Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (24)

21
Симбиоза

Те се свързват с етера посредством собственото си тяло и това на кверента, или на неволната жертва. Поради многобройните свидетелства за използване на телесна гнус в практиките им, те са париите на ясновидското общество. Знайно е, че голяма общност от зли авгури обитава околностите на Джейкъбс Айлънд, големия бордей на II Кохорта. Настоятелният ми съвет към читателя е да избягва тази секция на цитаделата, за да не стане жертва на позорните им занимания.

Из „За същината на неестествеността“, от неизвестен автор

* * *

— Дойдох за плащането си. — Агата носеше върху устните си все същото лъскаво зелено червило. — Половината от сумата, обещана на теб.

— Не съм забравила за нашата уговорка. — Сянката на Игуменката премина през ламелите. Това явно бе нейният нощен клуб. — Предполагам, причината е по-скоро в затварянето на магазина ти. Разбираш защо трябваше да го сторим, нали?

— Изкарвах добри пари от него — отвърна със стържещ глас Агата. — А и входът на тунела е скрит зад две маскирани врати.

— Беше наложителна предпазна мярка, скъпа. Бледата бродница има неприятния навик да си вре носа на подобни места.

Нямаш представа колко си права, рекох си наум.

Игуменката захвърли връхната си дреха и остана по пола с висока талия и копринена блуза с жабо. После свали цилиндъра от главата си и косата й се спусна като водопад по гърба — черна, буйна и лъскава, завита на изящни букли по краищата. Озарена от огъня, тя се настани в креслото срещу Агата, точно в моето полезрение.

— Якобитката дойде ли на себе си?

— Да — отвърна Игуменката, пълнейки две чаши с розе. — Получихме нужната информация. Естествено, беше необходимо известно… увещаване.

— Така й се пада, задето ме напусна — изръмжа Агата. — Навремето я измъкнах от канавката, а тя ми се отплати, като хукна да служи на твоя господар.

— Уверявам те, че нямам господар — бе хладният отговор.

— Кажи ми тогава, Повелителке, защо той никога не се появява? Защо се крие, докато малките хора вършат мръсната му работа?

— Тези „малки хора“, Агата — повдигна чашата си Игуменката, — са лидерите на синдиката. Твоите лидери. Той и аз имаме многобройни приятели. А в идните дни ще се умножат още повече.

— Многобройни пионки по-скоро — изсмя се сухо събеседницата й. — Е, аз няма да съм сред тях. Може да съм изгубила гласа, но не и ума си. Щом твоето малко начинание носи достатъчно пари, за да се издокарваш така, не пречи да пуснеш малко и в моя джоб.

Тя протегна ръка. Игуменката отпи поредна глътка, без да снема очи от нея.

Лидери на синдиката. Начинание. Думите се запечатваха в паметта ми, а ушите ми бучаха от адреналин. Мръсна работа. Якобитката. Каквото и да се случваше тук, то бе по-дълбоко, отколкото си представях. Нова сънорама приближаваше стаята, изкачвайки се от долния етаж.

— Тези бегълци сериозно ме удариха по кесията. — Хриптенето на Агата се влошаваше все повече. — Храна. Облекло. Не забравяй, че се наложи да се отърва от двама от тях. Пищяха насън, бълнуваха за чудовища в гората. Разбити сънорами. Напълно безполезни. Нямаш представа колко трябваше да платя на местните бандити да ги очистят, докато другите четирима спяха.

Момчето и момичето, останалите двама оцелели. Яростта ме накара да се разтреперя. Бях напуснала един ад само за да се озова в друг.

— Ще те възмездим с излишък за всички неудобства, скъпа — усмихна се Игуменката. — Виж, парите ти вече пристигат.

— Чудесно. — Агата със стържене отмести креслото си и се обърна. — А, ето те и теб, момче. Крайно време беше…

Разнесе се пистолетен изстрел.

Звукът бе толкова неочакван и в такава близост до скривалището ми, че малко остана да изпищя и да се издам. Притиснах се към пода на гардероба, запушвайки устата си с юмрук. През ламелите все още виждах двете кресла, но в това на Агата нямаше никой. Тялото й се търкаляше на земята, празно като захвърлена ръкавица.

Нечий силует засенчи светлината.

— Тя говореше прекалено много — изрече плътен мъжки глас.

— А и вече изигра своята роля. — Бос крак подритна трупа. — Приготви ли нещата?

— Долу са.

— Добре. — Игуменката разтри врата си с пръсти. — Отнеси багажа ми в колата. Аз трябва… да се приготвя.

Мъжът мина досами скривалището ми, прекрачвайки тялото върху килима. Съдейки по расото с качулка, беше Монахът, нейната дясна ръка.

— Трябва ли ти литий?

