Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (12)

10
Зън-зън камбанки

В сумрака преди изгрев-слънце зрящите от I Кохорта чакаха да чуят сигнала. Камбаните на „Сейнт Мери ле Боу“ биеха по една–единствена причина. Да оповестят смъртта на Повелителя.

Разнесе се първият самотен звън. Традиционно някой смел зрящ се промъкваше в камбанарията още по тъмно и дърпаше въжетата колкото се може по-дълго, преди да пристигнат Жандармите. В случая задачата бе поверена на един от хората на Игуменката.

Единайсет удара по-късно се включиха сирените на Гилдията за бдителност. Други зрящи се бяха покатерили по околните дървета и сгради, за да наблюдават събитието, но скоро започнаха да се разпръсват.

Зийк, Ник и аз разполагахме с отлична видимост от покрива на друга бивша църква, намираща се на Ууд Стрийт^[1]. Прекарахме нощта там в очакване на изгрева, гледане на звездите и разказване на забавни случки с Джаксън.

Рядко ми се случваше да прекарам толкова време със Зийк и открих, че той всъщност е доста приятен събеседник. Понякога бе лесно да забравим, че въпреки странните обстоятелства, събрали ни заедно, ние всички бяхме приятели. Малко по-трудно ми бе да забравя, че същия ден ми предстои да се изправя пред Неестественото събрание.

Силуетът на младежа, ударил камбаните, се стрелна и изгуби по покривите на Чийпсайд. Ник, който досега бе наблюдавал мълчаливо, се изправи и наля три чаши искрящ розов мекс.

— Е, Хеймаркет Хектор вече го няма — произнесе със сериозен тон, вдигайки своята по посока на „Сейнт Мери ле Боу“. Най-лошият Повелител, който цитаделата е виждала. Нека управлението му по-скоро потъне в забрава.

С дълга прозявка Зийк се пресегна и също взе своята чаша. Аз останах да стоя неподвижна.

Два дни след убийствата в пощенската ни кутия се получи писмо, придружено от стръкче зюмбюл. Церемониалмайсторката призоваваше всеки, разполагащ с някаква информация, да свидетелства по случая. Четири дни по-късно бе разпространено ново съобщение, даващо на Заешката устна тридневен срок да се яви пред Неестественото събрание, за да изчисти името си и да приеме короната. И накрая трето писмо оповести насрочването на турнира.

Хеймаркет Хектор бе погребан от бандата на I-2 под развалините на църквата „Сейнт Дънстан“. Там, под сводестите корони на дърветата, лежаха тленните останки на всички бивши лидери на синдиката.

Първият изгрев на октомври настъпи ясен и златист, прогонвайки влажната, стелеща се мъгла. Жандармите, след като не откриха дръзкия нарушител, се прибраха по участъците.

Джаксън и аз бяхме получили официални покани за Събранието — такива се разпращаха за пръв път от много години насам. Нямахме представа какво ще се обсъжда, но най-вероятно щеше да е моята съпричастност към убийството на Хектор.

Ако ме намереха за виновна, щях да свърша във водите на Темза.

Вятърът рошеше косите ми, докато се взирах над цитаделата с нейното мрачно очарование. На юг се извисяваше суровият, увенчан с остър шпил купол на „Олд Сейнт Пол“, най-високото здание в цял сционски Лондон и седалище на Инквизиторския съд. Тук понякога зрящите биваха подлагани на скалъпени, излъчвани по телевизията процеси, преди да бъдат изпратени на смърт. Само от вида му ме побиваха тръпки.

— Има нещо завладяващо в този град, нали? — промълви Ник. — Още първия път, когато го видях, ми се прииска да съм част от него. Всички тези пластове на история, смърт и величие. Предизвиква чувството, че можеш да направиш всичко, да бъдеш всичко.

— Затова и пожелах да остана с Джакс — отвърнах, наблюдавайки как с изгрева светлините на сградите угасват. — За да бъда част от него.

Наблизо имаше още една величествена сграда. Банката на сционска Англия се намираше на Треднийдъл Стрийт, сърцето и душата на финансовия район. Над нея бавно се въртеше огромна холограма на котва. Това бе банката, която издържаше цитаделата, финансираше гоненията и екзекуциите на зрящите и наливаше пари в сционската мрежа от аванпостове и цитадели. Без съмнение тя се грижеше и да осигури разкоша, в който тънеха Рефаимите.

И аз се опитвах да се боря срещу всичко това. Една империя с всичките й богатства срещу едно момиче с шепа пари, скътани във възглавницата.

— В Мексико има ли някакви организации на зрящите, Зийк? — попитах.

— Не много. Чувал съм някои да се наричат знахари или чародейци, но повечето и сами не знаят какви са. — Той си играеше с връзката на обувката си. — А и в града, където живеех, почти нямаше зрящи.

Усетих остро убождане на носталгия. Много време бе изминало, откакто и аз самата живеех в свободния свят — свят, където ясновидството не само не се смяташе за престъпление, но дори не бе официално признато.

— Понякога се чудя кое е по-лошо — вметна Ник. — Да не знаеш за дарбата си или да страдаш заради нея.

— Първото — рекох с увереност. — Винаги бих предпочела да знам каква съм.

— Не съм толкова сигурен. — Зийк облегна брадичка на коленете си. — Ако не бях разбрал… ако вестта за Сцион не бе стигнала до нас…

Гласът му секна. Ник ме погледна и поклати глава. В миналото на Зийк имаше нещо, което го бе накарало да изгуби оригиналния си талант и да стане нечитаем. Джаксън и Надин знаеха какво е, но останалите от нас пребиваваха в неведение.

— Пейдж — каза Зийк, — има нещо, което трябва да споделим с теб.

— Какво? — Той гледаше към Ник, чиято челюст бе здраво стисната. — Какво има?

— Чухме някои слухове — въздъхна накрая Ник. — Преди две вечери се отбихме в един бар в Сохо. Там имаше зрящи, които се обзалагаха кой може да е убил Хектор.

Значи разводачът беше проговорил.

— И кои бяха кандидатите? — попитах, мъчейки се да звуча спокойно.

— Спрягаха се както Заешката устна, така и Обирджията — махна с елегантната си ръка Зийк.

— Но ти беше фаворитката — добави мрачно Ник. — Явната фаворитка.

Усетих свиване под лъжичката.

Утрото вече напредваше и беше време да разтуряме лагера. За да слезем, трябваше първо да скочим от кулата върху покрива на най-близката сграда. Ник се приземи умело, направи бързо претъркулване и отново се изправи на крака. Аз бях следващата. Скокът беше достатъчно лесен, но щом подметките ми удариха бетона, мускулите на дясната ми ръка изведнъж се схванаха. Изгубила опора, паднах тежко настрани и останах да лежа по гръб, притиснала длан към врата си. Ник веднага притича до мен с пребледняло лице.

— Пейдж, добре ли си?

— Нищо ми няма.

Той прокара пръсти по гръбнака ми.

— Усещаш ли си краката?

— Да, и още как. — Хванах се за него и с мъка се изправих. — Просто съм поизгубила форма.

