Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (16)

14
Арктур

Той се събуди на следващия ден следобед, за да открие, че вече не е прикован за тръба в подземна килия. Че вече не е пленник на Парцалените кукли, които да го морят с глад и да го пребиват, когато им скимне. Вместо това лежеше на пружинен матрак, малко къс за неговите размери, с глава, подпряна върху вехта възглавница, и ваза с изкуствени цветя върху нощното шкафче.

— Точно като в добрите стари времена — казах.

Той огледа стаята — напуканата мазилка, петната от мухъл в ъглите.

— С изключение на обстановката.

Гласът му беше точно какъвто го помнех, бавен и плътен, излизащ от самите недра на гърдите му. Глас, който не само се чуваше, но и се усещаше.

— Намираш се в квартира в секция I-4 — драснах клечка кибрит. — Не е точно Магдалена, но поне е по-топло, отколкото на улицата.

— Действително. И не може да се сравнява с онези мрачни тунели под Камдън.

Докато палех високата свещ на масата, Лордът се повдигна върху леглото и разкърши рамене. По време на дългия сън белезите по лицето му бяха почти изчезнали.

— Колко е часът? — попита.

— Четири следобед. Добре си поспа.

— Все пак се събудих, колкото да прочета бележката ти. Изключително назидателна. Мога ли да знам къде беше?

— В Севън Дайълс.

— Разбирам. — Пауза. — Значи все пак се върна на работа при Джаксън?

— Нямах друг избор.

Погледите ни се срещнаха мълчаливо. Много неща се бяха случили през седмиците от бягството ми насам. Сега за пръв път се срещахме на неутрална територия.

С времето бях свикнала с външността му, но сега се помъчих отново да я възприема като за първи път. Ириси като пламък зад опушено стъкло, зеници толкова черни, че светлината потъваше в тях. Изсечени, но все пак меки черти — извивката на устните, очертанията на брадичката и челюстта. Кафява невчесана коса, която покриваше врата и се спускаше над челото, странно човешка. Той не се бе променил изобщо, като изключим леката загуба на сияние.

— Ето че отново ни грози опасност — казах.

— Действително. Възнамерявах да съм първият, който ще те предупреди, но Великият инквизитор вече го е сторил достатъчно ясно. — Погледът му обходи лицето ми. — Лондон ти се отразява добре.

— Редовното хранене върши чудеса. — Прочистих гърлото си. — Едно питие? Не мога да ти предложа вино, но затова пък има превъзходна чешмяна вода.

— И тя ще е добре дошла. Похитителите не ме пояха така щедро, както би ми се искало.

— Дадох дрехите ти на почистване. Сега са в банята.

— Благодаря.

Съсредоточих се да пълня чашите с вода от крана. Имайки предвид колко пуритански се обличаха Рефаимите в колонията, с техните ръкавици и високи яки, Лордът явно не се впечатляваше твърде от голотата си. Когато се върна в простите, черни дрехи на незрящ търговец, седна на канапето срещу мен така, че масата остана помежду ни. Липсваше ми само затворническата туника, за да се почувствам отново като в Магдалена. Ризата му бе разкопчана, откривайки ямката на шията.

— Признавам, че останах впечатлен, задето ме откри в катакомбите — каза той. — Не мислех, че някой ще успее да стигне до мен.

— Златната нишка помогна. — Аз кимнах към свещта. — Теребел иска да знае къде си. Можеш да направиш сеанс оттук.

— Първо искам да разменя няколко думи с теб. След като Рантените разберат, че си ме освободила, ще е трудно да останем насаме, без да будим подозрение.

— От тяхна страна?

— Не мисли, че маскеният бал свършва дотук, Пейдж. Просто един танц се сменя с друг. Не само Саргас се боят от продължителен контакт между Рефаими и хора.

— Теребел и Ерай знаеха за златната нишка.

— Знаят също и че ти си инициаторът на въстанието. И са дочули слух, че между нас има нещо. — Погледът му се задържа върху моя. — Просто слух, нищо повече.

Сърцето ми прескочи.

— Разбирам — казах.

