария пласираше своята нума, скрита в порцеланови фигурки и шишенца с подправки, се намираше в центъра на целия този лабиринт. Запроправяхме си път през навалицата, търсейки с поглед главатарката на местната секция. Зийк се спря пред малка сергия с изложени сувенири от свободния свят.

— Ще ви настигна след малко — каза на Ник и той кимна. Продължих с него и Елайза, чието лице бе добило изнурен вид под ярката светлина.

— Ти познаваш Огнена Мария, нали, Пейдж? — попита ме тя.

— Доста добре.

— Нали тъкмо тя искаше да я привлече в бандата си — подсмихна се Ник. — По лична карта адресът на нашата бродница е в I-5, тъй че формално тя е тукашна жителка. Тогава Мария и Джаксън едва не се хванаха за гушите.

Местата, продаващи забранени стоки, се познаваха лесно. Бяха разположени в най-тъмните ъгълчета, близо до изходите, а собствениците им шареха неспокойно с очи. Леко изостанах, едва забелязвайки шарената бъркотия около себе си.

Сивият пазар.

Тръснах глава и продължих напред. Докато настигна Елайза и Ник, те вече оживено обсъждаха картината с Огнена Мария.

— … изключителна работа с четката — казваше тя. — А цветовата палитра е подбрана умело и с размах. Трябва да си постигнала истинска симбиоза със своята муза, за да твориш така, Елайза. Не ти ли се отразява понякога на нервите?

Симбиоза. Напоследък често чувах тази дума.

— Случва се, ако духът е раздразнен, но се справям — отвърна Елайза.

— Възхитително. Мисля, че ще мога да намеря място за… — Тук тя ме забеляза и се обърна към мен. — А, Бледа броднице. Тъкмо се канех да предложа на I-4 една сергия на „Олд Спитълфийлдс“. Какво ще кажеш?

— Няма да съжаляваш — насилих се да се усмихна. — Дори аз самата бих продавала заедно с Елайза, ако нямаш нищо против да пуснеш една бегълка на своя територия.

— Напротив, за мен ще е чест. — Тя се ръкува с трима ни поред. — Оглеждайте се за Жандарми на връщане. Понякога минават оттук на път за участъка.

— Благодаря ти, Мария. — Ник нахлупи козирката на шапката си. — Лека нощ.

Той улови Елайза под ръка и двамата се упътиха към изхода, но аз останах.

— Мария — казах, след като я изчаках да скрие картината под тезгяха, — дали успя да научиш нещо за онези червени кърпички, оставени край телата на бандата на Хектор?

— Да, поразпитах наоколо. Определено са купени от тук — жената, която ги изработва, им поставя специален знак. Но продава толкова много, че няма как да помни всички купувачи за месеца. — Тя въздъхна. — Предполагам, че никога няма да узнаем кой е бил.

Озърнах се през рамо, после извадих кърпичката от ботуша си и й я подадох.

— Тази случайно да е една от тях?

Тя я огледа и прокара палец по малкото избродирано кръстче в единия ъгъл.

— Да. — Гласът й бе приглушен. — Откъде я взе, Бледа броднице?

— От две Парцалени кукли, които се опитаха да ме убият в I-4.

— Да те убият? — Аз кимнах, а Мария сви устни и ми подаде аленото парче плат обратно. — Най-добре я изгори. Никога не съм виждала Вехтошаря, но знам, че не е добре да имаш вземане-даване с него. Споменавала ли си нещо пред Неестественото събрание?

— Не. — Натъпках кърпичката обратно в ботуша си. — Аз… нямам особено доверие на Игуменката.

— Нито пък аз. — Тя се приведе към мен през сергията, въртейки сребърния пръстен върху палеца си. — Помниш ли, когато след търга искаше да говори с мен? Съгласих се и същата вечер се срещнахме на неутрално място в I-2. Тя искаше поне петима от моите зрящи, но не за нощни пеперудки. Каза, че ще ми плати щедро, ако й позволя да ползва техните способности през свободното им време.

Гърдите ми се свиха.

— И ти позволи ли й?

— Не. Това е против правилата на синдиката. Затварям си очите, ако подчинените ми заработват нещо настрана, но официално никога не съм го разрешавала. — Тя изправи гръб. — Някои от нас все още имат принципи.

— Виждам, че не си се включила в турнира. Не те ли влече да станеш Повелителка?

— Къде този кураж, скъпа. Дори съм учудена, че има цели двайсет и пет участници.

— Защо?

— Не казвам, че Хектор заслужаваше да бъде заклан в собствената си гостна, но той увреди организацията така, както никой досега не беше успявал. А и не завиждам на онзи, който ще поеме юздите, след като Сцион въведе Сензорния щит. Тогава всички секции ще се изпълнят с клошари, просяци и Жандарми. Кой би желал да е капитан на потъващ кораб?

— Значи имаме нужда от човек, който няма да го остави да потъне.

Тя се засмя.

— Като например? Посочи ми един главатар на секция, способен да извърши този подвиг.

— Не мога. — Събрах решимост и добавих: — Понякога ми се ще сама да се включа в турнира, но разбирам, че не можеш да участваш срещу собствения си бос.

Дори намеквайки й за това, поемах огромен риск. Знаех, че е свястна жена и не питае особена любов към Джаксън, но нищо не гарантираше, че няма да сподели чутото с него. И все пак исках да видя реакцията й. Да проверя как един от лидерите на синдиката ще погледне на идеята да се конкурирам в борбата за престола.

Огнена Мария не реагира по начина, по който очаквах, макар и да ме погледна странно.