— Не. — Господарката му притвори очи и гърдите й се повдигнаха. — Не ми е нужен литий. Симбиозата ни вече е много по-силна.

— Но тялото ти отслабва — възрази троснато мъжът. — Последният случай те изтощи напълно. Защо не си намерят някой друг с твоята дарба? Целият този риск, и за какво? Заради него?

— Много добре знаеш за какво. Защото те познават моето лице, не неговото. Защото аз допуснах грешката. — Пръстите й се сключиха около столчето на чашата. — Предния път трябваше да се справя с осем яки мъжаги, макар и пияни. Сега е само едно момиче. До довечера Заешката устна вече няма да представлява опасност. — Тя лисна остатъка от виното върху трупа на Агата. — Искам охраната около бутика да се удвои. Пиле да не може да прехвръкне оттам, докато не получим плащането си.

— Ще бъде изпълнено — каза Монахът след кратка пауза.

Стараех се да дишам колкото се може по-тихо.

— Ще ми трябва известно време, за да го… овладея. Почукай три пъти на вратата и чакай да ти отговоря, преди да влезеш.

Двамата напуснаха стаята и светлината отново нахлу между ламелите. Отдръпнах се в прохода, докато сънорамите им се отдалечат, после пропълзях на лакти напред и побутнах вратата на гардероба. Беше залостена. Натиснах с цялото си тегло, но ключалката държеше здраво. Блъснах още два-три пъти в отчаяние и зарових лице в шепите си.

Ако я разбиех, щяха да узнаят, че някой е идвал, и да преместят бегълците другаде. А те бяха наблизо, някъде в същата тази сграда.

Тя се канеше да премахне Заешката устна.

Съзнанието ми отказваше да възприеме временната Повелителка в подобна роля. Това нямаше смисъл… Та тя беше приятелка на Хектор. Симбиоза. Литий. Главата ми щеше да се пръсне. Мисли, Пейдж, мисли! Игуменката бе физически медиум. Симбиоза… изругах се наум, задето не бях довела Елайза. Тя щеше да разбере смисъла.

Мисли. Мозъкът ми бе на път да прегрее, ровейки из разпокъсаните улики и думи, мъчейки се да ги свърже в едно.

Трябваше час по-скоро да се добера до скривалището на Заешката устна, но как? Айви бе споменала, че двете са отрасли заедно, но къде? Самата Айви е била прибрана от Агата от канавките в Камдън. Значи е била изоставена или е бягала от нещо…

Момент. Пулсът ми запрепуска. Все пак имаше една връзка между тях, те бяха авгури — Заешката устна хематомант, а Айви — хиромант.

Къде бяха заточени повечето авгури след излизането на „За същината на неестествеността“? Къде ги пращаха, ако синдикатът ги заловеше на улицата? Къде се раждаха децата им?

Кажи ми къде се крие Айви Джейкъб.

Избърсах потта от лицето си, взирайки се в сумрака. Имаше само едно място, където двете можеха да са отрасли заедно, едно място, където тя можеше да се изолира от външния свят. Едно място, където да се скрие от хората, избили бандата й. Впуснах се обратно по тунела.

Заешката устна беше в Джейкъбс Айлънд.

* * *

Връщането по релсите този път ми отне около четвърт час — едно побутване на лоста превключи вагонетките на по-висока скорост — а след още десет минути трескав спринт през подземията се озовах отново в мазето на бутика. Щом изпълзях през прозорчето, загълтах свежия въздух така, сякаш бе прохладна вода. Но нямах време да спирам, дори за да си поема дъх. Втурнах се през пазара към Холи Стрийт, където се изпречих пред едно нелегално такси и го спрях, удряйки с длани по капака.

— Ей! — кресна шофьорът, показвайки се почервенял през прозореца.

— Бърмъндзи^[1] — вмъкнах се на задната седалка, плувнала в пот. — Моля те, трябва да стигна до Бърмъндзи. Бързо.

— Да те прегазя ли искаш, момиче?

Стиснах зъби, за да удържа духа си да не излети. От усилието от носа ми потече капка кръв.

— Ако имаш проблем — просъсках, — говори с Белия заклинател. Той ще ти плати за усърдието.

Това го накара да натисне газта. Извадих телефона и набрах номера на кабината в Севън Дайълс. След две позвънявания се чу познат глас.

— I-4.

— Елайза? — Слава богу, поне тя се бе отървала невредима. — Слушай, трябва да отида до едно място, но…

— Пейдж, успокой се и ми кажи какво, по дяволите, става. Няма те повече от час. Къде си?

— На път за II-6. — Отметнах влажната коса от лицето си. — Можеш ли да прескочиш до Бърмъндзи?

— Не съм сигурна. Знаеш, Джакс ни е наложил ограничения. Ще опитам, но сигурно ще трябва да изчакам, докато ме прати навън по задачи.