Над нас Зийк все още стоеше вкопчен с побелели кокалчета в парапета на кулата.

— Някой ще ми помогне ли да се смъкна оттук? — извика той.

Ник го изгледа насмешливо, скръстил ръце на гърдите си.

— Да не се уплаши от някаква си трийсетметрова височина?

Единственият отговор, който получи, бе тиха ругатня.

Зийк си пое дълбоко дъх, отстъпи няколко крачки назад и се засили. Прелетя над парапета по посока на по-ниския покрив, но скокът му не беше достатъчно дълъг. Успя да се захване с лакти за ръба, но краката му останаха да висят над улицата, ритайки в напразно търсене на опора. Очите му се разшириха от паника. Сърцето ми подскочи в гърлото и аз се затичах към него.

Ник го достигна първи. Улови го под мишниците и със силата, добита от две десетилетия тренировки, изтегли тялото му като перце. Зийк се улови за гърдите, като пъхтеше и се смееше едновременно.

— Май не ме бива за тая работа — каза.

— Справяш се чудесно — наведе се към него Ник, така че челата им почти се допряха. — Просто ти трябва малко практика. Пейдж и аз правим това от години.

— Не мисля, че скоро ще хукна отново по покривите — смигна ми Зийк. — Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте напълно безумни.

— Предпочитаме „безстрашни“ — поправи го важно Ник.

— Не — казах аз, устремявайки взор към трите небостъргача на квартал Барбикан, където лицето ми още беше върху екраните, достатъчно близо, за да може баща ми да го вижда, докато закусва. — „Безумни“ е съвсем точно.

И наистина беше същинско безумство да прекарваш времето си в катерене по сгради и висене от первази на върховете на пръстите си, на сантиметри от смъртта. Но именно тези умения почти ме спасиха от червените туники в оная съдбовна мартенска нощ. Ако стреличката с флукс не ме беше улучила, вероятно щях да избягам и кракът ми никога нямаше да стъпи в наказателната колония.

Отправихме се към I-4 без повече бавене. След сутрешния инцидент Жандармите щяха да бъдат нащрек. Скачането от стреха на стреха не се понрави на Зийк, но Ник проявяваше към него същото търпение, както и към мен, докато се учех. Щом стигнахме квартирата, аз тръгнах към стаята си да се приготвя, изпълнена от мрачни предчувствия. Преди да се разделим, Ник ме улови за ръка.

— Джакс ще те пази. Успех! — каза само и ме остави сама. По кожата ми обаче продължаваха да пъплят мравки. Дишайки равномерно, взех машата за къдрене и оправих прическата си, после се преоблякох в панталон с висока талия и копринена блуза с дълъг ръкав. Докато го правех, погледнах белега, оставен от полтъргайста, и стиснах зъби. Разкривеното черно „М“ бе дълго повече от десет сантиметра и от него сълзеше прозрачна течност с противна миризма на метал.

На вратата се почука и Джаксън влезе, размахал любимия си бастун от палисандрово дърво. Беше се пременил в най-хубавите си панталони и жилетка, а отгоре носеше черно палто и широкопола шапка.

— Готова ли си, скъпа?

— Мисля, че да.

— Доктор Нигорд ми предаде, че сутринта си си поожулила коленцата. — Облечените му в ръкавица пръсти докоснаха бузата ми. — Подли и зли същества са тези полтъргайсти. Изпълнени с ненавист към живота. За щастие вече можем да пленим въпросния приятел.

— Открил си името му? — зяпнах аз.

— Елайза го е открила. Естествено, сведенията за самоличността на Лондонското чудовище са противоречиви, но има само един човек, арестуван за престъпленията му. Продавач на изкуствени цветя на име Ринуик Уилямс. — Джаксън приседна на леглото ми и потупа завивката до себе си. — Ела и ми подай ръката си.

Подчиних се, а Джаксън, приковал жаден поглед в раната, извади малък нож. Това беше „болин“ — сребърно острие със заоблена кокалена дръжка, използвано от заклинателите и хематомантите в техните ритуали. Той запретна левия си ръкав и разкри вътрешността на ръката си, цялата покрита с избледнели белези от изписани имена.

— А сега — каза — нека ти обясня. Чудовището не е успяло да обсеби изцяло сънорамата ти, но си е проправило вход към нея. Малка пукнатина в бронята ти, която му позволява да ти причинява болка всеки път, когато му хрумне. Имала си истински късмет, че докосването му не е унищожило съзнанието ти… може би е свързано с онази среща с полтъргайст от детинството ти.

Знаех, че всъщност медальонът ме е защитил, но го оставих да мисли каквото си ще.

— И как ще затворим този вход?

— С умение, скъпа. След като веднъж подчиним съществото, то вече няма да представлява опасност.

Той намокри върха на острието в странната течност, сълзяща от раната ми, а после го допря до собствената си кожа, прокарвайки тънка червена резка.

— Позволи ми да те просветя в благородното изкуство на заклинателството. — Ножът чевръсто довършваше кървавата буква „Р“. — Обърни внимание на кръвопускането, източника на моята дарба. Докато името на един дух е изписано върху плътта ми, аз имам власт да го контролирам. Той ми принадлежи. Той е мой васал. Ако възнамерявам да го задържа само временно, ще издълбая буквите плитко и тогава връзката ще прекъсне със заздравяването им. — По бледите му пръсти се стичаха капки кръв. — Но ако искам да остане мой, белезите трябва да бъдат трайни.

— Истински калиграф си — отбелязах.

Името се появяваше красиво изписано, с болезнено изглеждащи завъртулки.

— Човек не може да скверни кожата си с всякакви драсканици. — Джаксън продължаваше да реже упорито. — Имената са важно нещо — по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Ами ако някой не притежава собствено име? Или ако няколко души се казват по един и същи начин?

— Именно по тази причина не бива да се свързваш с определено название. Анонимността е най-добрата защита срещу заклинателите. А сега гледай.

Той довърши последната буква.

Ударна вълна връхлетя сънорамата ми, отеквайки във всяка костица на тялото ми. Лондонското чудовище се носеше към нас през цитаделата. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Превих се на две, останала без дъх, докато невидима сила теглеше тъканта на съзнанието ми, събирайки краищата на тясната пролука. Когато духът влетя през прозореца, Джаксън сви юмрук, при което пресните разрези набъбнаха от кръв.

— Стой, Ринуик Уилямс.

Духът се закова на място. Огледалото върху стената се покри с цветя от скреж.

— А сега ела при мен — протегна ръка Джаксън. — Остави дамата на мира. Властта ти да всяваш ужас приключи.

Духът се подчини и аз усетих как напрежението напуска сънорамата ми. Облегнах се, хриптейки, на стената, плувнала в пот. Пленено, нямо и покорно, Лондонското чудовище притихна до Джаксън.

— Готово. Вече е мой. Докато не го продам в „Джудитиън“ за безбожна сума пари, разбира се. — Очите му се стрелнаха към знака върху ръката ми, който от черен бе станал мътносив. — Колкото до белега, боя се, че ще остане завинаги.