— Всъщност лично аз не съм чувала да има такова правило — каза. — А съм начело на своята секция вече цяло десетилетие.

— Но на хората няма да им хареса.

— Ако трябва да съм честна, Бледа броднице, не смятам, че някой ще го е грижа. Най-близките помощници на някои босове са далеч по-кадърни от тях. Виж например Джак Хикатрифт и Лебедовия рицар. И двамата са умни, организирани и що-годе почтени зрящи, а с какво се занимават? Оправят кашите на своите мързеливи, продажни водачи, докопали се до позициите си посредством жестокост и коварство. Който и от тях да бе кандидатствал за Повелител, щях да го подкрепя с две ръце.

Повдигнах вежди.

— Смяташ ли, че и останалото Събрание е на същото мнение?

— О, не. Повечето биха те обявили за неблагодарна изменница, но само защото ги е страх от теб. — Тя постави ръка върху моята. — Ще бъде чудесно, ако тази година спечели някой малко по-компетентен.

— Да се надяваме — казах.

— Надеждата е на привършване в цитаделата напоследък. — Усмивката й изчезна и тя щракна с пръсти на помощницата си. — Хайде, побързай, момиче. Не ти плащам, за да красиш сергията.

Оставих ги и се върнах при колата, чиито фарове пронизваха леещия се дъжд. Елайза седеше отзад и аз се настаних до нея.

— Сега ще ни обясниш ли защо се забави толкова? — попита тя.

— Да поговорим някъде на спокойствие — обърна се Зийк. — Мария каза, че тук гъмжи от Жандарми. Какво ще кажете за Примроуз Хил^[1]?

Всички погледнахме към Ник. Очите му бяха обрамчени от тъмни сенки.

— Много ще се забавим, пътят дотам е половин час — поклати глава той. — Не може ли да го обсъдим в квартирата, Пейдж?

— Може би не е добра идея Джакс да научава. При това излязох без негово разрешение.

Докато колата напредваше по улиците, аз тънех в мрачни размишления. Ами ако Мария все пак ме издадеше на Джаксън? По-безопасно щеше да е, ако отседнех някъде другаде до турнира, но това само щеше да го вбеси допълнително. Не беше изключено дори да ме спре от участие.

Примроуз Хил се простираше между I-4 и II-4 — зелен остров с полегати склонове, засаден от Сцион с дъбови дървета и хиляди иглики в памет на Инквизитор Мейфийлд, който, освен да беси, гори и обезглавява предатели, обичал също и да градинарства. Сега обаче, с наближаването на ноември, от цветята нямаше и следа. Паркирахме колата на улицата и всички вкупом се изкачихме до върха на хълма, далеч от уличните лампи и любопитните уши. Над нас, през пролуките между листата, се виждаше само необятното черно небе.

Лордът също бе някъде навън, спотайващ се в мрака. Фокусирах се върху златната нишка и му изпратих образа на звездите. Той можеше да ме открие тази вечер, стига да знаеше къде да търси. Но преди това трябваше да съобщя новините си.

— Е, слушаме те — каза Ник, когато четиримата застанахме в кръг под едно голямо дърво.

— Игуменката е убила Хектор и бандата му — промълвих тихо. — А преди малко уби и Заешката устна.

Никой не проговори, те само ме гледаха втрещени. Разказах им накратко какво се бе случило след раздялата ни с Елайза — как бях намерила старата пощенска железница, бях видяла Агата да умира в непознатата сграда, а после едва бях стигнала до Заешката устна тъкмо навреме, за да чуя предсмъртните й слова.

— Татуировка… — повтори Елайза. — Дали е имала предвид знака на Парцалените кукли? Ръката на скелета?

— А какво друго според теб?

— Да, вярно. Всеки от тях я получава при постъпването си. Слагат им я ето тук — тя се потупа под дясното рамо. — А ако напуснат бандата, лично Вехтошарят я изгаря от кожата им. Нямат право да посещават студиа за татуировки.

— Тоест, щом я носи, значи още работи за него? — повдигна вежди Зийк. — За човека, когото постоянно повтаря, че мрази?

— Не виждам друго обяснение — отвърнах. — След като застреля Агата, Монахът й предложи литий. Тя каза, че нямала нужда от него, защото симбиозата й била силна. — Погледнах към Елайза. — Какво означава тази дума?

— Симбиоза? — смръщи чело тя. — Това е взаимоотношението между медиума и духа, който го е обладал. Колкото по-силна е, толкова по-добре работите заедно. Аз например рисувам лесно Рашел Рюйш, защото я познавам от години, но свикването с нови музи изисква време. При първите няколко обладавания обикновено ми прилошава, докато не настъпи симбиоза. Тогава постигаме един вид… разбирателство.

Лицето на Ник бе напрегнато.

— Игуменката е физически медиум. Дали е могла да използва дух, за да убие Хектор?

— Възможно е да е била обладана, когато го е сторила — рече след известно колебание Елайза. — Духът е способен да добави своите емоции към нейните, а също да я направи побърза. Но за да стигне до Хектор и да отреже главата му, тя е трябвало да мине през още седем души. Духът не увеличава физическата сила, а Игуменката няма вид на жена, която би се справила сама с осем закоравели бандити.

— Чакайте, чакайте — вдигна ръка Зийк. — Ако наистина тя го е ликвидирала, защо тогава не се включва в турнира?

— Същото се чудя и аз — отвърнах.

— Ти си открила Заешката устна. — Очите му бяха пълни със съчувствие. — Къде по-точно? И какво ти каза тя?

