Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (4)

3
Ето ти ги пет

На следващия ден беше същото. И на по-следващия. Спях, докато слънцето грееше, а вечер се събуждах. Нямаше никаква вест от Неестественото събрание в отговор на моя призив. Щях да изчакам седмица, преди да изпратя втори. Куриерите на „Духовен клуб“ бяха бързи, но Хектор можеше с дни да не прочете бележката.

Нямаше какво друго да сторя, освен да чакам. Без да знам какво се случва в Архонтството, не разполагах с начин да съставя смислен план. Засега инициативата бе в ръцете на Нашира.

На петия ден огледах нараняванията си. Синините по гърба ми бяха избледнели до жълтеникаво, а повечето малки драскотини вече бяха заздравели. След като изгледах новините, в които продължаваше да няма нищо интересно, седнах на дивана и изгълтах закуската, донесена от хазаина.

Ник бе взел от Севън Дайълс още някои от нещата ми, сред които и кислородната маска, която ме поддържаше жива, ако използвах дарбата си за по-продължителни периоди от време. Не бях поглеждала сънорамата си от дни, но ако имах и най-малкото намерение да се бия, както тялото, така и съзнанието ми трябваше да са в пълна форма. Сега, вече съзрял, духът ми щеше да е моето най-мощно оръжие. Легнах на леглото, наложих маската върху лицето си и бавно се потопих.

Отначало чувството бе болезнено, но когато най-сетне успях да пробия, повехнали макове докоснаха страните ми. Отворих вътрешния си взор. Бях застанала на ръба на слънчевата си зона, стъпила върху постеля от окапали венчелистчета. Небето над мен бе червено и безмилостно горещо, а сух вятър рошеше косите ми.

Големи участъци от полето пустееха изкоренени. Това бе тъканта на съзнанието ми, разкъсана и прорязана от белези, сякаш изорана от някаква пъклена машина.

Коленичих край един клюмнал мак и събрах семената му в длан. При допира на ръката ми всяко от тях покълна в малко стебълце и разцъфна — но това вече не бяха точно макове. Имаха по-дребни, по-наситено алени цветове. И дъх на огън.

Кръвта на Адонис. Единственото нещо, което можеше да причини вреда на Рефаимите. Те се множаха, заливайки сънорамата ми като вълна.

Стотици хиляди червени анемонии.

* * *

Не се опитах да бродя. Бурята, помела съзнанието ми, бе чудовищна и й беше нужно време, за да утихне съвсем. Трябваше да изчакам още няколко дни, преди да вляза в етера.

Обмислих опциите си. Имаше висока вероятност Хектор да пренебрегне призива ми и тогава щеше да се наложи да действам сама.

Налице обаче бяха два сериозни проблема — парите и респектът. Или по-точно липсата и на двете.

Ако напуснех Джаксън, трябваше сама да си набавям средства за оцеляване. Във възглавницата си в старата бърлога бях зашила пачка банкноти. Може би Ник и аз щяхме да успеем да съберем собствена банда. Общите ни спестявания — неговите от Сцион и моите от Джаксън — вероятно щяха да ни позволят да наемем малка квартира в някоя от външните кохорти и да започнем да събираме съюзници.

Оставаше обаче вторият проблем. Респектът. Единственото нещо, което не можеше да се купи с пари. Ако имах някаква тежест в синдиката, тя се дължеше на факта, че съм протеже на Джаксън. Без него бях никоя.

Отидох до балконския прозорец и скръстих ръце.

Правилата си бяха правила. Ако двамата с Ник искахме да сформираме банда в друга секция, трябваше да поискаме разрешение от тамошния бос. Повелителят също трябваше да даде своята благословия, което той не правеше почти никога. А ако действахме пряко волята им, просто щяхме да свършим с прерязани гърла, както и всеки, достатъчно глупав или алчен, за да работи за нас.