Облегнах разтреперани лакти върху коленете си.

— Няма ли начин да се отърва от него?

— Поне на мен не ми е известен, скъпа. Може би ако имаше екзорсист, който да изпрати създанието към последната светлина, но, уви, не разполагаме с такъв. Дафномантите^[2] казват, че есенцията от лавров лист облекчавала болката. Вероятно са обичайните авгурски глупости, но мога да пратя някой куриер да донесе едно шишенце от черния пазар. — Той се усмихна и ми подаде дългото черно палто. — Колкото до Събранието, остави ме аз да говоря. Игуменката няма да те осъди без доказателства.

— Но тя беше приятелка на Хектор.

— И най-добре от всички знае, че той беше просто един жалък шут. Ще трябва да изслуша показанията на разводача, разбира се, но няма да задълбава в темата. — Джаксън отвори вратата и ме пусна пред себе си. Довери ми се, всичко ще бъде наред. Само не им показвай този белег.

* * *

Нелегалното такси ни чакаше, спряло край тротоара. Срещата щеше да се състои в сградата на една изоставена баня в Хакни и се предполагаше, че всички членове на Неестественото събрание трябва да присъстват.

— Ще видиш, че мнозина ще си направят оглушки — каза Джаксън. — Босовете на централните секции ще дойдат, но не и мързеливите, нагли мошеници от покрайнините.

Докато той упражняваше красноречието си, описвайки колко много ги презира (и какъв късмет сме извадили, че Дидиън Уейт не е успял чрез ласкателства да си проправи път към Неестественото събрание), аз седях мълчаливо и от време на време кимах с глава. Игуменката като цяло се бе държала любезно с мен след търга „Джудитиън“, но от разговора й с Огнена Мария личеше, че не си поплюва. Ами ако поискаше да види ръката ми? Ако приемеше белега за уличаващо доказателство, че духът се е почувствал заплашен от мен?

Таксито спря в секция II-6 и един куриер с чадър притича да ни посрещне. Пепелявосивото небе бе разкъсвано от гръмотевици, а дъждът се лееше неудържимо, изпълвайки канавките с вода. Джаксън ме улови под ръка и ме придърпа плътно до себе си. Докато вървяхме, неколцина зрящи зърнаха аурите ни и докоснаха челата си с пръсти.

— Кой още е тук? — попита Джаксън куриера.

— Към момента присъстват четиринайсет членове на Събранието, сър, но очакваме още да дойдат до половин час.

— Изгарям от нетърпение да срещна всичките си стари приятели. Моята бродница е имала вземане–даване само с неколцина от тях.

— Те също ще се радват да ви видят, сър.

Съмнявах се в последното. Повечето босове бяха саможиви и потайни, предпочитащи да се крият в бърлогите си и да пращат своите служители да изпълняват волята им. Между някои съществуваха крехки приятелства, но нищо повече от това. Горчилката, останала след гангстерските войни, още бе твърде силна.

Сградата на обществената баня в Хакни стоеше изоставена повече от век. След като се озърна през рамо, куриерът ни поведе надолу по няколко стъпала и почука на масивна черна врата. През процепа ни погледнаха чифт зрящи очи.

— Парола?

— Нострадамус — прошепна куриерът.

Вратата се открехна със скърцане и ние пристъпихме в сумрака.

Въздухът вътре бе спарен и застоял. Познавайки Лондон, можех да предположа, че наоколо със сигурност е заровен някой труп. Куриерът запали фенер, вдигна го високо и ни поведе през тесен коридор, излизащ в голяма, мрачна зала. Сводестият таван над главите ни беше бял, украсен със сини правоъгълници. Всички прозорци и капандури бяха заковани с дебели дъски. Покрай стените на помещението на равни интервали горяха ароматизирани бели свещи, карайки сенките да потрепват и танцуват по стените. Мирисът им беше сладникав и лепнещ по гърлото, като на погребални цветя. Дори и през него обаче ноздрите ми доловиха дъх на незаконен алкохол, примесен с пот.

Босовете на Лондон, мъже и жени, се бяха събрали на покрития с плочки под на мястото на някогашния басейн. Повечето криеха самоличността си, ползвайки всевъзможни дегизировки — от обикновени шалчета и качулки до страховити железни маски и крадени полицейски шлемове. Носенето на маски на обществени места беше забранено — дори членовете на синдиката ги слагаха само на срещи като тази, — но въпреки това много хора го практикуваха. Тази мода бе тръгнала от индустриалните цитадели като Манчестър, където жителите се предпазваха от замърсения въздух с марлени превръзки.

Джаксън никога не криеше лицето си, явно разчитайки на ловкия си език за измъкване от всякакви ситуации. Колкото до мен, аз по навик бях вдигнала червеното шалче до очите си, макар благодарение на Дидиън от него вече да нямаше особена полза.

Порой от аури връхлетя сетивата ми. Въпреки наслоените с години предубеждения срещу по-ниските разреди тук присъстваше почти целият им диапазон. Сред лидерите на банди имаше медиуми, сензори, пазители, примесени с по някоя фурия или гадател.

Огнена Мария също беше сред събраните, разговаряйки тихо с Джими О‘Гоблин, тромавия пияница, управляващ II–1. Техните помощници стояха от двете им страни като телохранители, нахлупили ниско тъмните си качулки. Тук беше и бруталният Душманин, придружаван от дясната си ръка Джак Хикатрифт, Злочестата силфида с бледото си и скръбно изражение, както и възрастната, натруфена Перлена кралица, единствената без придружител. Познавах повечето от тях, но само по външен вид.

Три метра над нас, на терасата с кабинките, се бе настанила Игуменката от I-2, облегната върху перилата. Беше облечена в прилепнал костюм от кадифе, струващ навярно цяло състояние. Светлите й коси се сипеха на изваяни вълни изпод шапката, падайки връз едното й рамо. Зад нея седяха Монахът и още две от нейните приближени, включително червенокосата от търга. Нейната банда бе известна на улицата като Славеите, макар че се подвизаваше и под много други имена.

— Кой би повярвал! — зеленооката Стъклена дукеса ни огледа през мъгла от дим на бяла богородичка, а ъгълчето на широката й уста потрепна в иронична усмивка. — Каква чест за скромното ни Събрание. Отшелникът е излязъл от своята пещера.

— Привет, привет — додаде нейната близначка и най-близка довереница, Стъклената Дел. Двете бяха напълно еднакви с изключение на кафявите къдрици, подаващи се изпод бомбетата им — тези на Дел бяха дълги, а на дукесата — къси. — Не сме те виждали от цяла вечност, Джаксън.

— И как само ни липсваше присъствието ти. Добре дошъл, Бели заклинателю — възкликна игуменката, приветствайки ни с топла усмивка. — И ти също, Бледа броднице. Добре дошли.

Главите се извърнаха към нас — някои с любопитство, други с откровена ненавист. Гледайки Игуменката, се опитах да разчета нейната аура. Определено медиум. При това физически медиум, което бе доста рядка дарба. Имаше сънорама, която сякаш сама подканяше духовете да дойдат и да я превземат.