— Добре. — Гърлото ми се стегна. — Ще говорим, като се видим.

Отново трябваше да разчитам само на себе си. Затворих телефона и се улових за дръжката над вратата, докато таксито вземаше поредния рязък завой.

Джейкъбс Айлънд, плетеница от тесни улици в извивката на реката, бе най-окаяното гето на СциЛо. Дълго около километър и половина и отписано като безнадеждно още по времето на монархията. Джаксън го бе открил като момче и навярно веднага му се бе сторило подходящо за затвор на злите авгури, париите на зрящото общество. С изключение на хиромантите, чието изкуство за гледане на ръка не се смяташе за противно, те бяха доста непопулярна сбирщина. И нищо чудно, имайки предвид, че голяма част ползваха вътрешности за своите предсказания.

След появата на „За същината на неестествеността“ четирийсет и трима от тях бяха убити, а останалите — заточени тук. Нямах понятие какво се случва в гетото, но знаех, че на обитателите му е забранено да го напускат. Те раждаха дори децата си вътре — деца, на които не бе съдено да видят света отвъд този ъгъл на Бърмъндзи. Всеки, роден тук, приемаше фамилното име Джейкъб.

Затова и срещу името на Айви на информационните екрани нямаше фамилия. Тя изобщо не присъстваше в официалните преброявания на Сцион. Но ако двете със Заешката устна са били родени тук, как са успели да се измъкнат?

Ако бърках, нямаше да има време да поправя грешката си.

Скочих от колата, казах на шофьора да остави сметката в пощенската кутия на I-4 (трябваше да я опразня преди Джаксън) и поех нагоре по посока на източната порта на Джейкъбс Айлънд. Ботушите ми се пързаляха по калния склон, в края на който стоеше отегчен млад часови от синдиката, с пушка, опряна върху една щайга. Трийсет и шест могъщи духа обграждаха квартала, по един от всяка секция на цитаделата. Самата порта във високата телена ограда бе изработена от метални пръти. Върху нея висеше ръждива сционска табела.

И КОХОРТА, СЕКЦИЯ 6

ПОДСЕКЦИЯ 10

ВНИМАНИЕ: ЗАБРАНЕНА ЗОНА ТИП „Д“

Тип „Д“ по принцип означаваше стари жилищни сгради, смятани за опасни за обитаване. Знакът вероятно бе поставен още преди да решат, че кварталът не си струва да се благоустроява, и преди брошурата на Джаксън да прокуди злите авгури тук, извън полезрението на Сцион. Веднага щом ме видя, часовият призова свита от духове.

— Стой! Назад!

— Трябва да вляза вътре — отвърнах. — Веднага.

— Прочисти си ушите, момиче. Никой не влиза тук освен по нареждане на временната Повелителка.

— Аз не съм временната Повелителка — сопнах се ядно, пристъпвайки покрай него, — но съм Бледата бродница, наследница на Белия заклинател, чийто труд е причината за съществуването на този коптор. Кажи на Нечестивата дама и на Игуменката каквото щеш, но ме пусни да мина.

Той ме отблъсна назад толкова силно, че едва не паднах в калта.

— Аз не съм подчинен на Заклинателя. И по-добре не опитвай да се промъкнеш през някоя дупка в оградата. Духовете ще ти изпържат мозъка.

— Предполагам, че примерен страж като теб разполага с някакво средство, което да ги отблъсне. — Бръкнах в ботуша си и му подхвърлих плика с парите от наема на Чат. — Стигат ли, за да ме пуснеш и да си държиш устата затворена?

Часовият се поколеба, но дебелината на плика явно го убеди. Той свали от врата си платнена торбичка на златна верижка и ми я подаде.

— Да не забравиш да ми я върнеш.

Докато отключваше портата, аз стиснах дръжката на ножа. От торбичката, която бях окачила на шията си, се носеше лек аромат на салвия.

— Там, вътре, ще се оправяш сама — предупреди ме той. — Ако стане нещо, няма да влизам да те измъквам.

— Не — отвърнах. — Няма да влизаш.

С лек тласък на духа си го повалих в безсъзнание, оставяйки го да лежи в една локва. Не изпитах дори намек за главоболие. Взех плика с парите от ръката му и го прибрах обратно.

Необезпокоявана влязох в покрития с най-мрачна слава квартал на Лондон. Духовете се разделиха пред мен като завеси на сцена.

Портата водеше към тясна уличка. Между лопатките ми се стичаше пот, а бузите ми горяха.

Всички разкази на Джаксън за злите авгури изплуваха в съзнанието ми. Екстриспистите използваха животински вътрешности в своите занимания. Остеомантите горяха кости или боравеха с тях. Хематомантите обичаха кръв, дримимантите гадаеха на човешки сълзи, а окуломантите бяха обсебени от очите, независимо дали се намираха в жива глава или не. Джаксън бе уплашил Елайза до смърт с историята за Дефлоратора, кошмарния антропомант, спотайващ се из канализацията на тези места и причакващ млади момичета, за да ги одере и разчлени, преди да използва вътрешностите им за предсказване на следващата си жертва.

