Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (18)

16
Цвете и плът

На главата ми бе нахлузена торба, а ръцете ми бяха извити зад гърба. С гневен писък извих гръбнак и се опитах да достигна ловния нож на кръста си.

Нещо твърдо ме удари по тила, изкарвайки от очите ми експлозия от искри. Бях уловена грубо за шията и повлечена като дрипа, така че коленете ми изстъргаха по паважа.

— Ужасно ми е неприятно да ти причинявам това, Бледа броднице — произнесе дрезгав глас, — но се боя, че знаеш твърде много.

Усетих, че свиваме зад ъгъл. Устата ми се изпълни с вкус на метал, задавих се от стичащата се в гърлото ми кръв. Гърдите ми се свиха от паника. Освен ако не планираха да ме убият тук, вероятно ме влачеха към някаква кола. Отново опитах да изпищя — някой от служителите на Джаксън можеше да се окаже наблизо, а повечето от тях биха ми помогнали, ако смятаха, че ги очаква награда, — но торбата само се притисна по-силно върху устните ми. През нея едва прозираше синкава светлина от улична лампа.

— А сега, Бледа броднице, ето какво искаме от теб. — В шията ми се впи острие на назъбен нож. — Кажи ни къде си отвела съществото и е възможно да не ти прережем гърлото.

— Кое същество? — изхриптях.

— Онова, което отмъкна от катакомбите. С едни такива хубави, фосфоресциращи очи. Ето, да си опресниш паметта.

Нов удар, този път в бъбреците, ме накара да се превия на две. Духът ми, пришпорен от болката, се вряза в най-близката сънорама. Един от нападателите извика и ножът му изтрака на земята до мен. Грабнах го слепешката и разтреперана, го размахах пред себе си.

— Няма да го намерите — казах.

— О, нима?

Авгур и сензор. Смъкнах торбата от главата си. Сензорът бе изключително висок и слаб, а авгурът се оказа дребничка жена. И двамата носеха черни дрехи, озъбени маски на лицата и държаха в ръцете си ножове.

— Значи Вехтошарят е този, който ме иска мъртва — процедих, отстъпвайки крачка назад.

— Много умно от твоя страна да откриеш убежището му. — Авгурката насочи към мен пистолет със заглушител. — Твърде умно за собствената ти безопасност, Броднице.

Хвърлих се насреща й, улавяйки я през кръста. Пистолетът гръмна някъде край дясното ми коляно. Тя се опитваше да издере очите ми със свободната си ръка, докато аз държах другата й китка прикована към земята, пазейки се от оръжието.

Вторият нападател замахна с ножа си. Обърнах се, за да го отблъсна с ритник в корема. Жената се възползва от възможността, претърколи ме по гръб и опря коляно в гърдите ми. Маската й бе изкривена на една страна, а дулото на пистолета сочеше право между очите ми.

Зад челото ми се надигна гореща вълна, сякаш нещо ме изсмукваше, разделяйки духа ми от костите и плътта. Опитах да го овладея, но то бе механично, импулсивно — трябваше да убия или да бъда убита. Преди да се усетя, вече бях в съзнанието на жената, изхвърляйки духа от тялото й. Миг по-късно върху мен рухна бездиханният й труп. Мъжът изкрещя някакво име, сграбчи ме под мишниците и ме извлече изпод нея. Докато ме запращаше срещу близката стена, успях да го уловя за китката и я извих назад.

Дочу се остър пукот и лъсна острие на нож, насочено към стомаха ми. Извъртях се тъкмо навреме — върхът на оръжието одраска хълбока ми. Преди нападателят да замахне отново, забих коляно в чатала му. Иззад маската се разнесе стон и горещ дъх опари бузата ми. Пуснах изкълчената му китка и вместо това улових здраво ръката, държаща ножа. Захапах я с всичка сила, докато не усетих болка в челюстите. Той изкрещя в ухото ми вулгарна ругатня, но аз продължих да впивам зъби, докато не усетих, че пробиват кожата, а устата ми не се изпълни с вкус на кръв.

Познавах се твърде добре, за да използвам отново духа си. Главата ми пулсираше, а зрението ми бе замъглено по краищата. В секундата, в която той отслаби хватката си, го ритнах с пета в коляното и забих свободния си юмрук в слънчевия му сплит. Нозете му се подкосиха, а аз дръпнах рязко рамене и в следващия миг бях свободна.

С периферното си зрение го видях как замахва и приклекнах ниско, грабвайки револвера на мъртвата жена. Ножът се завъртя като звезда под светлината на уличната лампа и просвистя на педя от лицето ми. Мъжът вероятно бе замаян от ударите, а и озъбената маска се бе извъртяла встрани, пречейки му да вижда. Без да губя време, стоварих дръжката на револвера върху тила му, а после го ритнах в кръста толкова силно, че коляното ми се разтърси от болка. Той се блъсна в кофите за смет и бавно се свлече на земята.

Облегнах се на тухлената стена, гълтайки конвулсивно въздух. Главата ми се маеше, а дланите ми лепнеха от пот. Избърсах ги в панталона си и посегнах да сваля маските на мъжа и жената.

