Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (28)

25
Danse Macabre

Джаксън Хол не спадаше към хората, склонни да губят време, когато искат нещо да се свърши, а и явно не беше пил абсент този ден.

Извадената от бастуна рапира се стрелна към мен със сребрист звън, почти невидима за окото, но аз се оказах подготвена. Бях доловила как аурата му се отмества вдясно частица от секундата преди тялото да я последва.

Той бе за мен като отворена книга за библиомант. За първи път през живота си можех да предугаждам намеренията на своя бос. С две бързи завъртания избегнах пронизващия удар и отново застинах неподвижно, като балерина от музикална кутийка.

Джаксън повдигна вежди и опита повторно, този път с тъпия край. Масивната дръжка се размина с мен и удари каменната настилка, но той веднага замахна отново, закачайки рамото ми. Залитнах няколко крачки назад и заех отбранителна стойка.

Постепенно ме изтласкваше към зрителите, чийто аури усещах като стена от топлина зад гърба си. Направих циганско колело покрай него и отново се озовах в центъра на арената. Откъм масите с поддръжници на I-4 се разнесоха предпазливи ръкопляскания. Джаксън ги изгледа кръвнишки. Ако спечелеше битката, те скъпо щяха да си платят за зле адресираната подкрепа.

Той самият не помръдна от мястото си, застанал с гръб към мен. Открита покана да го атакувам. Други участници надали биха й устояли, но аз го познавах твърде добре, за да захапя стръвта.

— Подла игра, Джаксън — подвикнах. — Доколкото знам, не ти е нужен бастун, за да се биеш в етера.

— А и ти твърде ловко го избягваш, скъпа. — Наточената рапира се повлече по каменния под, пускайки искри. — Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че си се уплашила. Впрочем откъде научи тези прекрасни пируети?

— От един приятел.

— О, не се и съмнявам. Височък приятел, нали? — Стъпките му отекваха в такт с пулса на сърцето ми. — Със светещи очи?

Този път той не замахна, а направи рязко пронизващо движение, при което острието достигна доста по-напред, отколкото очаквах, принуждавайки ме да отскоча неловко.

— Дори и такъв да е — казах, игнорирайки смеховете от публиката, — да го виждаш някъде наоколо?

— Знам повече за компанията, в която се движиш, отколкото предполагаш, сладка моя предателко. Повече, отколкото би ми се искало да знам.

За наблюдаващата тълпа, чакаща подобаващ финал на неочакваното шоу, думите може би звучаха като обикновено заяждане, но аз подозирах скрит смисъл. Какви ли още тайни му бяха известни освен връзката ми с Лорда? Наблюдавайки го сега, през безпощадната яснота на адреналина, виждах една маска с празни очи, бездушна като манекен.

— Този дуел — продължи той — много прилича на дуелите от дните на монархията, когато честта се е отстоявала със стомана и кръв. Но чудя се чия чест отстояваме днес? — Обръщане, замахване. — Надали се заблуждаваш, че тези добри хора някога ще приемат управлението ти. Дори да победиш, винаги ще те помнят като Повелителката, убила собствения си бос. А също, според слуховете, и предишния Повелител. — Завъртане, париране, рояк от искри. — Не мисля, че имаме в историята си някой толкова брутален, толкова неблагодарен, че да се обърне срещу своя благодетел. Срещу човека, който му е давал подслон и храна, обучавал го е и е обличал в коприна нежния му гръб.

— Наричай ме каквато щеш — отвърнах. — Лондон е единственото, което има значение. Лондон и неговите хора.

Това изтръгна доста аплодисменти от зрителите, достатъчно, за да укрепят падналото ми самочувствие.

— Сякаш те е грижа за хората. — Гласът му бе твърде тих, за да стигне до публиката. — Ти си нищожество за тях, Пейдж, а Лондон не забравя предателите. Той ще те погълне, прекрасна моя. Ще те всмуче в тунелите и зловонните си ями. Право в своето тъмно сърце, където гният телата на изменниците.

Бастунът се изви над главата му и се стовари на сантиметър от десния ми крак. Ако бе улучил целта, положително щеше да строши глезена ми. Той го завъртя в ръка и отстъпи назад.

— Мисля, че и двамата демонстрирахме уменията си в старомодните бойни изкуства — каза, — но светът очаква да види и дарбите, които крием под скромната си външност. Защо не започнеш първа? Все пак аз съм единственият, докосвал се до пълния размах на твоите способности. Ето сега имаш своя шанс да блеснеш.

