Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (10)

9
Кървавият крал

Хектор лежеше по гръб в средата на стаята, с широко разкрачени нозе, положил лявата ръка върху корема си. Около врата му имаше локва от тъмна кръв и нищо чудно — главата му не се виждаше никъде. Разпознах го единствено по вечно мръсните дрехи и златния джобен часовник.

Върху полицата над камината гореше ред от червени свещи. Смътната им светлина караше кръвта да изглежда като петрол.

Общо осем тела се въргаляха на пода. Лукавия, както винаги, беше непосредствено до своя господар. Главата му си беше на мястото, с оцъклени очи и отворена уста.

Останалите лежаха по двойки, като съпрузи в легла. Всичките обърнати в една и съща посока, с глави към прозорците на западната стена.

Усетих бучене в ушите. Озърнах се през рамо и се вслушах в етера, но в сградата нямаше никой друг.

Прекрасната картина на Елайза също беше тук, облегната в един ъгъл. По платното се стичаха алени пръски.

Мирисът, който бях усетила по-рано, беше на урина и на кръв. Толкова много кръв.

Бягай. Мисълта сама се стрелна в ума ми. Но не, бях дошла за картината и трябваше да я взема. А също да огледам добре какво се е случило тук, преди новината за смъртта на Хектор да се разчуе и всичко да бъде разчистено.

Първо, телата. Съдейки по пръските, убийствата бяха извършени в същото това помещение. Бях виждала трупове и преди, някои дори в последен стадий на разлагане, но идентичните им позиции тук бяха гротескно театрални. Към всяко от телата водеше кървава диря, което означаваше, че са ги влачили като чували, за да ги нагласят. Представих си приведените фигури, повдигащи краката, изпъващи ръцете, нагласящи главите под желания ъгъл. Всяко от лицата бе положено върху лявата си страна. Всяка дясна ръка лежеше на пода, успоредно на торса. Всички мебели — кресла, маса за сеанси, закачалка за палта — бяха избутани покрай стените, за да се освободи достатъчно място.

Коленичих до най-близкото тяло, дишайки на пресекулки. В гърлото ми се надигна горчива жлъч. Това беше Зъбът. Струваше ми се невероятно, че само преди няколко дни същият този човек ме е тормозил, че устните му са били разтегнати в подигравателна гримаса, а очите са пламтели от злоба. Сега бузите му бяха насечени с нож, по-голямата част от носа му липсваше, а върху клепачите му бяха издълбани малки, клиновидни разрези.

Убийците трябваше да са били няколко. Вероятно са знаели, че Хектор никога не остава сам, а и не беше по силите на един човек да се справи с цялата банда. Огледах отново труповете. Хектор, Лукавия, Зурлата, Ловките пръсти, Тутманика, Зъбът, Кръглоглавия. В крайния десен ъгъл на композицията, до Зъба, се намираше Гробаря, все още стиснал тънките си устни. Смъртта почти не бе променила изражението му. Това обясняваше защо наоколо нямаше и помен от духове. След като сърцето на онзи, комуто принадлежат, спре да бие, невидимите им окови падат и те са свободни да си вървят.

Само един от членовете на бандата липсваше. Заешката устна. Или бе избягала, или изобщо не бе присъствала на клането.

Освен че си беше направил труда да подреди телата, убиецът бе оставил и своя визитка. Десните длани на жертвите бяха обърнати към тавана и във всяка от тях червенееше копринена кърпичка. Малко банди имаха подобни знаци — Шивачите оставяха шепа игли, Враните — черно перо, но този тук ми бе напълно непознат.

Предпазливо докоснах с опакото на ръката си кървавата буза на Зъба. Още беше топла. Ръчният му часовник му бе спрял на три и четвърт, докато този на камината показваше почти три и половина.

По гръбнака ми преминаха тръпки. Трябваше да се махна оттук. Да взема картината и да бягам.

Духовете на Влечугите щяха да се нуждаят от тренодия — сакралните думи, чието изричане щеше да ги освободи от физическия свят. Ако им откажех тази малка милост, те почти със сигурност щяха да се превърнат в полтъргайсти, но аз не знаех имената на повечето от тях. Застанах над обезглавеното тяло и допрях три пръста до челото си в знак на уважение.