Легенди, помислих си, просто страховити градски легенди, предавани вечер от уста на уста…

Но не бяха ли някои легенди истина?

От запален наблизо варел се носеха кълба гъст дим, правейки въздуха мътен и сив. Вонята наоколо бе почти непоносима — на сяра, гнилоч и клоака, примесени с мирис на овъглено месо. В сравнение с това място Птичарникът бе същински рай. Боклукът беше струпан на камари пред къщите и преливаше през разбитите врати, а по улиците течаха вадички мръсна вода. Подметките ми жвакаха в мръсотията, примесена с белезникави рибешки кости и тела на умрели плъхове. Тишината се нарушаваше единствено от дрезгавия грак на гарван, кацнал върху близкия покрив.

Уличките се преплитаха под всевъзможни ъгли. На един от тях, само на две крачки от канавката, стърчеше стара помпа за вода. Недалеч от нея се отвори врата и от входа излезе жена, изпита и бледа като мъртвец. Замръзнах на място, мъчейки се да запаметя аурата й. За три години в синдиката никога не бях виждала подобен вид авгур. Тя заклати дръжката на помпата с мършавата си ръка, но усилията й бяха възнаградени само с тънка струйка черна тиня. Тогава жената безмълвно коленичи край една дълбока локва и загреба колкото можа с ведрото си. След като облиза мокрите си пръсти, закуца обратно по стълбите и се скри.

Сгради с порутени покриви се редяха от двете ми страни. От прозорците им нямаше и помен. Мръсната вода под краката ми бе обрамчена с бяла пяна, чийто мирис ме караше да прикривам носа си с ръкав. Не ме учудваше, че са искали да изравнят това място със земята още преди век.

В къщите се долавяха сънорами, но всички бяха тихи. Заешката устна трябваше да е някъде наоколо. Ако беше уплашена и напрегната, както предполагах, лесно щях да я засека. Червеното слънце вече залязваше, когато от поредната крива пресечка излязох на по-широка улица.

Остра болка прониза рамото ми.

Нададох нещо средно между писък и стон и машинално посегнах към източника на страданието. Пръстите ми напипаха закривен метал, впит дълбоко под кожата. В следващия момент усетих рязко дръпване, което ме повали в калта.

Към мен зашляпаха бързи стъпки. Изхвърлих духа си и отблъснах един от нападателите, но още шест чифта ръце вече ме сграбчваха, изправяйки ме на крака. Слаб, пъргав мъж излезе от най-близката сграда, държейки другия край на рибарска корда. Лицето му бе загоряло и покрито с лунички.

— Виж ти какво си хванахме — каза, поглаждайки забучения в колана му старинен пистолет. — Нарушителка. Впрочем ти ли направи това? — Той посочи към своя другар, който се поклащаше на колене, уловил главата си в длани.

Понечих да извадя револвера, но мъжът дръпна кордата с такава сила, че куката се откъсна от рамото ми заедно със солидно парче кожа. От раната бликна кръв и начаса пропи дрехите ми. Стиснах зъби, сдържайки напиращата ругатня. Това можеше да свърши зле, ако страстите се разпалеха.

— Най-добре да я отведем на кораба — подвикна един от другите. — Там имат въже.

Въже?

Главатарят размисли за момент, после кимна.

— Май си прав. Някой да я разоръжи.

Оръжията ми едно по едно бяха намерени и отнети, след което безцеремонно ме повлякоха нанякъде.

След около минута минахме под простор е окачено пране и излязохме на главната улица. Тук се озовах притисната към дъсчения стобор на някаква постройка, приличаща на пивница от предсционските времена. Над прага й висеше удивително красива на фона на обстановката табела с надпис „ЗАСЕДНАЛИЯТ КОРАБ“, изписан със сребристи букви.

— Какво ми водите? — попита застаналият под нея мъж, дебел и плешив като яйце, бършейки ръце в ризата си. Бледото му, сякаш полупрозрачно лице ми напомни за жабешки хайвер. — Къде я хванахте, момчета?

Направи ми впечатление, че акцентът му бе доста сходен с моя. Положително беше от южната част на Ирландия.

— Намерихме я да се мотае край водната помпа. — Главатарят ме блъсна на земята. — Виж само тази аура.

Кръвта от рамото ми потече по-силно и аз притиснах раната с ръка. Не изглеждаше дълбока, но караше очите ми да сълзят от болка. Плешивият слезе по изгнилите стъпала и коленичи пред мен.

— Не ми изглеждаш местна, момиче.