Джаксън щеше да изпържи мозъка ми, ако не издигнех здрава бариера, която да го възпре. Допуснах духа си до самия край на своето съзнание.

Видях как вените на слепоочията му се издуха от внезапното напрежение върху сънорамата му. Помъчи се да не дава вид, но зъбите му заскърцаха, а по восъчната му кожа изби руменина. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне, но продължих да натискам, докато не усетих как нещо отсреща поддаде. От носа му рукна кръв и той посегна да я избърше, оставяйки петна върху белите си копринени ръкавици.

— Кръв — извика. — Кръв! Нима нашата тъй наречена сънебродница не е по-силна от обикновен хематомант?

Смеховете прозвучаха смътни и далечни. Слухът бе отстъпил на заден план, шестото чувство доминираше сетивата ми. Джаксън смяташе, че ще падна, ако напусна тялото си, и вероятно бе прав. Все още не бях овладяла изкуството да оставам на крака. Трябваше да се упражнявам повече с Лорда. Каква глупачка бях, оставяйки други неща да ме отвлекат. В материалния свят Джаксън ме атакува отново с рапирата, нанасяйки сечащи и пронизващи удари с хладна акуратност. С мъка отклоних един от тях с ножа си миг преди да премине между ребрата ми.

Само бързите крака ме спасиха от следващия му напор. Откъм масите се надигна нова вълна от смях. Развеселени от играта на котка и мишка, бъбривците подеха нова песен:

Ринги ринги рае, Заклинателят играе,

От носа му кръв тече, бродница да съсече.

— Колко удачно — викна им Джаксън. — Някои твърдят, че тази детска песничка води началото си от времето на Черната смърт. Е, аз тъкмо се канех да ползвам един приятел, умрял от бубонна чума през далечната 1349-а.

Много скоро разбрах какво има предвид. От ъгъла на залата се надигна дух и връхлетя сънорамата ми.

Начаса ме обхвана поредица от зловещи видения. Върховете на пръстите ми почерняха, а лимфните ми възли се издуха на мехури колкото кокоше яйце. Повечето зловредни духове бяха лесни за прогонване, но този се намираше под контрола на Джаксън, изпълняваше неговата воля. Олюлях се, мъчейки се да видя през ужасяващите картини — масови гробове, кръстове от боя по вратите, пиявици, затлъстели от отровена кръв, пъплещи сред моите червени анемонии. Натрапникът променяше вида на собствената ми сънорама. Най-сетне защитите ми сработиха и успяха да го изхвърлят, но не достатъчно бързо.

Докато вдигах ръка да се предпазя, рапирата раздра дрехите ми отстрани, оставяйки плитка рана от подмишницата до хълбока. Паднах по гръб върху каменния под със сила, която разтърси всеки нерв в тялото ми. Претърколих се, за да избегна втори удар. Ножът ми се въргаляше на няколко крачки встрани.

Представи си своя дух като бумеранг. Леко хвърляне и бързо завръщане.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да стигна до ножа. Духът ми шибна като камшик сънорамата на Джаксън, карайки го да залитне с гневен вик. Веднага щом осъществих контакта, се върнах в своето тяло, плувнала в пот, и запълзях към оръжието. Зад мен той размахваше слепешката рапирата. Нова струя кръв бликна от носа му, обагряйки устните и брадичката му.

— Тя направи скок — викна той, сочейки към мен. — Виждате сами, приятели, наистина имаме работа с бродница, най-високия от седемте разреда. — Аз се хвърлих към него, но той ме блокира с бастуна, държейки го с две ръце. — Но тя забравя нещо. Забравя, че плътта е нейната котва към земята. Че без нея е безпомощна.

С внезапно ловко движение той подкоси краката ми и аз се проснах на земята. Цялата ми лява страна бе прогизнала от кръв, обагряща в алено бялата ми копринена риза. Можех да я усетя как тече и от раната на челюстта, гъделичкайки шията ми.

— А сега — каза Джаксън, — ако не се лъжа, е мой ред. Приветствайте поредния ми приятел.

По гърба ми полазиха тръпки. Опитах да се подготвя, представих си своята сънорама оградена с плътни, непроницаеми стени.

Духът ме удари.

Кислородът в гърлото ми се възпламени.