Завърнех ли се в Севън Дайълс, Джаксън щеше да ме посрещне с разтворени обятия и с още по-широко разтворена кесия. Отказът да работя за него, от друга страна, щеше не само да ме лиши и от последната капка респект, но и да ме направи парий в синдиката, прокажена, от която всички зрящи да странят. И тогава, ако Франк Уийвър обявеше награда за главата ми, те щяха да се прескачат един друг, за да ме продадат на Архонтството.

Джаксън не бе казал изрично, че няма да ми помогне срещу Рефаимите, но аз бях открила у него неща, които не можех да забравя. Явно е трябвало да ме пребие насред Трафалгар Скуеър и да ме души на ливадата в колонията, докато най-сетне проумея, че е опасен човек, който няма да се поколебае да нарани дори своите.

И все пак, изглежда, той представляваше единствената надежда гласът ми да бъде чут от синдиката. Може би най-удачният ход бе да се върна в Севън Дайълс и да държа главата си преклонена, както винаги досега. Защото, ако нещо бе по-опасно от това да имаш Джаксън Хол за бос, то беше да го имаш за свой враг.

Извърнах се с досада от прозореца. Не можех да остана вечно тук. Състоянието ми се бе подобрило достатъчно, за да отида и да се срещна с този човек.

Но не. Още не. Първо трябваше да отида в Камдън. Исках да намеря Айви и да се уверя, че тя е добре.

Раницата с дрехите ми висеше на закачалка на вратата. Отнесох я в банята, където се изправих пред огледалото и се заех да се дегизирам. Навлякох черно вълнено палто, вдигнах яката му и нахлупих шапка с козирка над очите си. Ако наведях брадичка, тъмните ми устни се скриваха от кървавочервеното шалче на врата ми.

Подаръкът от Лорда — сублимираният медальон, способен да отблъсква злонамерени духове — се търкаляше върху тоалетката. Окачих го на шията си и прокарах пръсти по изящните филигранни крилца, изработени от тънки жички. Предмет като този щеше да е безценен по лондонските улици, където някои от най-знаменитите убийци продължаваха да витаят в духовните си форми.

Някога обичах да се гмуркам в лабиринта на този град, да се опивам от покварата му. Излизах навън, без да се замислям, дори когато стражите от НОБ бродеха по улиците. Чувствах се уверена в двойствения си живот, както и толкова други зрящи. Не беше чак толкова трудно да се промъкваш незабелязано покрай клопките на Сцион — просто избягваш камерите, държиш се на безопасно разстояние от Жандармите, не спираш да се движиш. Главата приведена, очите отворени, както винаги ме бе учил Ник. Но вече знаех, че съм съществувала само на повърхността, докато кукловодите не са спирали да дърпат своите конци от сенките.

Обзе ме пристъп на малодушие, но после погледнах към дивана, където толкова сутрини и вечери се бях свивала, парализирана от ужас, че някой всеки миг ще разбие вратата. Знаех, че не изляза ли сега, никога няма да го сторя, затова отворих прозореца, прехвърлих крака отвън и се спуснах върху пожарната стълба.

Бръснещ, студен вятър лъхна лицето ми. Около минута стоях така, затаила дъх.

Свобода. Ето как изглеждаше тя.

После започнах да треперя. Вкопчих се в перваза, копнеейки да се върна обратно. Стаята беше сигурна, безопасна. Не биваше да я напускам.

Но улиците бяха моят живот. Бях се борила със зъби и нокти да се върна при тях, бях проляла кръв. Обърнах се и с лепнещи от пот ръце се улових за стълбата, преодолявайки всяко стъпало така, сякаш беше последното.

Веднага щом подметките ми докоснаха асфалта, се озърнах през рамо, прослушвайки етера. Двама медиуми стояха до близката телефонната кабина и тихо обсъждаха нещо. Единият носеше тъмни очила. Никой от тях не ми обърна внимание.

До Камдън имаше поне четирийсет минути пеша. Нахлупих здраво шапката, натъпквайки с пръсти под нея всеки изплъзнал се кичур руса коса.

Хората ме подминаваха с разговори и смехове. Замислих се за всичките пъти, когато сама бях вървяла из Лондон. Бях ли се спирала, за да загледам лицата на минувачите? Надали. Защо тогава някой трябваше да заглежда мен?