Подадох му чашата. Дори и тук, далеч от наказателната колония, този прост жест ми се стори като нарушаване на някакво табу.

— Благодаря — кимна той, а аз се настаних на стола срещу него.

— Саргас продължават ли да те търсят?

— О, предполагам, че Ситула Месартим не е спирала нито за миг. Все пак аз съм изменник на плътта. Ренегат. — Тонът му беше безразличен, както обикновено. — Всички Рефаими са узнали за моето предателство.

— И какви ще са последствията за теб?

— Да ми бъде отказан достъп до Отвъдното до края на вечността. Да престана да бъда Рефаим. Един изменник на кръвта предава само управляващата фамилия, докато изменникът на плътта предава всички Рефаими. За да заслужа подобна участ, аз съм извършил едно от най-тежките престъпления. Близост с човешко същество.

— С мен. Макар да си знаел какво те очаква.

— Да.

Той изрече съдбовната дума така небрежно, сякаш коментираше времето навън.

— Впрочем Нашира притиска Великия инквизитор да съсредоточи всичките си ресурси за залавяне на бегълците. Вече е успяла да вкара двама от оцелелите в килиите за разпит.

— Откъде знаеш?

— Алсафи е на наша страна. Все още е при Нашира, но ни снабдява с информация. Не знам имената на заловените, но ще се опитам да ги науча. — През лицето му премина сянка. — Майкъл в безопасност ли е?

Той бе взел Майкъл под крилото си още дълго преди да се запознае с мен.

— Разделихме се при Тауър — отвърнах. — Там Гвардията за извънредни ситуации застреля повечето от хората, качили се на влака.

Кокалчетата му изпънаха кожата на ръкавиците.

— Колко се спасиха?

— От дванайсет бегълци знам за още четирима освен мен.

— Значи общо пет. — От гърлото му се изтръгна глух смях. — За в бъдеще ще е по-добре да зарежа бунтарския бизнес.

— Идеята беше моя, не твоя. — Замлъкнах, изучавайки чертите му. Почти бях забравила начина, по който ме гледаше. Сякаш можеше да надникне право в сърцето на сънорамата ми. — Имам да те питам за толкова много неща.

— Разполагаме с достатъчно време.

— Не мога да остана повече от няколко часа. Джаксън ще се прибере от срещата си към полунощ и ако пак ме няма, ще почне да задава въпроси.

— Тогава нека първо аз ти задам един — рече рязко той. — Защо избяга от един хомот, за да наденеш друг?

— Не съм надявала никакъв хомот — тръснах глава. — Стоя при Джаксън доброволно.

— Този човек те заплаши с убийство, ако не се върнеш. На ливадата те чух да му казваш, че работата при него е най-обикновено робство. Какво тогава те задържа там?

— Това, че аз не съм бос на I-4. Аз съм просто бродницата на Джаксън Хол и без него съм кръгла нула. Нуждая се от статуса си така, както ти се нуждаеш от аура. — Изплювах ядно всяка дума. — Не мога да го напусна. Просто така стоят нещата.

— Не знаех, че питаеш такъв респект към статуквото.

— Огледай се наоколо. Лицето ми е по всички екрани в цитаделата. Нуждая се от закрила.

— Да разбирам ли, че щом нуждата те е подтикнала към тази стъпка, вече обмисляш начини да върнеш независимостта си?

— Да, бих могла да ограбя Банката на сционска Англия и да стана най-богатата жена в Лондон, но нямам достатъчно оръжия и войници за целта. Революцията е малко по-трудна от предателството. — Той не отвърна нищо и аз продължих: — Да си призная, имам една идея. Повелителят беше убит. Ако успея да спечеля турнира, мога да заема неговото място.

— Смутно време е избрал да умре. — Лордът повдигна чашата до устните си. — И ти нямаш представа кой е убиецът му?

— Само смътна. Предполагам, че онзи, който те е пленил, вероятно има нещо общо. Ти не дочу ли нещо, докато беше в катакомбите?

— Нищо полезно, но знам, че Нашира има определен интерес да разтури синдиката. Как е загинал Повелителят?