— Хектор Гринслейт, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Никакъв отклик от етера. Обезпокоена се обърнах към Зъба.

— Роналд Крануел, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Пак нищо. Фокусирах се, напрягайки възприятието си, докато слепоочията не ме заболяха. Помислих, че може да се крият, но те не се появяваха. Новите духове почти винаги остават известно време край опразнените тела. Отстъпих назад, нагазвайки в локва кръв.

Етерът, досега безмълвен, започна да вибрира. Сякаш трептящ камертон докосна спокойна вода. Затичах се между двете редици от трупове по посока на картината, но вълната бързо ме настигна. Свещите изгаснаха, таванът се пропука и полтъргайстът вихрено нахлу през него.

Тласъкът ме запрати на пода и аз веднага осъзнах грешката си: медальонът беше в джоба ми вместо около врата. После дойде агонията, съпроводена от смразяващ вътрешностите писък. Стомахът ми се загърчи в спазми. Изгарящи халюцинации се заредиха пред погледа ми: панически крещяща жена, разкъсана и окървавена рокля, острие, скрито в изкуствени цветя. Мъчех се да избягам, дращех по дъските, докато ноктите ми се изпочупиха, но нещото се гърчеше в мен като змия, впиваше се в моята сънорама и всеки дъх, който се мъчех да си поема, бодеше като лед дробовете ми.

С мъка успях да се добера до джоба си, сграбчих медальона и го допрях до гърдите си. Вилнеещият в сънорамата ми дух се разтресе. Аз също се тресях, жилите на врата ми се изпъваха, но продължих да притискам талисмана към кожата си като сол към рана, изгаряща инфекцията, докато накрая полтъргайстът бе изхвърлен от съзнанието ми. Той изпрати последна ударна вълна в стаята и излетя през прозореца сред писък и порой от счупени стъкла. Останах да лежа на пода, омазана с кръвта на Влечугите.

Стори ми се, че минаха часове, преди да успея да си поема дъх. Дясната ми ръка, с която бях опитала да се защитя, вече започваше да изтръпва. Вдигнах се на колене и бавно отворих очи, изтърсвайки дребни стъкълца от косите и клепачите си.

Със стиснати зъби отидох до картината и я загърнах в палтото си. Този полтъргайст явно бе чакал в засада, за да се нахвърли просто за собствено удоволствие върху първия човек, дръзнал да доближи трупа на мъртвия му господар.

Оставих телата зад гърба си и поех обратно към тунела. Щом подадох глава през отвора, Гроувър ме улови за здравата ръка и ме изтегли навън.

— Готово ли е?

— Той е убит — заекнах едва. — Хектор, той е…

Гроувър пусна ръката ми и погледна своята собствена. Тя беше цялата изцапана в червено.

— Ти си го убила — изгледа ме потресено.

— Не. Така го заварих.

— Тогава защо имаш кръв по себе си? — Разводачът отстъпи назад. — Не искам да имам нищо общо с това. Джаксън може да си задържи парите. — После грабна окачения си на стената фенер и побягна с всички сили.

— Чакай! — викнах подире му. — Не е каквото изглежда!

Но Гроувър беше изчезнал. Обзе ме смразяващ ужас.

Той щеше да каже на някого. Вероятно на Игуменката. Мина ми през ум да пратя духа си след него, да го умъртвя, за да отнесе видяното в етера, но не можех просто така да убивам невинни. А и това нямаше да промени факта, че бях покрита с кръв, съвсем сама и на километри разстояние от Севън Дайълс.

Нямаше начин да стигна пеша до I-4 в този вид, а и се съмнявах, че някоя рикша ще ме вземе. Не носех телефон със себе си, тъй че вариантът да се обадя на Джаксън също отпадаше. Но само на пет минути оттук, в Бърдкейдж парк, имаше езеро. Ходенето дотам беше опасно, защото в близост се намираше резиденцията на Уийвър, но не намерех ли вода, бях изгубена.

Затичах се, притиснала лявата си ръка към гърдите и мракът скоро погълна бордея зад мен. На ъгъла на Какстън Стрийт пъхнах картината в един контейнер за смет. Беше прекалено тежка, за да я мъкна със себе си.