Насочих се към булеварда, където се носеше рев на двигатели и ярко блестяха фарове. Всички таксита бяха заети, а от нелегалните не се виждаше нито едно. Бели таксита, бели велорикши с черни кожени седалки, бели триетажни автобуси с извити черни прозорци. Сградите се извисяваха над мен, небостъргачи, които сякаш докосваха звездите, целите в неонови светлини и рекламни пана с изображения на котви. Всичко ми се струваше твърде голямо, твърде шумно, твърде бързо. Бях навикнала на улици без електричество, лишени от вездесъщия шум. На техния фон този свят изглеждаше побъркан. Моят противен, свещен СциЛо, моят затвор, моят дом.

Скоро пред погледа ми се показа площад „Пикадили“. Трудно бе да го пропусна с неговите гаргантюански екрани, струпани един над друг върху фасадите, показващи своя електронен калейдоскоп от реклама, информация и пропаганда. Централните места се заемаха от комерсиалните продукти на деня — „Брекабокс“ и „Флокси“, докато по-малките бяха посветени на последните мобилни приложения — „Виртуален шпионин“, „Ловец на крънкачи“, „МедиумЩит“ — всичките предназначени да помагат на примерните граждани да се предпазят от неестествените или пък да се позабавляват за тяхна сметка. През широк екран течеше серия от сционски предупреждения относно сигурността: ДАВАЙТЕ СВОЯ ПРИНОС ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД. В СТОЛИЦАТА ВЕЧЕ ЗАСТЪПИХА НА СМЯНА НОЩНИТЕ ЖАНДАРМИ. ИЗВЕСТЯВАЙТЕ ГИЛДИЯТА ЗА БДИТЕЛНОСТ, АКО ЗАПОДОЗРЕТЕ ПРОЯВИ НА НЕЕСТЕСТВЕНОСТ. ОЧАКВАЙТЕ ПО-НАТАТЪШНИ СЪОБЩЕНИЯ. Врявата беше неописуема — откъслечна музика, автомобилни двигатели, сирени, разговори, викове, гласове от екраните, гърлено бръмчене от моторните рикши. Под уличните лампи стояха разводачи със зелени фенери, предлагащи на минувачите закрила срещу дебнещи неестествени. Аз се насочих към стоянката на рикшите.

Една незряща жена мина пред мен, преметнала през лакът кремаво палто. Беше облечена в червена кадифена рокля в стила на Скарлет Бърниш, обгръщаща плътно фигурата й, и говореше по телефон, който притискаше с буза до рамото си.

— … не ставай глупава, това е просто фаза в отношенията! Не, не, тъкмо отивам в един кислороден бар. Може и да успея да хвана обесването.

И тя със смях се качи в една рикша. Останах да чакам след нея, вкопчила пръсти в металния парапет.

Следващата рикша бе моята. Това бяха леки триколки с педали, подпомогнати от електромотор. Зад водача имаше затворена кабина, побираща един или двама пътници.

— „Камдън Маркет“, моля — казах, докато се настанявах, използвайки гимназиалния си английски. Ако ме търсеха, щяха да очакват по-скоро ирландски акцент.

Рикшата чевръсто се впусна през I Кохорта, насочвайки се на север към II-4. Сгуших се в дъното на седалката. Постъпката ми бе рискована, но същевременно ми носеше вълнуващ трепет. Кръвта кипеше във вените ми. Ето, аз се возех през самото сърце на СциЛо, дръзка и невъзмутима, и сякаш никой не ме забелязваше. Четвърт час по-късно вече стоях на тротоара и ровех из джоба си, за да платя.

Камдън Таун, оживеният център на II-4, представляваше цял един малък свят, където зрящи и незрящи се суетяха сред оазис от музика и цветове. На всеки няколко дни по канала пристигаха търговци, носейки стоки и храни от други цитадели. Те продаваха също нума и богородичка, скрити сред плодовете. Тук бе същинско гнездо на незаконна дейност, където един беглец лесно можеше да се укрие. Зрящите нощни Жандарми не закачаха пазара; мнозина от тях разчитаха на неговите стоки, а още повече прекарваха тук времето си, свободно от дежурство. Това бе домът и на единствената нелегална сцена в цитаделата — Бълхарника, една от безбройните рисковани атракции.