— Обезглавен в собствената си гостна. Цялата му банда лежеше също изклана, с обезобразени лица. Не е било разбойническо нападение — добавих убедено, — защото всички ценности бяха непокътнати. Включително и масивният златен часовник на Хектор.

— Значи са искали да оставят послание. — Лордът по стар навик забарабани с пръсти по масата. — Обезглавяването е любимият начин за екзекуция на династията Саргас в материалния свят. Тя символизира отделяне от сънорамата. Напълно възможно е да го е сторил Рефаим. Или пък човек, служещ на Саргас.

— Сам човек няма как да повали осем души — отбелязах.

— Но един Рефаим би могъл. — Досега не ми бе хрумвала тази идея. Действително за някой с размерите и силата на Лорда щеше да е детска игра да убие осмина пияни зрящи. — Изглежда, си доста добре запозната с местопрестъплението.

— Аз открих телата. Джаксън ме беше изпратил да умилостивя Хектор. Той се канеше да извади на показ някои наши машинации.

— А не ти ли е минавало през ум тогава — разпери ръце Лордът, — че зад всичко може да стои Джаксън?

— Той беше в Севън Дайълс през цялото време. Не е изключено да има косвена връзка, но това може да се каже за всеки. — Потърках с пръсти слепоочията си. — Основната заподозряна си оставам аз. И трябва да изчистя името си, ако искам някога да спечеля доверието на зрящите.

— Разбирам.

Очите му сияеха загадъчно. Чудех се доколко ли ми вярва след всичко, което се бе случило. Ръцете му все още бяха в окаяно състояние, почернели и сякаш гангренясали от лактите надолу.

— Какво ти трябва за тях? — кимнах. — Кръв и сол? — Нямаше да му дам пак от своята кръв, но Ник можеше да набави някоя банка от болницата.

— Солта би трябвало да стигне. Полупоривът е само повърхностен.

В ъгъла имаше малък шкаф с дреболии, останали от предишни наематели. Открих вътре солница, изпразних съдържанието й в стъклена чаша с вода и му я подадох.

— Благодаря. — Лордът повдигна тежко едната си ръка и я постави в скута си.

— Остана ли ти още амарант?

— Не. Освен ако не се намери при Рантените, ще трябва да си набавим от Отвъдното. А и той не помага при полупорив. Лекува само духовни рани.

— Задължена съм ти за онзи флакон в раницата си. Дойде ми от полза.

— Не ме учудва. Ти, изглежда, привличаш раните, както цветето привлича пчели.

— Така е в престъпния свят. — Неволно докоснах белега на бузата си. — А ектоплазмата ми помогна да открия златната нишка.

— Да — отвърна той, натривайки съсредоточено кожата си със соления разтвор. — Тя подсилва шестото чувство. А специално моята ти е позволила да видиш връзката помежду ни. — Петната на некрозата се стопяваха пред очите ми. Беше почти обезпокоително колко бързо се лекуваха тези същества.

— Останалите бегълци написаха нещо като наръчник за борба с Рефаимите и Емитите — казах. — Ще се опитам да го продам на Гръб Стрийт.

— Идеята не е лоша. — Той остави чашата на масата. — В цитаделата скоро ще се появят още рефаимски ловци и твоите хора трябва да знаят как да се пазят. Кажи ми какви техники за убиване на Рефаими са описани вътре?

— Да се ползва поленов прашец от червена анемония и да се хвърля в очите.

— Притежанието дори на семена от червена анемония е незаконно в която и да било сционска цитадела. Мислех, че тези цветя растат само в оранжериите на Шеол I. — Той натри още сол върху китката си. — Но очевидно ги отглеждат тайно и тук, в Лондон.

— Значи ще трябва да открием къде. Междувременно ти донесох ето това — поставих върху нощното шкафче бутилка бренди. — От съкровените запаси на Джаксън Хол.

— Много мило. — Той замълча за кратко. — Щом се почувствам по-добре, ще се върна пак в трафопоста.

— Дори не си го помисляй.

— А къде ще живея тогава?

— Тук — отвърнах без секунда колебание.