— Досетих се, че ще е в Джейкъбс Айлънд. Отне ми известно време да преодолея часовия, после местните авгури ме забавиха и… — Поех си дълбоко дъх. — Докато стигна до нея, вече беше късно. Беше намушкана смъртоносно. Последното, което спомена, беше, че ни продавали на сивия пазар.

— Какво е това?

— Нямам представа — признах. — Ако черният пазар е незаконен, то предполагам, че сивият е… полузаконен. Толериран от властите.

— Джаксън би трябвало да знае.

— И какво ще направи? Ще се оплаче на Игуменката от нея самата? Та тя е временна Повелителка. Ако надуши, че я е разкрил, най-много да убие и него.

Настана кратка тишина.

— Всичко ще се реши на турнира — каза Ник, загледан към цитаделата, чиито безбройни светлини се отразяваха в очите му. — Щом е успял да плени Лорда, Вехтошарят е наясно със съществуването на Рефаимите. Логично е да предположим, че този сив пазар има нещо общо със…

— Кого е пленил? — прекъсна го Зийк.

— Извинявай, да не говорим за наставника на Пейдж? — извиси гневно глас Елайза. — И кога точно смятахте да ни съобщите?

— Шшт — озърнах се през рамо, сигурна, че шестото ми чувство е потрепнало. — Той е в града от известно време. Опитах се да кажа на Джакс, когато видях съюзниците му на прага ни, но той не пожела да… — Аз млъкнах. — Чакайте. Някой идва.

Едва бях произнесла думите и сънорамата се приближи към нас, прокрадвайки се сред дърветата. Собственикът й се оказа кльощав мъж, бос и загърнат в парцаливи дрипи. Отстъпих крачка встрани, криейки лице зад косите си.

— Добър вечер, дами и господа, добър вечер. — Той сне шапка и се поклони. — Някоя монета за бедния крънкач?

Ръката на Ник бе в джоба на палтото, където държеше пистолета си.

— Не е ли малко далечко за просене тук?

— О, не, сър. — Белите зъби на непознатия лъснаха под светлината на фенерите ни. — Никъде не е твърде далеч за мен.

— А не трябва ли първо да си изкараш парите? — засмя се нервно Елайза, закривайки ме зад себе си. — Ще ти дам десетачка, ако си добър. Какво умееш да правиш?

— Аз съм просто един скромен равдомант^[2], милейди. Не правя предсказания, не давам обещания и не пея омайни песни. — Той измъкна сребърна монета иззад ухото си. — Но надушвам всяко съкровище, както куче надушва кокал. Опре ли до търсене на заровено имане, съм същински компас. Поразходете се с мен и сама ще се убедите.

— Не тръгвай с него — промълвих едва чуто.

— Той може да ни е подслушвал — отвърна тя, също шепнешком. — Трябва да се убедим. Имам малко бяла богородичка в чантата.

Цялата настръхнах. Той действително бе достатъчно близо, за да е чул разговора ни. Ник изглеждаше напрегнат, но не опита да спори. Равдомантът улови Елайза под мишница и я поведе надолу по хълма, като се шегуваше и разправяше историйки. Зийк забърза притеснено след тях. Вдигнах шалчето над устата си, чудейки се дали просто да не поема в обратна посока, но в крайна сметка също ги последвах от разстояние.

Наближавахме гъст храсталак и аз подвикнах на равдоманта с възможно най-английския си акцент:

— Няма да влизаме в шубраците, надявам се?

— Още мъничко остана, мадам, честна дума.

— Може да ни вкара в капан — просъсках на Ник.

— Съгласен съм. И на мен не ми харесва.

Но Зийк и Елайза вече се бяха изгубили от очите ни сред гъстата шума. Ник включи фенерчето си и ги последва, стискайки ръката ми. Сърцето ми биеше учестено. Нещо изпука под ботуша ми. Сух клон… или може би кост? Сред прилива на адреналин сякаш отново се озовах в Ничията земя, зъзнеща в розовата си туника и очакваща чудовището да се появи от мрака. Ноктите ми се впиха в неговата длан.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах, стараейки се да овладея дишането си.

Равдомантът ни водеше все по-навътре. По върховете на листата проблясваха капчици, обкръжени със скреж. Слой от прозрачен лед сковаваше клоните на дърветата и ги караше да проскърцват. Една паяжина, опъната край пътеката, се бе превърнала в сребърна дантела, а нейният създател висеше вкаменен на тънка нишка отстрани. Следите на вървящите отпред, върху които падаше лъчът на фенера, замръзваха пред очите ни. Дъхът ни излизаше под формата на бяла пара.

— Усещаш ли някакви духове? — промърмори Ник.

— Не.

Ускорихме крачка. Зийк бе коленичил край малко езерце от замръзнала вода, а Елайза стоеше до него. Заковах се на място. На около педя над земята се носеше синкава мъгла. Крънкачът продължаваше да ръкомаха оживено и да нарежда:

— … се намира тук от години, сър, и аз винаги съм знаел, че отдолу има съкровище. Та ако благоволите, просто вземете тази монета и опитайте да счупите леда.

— Прилича на идеален кръг. — Зийк прокара пръст по проблясващия му ръб. — Как ли се е образувал?

Не само приличаше, а беше идеален кръг.

— Виждали ли сте нещо подобно? — промълви Елайза в захлас. — Невероятно е…

Зийк взе монетата от равдоманта и удари с нея по гладката повърхност.

— Още два пъти, сър. — Равдомантът се озърна през рамо. — Още два пъти.