Запътих се към шлюза, минавайки покрай студиа за татуировки, кислородни барове и сергии с купчини евтини часовници и вратовръзки. Скоро достигнах Хиподрума — здание, представляващо луксозен магазин за дрехи през деня и дискотека през нощта. Отпред стоеше мъж с коса, вързана на лимоновожълта конска опашка. Още преди да го доближа, разбрах, че е сензор. Зрящите тук често си правеха прически или маникюр в цвят, съответстващ на тяхната аура — знак, напълно неразгадаем за останалите минувачи. Спрях се и го погледнах.

— Зает ли си?

— Зависи — отвърна той. — От квартала ли си?

— Не. Аз съм Бледата бродница, момичето на боса на I-4.

Още преди да съм го изрекла, мъжът извърна глава.

— Зает съм.

Повдигнах учудено вежди. Лицето му старателно изразяваше безразличие, докато повечето зрящи биха се разсипали от любезности при подобно представяне. Сръчках го настоятелно с духа си, при което той изскимтя.

— Какви номера правиш, по дяволите?

— Аз също съм заета, сензоре. — Сграбчих го за яката, държейки духа си достатъчно близо до неговата сънорама, за да го накарам да се чувства притеснен. — И нямам време за игрички.

— Не играя игрички. Ти вече не си момиче на Заклинателя. — Той се изхрачи. — Мълвата е, че сте се изпокарали, Бледа броднице.

— Нима? — опитах се да звуча невъзмутимо. — В такъв случай мълвата греши. Белият заклинател и аз сме в отлични отношения. А сега ще ми помогнеш ли, или наистина държиш да си намериш белята?

Очите му се присвиха преценяващо. Ирисите им бяха закрити от жълти контактни лещи.

— Хайде, изплюй камъчето — каза накрая.

— Търся бутика на Агата.

Той се дръпна, освобождавайки яката си от хватката ми.

— Намира се в „Стейбълс Маркет“, след шлюза. Попитай я за кървав диамант и тя ще ти обърне внимание. Нещо друго? — Той скръсти обилно татуираните си ръце. Основният мотив бяха скелети, обвили мускулите му в мрежа от изрисувани кости.

— За момента не — отстъпих назад. — Благодаря за помощта.

Мъжът изсумтя и аз едва устоях на изкушението да го възнаградя с още един тласък на сбогуване.

Постъпката ми беше рискована. Ако бях попаднала на член на Парцалените кукли, нямаше да ми се размине току-така. Те бяха доминиращата банда тук, една от малкото, изобретили свои отличителни „униформи“: раирани спортни сака и гривни, изработени от кости на плъхове, както и боядисани коси. Името на техния неуловим бос, Вехтошаря, бе легенда из II-4, но малцина бяха онези, успели да го видят на живо.

Джаксън явно вече бе пуснал мълвата, че не работя за него. Опитваше се да разклати положението ми в синдиката, като по този начин ме принуди да се върна. Трябваше да се досетя, че няма да чака дълго.

Долових мириса на канала още преди да стигна до него. По тинестата, зеленикава повърхност на водата плаваха лодки с бордове, покрити от водорасли и олющена боя, и от всяка от тях по някой продавач приканваше минувачите: „Насам, насам! Връзки за обувки, по две лири дузината!“, „Пайове, моля, топли, още парят!“, „Ябълки, жълти и червени!“, „Печени кестени, пълна кесия само за лира!“.

Последният вик привлече вниманието ми. Лодката беше боядисана в наситено червено, с лилави и златни орнаменти. Вероятно красива навремето, сега тя бе доста овехтяла, а кърмата й пъстрееше от антисционски графити. Кестените се печаха върху открита скара и коричката на всеки бе цепната на кръст, разкривайки вкусната вътрешност.

Когато приближих, продавачката ми се усмихна с кривите си зъби. Очите й, надзъртащи изпод старото бомбе, се присвиваха от дима.