Споменаването на името на Белия заклинател обичайно ме измъкваше от подобни ситуации, но в случая щеше да означава смъртна присъда.

— Не съм — казах. — Търся някого.

— Явно не работиш за Повелителката, инак нямаше да се промъкваш като хлебарка. Часовият знае ли, че си тук, или проникна през оградата?

— Знае, той ме пусна.

— Да поискаме откуп — подхвърли някой сред одобрителните възгласи на останалите. — Събранието може да плати скъпо за нея.

— Коя е тази? — попита слаб, тънък глас. Млада жена в престилка бе излязла от пивницата с кофа помия в ръка.

— Прибирай се вътре, Ройшин — изръмжа плешивият.

При вида на лицето й ме побиха тръпки. То бе прорязано от характерен белег, от челюстта чак до слепоочието. През последните години на Ирландските бунтове сционската армия бе използвала експериментален нервнопаралитичен газ, за да разпръсва тълпите от бунтовници, с ужасяващи последици. Така и не научих истинското му име, но ирландците го наричаха lamh ghorm, или „синята ръка“, заради индиговите изгаряния с формата на пръсти, които оставяше по кожата на оцелелите.

По околните прозорци сега се появиха още лица — трескави очи, надзъртащи през мръсните изпочупени стъкла. Със скърцане се отваряха врати и кепенци. През локвите шляпаха нозе. Гърлото ми се стегна, докато ги наблюдавах как се измъкват от своите съборетини и бавно, стъпка по стъпка, ме заобикалят. Преди да се усетя, бях обкръжена от повече от трийсет зли авгури.

Дрехите им бяха парцаливи и покрити с дебел слой мръсотия. Повечето ходеха боси или бяха привързали късове картон към стъпалата си. По-младите ме гледаха сякаш бях нещо странно и лъскаво, извадено от реката, докато старите изчакваха предпазливо пред домовете си. В паметта ми изведнъж изникна Птичарникът с неговите обитатели, гушещи се в мизерните си бараки. Отново видях Лис Риймор зад завесата, която й служеше за врата, бранеща няколкото вехти предмета, които бяха единственото й притежание на света.

Ирландецът похлопа с юмрук по вратата на пивницата. Десетина секунди изминаха в благоговейно мълчание, след което отвътре се показа жена на средна възраст, бършеща ръцете си в парцал. Тя имаше тъмни иберийски очи и матова кожа, а гъстата й черна коса бе небрежно сплетена отзад на гърба.

— Какво става? — попита, при което мъжът кимна към мен.

— Имаме си нарушителка.

— Нима? — Тя скръсти ръце и ме изгледа от глава до пети. — Е, щом й е стигнал умът да се вмъкне тук, да видим сега как ще излезе обратно.

Жената беше от Дъблин — силният й акцент го издаваше без капка съмнение.

— Ти ли си водачката тук? — подвикнах, мъчейки се да звуча невъзмутимо.

— Това е семейство, не някоя от вашите банди — отвърна тя. — Аз съм Уин Джейкъб, местната лечителка. А ти коя си?

— Приятелка на Айви — казах, надявайки се до болка, че не съм сгрешила, че името ще се окаже познато на някого. — Дойдох да потърся едно момиче, което е отрасло при вас. В синдиката е известна като Заешката устна.

— Тя говори за моята Челси — викна една старица от друга къща. — Кажете й да ни остави на мира! Нима Нечестивата дама вече не ни отне достатъчно?

— Млъквай и върви да си вършиш работата — сряза я Уин и погледна обратно към мен. — Да, ние познавахме добре Айви и Челси, преди да ни напуснат. Аз самата отгледах Айви от бебе. Кажи ми грози ли я някаква опасност?

— Какво означаваше това, че Нечестивата дама ви е отнела достатъчно? — попитах вместо отговор.

— Не й казвай нищо — изплю се друг авгур. — Ако не носи името Джейкъб, значи не е една от нас.

— Чакай малко. — Ройшин измъкна отнякъде опърпан вестник, толкова влажен и смачкан, че буквите едва личаха. Тя разгъна първата страница и се вторачи в мен. — Ти си онази, която Сцион издирва. — Собственото ми лице ме гледаше от листа — разкривено, но напълно разпознаваемо. Авгурите се умълчаха, местейки очи между снимката и мен, сравнявайки чертите.

Някакъв мъж с почернели зъби и лъскав месест нос ме улови за ръкава и ме обърна към себе си.

— Косата й е различна — заяви, — но инак си е същата. Да, Ройшин, мисля, че имаш право.

— Можем да я продадем! — възкликна една жена. — Сцион ще даде цяло състояние за нея. Тя е от свръхестествените!

Тъмнокосата ирландка не казваше нищо. Духът ми напираше да разкъса оковите си, но тези хора щяха да ме убият, ако наранях някого. От усилието да го потисна пред очите ми заплуваха искри.