И двамата носеха костените гривни и раираните сака, типични за Парцалените кукли. Нейните очи бяха оцъклени, вперени в нищото. Претърсих джобовете й и усетих под пръстите си хладна, гладка материя. Извадих я и в дланта ми се надипли къс алена коприна.

Червена носна кърпичка, напоена с тъмна кръв.

Неволно потръпнах. Инстинктът ми говореше, че това е кръвта на Хектор. Навярно са планирали да подхвърлят издайническото парче плат край трупа ми, да превърнат тялото ми в доказателство, че от самото начало убийцата съм била аз.

Мъжът тихо изпъшка. Като се изключи малкият белег край слепоочието и рядката брада, опасваща челюстта, той нямаше никакви отличителни белези. Наведох се и го зашлевих по бузата.

— Как ти е името?

— Няма да ти кажа. — Клепачите му едва се повдигнаха. — Пощади ме, сънеброднице.

— Значи си готов да убиваш за своя бос, но не и да умреш за него. Според мен това те прави истински страхливец. Предай му следващия път да прати повече от двама души. — Размахах кърпичката и пред лицето му. — Какво щяхте да правите с това? Да го пъхнете в дрехите ми?

— Само изчакай до турнира. — Тялото му се разтърси от сух смях. — Един крал пада, друг се издига.

— Ти си луд. — В пристъп на отвращение го блъснах назад към стената. — Имаш късмет, че не те убих само защото си на територията на Белия заклинател.

— Още не е късно. Парцалените кукли така или иначе ще го направят. Но ти нямаш истинска власт. Винаги ще си останеш нечия маша.

Една смърт вече тежеше на съвестта ми за тази вечер. Важното беше, че ръкописът бе останал непокътнат, скътан в безопасност под якето ми. Свалих колана си и с негова помощ вързах ръцете на мъжа за близката порта от ковано желязо. После с последните останки от силите си го тласнах в здрачната му зона и го оставих да тъне в кошмари край празния труп на жената.

* * *

Докато стигна квартирата на Лорда, вече минаваше един сутринта. Изкачих се по скърцащите стъпала и отключих вратата.

Стаята бе осветена от самотна свещ и от смътния отблясък на предавателния екран. Лордът стоеше край отдавна немития прозорец и се взираше към цитаделата. Щом зърна подутото ми и разкървавено лице, очите му пламнаха.

— Какво се е случило?

— Той прати главорезите си подире ми. — Дръпнах резетата и поставих веригата в улея. — Вехтошарят.

Сърцето още блъскаше в гърдите ми, а пред погледа ми кръжаха цветни петна. Минах покрай него, влязох в банята и извадих от шкафа тенекиена кутия с оскъдни лекарства.

Докато смъквах панталоните си и бинтовах разбитите си колене, се чудех какво ли си мисли Лордът. Без съмнение че прахосвам ценно време в хулигански схватки, докато сционската империя се готви за война. Едва когато се върнах обратно в стаята, забелязах, че ръцете ми треперят.

Той не попита дали съм добре. Отговорът беше очевиден. Вместо това ми наля чаша бренди. Поех я и седнах в другия ъгъл на канапето, държейки я между дланите си.

— Разбирам, че си се справила с нападателите?

— Те търсят теб — отвърнах.

Той отпи от своята чаша.

— Уверявам те, че нямам намерение да позволя втори път да ме хванат неподготвен.

Лявата му ръка бе прехвърлена през облегалката на канапето, а дясната почиваше в скута му. Едри, груби ръце, покрити с белези от стари схватки.

В колонията той често ме гледаше така, сякаш бях ребус, който не може да разгадае. Сега взорът му бе устремен към телевизора в ъгъла. Там вървеше една от популярните сционски комедии — банални скечове за незрящи и за техните неизменни триумфи над ясновидците. Повдигнах учудено вежда.

— Сапунен сериал ли гледаш?

— Да, стана ми интересно. Методите за промиване на мозъци на Сцион са доста интригуващи. — Той превключи на друг канал, където повтаряха вечерната емисия новини. — Сцион обяви създаването на елитно поделение Жандарми, наречени Наказатели. Техните задължения ще включват в частност издирването на свръхестествени бегълци и изправянето им пред закона.

— Свръхестествени?

— Явно ново име за извършителите на крайни форми на държавна измяна. Вдъхновено от Нашира, без съмнение. Просто поредният начин да направят живота ти в Лондон още по-труден.

— Много изобретателно от нейна страна — въздъхнах. — И кои ще са тези Наказатели?

— Червените туники.

— Моля? — вторачих се в него.

— Алсафи ни информира, че сега, след като няма колония, която да охраняват, са ги пренасочили за работа в цитаделата. Предполагам и твоят приятел Карл ще е сред тях.

— Той не ми е приятел, а лакей на Нашира. — Дори само споменът за Карл Демпси-Браун бе дразнещ. Оставих чашата на масата. — Не мога да плащам повече за престоя ти тук. Джакс ми спря заплатата.