Шестото ми чувство зазвъня тревожно като камбана. Бях виждала това и преди, с Лорда. Гората. Студа. Отсъствието на духове. Когато ръката на Зийк се отпусна за втори път, етерът осезаемо потрепери. Споменът изведнъж ме заля като вълна. Той чукаше по врата, която не биваше да се отваря.

— Зийк, спри! — затичах се към тях. — Махнете се оттам!

Елайза се сепна.

— Спокойно, Пейдж. Това е просто лед.

— Това е студено петно — креснах. — Портал към Отвъдното.

Ник веднага се хвърли към нея и я дръпна встрани. Зийк изруга и също опита да се оттегли, но равдомантът го удари силно в челюстта, от което той залитна и падна. Монетата се изплъзна от пръстите му и се търколи към леда. Без колебание извадих един от ножовете си и го запратих в лицето на равдоманта, пропускайки целта на косъм. Той грабна монетата и я притисна с една ръка към гърдите си, докато с другата запълзя към студеното петно.

— Те идват — изломоти с безумен поглед. — Да ми дадат моето съкровище.

— Стой! — насочих револвера. — Не го прави! Няма да намериш никакво съкровище там.

— Ти си мъртва, кучко — каза той и стовари монетата върху леда. Този път ударът го пропука. Целият кръг експлодира на милиони късчета, заслепявайки ме с диамантен прах — и с писък, който отекна навред в II-4, Зумерът премина портала и влезе в Лондон.

* * *

С невероятна скорост съществото се хвърли върху нас. Първо се насочи към равдоманта, сключи челюсти около главата му и с едно дръпване я отхапа. Тялото се срина на земята, потръпвайки като от електрически ток. От него на тласъци бликаше тъмна кръв, разливайки се върху студеното петно.

После погледът му се устреми към мен. То генерираше своя собствена тъмнина — като облак от черни частици, но през тях за първи път успях да зърна по-добре гниещия гигант. Тялото му бе мускулесто и гротескно, с масивна глава и лъщяща, подпухнала кожа. Всичко у него бе прекалено дълго, сякаш разтегнато — ръцете, краката, вратът. Гръбнакът му изпъкваше като назъбено острие на нож. Очите бяха чисто бели, леко сияещи, като луни.

Въздухът се изпълни с бръмчене на мухи. Между лопатките ми се стече струйка пот. Това чудовище бе далеч по-едро от онова, което бях срещнала в колонията. В джоба на панталоните ми имаше торбичка сол. Без да правя резки движения, я извадих и му я показах, държейки връвчицата между пръстите си. Не знаех дали разбира жеста, но можеше да усети какво има вътре.

То протегна шия, издаде мокър прищракващ звук и разтърси глава толкова бързо, че тя се замъгли пред погледа ми. После заби дебели пръсти в земята, при което тя замръзна, и запълзя към нас.

Опитах да се фокусирам върху аурите на останалите трима. Долавях ги като лош сигнал върху радара си. Зумерът превръщаше етера в гъста съсирена маса, неспособна да поддържа духовна активност. Ник опита да призове свита, но духовете се дърпаха така панически, че бе принуден да се откаже.

Коленете ми бяха на път да омекнат, зрението ми изневеряваше. Ако не направех нещо, всички щяхме да изпаднем в духовен шок. Изчаках съществото да приближи още малко, после изсипах сол в шепата си и я запратих по него. Тя попадна върху кожата му с пращене и дим, като олио върху нажежен тиган.

То отвори уста, показвайки бездънно гърло, и издаде оглушителен звук — не просто писък, а хиляди изтерзани крясъци, вопли и стенания, слети в едно. Сякаш менгеме стисна мозъка ми, а кръвта във вените ми застина.

— Бягайте — викнах.

И ние се понесохме през дървета и храсти надолу по склона, към чакащата кола. Клоните ме шибаха през лицето и се вплитаха в косите ми, подметките ми се плъзгаха по заскрежената шума. Трескаво дръпнах златната нишка, примигвайки с очи, за да прогоня напиращия мрак. Лордът можеше да е единственият ни шанс за оцеляване. Земята ме теглеше надолу, вкопчваше се в глезените ми. Толкова си уморена. Но аз продължавах. Спри да си починеш. Пак продължавах. Дърветата вече оставаха зад гърба ни, когато Зийк се предаде. Тялото му се свлече, сякаш лишено от кости. Ник падна малко след него. Аз спрях, олюлявайки се, и го сграбчих за раменете. Помъчих се да го вдигна, но собствените ми нозе се подгъваха. Коленичих безсилно, обляна в пот. Аурата ми се свиваше в ужас пред съществото, лишаваше ме от връзка с етера. Скоро престанах да усещам Зийк, който се намираше най-далеч от мен — той просто примигна и изчезна от екрана ми.

Спри, аз се нуждая от нея! Спри, спри, убиваш ме, не мога да дишам, спри!

Сякаш някой от жизненоважните ми органи бе стиснат в неумолим юмрук. Очите ми се насълзиха от усилието да запазя съзнание. Духовният шок настъпваше. Краищата на пръстите ми побеляха, ноктите ми станаха противно синкави. Още поемах въздух, но се давех. Можех да виждам, но бях сляпа.

Не мога да се фокусирам, не мога да мисля, спри, спри!

Елайза бе най-напред от всички ни, на метър-два пред Ник. Тя се повдигна на лакти, ругаейки през зъби, но така и не събра сили да се изправи на крака. Не усещах сънорамата, нито аурата й. Полузашеметена, отворих отново торбичката със сол и я протегнах към Ник.

— Направи кръг — изхриптях.