— Челси каза, че ще дойдат за нея. — Ройшин бе пребледняла от ужас. — Моля ви, не й причинявайте зло. Нали уж щяхте да я пазите!

От носа на най-близкия авгур прокапа кръв.

— Аз не съм й причинявала зло и не смятам да го правя. — Дланите ми лепнеха от пот. — А ти кога пострада от „синята ръка“?

Тя ме изгледа сепнато и вдигна ръка към бузата си.

— Отдавна. Бях на десет.

— В Дъблин?

— В Брей. — Погромът в Брей бе един от най-съкрушителните около потушаването на Ирландските бунтове. Тя погледна крадешком Уин, после пак се обърна към мен с любопитство в очите. — Да не би и ти да си от нашия край?

— Eire go brack^[2]. — Родният език се изтърколи с лекота от езика ми.

Тогава Уин най-сетне наруши мълчанието си.

— Вие двамата, пуснете я — нареди на авгурите, които още ме държаха. — Върн, ти я отведи на Сейвъри Док^[3]. И по-бързо, преди часовият да е тръгнал да я търси.

— Нима ще я пуснеш да види Челси? — възнегодува жената вдясно от мен.

— Само за кратко, и то в присъствието на Върн. Тя навярно е тук, защото някой от Неестественото събрание я е пратил. Няма смисъл да си навличаме гнева на синдиката, инак току-виж изгорили това място заедно с нас.

— Искам си оръжията обратно — казах.

— Ще ги получиш, когато си тръгнеш оттук.

Под свъсените погледи на тълпата плешивият ме улови за ръка и ме поведе.

— Точно така, Върн, разкарай тоя боклук — провикна се някакъв старец. — Не ни трябват синдикални отрепки!

Върн крачеше бързо, без да поглежда към мен. Вонята на сметище постепенно се разсея, заменена от мириса на застояла вода и серни изпарения. Подминахме мъж, приклекнал в една порутена барака, който ни изгледа с възпалени очи. Дрипите му бяха толкова мръсни, че се сливаха в един цвят. По върховете на пръстите му лъщеше прясна кръв. Щом свихме зад следващия ъгъл, освободих ръката си.

— Няма да си тръгна, докато не видя Заешката устна.

— Отиваме на брега на Темза, при Сейвъри Док — отвърна грубо той. — Тя е там, но няма да те оставя сама с нея. Предполагам познаваш предишната й посетителка?

— Извърнах се рязко.

— Коя посетителка? Кога?

— Не знам коя е, защото носеше маска. Каза, че трябвало да я инструктира, за да е подготвена за турнира. Не бяхме имали официална визита от последния път, когато Нечестивата дама благоволи да ни навести и да вземе…

Аз вече се носех надолу към брега.

— Чакай! — затрополи тежко Върн подир мен. — Дори не знаеш къде отиваш!

— Преди колко време? — викнах през рамо.

— Няма и четвърт час.

Тя вече беше там. Игуменката. Търчах по улиците като обезумяла, шмугвах се под простори с мърляво пране и прескачах порутени огради. Скоро видях думите СЕЙВЪРИ ДОК, изписани върху опушена тухлена стена. Тук бордеят граничеше със заблатен пристан, където няколко прогнили рибарски лодки се поклащаха върху зеленикавата вода. Образът от сънорамата на Заешката устна.

Група бродяги сновяха в плитчините, ровейки из мокрите найлонови торбички. Щом ме видяха, се пръснаха като ято подплашени птици.

— Ей, ти — викнах подир един от тях. — В коя къща е Заешката устна?

Той посочи към вехта постройка на няколко етажа. Вратата и бе боядисана с олющена синя боя. Не си направих труда да чукам, пантите и без това едва се крепяха.

Нови миризми изпълниха ноздрите ми. В стълбището нагазих до глезените във вода, из която плаваха празни бутилки и речни отпадъци. Приливът явно често стигаше дотук. Изгнилите дъски се огъваха меко под тежестта ми.

— Заешка устна! — викнах, поемайки нагоре по паянтовото дървено стълбище. — Заешка устна!

Тишина.

Гърбът ми се напрегна. В сградата имаше сънорама, слаба и едва потрепваща. Извадих сгъваемия нож от ботуша си и го отворих. При следващата крачка нозете ми пропаднаха и аз увиснах над дълбоко, вонящо мазе. Останалата част от стълбището с трясък се срина зад мен.

Със стиснати зъби изпълзях от зейналата дупка и продължих напред. Някъде отгоре по лицето ми капеше вода, а рамото ми гореше там, където куката го бе разкъсала. На последната площадка се озърнах, държейки духа си в готовност на ръба на съзнанието. Тази къща буквално се разпадаше. Само една погрешна стъпка можеше да събори целия етаж. Далеч под мен се разнесоха ругатните на Върн.