Шишове приковаха дрехите ми към земята. Навред около мен алените цветя избледняваха и вехнеха като изпепелена хартия. В плутонната ми област се бе появила призрачна фигура, от която се носеше вледеняващ смях. Този смях ми бе познат.

Лондонското чудовище се беше върнало, за да ме докопа.

От почвата на сънорамата ми изникваха и разцъфваха нови цветя, от чиито листенца капеше кръв. Изкуствени цветя със стъбла, обвити в бодлива тел. В материалния свят коленете ми изтрополиха върху пода на Кръга от рози. Медальонът на врата ми гореше, мъчейки се да разпръсне виденията на съществото, но Джаксън се бореше да го вкопае в съзнанието ми. Той вдигна високо бастуна. Един удар в главата и мъките ми щяха да приключат.

Не.

На карта бе заложен не само моят живот. Ако не победях този враг, тъмните сили щяха да се надигнат и да завземат синдиката. Битката щеше да е загубена. Смъртта на Лис и Себ, саможертвата на Джулиан, белезите на Лорда — всичко това щеше да е отишло нахалост. Извърнах се встрани и сребърната топка просвистя покрай ухото ми. Напрегнах цялата си воля да прогоня Чудовището, докато сънорамата ми не запищя от усилието. Земята се разтресе, от нея се надигна вълна и погреба изкуствените цветя, заравяйки острите им шипове. Лондонското чудовище се сгърчи, когато анемониите ми разцъфнаха наново около него, и се изгуби с вой в етера.

Когато зрението ми се избистри, Джаксън стоеше напълно неподвижен, подпрян върху бастуна. Един кичур от напомадената му коса бе паднал върху челото и той дишаше запъхтяно от усилието, но върху устните му все пак играеше усмивка.

— Много добре — каза. В свободната си ръка държеше моя нож.

От най-тъмните кътчета на душата ми се надигна ярост. Грабнах месинговия свещник от ръцете на един ужасен либаномант. Когато Джаксън ме нападна, с негова помощ избих ножа и улавяйки го още във въздуха, нанесох бърз удар. Над веждата на Джаксън се появи резка. Карминена боя върху бледно платно.

— А, още кръв. — Ръкавиците му вече бяха повече червени, отколкото бели. — Все пак имам няколко литра във вените, прекрасна моя.

— Кръв или абсент? — Улових с две ръце бастуна му, когато понечи да ме удари с него. Цялата ми лява страна гореше от болка. — Не че има значение — добавих тихо. — Тъй или иначе ще я пролея.

— Боя се, че не мога да го позволя — отвърна той. Лепкавите ми длани се плъзгаха по гладкия абанос. — Ще ми е нужна, защото искам да ти покажа още един номер преди големия финал.

Нанесох му удар в коляното с ръба на ботуша си и хватката му се охлаби. Някак успях да изтръгна бастуна и насочих върха към гърлото му. И двамата застинахме неподвижно. Зениците му бяха малки точки, изпълнени с омраза.

— Хайде, давай — прошепна.

С едно движение можех да изстрелям пружинното острие към мястото, където пулсираше артерията му. Ръцете ми трепереха. Направи го, Пейдж, просто го направи. Но той бе спасил живота ми, разума ми. Никога няма да се отървеш от него, ако не го направиш. Той ми беше като баща, беше ме приютил, обучил, помогнал ми да осъзная дарбата си. Единствената причина да го стори, е да те направи своя вещ. Никога не го е било грижа за теб. Беше ми дал цял нов свят в Севън Дайълс. И кога се е вслушал в нуждите ти?

Колебанието ми струваше скъпо. Юмрукът му ме улучи под брадичката, точно където Нечестивата дама ме бе съсякла със своята сабя. Призля ми от болка, но още преди да се осъзная, последва втори удар, в ребрата. Пукването на кост разтърси цялото ми тяло и аз се сринах на колене с агонизиращ вик. Публиката изригна във викове — някои аплодиращи, други ужасени. Подсвирвайки си, Джаксън изтегли цялото лъскаво острие от бастуна.

Значи това беше краят. Просто щеше да ми отсече главата и да приключи.

Но той не насочи острието към мен. Вместо това запретна собствения си ръкав и се залови да дълбае. Когато видях алените букви, появяващи се сред плетеницата от стари белези, сърцето подскочи в гърлото ми.