Звукът изригна отново — писъци на прокълнати души от гнилата, бездънна паст. Ник грабна солта и скърцайки със зъби от усилие, придърпа Елайза към себе си. Зумерът се носеше насреща ни с оцъклените си, бледи очи, потапяйки всичко в мрак и ярост. Приближаваше твърде бързо. Ръцете на Ник се тресяха.

— Зийк! — провикнах се дрезгаво. — Зийк!

Съществото вече се навеждаше над проснатото му върху тревата тяло. Нямаше време за губене. Запратих духа си през поляната.

Сблъсъкът беше точно какъвто го помнех от Шеол I — сякаш докоснах нажежена до бяло главня. Дълбоко във вътрешността на сънорамата му дремеше гниеща мощ. С всички сили, които успях да събера, преминах първата защитна стена и се врязах в плутонната му област.

Болката беше неописуема.

Духът ми пропадна в нещо като тресавище. Бях обхваната от огнени езици, изгарящи ме отвътре навън. Това не беше сънорама.

Това беше кошмар.

Плутонната област на съществото тънеше в почти непрогледен мрак, но все пак успях да видя какво обкръжава духовната ми форма — гниеща маса от мъртва плът. От дъното се надигаха кървави мехури и се пукаха върху мазната й повърхност. Тинята се впи в глезените ми и започна да ме засмуква в себе си — все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не затънах до кръста. Тогава една костелива ръка ме улови за тила и започна да ме навежда надолу. Опитах с всички сили да й убягна, да изправя тяло, но беше твърде късно. Пластовете от разложение се сключиха над главата ми.

* * *

Нямаше въздух, нямаше мисъл, нямаше болка, нямаше съзнание.

Само тлен.

Разпад.

Вихър от едно безкрайно нищо, нищо, нищо.

И в цялата тази празнота последен блед намек за идея — че това е адът. Отсъствие на етер, на каквото и да било. От това се бояха зрящите. Не от смъртта, а от небитието. От пълното унищожение на духа и същността. Лицата се губеха. Тук го нямаше Ник, нямаше ги Лорда, Елайза, Джаксън, Лис… Всичко избледняваше и Пейдж потъваше, потъваше, потъваше…

* * *

Сребърната ми нишка се изопна като струна и изтръгна духовната ми форма от зловонната гнилоч. Пак се озовах сред кошмарния пейзаж, мъчех се да вдишам въздух, който не съществуваше, отблъсквах ръце, които ме сграбчваха. Гласове крещяха на езици, които не разбирах. Те не искаха да ме пуснат.

Щях да умра тук, пленена в сънорамата на Зумера. Дори нямаше да се удавя или задуша. Прекърших една костелива ръка на две и тогава, изпъвайки се почти до скъсване, нишката ме захвърли обратно през етера в собственото ми тяло.

Клепачите ми се повдигнаха.

Поех си дъх.

Кръгът от сол беше завършен. Ник захвърли празната торбичка и падна настрани като прострелян.

Етерът се къдреше и потрепваше, създавайки около нас бариера, подобна на тази, която ни удържаше в наказателната колония. Съществото се спря с олюляване пред нея, сякаш солта се бе превърнала в разтопена лава. То продължаваше да излъчва странната си, подобна на статично електричество чернота. Дали това не бе аура, увредена до неузнаваемост? Накрая нададе последен вледеняващ вой и тромаво се отдалечи, оставяйки мрачна диря в етера.

Четиримата лежахме проснати под омръзналите клони на дърветата.

— Зийк — рече задавено Ник, разтърсвайки го с една ръка. Аз нямах сили дори да извърна глава. Елайза се намираше най-близо до мен, с устни, синкави почти като моите, и замъглен от шока взор.

Тялото ми се разкъсваше от конвулсии. Пулсът ми бе слаб, сетивата — притъпени. Периодът на тишина и неподвижност продължи дълго, преди да бъде нарушен от нечии стъпки през изсъхналите листа. Над нас, точно отвъд очертанията на кръга, се извиси силует. Следващото, което чух, бе нисък женски глас:

— Сънеброднице. Добре ли си?

Последва дума, която не разбрах — дума на Глос. Някой друг също ме зовеше. Златната нишка оживя — най-силното дръпване, което бях усещала досега — и очите ми се отвориха.

— Ранена ли си? — Гласът принадлежеше на Плейона Суалоцин. — Кажи какво ти е, иначе няма как да ти помогна.

— Аура — промълвих, едва разбираемо дори за себе си. Но Плейона ме разбра. Извади шишенце с амарант и без да сваля ръкавицата си, капна една-единствена капка върху горната ми устна. Още щом вдишах сладостния аромат дълбоко в дробовете си, аурата ми започна да регенерира. Обърнах се настрани и повърнах. Пронизваща болка блъсна вътрешността на черепа ми и бавно, на тласъци, утихна.

Плейона се изправи. Отново беше облечена като сционска жителка, а дългите й черни къдри бяха преметнати върху едното рамо.

— Емитът се оттегли, но пак ще се върне. А Нашира е определила висока цена за главата ти.

— Тя няма ли да се покаже най-сетне? — попитах, неспособна да овладея треперенето си.

— Не иска да си цапа ръцете. — Плейона избърса ножа си в парче плат, върху което остана мазна, черна диря. — Хайде, ставай.

Зрението ми още бе замъглено, но с усилие стъпих на крака. Вбесявах се от това колко слаба изглеждам пред саркс-съществата, колко безполезни се оказват годините ми на обучение, щом се изправя пред тях. Всеки път ме караха да осъзная, че не съм истински боец, а просто обикновен чирак. Елайза се бе прислонила до дънера на едно дърво в края на поляната; запушила ушите си с длани. Упътих се към нея.