— Стой там — викнах му. — Аз ще я намеря.

— Не прави нищо — отвърна той. — Отпред има друго стълбище, ще заобиколя оттам.

После изтича обратно на улицата, а аз запристъпвах полека, опирайки се с ръце в стените.

В края на коридора имаше открехната врата, зад която се долавяше сънорамата. Бутнах я и влязох в сумрачна стая със затворени гнили кепенци. Върху вехт скрин горяха две високи червени свещи. А на пода, просната по гръб и обляна в кръв, лежеше Заешката устна.

Коленичих до нея — до законната Повелителка на Лондон — и обгърнах главата й с ръце. Кръвта бе пропила дрехите й, но тя още дишаше. Върху бузите и клепачите й бяха издълбани същите акуратни клиновидни разрези, както и при останалите членове от нейната банда. Дясната й ръка, прилепена до бедрото, стискаше червена копринена кърпичка.

— Б-броднице — промълвиха устните й едва. — Т-тя току-що си тръгна. Можеш… да я настигнеш…

През мускулите ми премина първичен импулс да го сторя. Бегло усещах чуждата сънорама, отдалечаваща се бързо покрай брега, но логиката ми диктуваше, че в момента има по-важни неща. Като например обезобразеното, уплашено лице под мен, мокро от кръв и сълзи.

— Няма нужда — казах тихо. — Знам коя е.

Кожата на Заешката устна вече изстиваше, сякаш поддала се на полъха на смъртта. Едната й ръка помръдна и улови моята. Духът й се мяташе в сънорамата, изпращайки болезнени, объркани сигнали. Целият й корем бе плувнал в кръв. Тя още носеше същите дрехи, както в нощта на пазара — нощта, в която бе умрял Хектор.

По коридора закънтяха стъпки, толкова тежки, че подът се разклати. Върн влетя в стаята.

— Челси!

Юмруците му сграбчиха рамката на вратата, чертите му бяха разкривени от ярост. Заешката устна отмести очи към него, без да пуска ръката ми.

— Не беше тя — промълви и Върн притихна пребледнял. — Броднице, те… те убиха Хектор. Кажи на Айви, че не съм… искала да я хванат. Вярвах му. Тя беше… всичко. Трябва… да се справи…

По бузата й се търкулна сълза, образувайки вадичка в кръвта.

— Защо убиха Хектор? — попитах колкото можех по-спокойно. — Какво знаеше той?

— За… Парцалените кукли… — Тя стисна пръстите ми толкова силно, че ми се стори, че ще ги счупи. — Стана твърде алчен. Аз му казвах, казвах му.

Сълзите задавиха гласа й. Тя беше също като мен. В същото положение, на същата възраст, в същата странна каша. И умираше безпомощно пред очите ми, точно както Лис в колонията.

— Извършила съм толкова лоши неща.

— Не се тревожи — погладих косите й. — Независимо какво сме извършили, етерът заличава всичко. Кажи ми за тях. Кажи ми как да ги спра, Челси.

— Парцалените кукли… ни продават. Заедно с Игуменката… на сивия пазар. Продават ни на… — Гърдите й за сетен път се повдигнаха с хриптене. — Татуировката. Видях я веднъж. На ръката й…

Етерът потрепери и сребърната й нишка се скъса с лек пукот. Духът се освободи от смъртното й тяло, което натежа в ръцете ми.

Върн приклекна до нас и я улови за китката, проверявайки пулса й. Аз продължавах да коленича сред локвата кръв, твърде шокирана от наученото през последния час, за да мисля ясно.

— Навярно си мислиш, че тя заслужава това. Че всички го заслужаваме.

— Моля? — изрекох прегракнало.

— Какво пишеше в книгата му? „Долни практики“? „Груби и примитивни“? И най-хубавото: „Би трябвало досега да са изтребени по естествен път“. — Върн говореше през стиснати зъби, със сълзи в очите. — Защо ни мразите толкова много?

Не се сещах за нито една причина.

— Наистина ли според теб тук живеят убийци, момиче? — изръмжа той. — Вярваш ли в басните на Заклинателя? Смяташ ли, че е прав да бълва небивалици и да категоризира хората? — Пръстите му погладиха безжизнената ръка на Заешката устна. — Това ще бъде краят ни. Ако синдикатът научи, че е била убита тук.

— Заклинателят няма да разбере.

— О, той надушва всичко.

Вратата се отвори рязко. В стаята влезе Уин и застина на прага.

— Нима не им стига вече? — промълви тихо.

— Тя беше от тук — избърсах с ръкав потта от лицето си. — Най-добре вие да я погребете.

— Така и ще сторим. — Върн измъкна кърпичката от юмрука на Заешката устна и покри с нея окървавеното й лице. — Не че разполагаме с друго гробище освен сметището или реката. А сега се махай.