Бърдкейдж парк, едно от малкото останали зелени места в СциЛо, представляваше към двеста декара трева, дървета и виещи се цветни лехи. Сега, в края на септември, пътеките му бяха покрити с опадали листа. Щом стигнах езерото, нагазих до кръста и измих кръвта от косата и лицето си. Ръката ми изгаряше от такава болка, че ми идеше да я отсека от лакътя надолу. Трябваше да притисна устни с юмрук, за да задържа вика, напиращ в гърлото ми. Очите ми се наляха със сълзи.

В една от алеите имаше телефонна будка. Влязох вътре, извадих монета от джоба си и набрах номера на уличния телефон в I–4.

Никакъв отговор. Куриерът не стоеше на поста си.

Инстинктите ми бавно изплуваха някъде от мъглата, обхванала мозъка ми. В ушите ми се чуваха пукот и цвъртене. Да не би някъде да имаше пожар? Все едно, сега важното бе да се скрия, да отнеса болката си някъде, където никой не може да ме види. Дърветата край езерото хвърляха достатъчно гъсти сенки. Нагазих сред гъсталака и се свих върху купчина влажна шума.

Времето се забавяше все повече и повече. Единственото, което остана накрая, бе плиткото ми дишане, звуците от пожара и болката, пулсираща в ръката ми. Не можех да движа пръстите си. До изгрев-слънце през парка положително щеше да мине патрул от Жандарми, но нямаше какво да сторя по въпроса. Тялото ми отказваше. Безжалостен смях изпълни слуха ми и после припаднах.

* * *

Зад клепачите ми напираше болка и аз полека ги отворих. Мирисът на тютюн и розово масло ми каза къде се намирам.

Някой ме беше подпрял върху възглавници на дивана на Джаксън, бе сменил окървавените ми дрехи с нощница и ме бе покрил до гърдите с плюшена завивка. Опитах да се обърна, но всичките ми крайници бяха като вкочанени. Треперех от глава до пети и дори челюстта ми бе схваната. Когато опитах да погледна встрани, мускулите на врата ми се сгърчиха в спазъм.

После спомените от изминалата нощ ме заляха и стомахът ми се сви от тревога. Мъчейки се да движа само очите си, погледнах надолу. Раната на ръката ми бе покрита с нещо, приличащо на зелена слуз.

 

Скърцане откъм стълбището оповести появата на Джаксън. Той бе пъхнал пурата дълбоко в единия ъгъл на устата си, а останалите, с изключение на Даница и Ник, го следваха по петите.

— Пейдж? — Елайза коленичи до мен и постави длан върху челото ми. — Джакс, тя е толкова студена!

— Не ме учудва. — Джаксън изпусна облак синкав дим. — Трябва да призная, че очаквах леки произшествия, но не и да те открия в безсъзнание в Бърдкейдж парк, скъпа.

— Ти си ме открил? — Челюстта ме болеше при всяка дума.

— Да кажем, че те прибрах. Доктор Нигорд ми прати образ на местоположението ти. Поне веднъж да има някаква полза от неговите видения.

— Къде е той?

— На проклетата си сционска работа, къде другаде. Щом научих, веднага се метнах в едно нелегално такси само за да намеря безценната си бродница свита в храстите, цялата покрита с кръв. — Той се приведе над мен с кърпа и купа вода, избутвайки Елайза встрани. — Я да видим какви са пораженията.

След като отми мехлема и раната се показа отдолу, едва не ми призля. Това бяха дълбоки резки, оформящи разкривена буква „М“, заобиколени от оток, почернели капиляри и с тъмна язва на мястото, където централните линии се пресичаха. Джаксън я огледа внимателно. Колобомите на очите му се разшириха, усилвайки духовното му зрение.

— Работа на Лондонското чудовище — докосна белезите той. — Много характерно призрачно острие.

По челото ми изби пот, а сухожилията на врата ми се напрегнаха от усилието да не изпищя. Допирът му беше като течен азот, капнал върху раната; почти очаквах да го видя как се изпарява. Елайза се осмели да погледне по-отблизо.

— Нима там вътре има острие?