Джаксън, който бе игнорирал останалите до момента, докосна гърдите си с ръка и леко се поклони.

— Скъпа Игуменке, за мен е същинска радост да те видя отново. Дълго време измина.

— Дълго време наистина. Защо не посетиш клуба ми някой път?

— Нямам особен интерес към нощните развлечения — отвърна той, карайки Стъклената Дел да се задави с цигарата си, — но може действително да се отбия в секция II-2.

— Заклинателю, ти вмирисан дърт пръч — възкликна с гръмливия си глас Светещия лорд, тупвайки го по гърба с такава сила, че Джаксън едва не изтърва бастуна си. Известен просто като Светещия, той бе едър почти като Рефаим, мускулест и космат. Сплъстените му къдри, дълги почти до кръста, бяха вързани на опашка отзад. — Как си?

— Как е животът? — присъедини се откъм другото му рамо и Стихоплетецът Том, сграбчвайки ръката му в луничавата си длан. Той имаше почти същите размери като Светещия — стар шотландски гадател, изпод чиято шапка се подаваха редки побелели кичури. Той беше единственият друг скачач в помещението освен мен. — Да знаеш, следващия път, когато някой рисува тесте карти за таро, трябва да изобрази теб като Отшелника.

Усмихнах се зад шалчето си, а Светещия, сякаш доловил това, ми смигна с усмивка, показвайки бели зъби на фона на тъмната си, сякаш издънена кожа. Джаксън примигна нервно.

— Оставете човека на мира, чудовища такива — викна Игуменката, сетне се обърна към цялото Събрание, описвайки театрален жест с ръка. — Надявам се да ме простите за мрачната обстановка, приятели мои. Реших, че предвид обстоятелствата няма да е уместно да свикаме Събранието в Дяволския акър. Уви, налага се да се срещаме на места, които Сцион е оставил да тънат в разруха.

Това беше вярно. Повечето скривалища на синдиката бяха от рода на изоставени сгради, затворени метростанции, забравени канализационни тунели. Събирахме се като някакви тайни, подземни същества.

Минутите течаха. Езическият философ пристигна напудрен, както обикновено, сред облак от парфюм, следван от намусената си помощница. Двамата портиери трябваше да положат неимоверни усилия, за да удържат Дидиън Уейт да не влезе, но пък имахме удоволствието дълго да слушаме високопарния му, протестиращ глас откъм прага („Аз може да не съм бос, но съм уважаван член на общността. Държа да говоря с мадам Повелителката!“). После вратите се отвориха отново, за да пропуснат Нечестивата дама в компанията на Обирджията. Тя бе жестоката водачка на бандата от тукашната секция, контролираща три от покритите с мрачна слава гета на цитаделата — Джейкъбс Айлънд, Уайтчапъл и Олд Никъл, както и доковете. Беше дребна и набита като булдог, с глас като автомобилен клаксон и устни, лилави от пушене на богородичка. Щом я видя, Игуменката й посочи с ръка мястото вдясно от себе си.

— Скъпа приятелко — каза, — благодарим, задето ни предостави това помещение за провеждане на Събранието.

— О, не е никакъв проблем — изсумтя Нечестивата дама, като седна, скръсти крака и отметна светлия си перчем. — И без това цялата секция си е един проклет коптор.

— Да, миналото й е тъмно, както е добре известно — рече Игуменката, после ни огледа и повдигна вежди. — Помолих всички членове на I и II Кохорта да присъстват поради спешното естество на разискванията. Къде е Мери Борн?

— Поднася извиненията си, мадам — обади се с поклон един куриер, чието лице имаше цвят на суроватка. — Има треска и не може да стане от леглото.

— Желаем й бързо оздравяване. А Арк Касапина?

— Навярно още не е изтрезнял проклетникът — изломоти Джими О’Гоблин с презрителен жест. — Снощи с него и още неколцина пийнахме по чашка. В памет на Хектор, знаете. Разправям му аз: „Слушай, Арк, много добре знаеш, че госпожа Игуменката ни е призовала в този час на нужда, престани да си наливаш вече“, но, бога ми, единственият му отговор беше…

— Да, благодаря ти, Джими. Предполагам, че е било твърде оптимистично да го очакваме. Поздравления, че поне ти се явяваш с толкова бистра глава. — Усмивката на Игуменката се стопи, а ръцете й се вкопчиха по-здраво в парапета. — А къде, ако смея да запитам, е Вехтошарят? Или смята, че нашите разисквания са под изисканото му достойнство?

Думите й бяха последвани от дълга тишина.

— Май не съм го виждала наскоро — наруши я накрая Бъбрицата.

— Спотайва се, както обикновено — измърмори Амбулантният лорд. — Чувам, че протежето му, Шифониерата, управлявала Камдън от негово име.

— Поредната проява на немарливост от негова страна. — В тона на Игуменката се долови нотка на гняв. — Винаги е предпочитал да кисне в мизерната си бърлога, в компанията на плъхове и хлебарки, вместо да откликва на призивите на синдиката. Но няма значение. Тъкмо ще се диша малко по-леко без миризливото му присъствие. Моля, разполагайте се по местата си.

Тя се отпусна в своя стол; мнозина от присъстващите също насядаха. Аз се настаних до Джаксън, мъчейки се да изглеждам спокойна.

— Както всички знаете, Хеймаркет Хектор, нашият Повелител и мой скъп приятел, беше убит. — Игуменката изпусна тежка въздишка. — Като временно изпълняваща длъжността сега на мен се пада да управлявам синдиката и да поддържам силата и единството на Неестественото събрание до провеждането на турнира. В това число задълженията ми включват и изясняването на обстоятелствата около неговата смърт. Призовавам Бледата бродница да излезе пред нас.

Погледнах към Джаксън, който едва забележимо ми кимна.

— Един от моите разводачи ми докладва, че си присъствала на мястото на произшествието — каза меко Игуменката, когато застанах в средата на помещението. — Вярно ли е това?

Усещах краката си като стълбове от лед.

— Да. Цялата банда беше мъртва, когато пристигнах в Дяволския акър. Хектор беше обезглавен, а останалите лежаха сред локви от кръв.

— Какъв позор — процеди Перлената кралица. — Да го убият в собствената му гостна… Надявам се да постановиш смъртно наказание за това престъпление, Повелителке. То е гавра с всичките ни закони.

— Уверявам ви, че справедливостта няма да закъснее да възтържествува. — Игуменката се обърна отново към мен. — Мога ли да попитам какво правеше на територията на Хектор, Бледа броднице?

— И аз много искам да узная същото — подкрепи я Душманинът, изглеждайки ме кръвнишки.

— Бях отишла да го видя по заръка на своя бос.

— А не за да се промъкнеш вътре и да го заколиш? — апострофира ме Стъклената дукеса сред одобрително мърморене от публиката. — Същия ден са те видели да се биеш с неговото протеже на пазара.

— Не го отричам — рекох хладно.