— Кесия кестени за теб, малка госпожице?

— Да, моля. Между другото търся бутика на Агата. Казаха ми, че се намирал някъде наблизо.

— Точно зад онзи ъгъл. До входа има сергия за салуп, ще я видиш отдалеч. — Тя напълни хартиения плик с кестени и ми го подаде. — Ето, заповядай.

Платих и тръгнах през пазара, попивайки забравената атмосфера на хора, тръгнали по своите дела. Тази енергична суматоха липсваше в Шеол I, където всеки глас бе шепот, а всяко движение — тихо и предпазливо. Нощта, когато плъзваха патрулите на НОБ, бе най-опасното време за зрящите, но тя бе също периодът, през който дарбите ни добиваха най-голяма сила, и затова неудържимо ни привличаше.

Витрината на бутика блестеше от фалшиви скъпоценни камъни. Отвън едно момиче продаваше салуп — дребничка ботаномантка с орхидеи в небесносинята си коса. Минах покрай нея и отворих вратата на магазина.

При влизането ми дрънна звънче, но собственичката — възрастна, кокалеста жена, загърната с дантелен шал, не вдигна глава да ме погледне. За да бъде в тон с аурата си, тя бе стигнала до крайност, използвайки флуоресцентното зелено — къса зелена прическа, зелен маникюр, зелен грим и зелено червило. Говорещ медиум.

— Какво мога да сторя за теб, миличка?

За един незрящ това бе глас на закоравяла пушачка, но аз знаех, че дрезгавината му е причинена от духовете, постоянно тормозещи гърлото й.

— Търся кървав диамант — отвърнах, затваряйки вратата.

Тя ме огледа внимателно. Опитах се да си представя как щях да изглеждам, ако се бях боядисала в червено — цвета на моята аура.

— Ти трябва да си Бледата бродница — изграчи накрая. — Заповядай, очакват те.

Последвах я надолу по разнебитеното стълбище, скрито зад един въртящ се стелаж. Тя имаше упорита, раздираща кашлица, сякаш в трахеята й бе заседнал къс сурово месо. Нямаше да мине много, преди да изгуби гласа си съвсем. Някои говорещи медиуми стигаха дотам да режат езиците си, за да попречат на духовете да ги използват.

— Наричай ме Агата — каза жената. — Това тук е убежището на II-4. Впрочем не е използвано от години. Ако има тревога, зрящите на Камдън просто се пръскат като пилци.

Влязохме в мазе, осветено от гола електрическа крушка. Лавиците по стените бяха натъпкани с евтини романчета и прашни украшения. Останалото пространство се заемаше от два матрака, застлани с шарени одеяла. Айви спеше върху единия от тях като торба от кожа и кости, облечена в мръсна бяла риза.

— Не я буди. — Агата приклекна и я поглади по главата. — Нека си почине, бедното агънце.

Други трима зрящи си поделяха втория матрак, всичките с вид на затворници от Шеол — унили погледи, хлътнали стомаси, помръкнали аури. Те поне имаха що-годе чисти дрехи. В средата седеше Нел.

— Е, все пак се измъкнахме от Тауър — каза тя. — Трябва да ни дадат медал за това.

— Как е кракът ти? — попитах. В Наказателната колония почти не бях разговаряла с нея.

— Само драскотина. Очаквах повече от Гвардията за извънредни ситуации. — Тя все пак примигна от болка, докосвайки раната си. — Познаваш тези двама пакостници, нали?

Единият от тях се оказа полиглотът, на когото веднъж бях помогнала в Шеол I — мургав и тъмноок, навлякъл блуза и дочен гащеризон. Другият оцелял беше Феликс — нервен на вид и твърде слаб за ръста си, с рошава черна коса и луничаво лице. Той бе изиграл ключова роля за доставяне на съобщенията по време на въстанието.

— Извинявай, така и не попитах за името ти — обърнах се към полиглота.

— Няма проблем — отговори той с лек, мелодичен глас. — Наричам се Джоузеф, но всички ми казват Джос.