— Пейдж! — спря ме гласът на Ник. Паниката в него ме накара да се върна тичешком обратно. Той седеше, положил в скута си главата на Зийк.

— Какво има? — коленичих до него, примигвайки от поредния болезнен спазъм.

— Не знам. Не знам. — Ръцете му, обикновено толкова уверени и спокойни, целите се тресяха. — Какво да правим? Той е в безсъзнание. Пейдж, моля те… знаеш ли някакъв лек?

— Шшт. Не се тревожи. В колонията съм виждала много зрящи, пострадали от емитски нокти и зъби. Ще поискаме помощ от Рефаимите…

— Трябва да направим нещо, Пейдж. Веднага!

Гласът му пресекна и аз го стиснах за рамото, за да го успокоя.

— Плейона — извиках през поляната. — Ерай!

Ерай ме игнорира, но Плейона дойде и се приведе над Зийк, поставяйки едната си ръка на бузата му, а другата — върху челото.

— Ще се наложи да побързаш, сънеброднице — каза след секунда. — Да го отнесеш на по-безопасно място.

Лицето на Ник се сгърчи, а устните му тихо замълвиха утешителни слова.

Елайза се посъвзе от шока, но щом се озърна, погледът й попадна право върху Плейона и тя изпищя така, сякаш бе видяла собствената си смърт. Притичах до нея и сложих ръка върху устата й.

— Тихо! Убеди ли се сега, че не страдам от халюцинации заради флукса?

Тя закима усърдно.

В този момент отново долових присъствието на Лорда. Той си проправи път през гъстата растителност и се появи на ливадата с очи, светещи като фарове. С един поглед обгърна всичко — кръга от сол, падналия в несвяст човек.

— Няма повече Емити — каза. — Какво правиш тук, Пейдж?

— Просто си говорехме — отвърнах, давайки си сметка как нещо толкова нормално сега звучи глупаво и безразсъдно. Елайза преглътна мъчително отстрани.

— Разбирам. — Лордът приближи до нас. — Край студеното петно има обезглавен труп.

— Беше равдомант. — Гърдите ми още бяха стегнати, затруднявайки ме да говоря, дори да дишам. — Трябва да ни е проследил от пазара.

— Слуга на Саргас — обърна се Плейона към Лорда. — Вероятно са му платили да предотврати участието й в турнира.

— Надали — поклати той. — Те не са дотолкова запознати с делата на синдиката, а и ми се струва, че искат Пейдж жива. Сега първата ни задача е да запечатаме студеното петно и да се погрижим за ранения. Къде е най-близкото безопасно място, Пейдж?

Погледнах към Елайза.

— Някакви идеи?

— Имам една. — Тя избърса чело с разтрепераната си ръка. — Но някой трябва да докара колата.

— Ти ще я докараш, медиумке — направи й знак Плейона. — И побързай.

Страните на Елайза пребледняха.

— Ами ако наоколо има още от онези същества?

— Тогава бягай колкото ти държат краката и пробвай да не се предаваш така лесно на смъртта.

Клетата Мъченическа муза прежълтя окончателно. Дадох й револвера и остатъците от солта, а тя простена примирено и се изгуби сред дърветата.

Зад мен, сред кръга от сол, Ник галеше косите на Зийк и тихо му нареждаше нещо на шведски. Лордът, Плейона и Ерай стояха нащрек по краищата на поляната.

Всички чакахме.

* * *

Докато Елайза се върне, нервите на Ник вече бяха на път да му изневерят. Оставихме Рефаимите да охраняват студеното петно и подкарахме към I-4. Елайза спря колата в тясна павирана улица недалеч от Лестър Скуеър, смътно осветена от газени фенери. От двете страни имаше къщи с еркерни прозорци. Погледнах я въпросително.

— Какво търсим тук?

— Отиваме при Леон — отвърна запъхтяно тя, ровейки из джобовете си.

— При кого?

— Восъчния Леон. Фалшификатора. Познаваш го.

Бях чувала за него само бегло, както за повечето членове на синдиката. Знаех, че е приятел на Джаксън и специалист по изработката на всякакви документи, служещи за заблуда на властите — удостоверения за пътуване, актове за раждане, доказателства за сционски произход и други подобни. Именно той бе изработил свидетелствата за законно пребиваване на Зийк и Надин, в случай че някога ги спрат на улицата за проверка. Подобно на много незрящи, обслужващи синдиката, той имаше и друг бизнес, колкото за параван. Държеше магазинче, зад прашасалата витрина на което бяха изложени всевъзможни вехтории — свещи, кибритени кутийки, капачета за гасене на свещи, свещници от месинг и дори от сребро. Потъмнялата табела отгоре гласеше: СВЕЩИ И ВОСЪЧНИ ИЗДЕЛИЯ.

Елайза извади ключ и отвори вратата. Защо разполагаше с достъп до магазина на Восъчния Леон нямах никаква представа. Ник пренесе Зийк надолу по стълбите до миниатюрна гостна, където го постави върху дивана и подпря главата му с възглавница. Аз щракнах ключа на осветлението, но без резултат.

— Леон не е привърженик на електричеството — отбеляза Елайза, като взе кутия кибрит от една ниша и ми я подхвърли. — Сложи малко въглища в печката.

Подчиних се, като преди това свалих тежкото палто на Уин и го преметнах върху облегалката на един стол.

— Пейдж! — облещи очи Елайза.

— Не бой се, кръвта не е моя. На Заешката устна е.