— Моята бродница казва истината — изправи се Джаксън, поставяйки две ръце върху дръжката на бастуна си. — Боя се, че Хектор въпреки неоспоримите си заслуги за тази цитадела се опитваше да ме изнудва. В деня преди да бъде убит, той открадна ценна картина, изложена от нас за продажба на Ковънт Гардън. Аз я бях изпратил като своя пълномощница да договори връщането й, но за зла участ това е означавало, че тя първа се е натъкнала на трупа му. Мога абсолютно да гарантирам за безупречното й поведение по случая.

— Ще гарантираш и още как — изкиска се зад мен Стихоплетецът Том.

— Мога ли да знам за какво намекваш, Том? — хладната учтивост в гласа на Джаксън бе обезпокоителна. — Че бих излъгал пред Събранието?

— Достатъчно — вдигна ръка Игуменката. — Не искам да слушам разпри. Ние вярваме на думата ти, Бели заклинателю.

Том измърмори няколко пиперливи думи, но млъкна, щом Светещия му хвърли предупредителен поглед. Не се чуха повече възражения, макар Перлената кралица дълго да не сне бледите си очи от мен. Нямаше да посмеят да ми сторят нищо, докато бях под закрилата на временната Повелителка.

Щом тишината се възцари отново, Игуменката посочи към двете девойки зад гърба си.

— Моите Славеи ме уведомиха, че Заешката устна е липсвала от сцената на местопрестъплението. Можеш ли да потвърдиш това, Бледа броднице?

— Да, нямаше и следа от нея — кимнах. — Нито от някакви духове. Всички бяха напуснали Дяволския акър.

— Дори Лондонското чудовище, закрилникът на Хектор?

— Да, Повелителке.

Стъклената дукеса поклати глава.

— Не знам защо изобщо държеше това изчадие край себе си. Напълно безполезно.

— Не напълно — провлече Езическия философ, поглаждайки се по масивната брадичка. — Лондонското чудовище оставя свой много характерен знак — черна буква „М“ върху кожата. Успеем ли да го открием, лесно ще установим убиеца на Хектор.

Стиснах скритом юмруци. Над нас Игуменката отново постави ръце върху парапета. Под очите й имаше синкави торбички, придаващи на изпитото й лице изнурен вид.

— В такъв случай ще помоля да заръчате на своите подчинени да бъдат нащрек за този знак. Мария, скъпа, ти ръководиш пазар, специализиращ в стоки за незрящи. Искам да опиташ да установиш произхода на червените кърпички, открити по телата. Те явно са единствената веществена улика, с която разполагаме. — Огнена Мария кимна, макар да не изглеждаше във възторг, че я наричат „скъпа“. — Междувременно ще предприемем мерки по издирването на Заешката устна. Някой има ли представа за местонахождението й?

Никой не проговори. Преди да се усетя, бях пристъпила крачка напред. Това можеше да е моят шанс.

— Игуменке — казах, — моля да бъда извинена, но трябва да споделя нещо от жизнено значение за Неестественото събрание. Нещо, което…

— Което аз самият трябваше да съобщя още в самото начало — прекъсна ме Джаксън. — Непростима разсеяност от моя страна. Въпреки всичките ми усилия да я държа встрани от своята територия Заешката устна бе редовен посетител на няколко казина и нощни клубове в Сохо. Може би ще е най-разумно да започнем търсенето оттам.

В гърдите ми се надигна парещ гняв. Той знаеше много добре какво се канех да кажа.

— Имам ли твоето разрешение да пратя хора в I-4 за целта, Заклинателю? — попита Игуменката след секунда размисъл.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие да ги приема.

— Много мило от твоя страна. В такъв случай, ако няма други точки за разискване, ще ви оставя да се връщате към своите секции. Надявам се да видя всички ви на турнира. — Игуменката се изправи и присъстващите последваха примера й. — От Гръб Стрийт ще съставят списък на участниците и ще ви информират за мястото на провеждането. Дотогава нека етерът ви закриля в тези смутни времена.

Последваха кратки сбогувания и всички започнаха да се разотиват. На минаване покрай мен Игуменката ме дари с благосклонна усмивка. Аз докоснах три пръста до челото си и последвах Джаксън към изхода.

— Видя ли — улови ме отново под ръка той. — Мина като по вода. Вече няма от какво да се боиш, прекрасна моя.

Докато чакахме таксито, той запали пура и заразглежда облаците над главите ни.

— Джакс — проговорих тихо аз, облягайки се на една улична лампа. — Защо ме прекъсна?

— Защото щеше да им кажеш за Рефаимите.

— Разбира се. Те са длъжни да знаят.

— Помъчи се да използваш здравия си разум, Пейдж. Задачата ни бе да те спасим от обвинение в убийство, а не да разправяме истории. — Цялата благост в изражението му се бе стопила. — И бъди добра да не опитваш отново, инак може да се наложи да намекна на Игуменката за това малко доказателство. — Той ме потупа с пръст по китката.

Прехапах потресено език, а Джаксън вдигна ръка и една рикша спря край бордюра.

Значи, докато бях с него, щях да съм в безопасност. Останех ли неговата послушна Бледа бродница, името ми щеше да е достатъчно чисто, за да разсее всички съмнения на Неестественото събрание. Но решах ли да предприема независима стъпка, той щеше да извади мръсната тайна изпод ръкава ми.

Джаксън нито за миг не бе възнамерявал да ме защити. Той просто бе използвал срещата, за да ме вкопчи още по-здраво. Да бъде сигурен, че никога няма да се изплъзна от примката му.

— А сега обратно към I-4. — С ослепителна усмивка към водача той се качи върху сгъваемото стъпало на рикшата и се настани на седалката. — Останалите ще ни чакат в Нийлс Ярд.

Проклет, подъл изнудвач. Думите едва не се изплъзнаха от устата ми.

— Какво ще правим там?

— Ще похапнем — рече поверително той. — Революция не се прави на гладен стомах, скъпа.

* * *

Заведението, в което се събираше бандата дори с революционна цел, каквото и да значеше това, винаги беше „Шатлен“. Настанихме се в своето сепаре, като аз заех почетното място отдясно на Джаксън. Той прояви същинска разточителност, поръчвайки всичко от менюто — от солена хамсия върху омлет до медени царевични кексчета, лъскави наденички и кеджъри^[3] с твърдо сварени яйца. Храната ни бе сервирана върху подноси на нива и блюда със сребърни похлупаци.

— Какъв е поводът, Заклинателю? — попита любезно съдържателят Чат, докато ми наливаше прясно сварено кафе. Той бе бивш боксьор, служил с години на Джаксън, преди да изгуби едната си ръка в схватка с конкурентна банда. Ноздрите и бузите му бяха осеяни от ситни спукани капиляри. Прощална закуска в чест на Хектор?

— В известен смисъл, приятелю.

Чат се върна зад бара, а седналата насреща ми Елайза се усмихна озадачено, докато пълнеше чинията си.

— Какво ще рече „в известен смисъл“?

— Ще видите. Или по-точно ще чуете, когато ви разкажа — произнесе самодоволно Джаксън.

— Ясно. Как мина събранието?