— Ясно. — Огледах ъглите на мазето и усетих свиване в гърлото. — Някой друг успя ли да избяга?

— Не мисля.

— Хванахме нелегално такси от Уайтчапъл — обади се Феликс. — С нас имаше и още двама, но те са…

— Мъртви. — Агата допря кърпичка до устата си и се изкашля. Когато я отдръпна, по нея имаше петна кръв. — Момичето не можеше да приема храна. Момчето пък се хвърли в канала. Съжалявам, миличка.

Побиха ме студени тръпки.

— Момчето… — попитах — не е било нямо, нали?

— Не, Майкъл се измъкна — отговори вместо нея Джос. — Побягна към Темза и оттогава никой не го е виждал.

Не беше редно да изпитвам облекчение — в крайна сметка друг зрящ се бе простил с живота, но мисълта, че Майкъл е могъл да пострада, ми причиняваше почти физическа болка.

— Случайно да си намерила още някого? — почеса се по врата Феликс.

— Още не. А и не знам къде да ги търся.

— Ти самата къде си се настанила?

— В стая под наем. По-добре да не знаете точното място. Тук в безопасност ли сте?

— В безопасност са — каза Агата, като потупа ръката на Айви. — Не се тревожи, Бледа броднице, няма да ги изпускам от очи.

Феликс й хвърли колеблива усмивка.

— Засега тук ни устройва. Камдън изглежда спокойно място. А и навсякъде е по-добре от… там, където бяхме преди.

Коленичих край Айви, която продължаваше да не помръдва.

— Аз й бях тарторка — каза Агата, като сне дантеления си шал и покри раменете й. — Отначало помислих, че ми е избягала. Пратих всичките малки негодници да я търсят, но от нея нямаше и следа. Тогава разбрах, че трябва да са я прибрали.

— Сигурно страшно ти е липсвала — изгледах изпод вежди Агата. Тарторите прибираха клошари и ги обучаваха да просят и крадат, като често им причиняваха жестоки увреждания, за да предизвикват повече жалост.

— Да — отвърна тя, без да издаде, че е доловила иронията. — Тази тук ми беше като родна дъщеря. — После се изправи и потърка кръста си. — Е, аз ще ви оставям, че горе ме чака работа.

Вратата щракна след нея и кашлицата й отекна в стълбището. Феликс се пресегна и леко побутна спящата.

— Айви. Пейдж е тук.

Пробуждането отне известно време. Джос й помогна да приседне, като я подпря с две възглавници. Тя изпъшка и притисна с длан ребрата си. Щом тъмните й очи успяха да ме фокусират, се усмихна, показвайки дупка от избит зъб в устата си.

— Май отървах кожата.

— Агата каза, че не бива да се движиш — каза притеснено Джос.

— Нищо ми няма. Старата винаги е била голяма паника. Какво ще кажете да пратим покана на Тубан да ме посети на смъртния одър. Сигурна съм, че ще е доволен да се наслади на плодовете от своя труд.

Никой не се усмихна на шегата, толкова окаян беше видът й.

— Значи Агата е твоя тарторка? — попитах.

— Да, но не е като другите. Аз й вярвам. Прибра ме от улицата, когато умирах от глад. — Айви се загърна по-плътно с шала. — Тя ще ни скрие от Вехтошаря. Никога не го е харесвала.

— Защо трябва да се криете от него? — Приседнах на матрака до нея. — Той не е ли босът на вашата секция?

— Защото е зъл и жесток.

— Че кой бос не е?

— Повярвай ми, не ти трябва да имаш вземане-даване с него, а и той няма да се зарадва, ако узнае, че шайка бегълци се спотайват на територията му. Никой не знае как изглежда, но Агата го е виждала един или два пъти. Тя отговаря за скривалището отдавна, още отпреди аз да заработя за нея.

— Той няма ли си момиче? — обади се Нел.

— Не съм сигурна. — Айви докосна с ръка обръснатата си глава, поглеждайки встрани. — Тук всички са много потайни.

Трябваше да поразпитам Джаксън за този бос. Стига някога да се срещнех отново с него, разбира се.