Тонът му ме жегна, но не го показах. Изправих се и бавно обърнах гръб на сцената, позволявайки на шестото чувство да ме обземе изцяло. Етерът бе изпълнен с тих звън.

— Челси Нийвс — Уин направи знака. — Оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Духът й се изпари от стаята, устремявайки се към мрачните външни предели. Върн закри лицето си с длан. Погледнах тялото на Заешката устна за последен път — докато всяка подробност се запечата като клеймо в съзнанието ми, а после излязох в коридора и се прислоних до стената, заровила пръсти в косите си, треперейки от неконтролируем гняв.

Айви бе единствената, която можеше да знае причината за случилото се, а тя бе още в плен на Игуменката. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи нелепо, включително и съболезнованията. Приживе Заешката устна бе брутална гангстерка, но не бях ли и аз такава? Не използвах ли юмруците и дарбата си, за да служа на Джаксън? Не му ли се подчинявах, без да задавам въпроси? Тя трябва да ме е възприемала по същия начин, както аз възприемах нея.

Вратата зад мен се отвори. Уин излезе от стаята, бършейки с кърпа кръвта от ръцете си. Не изглеждаше гневна, само уморена.

— Тя не беше лошо момиче. — Гласът й звучеше прегракнало, но очите й бяха сухи като пепел. — Така и не взе нашата фамилия, защото всъщност не беше родена тук. А после синдикатът я открадна от майка й, когато беше още дете. — Уин замлъкна за секунда. — Значи си била свидетел на Ирландските бунтове?

Аз кимнах.

— Братовчед ми беше убит по време на Нахлуването.

— По онова време аз бях библиотекарка на колежа „Тринити“. — Тя разкопча яката си. В долната част на шията й имаше белег от куршум, като отпечатък от пръст в мека глина. — Как се казваше братовчед ти?

— Фин Маккарти.

От нея се изтръгна кратък смях.

— О, добре помня Фин Маккарти, размирника. Влизаше в библиотеката единствено за да прави пакости и лудории. Предполагам… че са го откарали в Карикфъргъс^[4] заедно с останалите?

— Да. — Искаше ми се да я питам за Фин — как го е запомнила, какви лудории е вършил, — но сега не беше времето и мястото. — Видя ли убиеца на Челси?

— Само отдалеч. Носеше дълго палто, цилиндър и нещо като маска. Когато попитах часовия, той ми каза само, че въпросната личност била тук по нареждане на временната Повелителка и че е най-добре да си държа езика зад зъбите, ако не искам да го загубя.

Стиснах юмруци.

— Заешката… Челси спомена ли защо е тук? И дали е видяла нещо в Дяволския акър?

— Дойде малко след погребението на Хектор, но не пожела да разговаря с никого. Заключи се право в тази къща и никакви увещания не можеха да я изкарат навън. Кажи ми Айви добре ли е?

— Има неприятности — отвърнах. — Виж, Уин, знам, че нямаш никаква причина да ми помагаш…

— Но ти би искала помощта ми?

— Да. Ако Игуменката спечели турнира, ще получи върховна власт над синдиката. Но ако има друг победител, той може да нареди разследване на убийствата на Хектор и Челси.

— Тоест очакваш ние да дадем показания. Но Неестественото събрание никога няма да приеме свидетелства от нашите уста. Най-малкото Белият заклинател няма да го допусне.

— Правилата могат да се променят, ако има нов Повелител. Или Повелителка.

— Е, ако това стане, може би всички правила ще се променят. Може би злите авгури от Джейкъбс Айлънд вече няма да са затворници в това малко кътче на Бърмъндзи. И ако това стане, Бледа броднице, те охотно биха помогнали на всеки, който снеме от тях клеймото на Белия заклинател. — Тя свали дългото си палто и ми го подаде. — Облечи това. Дрехите ти не са за гледане.

Ботушите и панталоните ми бяха омазани с кал до коленете, да не говорим за кръвта, покрила ръцете и гърдите ми.

— И аз имам нещо за теб. — Свалих златната верижка от врата си и след като отсипах щипка салвия в дланта си, й я подадох. — Турнирът ще се състои на първи ноември в полунощ. Това ще ви помогне да минете покрай духовете, които охраняват Джейкъбс Айлънд.

— А, амулетът на часовия. — Тя помачка торбичката между пръстите си. — Количеството ще стигне само колкото за един или двама души.

— Повече не ми и трябват.

— Е, в такъв случай благодаря за поканата. — С бегла усмивка Уин ми върна револвера и ловджийския нож, след което ме улови за лакътя и ме побутна към стълбите. — Надявам се скоро да се видим пак, Пейдж Махони. А сега побързай. Тук не обичаме външни хора на погребенията си. И, моля те, опитай да помогнеш на Айви, където и да се намира тя.