— О, нищо интересно. Почти бях забравил какви непоносими досадници са. Но репутацията на Пейдж е в безопасност, тъй че можем да кажем, че постигна целта си. — По-точно твоята цел, помислих си. — Даница, скъпа, ще си вземеш ли от задушените бъбречета?

Той й поднесе горещото блюдо, а тя го огледа навъсено, преди да бодне с вилицата си.

— Не съм те виждал поне от седмица — вметна Зийк, побутвайки към нея чинията с кексчета. — С какво преживяваш там горе?

Далеч от уредите си, Даница явно се чувстваше не в свои води. Непокорната й червена коса стърчеше на всички страни, по луничавото й лице имаше следи от смазка, а по двете й ръце личаха пресни изгаряния от поялник.

— Кислород — отвърна тя. — Азот. Мога да изреждам и още, ако искаш.

— Добре, умнице, с какво се занимаваш тогава? — пъхна Надин една пържена гъба в устата си.

— Даница разработва устройство за заглушаване — намеси се Джаксън. — Същата технология, с която е създаден Сензорен щит, елегантно събрана в удобен, джобен формат.

— Заимствах основния дизайн от Сцион — каза тя. — Те също подготвят преносима версия на Сензорния щит.

Пръстите ми забарабаниха нервно по покривката.

— Защо им е притрябвал? — смръщи вежди Ник.

— За да се отърват от НОБ, разбира се. Или мислите, че им е много приятно да поддържат зряща полиция?

Ник замлъкна потресено и нищо чудно. Ако сензорите за духовна активност можеха да се носят от редови полицаи, това променяше всичко. Тогава Сцион вече нямаше да има нужда от ясновидци, за да ни преследва.

— Отлична новина за нас — отбеляза Джаксън. — Страховитите Жандарми ще изчезнат от улиците, а вместо тях ще запъплят разни незрящи, помъкнали със себе си тромаво оборудване. Хапвай, миличка — обърна се той към мен. — Чакат ни много задачи през идните седмици. Ще се нуждаеш от свежи сили и остър ум.

Отхапах от препечената си филийка.

— Изглеждаш много по-добре, Пейдж — каза Елайза, вече възвърнала си благоволението на шефа. — Тези дни имаме куп фалшиви хороскопи за изготвяне, можеш да помогнеш, ако искаш.

— Бих оставил хороскопите настрана за момента. — Джаксън смръкна деликатна доза лимонов „Флокси“, както правеше винаги, за да освежи дъха си. — Имаме далеч по-важни въпроси за обсъждане. Въпроси, които е вероятно за първи път да насочат усилията ни извън границите на I-4. — Той направи драматична пауза. — Ще желаете ли да ги чуете?

Зийк се помести върху стола си и направи лека физиономия.

— Да, Джаксън.

— Добре. Елате насам тогава.

Всички се приведохме по-близо, а той ни огледа един след друг, целият пламнал от вътрешна енергия.

— Както знаете, аз съм посветил на I-4 вече близо двайсет години от живота си. С ваша помощ съумях да запазя секцията процъфтяваща пред лицето на тиранията на Сцион. Вие шестимата сте моят magnum opus^[4]. И макар понякога — да не кажем редовно — да допускате грешки, искрено се прекланям пред вашите умения и всеотдайност. — Тонът му се понижи с една нотка. — Но стигнахме до етап, когато не можем да сторим нищо повече за I-4 и нейните зрящи. Ние сме най-добрите от всички господстващи банди в цитаделата — най-добри в търговията, в битките, в постиженията. Поради тази причина аз реших да се кандидатирам за поста Повелител.

Затворих очи. Защо ли не бях изненадана.

— Знаех си — лицето на Елайза разцъфна в усмивка. — О, Джакс, наистина е щуро, но само като си представя, че ние бихме могли…

— Да управляваме сционската цитадела Лондон. — Джаксън улови едната й ръка и се закиска. — Да, вярна моя медиумке. Да, бихме могли. — Тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче от радост.

— Ще дърпаме конците — поглади замечтано ръба на чашата си Надин. — Можем да кажем на Дидиън да взриви „Джудитиън“.

— Или пък да даде всичките си духове на нас — добави Елайза, къпейки се в доброто настроение на Джаксън. — Ще можем да правим всичко.

— Само ние седмината. Господари на Лондон. Ще бъде истинска прелест. — Джаксън запали пура. — Не мислиш ли, Пейдж?

Зад небрежния въпрос се криеше опасност. Постарах се да изобразя убедителна усмивка. Усмивката, с която една предана бродница трябваше да посрещне подобна чудесна новина от своя бос.

— Абсолютно — казах. — И предполагам си сигурен, че ще успееш?

— Разбира се.

Джаксън имаше най-много пари, самочувствие и амбиция от всички престъпни босове в Лондон. Като добавим безжалостния му нрав и уменията в призоваването и боя с духове, шансовете му за победа наистина бяха високи. Твърде високи. Ник изглеждаше също толкова притеснен, колкото и аз.

— Добре. — Домакинът ни вдигна чашата си с кафе. — Ще ти оставя в стаята малко четиво за домашно. Материали, от които да се запознаеш с благородната традиция на турнира.

Просто великолепно. Докато Сцион и Рефаимите крояха следващите си ходове, аз щях като добро момиче да си готвя домашното.

— Пейдж, скъпа — добави Джаксън сякаш между другото. — Ще бъдеш ли така добра да донесеш още един поднос сандвичи?

От години не бях изпълнявала ролята на слугинче. Вероятно все пак не бях съумяла да покажа достатъчно ентусиазъм. Останалите гледаха след мен, докато отидох до бара и зачаках Чат да излезе от кухнята, барабанейки с пръсти по тезгяха. На масичка в ъгъла седяха двама други зрящи, чийто разговор смътно долиташе до слуха ми.

— … разправия с I-4 — каза мъжът. — Карали са се с онази французойка на пазара.

— Тя не е французойка — промърмори жената, — Това е Смълчаната камбана, неговата контактьорка. Казват, че била от свободния свят. Също както и брат й.

Ударих нетърпеливо с длан по звънчето. Усещах как нервите ми се изопват като въжета. Чат подаде глава от кухнята, препасан с престилка и зачервен от топлината на фурната.

— Да, миличка?

— Още една порция сандвичи, моля.

— Идват веднага.

Докато чаках, отново дадох ухо на разговора.

— … видях я, когато се сдърпа със Заешката устна. Носеше маска, но съм сигурен, че беше тя. Бледата бродница.

— Върнала се е в Лондон?

— Да, и е посетила Хектор в нощта, когато умря — рече грубият мъжки глас. — Познавам разводача, който я е придружавал. Гроувър се казва, добър и честен момък. Казва, че цялата била покрита с кръв.

— Нали знаеш, че тя е момичето, което постоянно дават по екраните?

— Аха. Има нещо мътно в цялата работа. Може би Хектор я е издал и тя е решила да му отмъсти.

Чат се появи обратно с препечените сандвичи и аз се върнах на мястото си.

— Онези там говорят за нас — казах на Джаксън. — На масата в ъгъла.

— Така ли? — Той изтърси пепелта от пурата си. — И какво казват?