— Защо тогава изобщо сте дошли тук? — попитах Нел.

— А къде другаде да отидем? — направи гримаса тя. — Нямаме пари за квартира, нито приятели, които да ни приютят.

— Виж, Пейдж — намеси се Феликс, — трябва да решим какво да правим, и то бързо. Сцион е наясно, че знаем прекалено много, и ще ни търси с всички средства.

— Вече пуснах призив за среща на Неестественото събрание. Съществуването на Рефаимите не бива да остава в тайна. Всеки зрящ в Лондон има право да знае какво ни причинява Архонтството.

— Ти си луда — промълви с треперещ глас Айви, извръщайки се рязко към мен. — Да не мислиш, че Хектор ще се вслуша в призива ти? И че изобщо го е грижа?

— Струва си поне да опитаме.

— Имаме за доказателство клеймата си — изтъкна Феликс. — Своите истории. А и всички онези зрящи, които липсват.

— Те може да са още в Тауър — каза Нел. — Или да са мъртви. Дори да разкажем на всички, няма гаранция, че нещо ще се промени. Айви е права, от Хектор не може да се очаква подкрепа. Един мой приятел веднъж се опита да му докладва за убийство, а той нареди на главорезите си да го пребият до безсъзнание, задето го е обезпокоил.

— Щеше да е друго, ако можехме да им покажем жив Рефаим — вметна Джос. — Лордът няма ли да склони да ни помогне, Пейдж?

— Нямам представа — поклатих глава. — Не знам дори дали е жив.

— А и не бива да работим заедно с Рефаимите — смръщи се Айви. — Всички знаем що за стока са.

— Но той помогна на Лис — настоя Джос. — Видях го с очите си. Извади я от духовен шок.

— Сложете си го в рамка тогава — каза Нел, — но аз също отказвам да работя с тях. Да гният в ада дано всичките до един.

— Ами незрящите? — предложи Феликс. — Да привлечем тях на своя страна.

Нел изсумтя.

— Извинявай, ще ми обясниш ли защо кьорчовците ще дават пукната пара какво се случва с нас?

— Ама и ти си една оптимистка!

— Да, ежеседмичните екзекуции наистина ме зареждат с оптимизъм. Както и да е, лондонските кьорчовци ни превъзхождат числено поне десет пъти, ако не и повече. Дори малка част от тях да ни подкрепят, останалите пак ще надделеят, тъй че блестящият ти план отива на кино.

Личеше си, че тримата са стояли доста време затворени в тясна стая.

— Идеята не е чак толкова лоша — казах. — Сцион винаги е учил своите жители да мразят ясновидството. Представете си как ще реагира обикновеният гражданин, ако разбере, че цитаделите всъщност се контролират от зрящи. Рефаимите имат по-силна дарба от нас, а вече два века ни въртят на пръста си. Но първо трябва да се фокусираме върху онези като нас, а не върху незрящите или Рефаимите. — Застанах до малкото прозорче, през което се виждаха преминаващите баржи със стоки. — Как биха реагирали вашите босове, ако ги помолите за помощ?

— Нека видим — присви очи Нел. — Моят първо ще ме пребие, а после, хм… вероятно ще ме изхвърли да прося насинена на улицата, понеже съм толкова изпечена лъжкиня.

— Кой ти е бос?

— Душманинът. Секция III-1.

— А, ясно. — Прозвището на този човек говореше само за себе си. — А останалите?

— Аз не съм бил в синдиката — призна Феликс.

— Нито пък аз — допълни Айви. — Просто клошарка.

— Джос? — обърнах се с въздишка.

— Също клошар, в секция II-З. Моят тартор няма да ни помогне. — Той обгърна коленете си с ръце. — Май ще се наложи да поостанем тук, а, Пейдж?

— Засега — казах. — Агата ще ви кара ли да работите за нея?

— Естествено — отвърна Айви. — Тя бездруго има двайсетина гърла за изхранване. Не можем просто да увиснем на гърба й.