Лордът ме погледна преценяващо. Понякога се чудех дали Рефаимите, чиито собствени изражения толкова рядко се променяха, изпитват затруднение да разчитат човешките емоции.

Почукване на вратата ме върна към действителността. Лордът се озърна, после ми кимна мълчаливо и отиде да се скрие в банята. Нямаше гаранция, че не са ме проследили дотук. Натиснах бравата и полека отворих.

— Ник?

Той беше в сционската си униформа, блед и треперещ, а челото му бе оросено със ситни капки пот.

— Jag künde inte stanna^[1] — промълви безсилно. — Jag kan inte gora det har…^[2]

— Какво има? — улових го под ръка и го поведох към канапето. — Какво се е случило?

— СциСОНИ. — Дъхът излизаше на пресекулки измежду устните му. — Не мога да работя нито ден повече за тях, Пейдж. Просто не мога.

Той постепенно притихна. Седнах до него и поставих нежно ръка върху рамото му.

— Те бяха хванали една от бегълките от колонията. Ела Парсънс. Събраха целия екип да гледа, когато я вкараха в операционната.

Кожата ми настръхна.

— Да гледа какво, Ник? Да гледа какво?

— Как тестват върху нея Флуксион 18.

— Мислех, че формулата му още в е процес на разработка. — Това бе едно от последните късчета информация, които бях дочула от баща си.

— Вероятно са избързали, за да въоръжат Жандармите за Ноемврийския празник. — Той притисна с длани слепоочията си. — Никога не съм виждал нещо подобно. Тя повръщаше кръв, скубеше си косите, гризеше си пръстите. Двамата от старшите сътрудници започнаха да й задават въпроси. За теб. За бунта в Шеол I.

Представих си стерилната зала, кръга от бели престилки край количката на колелца. Обзе ме гняв — не червен и бушуващ, а студен като натрошено стъкло.

— Ник — попитах, — Ела позна ли те?

Той обори глава.

— Протегна ръка към мен, преди да изгуби съзнание. Питаха ме дали я познавам. Отговорих им, че никога по-рано не съм я виждал. После ни изпратиха обратно по лабораториите, но аз си тръгнах по-рано. — Челото му се проряза от дълбока бръчка. — Сигурно са се досетили и вече е само въпрос на време да ме арестуват.

Той взе да трепери наново и аз го прегърнах през раменете. Сцион затягаше хватката си.

— Ти познаваше ли я, Пейдж? — гласът му беше прегракнал. — Близки ли бяхте?

— Не особено. Тя така и си остана бяла туника. Сега по-важното е да измислим как да те измъкнем оттам.

— Но цялата ми работа… всички години усилия…

— Няма да имат особено значение, ако те сложат на водната дъска. Или пък на бесилото. — Тук дъхът ми секна. — Твоето видение, онзи часовник с кукувичката… не беше за това, нали?

— Не. Щях да усетя досега, ако се задаваше нещо подобно. — Ръката му стисна моята. — Трябва да взема мостра от новия препарат. Да знам състава му, за да разработя антидот. Има и друго. Когато въведат Сензорния щит, той няма да служи само за контрол на обществения транспорт. Ще го поставят по ключови места като болници, банки, приюти за бездомни. Всички те ще бъдат оборудвани със скенери.

Прехапах устни. Мащабът на кампанията бе наистина ужасяващ. С настъпването на зимата повечето зрящи не само нямаше да могат да ползват приютите за бездомни, но дори достъпът им до основна медицинска помощ щеше да бъде отрязан. Като добавим и лишаването от банкови услуги, мнозинството от тях трябваше изцяло да се откажат от двойствения живот. Улиците щяха да се напълнят с клошари.

— Откъде имаш тази информация? — попитах тихо.

— О, те ни я съобщиха — изсмя се мрачно Ник. — Съобщиха ни я и знаеш ли как я посрещнахме ние, Пейдж? С бурни ръкопляскания.

Кръвта ми кипна от омраза. Те нямаха право да вършат това. Нямаха право да ограбват нашето съществуване.