— О, това е много по-зловещо оръжие. Вярвам, всички сте запознати с концепцията за фантомния крайник? — Никой не отговори. — Това е усещането за нещо съществуващо там, където всъщност го няма. Хората изпитват сърбеж в ампутирана ръка или болка в изваден зъб. Призрачното острие е чисто духовен феномен, но същността му е сходна — полтъргайстите могат да предизвикват у други собствените си фантомни усещания, най-често такива, в каквито са се специализирали, докато са били живи. Това е особено неприятен вид апорт, както наричаме етерната енергия, позволяваща на дух, проникнал от Отвъдното, да въздейства на физическия свят. Един удушвач например може пак да сключи ръце около гърлото на жертвата си. Нещо като свръхестествена изява на фантомния крайник.

— Значи да разбираме, че тя има невидим нож в ръката си, така ли? — обобщи Зийк, докосвайки ме по рамото.

— Правилно. — Джаксън хвърли кърпата в купата с вода. — Хектор ли насъска това изчадие по теб?

— Не — казах. — Той е мъртъв.

Думата увисна във въздуха.

— Какво? — пристъпи напред Надин. — Хеймаркет Хектор?

— Мъртъв? — повтори Джаксън. — Хектор Гринслейт. Хектор от Хеймаркет. Повелителят на сционската цитадела Лондон. Същият този Хектор?

— Да.

— Починал. — Думите излизаха от устата му бавно, сякаш всяка сричка бе злато, чието тегло претегляше. — Умрял. Измъкнал се от тленната си обвивка. Безжизнен. Със завинаги прерязана сребърна нишка. Вече несъществуващ. Правилно ли съм разбрал, Пейдж?

— Да.

— Ти докосна ли ножа, който ти дадох? Някой друг докосна ли го? — Ноздрите му потрепваха. — Ами неговият дух?

— Не. И духът му не беше там.

— Жалко. С радост бих го пленил. — Той нададе кратък, жесток смях. — Е, как е намерило края си това слузесто нищожество? Напило се е до безсъзнание и е паднало в камината, предполагам?

— Не — казах. — Беше обезглавен.

Елайза вдигна ръка към устата си.

— Пейдж — промълви с треперещ от уплаха глас. — Нали не си стигнала дотам да убиеш Повелителя?

— Не — вторачих се в нея. — Вече бяха мъртви, когато пристигнах. Всичките.

— Цялата банда е била избита?

— Без Заешката устна. Но останалите — да.

— Това обяснява обилното количество кръв по дрехите ти. — Джаксън потри брадичка с палеца си. — Духа си ли използва?

— Джакс, слушаш ли ме изобщо? Те вече бяха мъртви.

— Удобно обяснение — подхвърли Надин. — От човек, който едва вчера казваше, че Хектор заслужава да бъде убит от хората, които ръководи.

— Не ставай смешна. Да не мислиш, че наистина бих…

— А чия е кръвта тогава?

— Тяхна — сопнах се. — Но полтъргайстът…

— Наистина се надявам, че не ти си отговорна за случая, Пейдж — намеси се Джаксън. — Да убиеш Повелителя е тежко престъпление.

— Не съм го убила — повторих за сетен път. — Не бих убила никого по този начин. Дори и Хектор.

Тишина. Джаксън почисти невидима прашинка от ръкавела на ризата си.

— Разбира се. — Той дръпна продължително от пурата си със странно отсъстващ взор. — Впрочем какво стана с картината?

— Хвърлих я в една кофа на Какстън Стрийт.

— Някой видя ли те да напускаш Дяволския акър?

— Никой освен Гроувър. Проверих етера.

— А, да. Разводачът. Зийк, Елайза, отидете на мястото и се уверете, че не са останали следи от присъствието на Пейдж. Крийте си лицата. Ако ви хванат, кажете, че е трябвало да отнесете някакво съобщение на Хектор. После вземете картината от Какстън Стрийт и я унищожете. Надин, искам да прекараш остатъка от нощта в Сохо. Дай ухо на клюките. Онзи нещастен разводач без съмнение вече тръби наляво и надясно, че Повелителят е мъртъв, но ние трябва да потулим всяко споменаване на Пейдж. Преди всичко свидетелят е незрящ, а ще намерим и други начини да го дискредитираме.

Тримата се упътиха към вратата.