— Разбирам, но след всичко, което сте преживели… Ето, Нел например е отсъствала цели десет години. Ще ви трябва време да се адаптирате.

— Аз съм благодарна, че изобщо ни е приютила. — Нел облегна гръб на стената. — Малко разнообразие ще ми се отрази добре. Почти съм забравила какво е да работиш и да ти плащат. А какво ще кажеш за своя бос? Ти беше при Белия заклинател, нали?

— Ще повдигна въпроса пред него. — Погледнах към Айви, която чоплеше един мазол на дланта си. — Агата знае ли за колонията? — Тя поклати глава. — А какво й обясни тогава?

— Че просто сме избягали от Тауър. — Главата й продължаваше да се поклаща. — Аз… не можех да понеса да говоря за това. Искам единствено да го забравя.

— Нека си остане така. Истината е най-силното ни оръжие. Ще я поднесем за пръв път пред цялото Неестествено събрание, иначе ще си помислят, че е просто поредната страховита мълва.

— Пейдж, недей да говориш пред Събранието. — Очите й се разшириха. — Ти не спомена, че ще трябва да се бием и да правим разкрития. Каза само, че ще ни върнеш у дома и толкоз. Искаме да останем в сянка. Така само ще се изложим на…

— Аз не искам да оставам в сянка. — Гласът на Джос бе тих, но твърд. — Искам справедливост.

Агата избра тъкмо този момент да се появи отново, понесла поднос с храна.

— Време е да си тръгваш, миличка — ми каза. — Айви се нуждае от почивка.

— Да, добре. — Изправих се от мястото си и хвърлих сетен поглед към четиримата й питомци. — А вие се пазете.

— Чакай малко. — Феликс извади парче хартия и надраска върху него телефонен номер. — Това е в случай че ти потрябваме. На една от търговките на пазара е, но можеш да й предадеш съобщение.

Пъхнах листчето в джоба си. Докато се качвах по изпитите стълби, тихо проклинах Агата. Що за идиотка би допуснала двама зрящи да умрат под носа й? Вярно, изглеждаше добродушна, а и отговорността й се бе стоварила неочаквано, но е могла да внимава повече. И все пак трябваше да съм доволна от малката си експедиция — поне бях открила четирима оцелели. Нахранени, настанени на безопасно място и разполагащи със закрилата на други зрящи.

Когато излязох от бутика, навън започваше да ръми ситен дъжд. Минах през покрития пазар, където под светлината на газови фенери бе изложен същински рог на изобилието от апетитна улична храна. Картонени купички, пълни с уханен грах с масло, картофени пюрета, някои бели и пухкави, а други с оттенък на розови или зеленикави подправки, наденички, цвъртящи в чугунени тигани. Когато преминах покрай сергия с горещ шоколад, не успях да устоя. Той бе копринено сладък и божествен на вкус. С всяко нещо, което ядях или пиех, сякаш правех напук на Нашира.

Стомахът ми изкъркори от благодарност. Лис вероятно би дала едната си ръка, за да може да сръбне от това питие.

Нечие рамо се блъсна в моето, разплисквайки остатъка от чашата.

— Гледай къде ходиш.

Гласът бе груб и мъжки. Понечих да отвърна, но видът на раирани сака и костени гривни ме спря. Парцалените кукли. Това бе тяхна територия, не моя.

До изгрева оставаха още няколко часа. Напуснах осветения пазар и се насочих на юг, озъртайки се пътьом за някакъв превоз. Не ми отне дълго да стигна до границата на I Кохорта. Край една тъмна пресечка спрях и се облегнах на стената, за да погледна часовника си. Това беше изоставено свърталище на крънкачи, мръсно и смълчано, пълно с обгорели кофи за боклук, в които те палеха огньовете си. Като се замисля, не беше най-доброто място за почивка.

Шестото ми чувство реагира със закъснение. Усетих ги, когато почти се сблъсках с тях.

— Я виж ти кой бил тук. Моята стара приятелка, Бледата бродница.

Сърцето ми слезе в ботушите. Нямаше как да сбъркам този мазен глас. Това беше Хеймаркет Хектор.