В този миг той вдигна глава, доловил присъствието на чужда аура. На вратата на банята стоеше Лордът. Дори и в сегашното изнурено състояние видът му бе внушителен. Ник се изправи на крака, стиснал челюсти, и ме притегли към себе си.

— Мисля, че досега не съм ви запознавала официално — намесих се аз. Двамата се бяха виждали в колонията, но само за кратко. — Ник, това е Арктур Месартим, или Лордът. Лорде, това е Ник Нигорд.

— Доктор Нигорд — кимна Рефаимът. — Съжалявам, че не се срещаме при по-добри обстоятелства. Слушал съм много за Вас.

— Все хубави неща, надявам се — отвърна сухо Ник, без да откъсва от него възпалените си очи.

— Без изключение.

Настана напрегната тишина. Имах чувството, че Ник няма да е доволен да научи колко много всъщност знае Лордът за него — колко много от моите спомени е откраднал. Последният от тях му бях дала доброволно — онзи, който разголваше както душата на Ник, така и моята.

— Извинете ме за минутка — казах, — Трябва да си взема контактните лещи.

Оставих ги да се гледат един друг и влязох в тясната баня, оставяйки вратата открехната, за да мога да подслушвам. Лещите ми стояха в чашка с разтвор на полицата над мивката. Ник първи наруши тишината.

— Ще го кажа направо, Лорде. Знам, че си помогнал на Пейдж да избяга от колонията, но това не значи, че съм длъжен да те харесвам, нито да ти вярвам. Можеше да я пуснеш и на Трафалгар Скуеър. Аз я държах в ръцете си, а ти я отведе.

Поне не го увърташе. Напрегнах слух, за да чуя отговора на Рефаима.

— Присъствието й в стария град беше необходимо — промълви тихо той. — Пейдж беше единственият ми шанс да създам безредици.

— Значи си се възползвал от нея?

— Да. Бунтовниците никога нямаше да се доверят на рефаимски водач, и с пълно основание. А тя носеше искрата на недоволството у себе си. Щях да съм глупак, ако я изтърва.

— И все пак, ако поне малко те беше грижа за нея, щеше да я оставиш да си върви.

— Тогава щях да съм принуден да използвам друг на нейно място. Нима това щеше да е по-етично?

Ник се изсмя горчиво.

— Не, предполагам. Не знаех, че ти и събратята ти толкова се интересувате от етика.

— Тя никога не е просто черна или бяла. С твоята професия би трябвало да го знаеш.

— В смисъл?

Разговорът не вървеше на добре, а и не ми се нравеше да ме обсъждат зад гърба ми. Преди Лордът да успее да отговори, се върнах обратно в стаята, карайки и двамата да замлъкнат.

— Искаш ли да поостанеш с нас? — попитах Ник.

— Не. Трябва да се връщам в Севън Дайълс. — Той хвърли бегъл поглед към Рефаима. — Ти кога излезе от квартирата, Пейдж?

— Преди около час.

— Тогава върни се заедно с мен. — Той започна да закопчава палтото си. — Не се притеснявай, ще ти измислим някакво оправдание да излезеш отново. Просто се покажи за малко пред Джаксън, преди да е наложил на всички ни вечерен час. Ще те чакам отвън.

Вратата се затвори след него и аз стиснах зъби.

— Върви — рече едва чуто Лордът. — В Магдалена аз често те оставях без никакви обяснения. Манипулирай без угризения своя бос, Пейдж, той и без това прекарва живота си, манипулирайки другите.

— О, трудно бих могла да го надиграя в това. — Изправих се и наметнах якето си. — Но Ник е прав за вечерния час. Ще се върна пак при първа възможност.

— Ще чакам с нетърпение. А междувременно сигурен съм, че ще измисля с какво да убия времето.

— Например да направиш сеанс и да се свържеш с Теребел?

— Може би. А може да се насладя и на още няколко часа покой, преди войната да е започнала.

В очите му проблесна искрица, която вероятно бих взела за закачлива, ако пред мен не стоеше Рефаим. Неволно се усмихнах и го оставих със собствените му занимания.