— Чакайте — вдигна ръка Джаксън. — Предполагам, че е близко до ума за всички ви, но ако някой от вас се изтърве, че сме знаели за смъртта на Хектор преди официалното й оповестяване, ще си навлечем сериозни подозрения. Ще ни привикат пред Неестественото събрание и веднага ще направят връзка със злощастния инцидент с картината. Една непремерена дума може да ни изяде главите. — Той ни изгледа един подир друг. — Не се хвалете със станалото. Не се шегувайте, не говорете, дори не шепнете за него. Закълнете се в етера, безценни мои.

Това не беше молба. Всеки от нас поред изрече „Кълна се“. Щом приключихме, Джаксън се изправи.

— А сега вие тримата вървете. И се връщайте по-скоро.

Те се подчиниха, като на излизане ми хвърлиха различни погледи. Този на Зийк бе тревожен, на Елайза угрижен, а на Надин — недоверчив.

Щом вратата долу се захлопна, Джаксън дойде, седна до мен и поглади влажната ми коса.

— Ще разбера, ако си се чувствала неудобно да кажеш истината пред тях. Но кажи я сега пред мен. Ти ли ги уби?

— Не — поклатих глава.

— Но си искала да ги убиеш.

— Има голяма разлика между това да желаеш смъртта на някого и действително да му я причиниш, Джакс.

— Вероятно си права. И си сигурна, че Заешката устна не е била там?

— Поне не я видях.

— Щастлива развръзка за нея. Но не и за нас, ако реши да предяви претенции за короната. — Очите му блестяха трескаво, а на скулите му бяха избили две червени петна. Впрочем и за това си има лек. Отсъствието й е уличаващо. Само да се пусне слух, че тя е извършила деянието, и силата на подозрението ще я накара да бяга, за да спаси кожата си. А ти, скъпа моя, ще бъдеш извън опасност.

Облакътих се на дивана.

— Наистина ли смяташ, че е възможно да е Заешката устна?

— Не, не. Тя му беше предана, бедната глупачка. — Джаксън смръщи замислено вежди. — Всички ли бяха обезглавени?

— Членовете на бандата — не. Те изглеждаха по-скоро изкормени. И всеки имаше в ръката си по една червена кърпичка.

— Интересно. — Ъгълчето на устата му потрепна. — Това убийство съдържа послание, Пейдж, и то не се свежда само до алюзията, че през последните осем години Хектор подскача наоколо като заклано пиле.

— Може би е подигравка? — предположих. — Че напоследък много си виреше носа? Държеше се като крал?

— Наистина. Кървавият крал. — Той седна отново и се плесна по коляното. — Хектор трябваше да умре, няма спор по въпроса. Почти десетилетие треперихме в сянката му, гледайки как превръща синдиката в разпасана шайка от мързеливи мошеници и дребни престъпници. Е, вече край. О, помня времето, когато Джед Бикфорд беше Повелител, а аз — още никому неизвестен клошар. Старият Джед бе същински негодник, способен да продаде и собствената си баба, но поне никой не можеше да го обвини в бездействие.

— Какво стана с него?

— Намериха го в Темза с нож в гърба. Протежето му беше мъртва още преди разсъмване на следващия ден.

— Чудесно. Смяташ ли, че Хектор ги е убил?

— Малко вероятно, макар че остриетата бяха неговата специалност. Той не беше достатъчно умен, за да извърши нещо подобно и да прикрие следите. Но все пак успя да спечели последвалото боричкане за власт. А сега — усмивката му се разшири, — сега, ако Заешката устна наистина избяга, някой трябва да е достатъчно умен, за да заеме мястото.

Едва сега осъзнах пълния смисъл на думите му.

Нов Повелител. Трябваше да имаме нов Повелител.

— Това е нашият шанс — казах. — Ако друг оглави синдиката, може и да успеем да променим нещата, Джакс.

— Не е изключено. Никак не е изключено. — В последвалата тишина Джаксън се пресегна към гардероба и извади оттам тънка патерица. — Раната ще те отслаби, а през следващите часове мускулите ти ще бъдат като вдървени. — Той положи патерицата в ръцете ми. — Известно време няма да припкаш наоколо, агънце мое.

Очевидно бе настъпил моментът да се оттегля. Доколкото ми позволяваха силите, излязох с гордо вирната глава. Но отваряйки вратата на стаята си, се заковах на място.

Зад мен се носеше гръмкият смях на Джаксън Хол.