Чакането бе тягостно. Ник отказваше да се отдели от Зийк, като на всеки няколко минути се мъчеше да му даде вода. Елайза запали всички свещи в къщата, а аз се качих до спалнята, за да взема одеяла. Тъкмо се връщах, натоварена с тях, когато Лордът влезе през вратата. Без да разменим и дума, слязохме заедно към гостната. Огънят вече се беше разгорял и придаваше на кожата на Зийк измамна топлина. Ник държеше китката му, измервайки пулса.

При вида на огромния непознат със светещи очи Елайза се притисна плахо до стената. Той от своя страна не й обърна никакво внимание.

— Къде е ухапването?

— Отляво — каза Ник и със стиснати устни повдигна залепналата от кръв риза на Зийк. Стомахът ми рядко се бунтуваше от подобни гледки, но сега се сви при вида на следите от зъби — те бяха дълбоки, с побелели ръбове и се простираха от горната част на гръдния кош чак до кръста.

— Ще се оправи — заключи Лордът, след като ги огледа внимателно. — Не е нужно лечение.

— Какво? — изграчи Ник. — Та той едва диша!

— Ако кръвообращението му не е нарушено, няма повод за тревога. Употребява ли алкохол или наркотични вещества?

— Не.

— В такъв случай има имунитет. — Лордът фиксира Ник с неподвижния си взор. — Състоянието му може да изглежда сериозно, доктор Нигорд, но тялото и сънорамата му ще се преборят с инвазията. Промийте раните с физиологичен разтвор и ги зашийте. Оставете го да се наспи. Това са единствените грижи, от които се нуждае.

Ник се отпусна със стон в близкото кресло и зарови лицето си в длани. Всички обърнахме очи към Зийк. Той още беше в безсъзнание, със сивкави бузи, а върховете на пръстите му приличаха на топнати в сажди, но не личеше да се влошава повече.

— Не е честно — промълви изтощено Ник. — Той трябваше да е в болница.

— Да, и всички знаем какво щяха да му предпишат там — намесих се аз. — Задушаване с азот.

— Пейдж! — сряза ме Елайза.

— Болницата с нищо няма да ускори възстановяването — каза Лордът. — А и никой сционски лекар не би схванал симптомите му. Просто го дръжте на топло и му давайте повече течности.

Настана продължителна тишина, нарушавана единствено от пропукването на огъня в печката.

— Дали да кажем на Надин? — обърнах се към останалите.

— В никакъв случай. Тя ще се побърка от тревога. — Елайза се изправи решително от стола. — Ще отида да ви донеса чисти дрехи. Можете да нощувате тук, Леон ще се върне чак утре. — Тя прочисти гърло и вирна брадичка към лицето на Лорда. — Ти… също ли ще останеш?

— Само за малко.

— Таванската стая е свободна, ако я искаш.

— Благодаря. Ще го обмисля.

Когато тя излезе, пространството сякаш стана още по-тясно. Отидох в кухнята, извадих празен буркан от дъното на един прашен шкаф и го напълних с вода и сол. Краката ми се подгъваха от изтощение. Нима едва тази сутрин бях заварила Чат да чете „Откровението на Рефаимите“? Струваше ми се, че са минали седмици оттогава.

Докато разбърквах разтвора, опитах да подредя мислите си. Зийк се беше отървал този път, но със закриването на наказателната колония в цитаделата неизбежно щяха да се появят още Емити. Колкото и да ме притесняваше това, сега по-важно бе да помогна на Ник. Намерих превързочен комплект в аптечката и се върнах обратно в гостната.

Той се бе преместил на табуретка до печката, без да изпуска ръката на Зийк от своята. Седнах до него на пода, опряла лакти върху коленете си. Топлината на огъня можеше да сгрее поне пръстите, ако не душата ми.

— Разказвал ли съм ти някога за сестра си? — попита дрезгаво Ник.

— Споменавал си я веднъж.

Знаех за Каролина Нигорд — зрящата, така и не получила шанс да овладее своята дарба.

— Постоянно си спомням как изглеждаше. Когато я открих в гората.

— Недей. — Докоснах го по бузата, извръщайки лицето му към себе си. — Зийк няма да умре. Лордът знае какво говори.

Не биваше да давам подобни обещания. Все пак не бях спасила нито Себ, нито Лис от участта им.

— Сцион няма да отнеме никого повече от мен — промълви той. — Всичко е по тяхна вина. Те са постъпили като безгръбначни. Предали са се, вместо да се опълчат на Рефаимите с всички сили. Отначало може да е било от страх, но сега се ползват от облагите на системата, която сами са създали. Ако станеш Повелителка, ще напусна службата при тях. Ще задигна всичко, което мога, и ще го използвам, за да ги унищожа.

— А ако не стана?

— Пак ще го направя. Омръзна ми Джаксън да пилее кървавите ми пари за своите пури. — Рядко бях виждала лицето му толкова хладно. — Влязох в бандата, защото исках да науча колкото се може повече за врага. Е, научих достатъчно. Видях достатъчно. Сега искам единствено да го сразя.

— Значи мислим еднакво. — Загледах се в играещите отблясъци на огъня. — Джакс ще се чуди къде сме.

— Елайза ще му каже, че сме останали да тренираме до късно в I-6. — Той с морна усмивка пое буркана със соления разтвор от ръката ми. — Иди да си починеш, sontos. Доста ти се събра днес.