— Че ние сме убили Хектор. Или по-точно аз.

— В такъв случай — Джаксън извиси глас така, че половината заведение обърна глави — може би е най-добре да си мерят приказките. Чувам, че босът на I-4 не търпял клевети, още по-малко от собствените си хора.

Настъпи кратка тишина, след което двойката гадатели станаха и взеха палтата си от закачалката. Докато излизаха, се стараеха да крият лицата си и да не поглеждат към нас. Джаксън ги проследи с очи, докато се отдалечаваха забързано през Нийлс Ярд.

— Мъжът спомена, че познавал Гроувър — прошепнах на Джаксън. — Лично от него разбрал за случилото се.

— Бих им препоръчал да си припомнят стария кодекс на синдиката. В него е записано, че без достатъчни доказателства думата на един незрящ не струва нищо. — Той поднесе пурата към устните си. — Няма защо да се тревожиш от някакви си клюки, скъпа, докато аз съм тук, за да гарантирам за невинността ти. А стана ли веднъж Повелител, всички тези обвинения ще изчезнат яко дим.

А заедно с тях и всеки шанс за промяна на синдиката. Това бе сделката, която той ми предлагаше: закрила в замяна на моето подчинение. Джаксън Хол ме държеше в шепата си и което бе още по-лошо — го знаеше.

Почти не слушах останалата част от разговора. Докато допивах кафето си, долових две аури наблизо. Кожата на гърба ми настръхна.

Два силуета стояха точно пред витрината.

Чашата изпадна от пръстите ми. Два чифта очи ме изгледаха през стъклото като тлеещи въглени в сумрака на уличката.

Не.

Не и сега. Не и те.

— Пейдж?

Очите на Елайза бяха окръглени от почуда. Погледнах вцепенена към разлятото кафе и счупения порцелан.

— Молим за извинение, Чат — подвикна Джаксън. — От вълнение пръстите й понякога стават като гумени. Ще се радваме да удвоим обичайния ти бакшиш. — Той размаха няколко банкноти. — Какво стана, Пейдж? Малък спазъм, предполагам?

— Да — промълвих едва. — Да. Съжалявам.

Когато погледнах обратно, отвън вече нямаше никого. Ник се взираше изпитателно в мен.

Трябва да е грешка. Кошмар. Смесване на въображение и реалност от травмираната ми сънорама.

В противен случай току-що бях зърнала двама Рефаими в I-4.

* * *

Джаксън възнамеряваше да поръчва още, но аз скалъпих някакво извинение и се измъкнах от ресторанта. Квартирата беше само на две минути разстояние, но пътьом всяка сянка ми се струваше подозрителна, всяка светлинка проблясваше като рефаимски очи. Щом захлопнах външната врата, се втурнах нагоре по стълбите и измъкнах раницата изпод леглото си. Отворих я с една ръка, като едва не счупих ципа, и натъпках вътре блуза и чифт панталони. Дишах запъхтяно, почти хлипайки.

Това не беше Лордът. Кой друг можеше да е по дирите ми? Кой друг знаеше къде живея? Нашира вероятно бе разгадала значението на циферблатите… Трябваше ми някакъв план — да избягам, да си потърся скривалище. Грабнах палтото от закачалката на вратата и тъкмо го навличах, когато Ник влезе и ме улови за ръцете.

— Пейдж, чакай. — Трябваше му известно усилие, за да ме удържи. — Какво има, къде си тръгнала?

— Рефаимите.

Чертите му се стегнаха.

— Къде?

— В уличката, пред ресторанта на Чат. — Пъхнах едно резервно яке в раницата си. — Трябва да вървя, иначе ще изложа на опасност и вас. Да се върна в стаята под наем и…

— Не. Чакай. Тук ще си на по-сигурно място. А и Джаксън няма да те пусне да си тръгнеш току-така, още повече сега, когато се е прицелил в мястото на Повелителя.

— Не ме е грижа какво ще прави Джаксън!

— Напротив. — Той обърна лицето ми към себе си. — Не бързай, sotnos. Моля те. Напълно сигурна ли си, че бяха Рефаими?

— Усетих им аурите. Ако остана тук, те ще ме отведат при Нашира.

— Може да са съюзници на Лорда — рече неуверено той.

— Какво каза самият ти, Ник? „Всеки Рефаим е наш враг до категорично доказване на противното.“ — Порових в нощното си шкафче, изваждайки ризи и чорапи, шалчета и чифт ръкавици. — Ще ме откараш ли, или да вървя пеш?

— Днес е навечерието на личната революция на Джаксън. Той няма да ти прости, Пейдж. Не и този път.

— Стигнат ли до нас, ще подкастрят революцията му още в зародиш.

На вратата се разнесоха три силни почуквания и тя се разтвори така, че едва не излетя от пантите. Джаксън се изправи на прага, сепвайки и двама ни, и удари с бастуна си по пода.

— Мога ли да знам какво означава това?

— Джаксън, пред заведението имаше Рефаими — изправих се пред него. — Двама. Трябва да вървя. Всички трябва да се махаме, още сега.

— Никой няма да се маха. — Той бутна вратата с бастуна си и я затвори. — А сега ми обясни. Кротко и спокойно.

— Къде са останалите?

— Още в „Шатлен“, където и ще си останат през следващите час-два в блажено неведение за настоящия ни разговор.

— Джаксън, изслушай я — намеси се твърдо Ник. — Моля те. Тя знае какво говори.

— Тя може да си мисли така, доктор Нигорд, но всички добре знаем последиците от нееднократното натравяне с флукс.

— Какво, по дяволите, намекваш, Джакс? — пристъпих към него побесняла. Почти можех да приема недоверчивото съчувствие на Елайза, но Джаксън бе видял Шеол I с очите си. — Смяташ, че имам наркотични халюцинации? Да не би и ти самият да си ги получил, когато посети колонията?

— Не става въпрос за недоверие, скъпа. Нещата опират до уместност. До приличие. Въпреки нееднократния ти контакт с експериментални психоактивни вещества аз вярвам на твоята история. Права си, че трудно мога да отрека онова, с което съм се сблъскал сам. — Той отиде до прозореца. — Не виждам обаче причина да предприемаме действия във връзка с него, нито пък Неестественото събрание да го научава. Вече веднъж ти го обясних ясно и просто. Нужно ли е да го повтарям?

В замяна на своята закрила той искаше да забравя за всичко, което бях научила.

— Не те разбирам — казах разпалено. — Те са тук, в I-4. Нима можеш просто да ги игнорираш?

— Не е нужно да разбираш действията ми, Пейдж. Достатъчно е просто да изпълняваш моите нареждания, както се споразумяхме.

— Ако бях изпълнявала нарежданията ти в колонията, щях още да съм там.

Настъпи дълга тишина, сетне Джаксън обърна глава.

— Помогни ми да разбера по-добре — вдигна костеливия си пръст. — Ти винаги си знаела, че сционската доктрина почива върху несправедливост. Че отношението й към неестествеността е осъдително. Но едва сега си решила, че трябва да се намесим. Да не би да се боеше да удариш, докато смяташе, че корупцията е само човешка, Пейдж?