Ник с уверени пръсти разпечата превързочния комплект. Аз излязох, но на прага нещо ме накара да се обърна. Клепачите на Зийк потрепнаха, той отвори очи и при вида на приятеля си каза тихо: „Ей“. Ник се наведе и го целуна — първо по челото, а после по устните. Аз се усмихнах. Сякаш невидима нишка се прекъсна в гърдите ми, кратко и окончателно. Притворих полека вратата след себе си.

Домът на Леон беше на три етажа, включително магазина и тавана. Сградата беше тясна, с малки, сбутани стаички. Вмъкнах се в банята и запалих угарката от свещ на мивката. Подът беше покрит с напукани плочки, а огледалото потвърждаваше, че бих изглеждала съвсем на място сред клошарите край Темза. Спечена кръв прилепваше дрехите към тялото ми, а кожата край устните ми бе сивкава на цвят.

Усещах се смръзнала до мозъка на костите и бих дала всичко за една гореща вана. Съблякох се и завъртях крана на душа. Тръбите изръмжаха и изплюха топловата вода. След като стоях няколко минути под нея и я оставих да отмие миризмата на Емита, се върнах пред огледалото и махнах контактните лещи. Лявата ми зеница беше разширена, закриваща почти целия ирис. Примигнах и поднесох свещта по-близо до окото си, но тя не реагира.

На етажа имаше стая с две еднакви легла, където открих чиста нощница, оставена от Елайза. Облякох я и вдишах нежния цветен аромат. Помещението обаче бе твърде студено. Една грейка щеше да ми помогне да се отърся от студа.

Сресах мократа си коса и излязох на площадката, мъчейки се да не обръщам внимание на тъпата болка в хълбока. Лордът тъкмо се качваше нагоре по стълбите и се спря, щом ме видя.

— Пейдж.

По ръцете ми полазиха мравки. Част от мен искаше да го доближи, но нещо ме възпираше.

— Лорде — казах достатъчно тихо, за да не ме чуят отдолу.

— Опитала си се да обсебиш Емита.

Повдигнах вежди.

— Да не си ровил отново в спомените ми?

— Този път нямам вина. — Той разглеждаше картината на стената, една от любимите творби на Елайза, рисувана от нея цяла година без помощта на духове. — Просто зениците ти са различно големи. Това е знак, че сребърната ти нишка е била разтърсена. Ако съществото бе успяло да те плени, щеше да погълне духа ти.

— А ако ти ме беше просветлил по въпроса — отвърнах, — сигурно нямаше да опитвам да вляза в сънорамата му.

— Съжалявам, нямаше как да го предвидя. — Той опря длани върху парапета. — Предполагам, че сте ходили на хълма да обсъждате нещо тайно?

Гласът ми бе прегракнал, но направих усилие и разказах историята отново. Той ме изслуша с непроницаемо изражение.

— „Сивият пазар“ — каза, щом свърших. — Никога не съм чувал този термин.

— Значи ставаме двама.

— Изглежда, действително всичко се върти около победата ти в турнира. — Очите му прогаряха сумрака. — Мъжът, който ви е подмамил при студеното петно, трябва да е имал нещо общо с това.

Зачудих се колко ли хора бяха замесени. Колко ли още убийства трябваше да станат, за да се прикрие онова, което крояха Игуменката и Вехтошарят.

— Емитите ще продължат ли да идват? — попитах.

— О, да. — Ръцете му стиснаха по-здраво парапета. — Сега, когато наказателната колония е изоставена, те вече не са привлечени от духовната активност там. Въпреки всичките си недостатъци тя служеше като маяк за тях. Сега ще бъдат изкушени от Лондон — този гъмжащ кошер от духове. Студените петна са портали към техните владения. Запечатването им е възможно, но трудно.

— Техните владения?

— Голяма част от Отвъдното вече е превзета от Емитите. Вероятно си забелязала, че мястото на хълма отблъскваше духовете — дори те се боят от тяхното присъствие.

Вероятно това бе причината за изчезването на духове от секцията на Мария, за което тя бе споменала още преди седмици.

— Не бива да им позволяваме да дойдат тук — казах.

Дълго време никой от двама ни не помръдна. Думите напираха да излязат от устата ми, но всеки път се отдръпваха обратно. Неговият вид бе все така неразгадаем — нищо не издаваше какво чувства, когато ме погледне. Ако изобщо бе способен на чувства.

Случилото се на хълма ме бе разтърсило телом и духом. Бях научила твърде много за един ден. Пристъпих към Лорда и положих глава върху рамото му. От него се излъчваше топлина, сякаш бе натъпкан с горещи въглени. Той отмести ръце и улови парапета от двете ми страни, почти докосвайки бедрата ми. От гърления звук, който издаде, през стомаха ми премина серия от тръпки.

Пръстите ми проследиха твърдите очертания на челюстта му, раковината на ухото му. Можех да чуя дишането му, ударите на сърцето му — за него те бяха просто ритъм; не отброяваха, подобно на моите, оставащите секунди до смъртта. Сънорамата ми отново започна да тлее, както навремето в Кметството.

Той ме караше да се чувствам по необичаен начин. Нямах представа как да назова усещането, знаех само, че то ме пропива до мозъка на костите като дълбок, забравен инстинкт. И че искам да го оставя да ме обземе изцяло.

— Мислих върху онова, което ми каза в мюзикхола — промълви той, склонявайки лице над моето. — Беше права. Това е начинът, по който ни потискат, карат ни да замълчим. Няма да им позволя да го сторят с мен, Пейдж, но не искам и да те лъжа. Нашите пътеки ще се пресичат само ако етерът пожелае. Това няма да се случва често. И никога не може да е завинаги.

Преплетох пръсти в неговите.

— Знам — отвърнах само.