— Видях кое я е породило — отвърнах. — Видях кое я подклажда. И мисля, че можем да го спрем.

— Нима смяташ, че опълчването срещу Рефаимите ще спре инквизицията? Или си правиш илюзиите, че Франк Уийвър и неговото правителство ще те запрегръщат от радост, ако унищожиш господарите им?

— Положително трябва поне да опитаме, Джакс. Кой ще управлява секцията, когато те дойдат за нас?

— Внимавай, Пейдж. — Лицето на Джаксън отново започваше да губи цвят. — Вървиш по много тънък лед.

— Така ли? Или навлизам в твои води?

Това преля чашата. Той ме сграбчи с една ръка и ме притисна в шкафа. Беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Бурканче със сънотворни таблетки падна и се разби в дъските на пода.

— Джаксън! — излая Ник, но това беше въпрос между бос и подчинен. Пръстите на другата му ръка се впиха над китката ми, там, където знакът на полтъргайста бе жигосан в кожата.

— Чуй ме сега, прекрасна моя. Няма да позволя моята бродница да скита като безпризорна из улиците и да бълнува небивалици. Особено в момент, когато планирам да поема контрола над цитаделата. — Веждите му бяха сключени, образувайки дълбока резка. — Смяташ ли, че добрите зрящи на Лондон ще ме подкрепят, Пейдж, ако подозират, че вярвам в истории за гиганти и ходещи трупове? Защо смяташ, че те спрях да ги разкажеш на Игуменката? Кое според теб е по-вероятно — да ни повярват или да ни осмеят като глупци?

— Това ли било, Джакс? След всички тези години още се боиш от хорските насмешки?

Той се усмихна хладно.

— Смятам се за търпелив човек, но това е последният ти шанс. Можеш да останеш с мен и да се радваш на положението си в I-4 или да опиташ да излезеш навън, където никой няма да те чуе. Където ще ти видят сметката заради убийството на Хектор. Единствената причина още да не си мъртва, скъпа, е моята дума. Моето поръчителство за невинността ти. Направиш ли една погрешна стъпка, ще те изправя пред Неестественото събрание, за да им покажеш белега си.

— Не би стигнал дотам.

— Нямаш представа докъде мога да стигна, за да опазя Лондон от война. — Той освободи ръката ми от коравата си хватка. — Ще накарам някой да боядиса циферблатите, за да не могат да ги разпознаят. Но запомни едно, Пейдж — ти можеш да си протеже на Повелителя или мърша за гарваните. Ако избереш второто, ще известя всички, че вече не си под моя закрила. Точно както направих, преди да се върнеш в бандата. В крайна сметка, ако не си Бледата бродница… коя си тогава?

Той излезе. Аз ритнах ядно кошницата с дрънкулки от пазара и седнах на леглото, заравяйки лицето си в длани. Ник приклекна срещу мен.

— Пейдж?

— Това би могло да сплоти зрящите. — Поех си дълбоко дъх. — Ако само имаше начин да ги убедим…

— Действително, ако разполагаше с доказателство за съществуването на Рефаимите, но истината ще сложи край на синдиката такъв, какъвто го знаем. Ти искаш да го превърнеш в сила на доброто, а Джаксън не се интересува от „добро“. Иска единствено да седи на своя трон, да събира духове и да властва над цитаделата, докато умре. За нищо друго не го е грижа. Но като негова дясна ръка ти също ще имаш власт. Ще можеш да промениш нещата, Пейдж.

— Джакс винаги ще ме спира. Ще бъда просто привилегировано момиче за поръчки. Само един Повелител може да влияе на събитията.

— Или Повелителка — засмя се кратко Ник. — Отдавна не сме имали жена на този пост.

Бавно вдигнах очи към неговите и усмивката се стопи от устните му.

— Не бих могла — промърморих. — Или пък бих?

Той отиде до прозореца, опря се на перваза и се загледа надолу към вътрешния двор.

— Никога досега членове на банди не са участвали в турнира. Единствено босове.

— Защо, против правилата ли е?

— Вероятно. Ако някой тръгне срещу собствения си шеф, това го белязва като изменник. Не съм чувал да се е случвало в цялата история на синдиката. Ти би ли последвала някой, способен да ти забие нож в гърба?

— По-скоро бих го следвала, отколкото да вървя пред него.

— Остави остроумията. Нещата са сериозни.

— Добре. Да, бих работила за една изменница, ако тя знае истината за Сцион. Ако иска да я разкрие, да спре систематичното убийство на ясновидци…

— Никой не го е грижа за издевателствата на Сцион. Те всички са като Джаксън. Дори и онези, които изглеждат добри. Уверявам те, биха продали собствените си секции, ако това означава, че ще си напълнят джобовете. Нямаш достатъчно пари, за да платиш на всички. Виж Джаксън — пуши си пурите и си пие абсента, докато ние му вършим черната работа. Мислиш ли, че хора като него ще поведат бандите си на бой? Че ще застрашат скъпоценните си животи заради теб?

— Не знам. Но може би трябва да разбера. Да речем, че кандидатствам за турнира. Ще станеш ли моя дясна ръка?

Лицето му трепна болезнено.

— Да, бих го направил, защото ме е грижа за теб. Но не искам да участваш. В най-добрия случай ще спечелиш, но ще те заклеймят като предателка. А в най-лошия ще те убият. След година-две Джаксън бездруго ще ти даде секцията. Не е ли по-мъдро да почакаш?

— След две години ще е твърде късно. Само седмици ни делят от пускането на Сензорния щит, а Рефаимите вече набелязват местата за нови колонии. Трябва да действаме сега. Освен това — добавих — Джаксън няма да се оттегли толкова скоро. Той иска да управлява, а мен да държи като куче — с едната ръка да ме гали по главата, а с другата да ми опъва каишката.

— Струва ли си рискът да загубиш?

— Хора загубиха живота си, за да ме измъкнат от Шеол I — казах тихо. — Други като нас умират всеки ден. Да се крия в сенките и да оставя това да продължава би означавало да плюя на паметта им.

— Тогава поне се увери, че си готова да понесеш последствията — отвърна Ник. — Аз ще отида да го успокоя, а ти по-добре разопаковай багажа.

Той затвори полека вратата след себе си.

Може би това беше единственият избор. Боядисването на циферблатите нямаше да заблуди Рефаимите задълго. За да преобразя лондонския синдикат в армия, способна да им се опълчи, трябваше да мисля мащабно. Да бъда не просто маша на Джаксън, не дори и бос на банда, а Повелителка на сционската цитадела Лондон. Да притежавам глас, твърде силен, за да се заглуши.

След минута станах и започнах да събирам нещата, пръснати по пода — изрезки от вестници от XIX век, брошки, старинна нума и третото издание на „За същината на неестествеността“, конфискувана от един крънкач, който си правеше подигравки с нея в Сохо. „От неизвестен автор“, пишеше на обложката.

Думите дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта.

Имаше и други начини да извися гласа си. Взех мобилния си телефон, поставих нова сим карта и набрах номера, даден ми от Феликс.