— Не съм и очаквал да бъда твой храненик, Пейдж.

Угасих телевизора, сгъстявайки мрака наоколо, и отпих още глътка бренди. Погледът на Лорда бе на път да прогори дупка в стената — сякаш щеше да си изкълчи врата, ако го обърнеше поне за малко към мен. Поместих се и отметнах коса зад ухото си. Ризата едва покриваше ханша ми, но той ме бе виждал и по-разголена — все пак беше извадил куршума от бедрото ми, след като Ник ме простреля.

Лордът заговори пръв:

— Значи твоят бос все пак те е пуснал да прекараш още една нощ тук?

— Смяташ, че му докладвам за всяко свое движение?

— А не е ли така?

— Всъщност не. Той няма и представа къде съм.

И двамата бяхме бегълци, отделени от съюзниците си, преследвани от Сцион. Имахме повече общо помежду си откогато и да било досега и все пак това не беше Лордът, когото бях оставила преди броени часове. Нещо се бе променило у него по време на отсъствието ми, но аз не го бях измъкнала от онзи зандан само за да се превърне в поредното чудовище. Вече разполагах с достатъчно такива пред прага си.

— Струва ми се, че имаш въпроси — промълви той.

— Да, и ще започна, като те попитам за истината.

— Доста мащабно питане. И за кое по-точно?

— За вас. За Рефаимите.

— Истината изглежда различно в различните очи. Историята е сътворена от лъжци. Бих могъл да ти разкажа за великите градове на Отвъдното и за рефаимския начин на живот, но ми се струва, че това е разказ за някоя друга нощ.

Насилих се да се усмихна, колкото да разсея напрежението.

— Сега вече разпали любопитството ми.

— Думите трудно ще предадат красотата на Отвъдното. — В очите му се разгоря светлина, както в старите дни. — Ако имах под ръка салвия, щях да ти я покажа. Но сега — той остави празната си чаша на масата — не ми остава друго, освен да ти разправя историята за Рефаимите и хората. Така ще разбереш по-добре Рантените и онова, за което се борят.

Главата ме болеше убийствено, но от толкова време чаках този миг, че нямаше как да го пропусна. Подгънах крака на канапето.

— Цялата съм в слух.

— Преди всичко дължа да те предупредя, че устната история на Отвъдното се е изкривила през вековете. Мога да ти предам само онова, което лично съм видял и чул.

— Ще го имам предвид.

Лордът се облегна назад и за пръв път от толкова време насам обърна поглед към мен. Позата му бе отпусната, човешка. За миг изпитах импулс да сведа очи, но вместо това устоях на взора му.

— Рефаимите са раса, неподвластна на времето — започна той. — Корените й се губят в зората на Отвъдното. Неговото истинско име е Ше’ол, оттук и името на наказателната колония. Ние съществуваме единствено от етера, защото там не вирее нищо. Няма растения, нито дивеч. Само етер, амарант и саркс-създания като нас.

— Саркс-създания?

— Саркс, се нарича безсмъртната плът. — Той вдигна ръка и помръдна пръстите си. — Тя не остарява, нито може да бъде сериозно увредена от материални оръжия.

Гласът му постепенно се забавяше и ставаше по-мек. Отпих още глътка бренди и се облегнах по-удобно върху възглавниците. Лордът ме погледна, преди да продължи.

По думите му Рефаимите винаги съществували в Отвъдното. Те не се раждали, подобно на хората, нито еволюирали, а просто възниквали напълно завършени. Самото Отвъдно било люлка на безсмъртния живот — люлката, която ги създавала. Сред тях нямало деца. От време на време се появявали нови Рефаими, понеже вълните на съзиданието били спорадични.

В древни времена тези същества разглеждали себе си като посредници между живота и смъртта, между материалния свят и етера. После, когато за пръв път се появили хората, те решили да ги държат под око, опасявайки се да не нарушат крехкия баланс между тези плоскости. В началото надзорът се свеждал до изпращане на духове водачи, психопомпи, които да съпровождат душите на умрелите към Отвъдното.

Но с течение на времето — а Рефаимите все още срещали трудност да възприемат концепцията за време, едно понятие, нямащо отражение върху Отвъдното и неговите обитатели — между хората настъпвало все по-силно разделение. Те се изпълвали с омраза един към друг, биели се и се убивали по всевъзможни поводи. А когато умирали, душите на мнозина от тях се бавели, отказвайки да си отидат. В крайна сметка етерният праг се оказал препълнен до опасни нива.

Към този момент Рефаимите се управлявали от фамилията Моталат. Звездният суверен, Етанин Моталат, решил, че те трябва да се намесят, като влязат във физическия свят и уталожат напрежението, подканяйки духовете да преминават по-бързо в Отвъдното, където щели да намерят покой в смъртта си.

— Значи това била ролята на Отвъдното — заключих. — Да облекчи преминаването към смъртта. Да предотврати витаенето на духовете тук.

— Да. Искахме да ги подготвим за пътуването към последната светлина. За втората, истинска смърт. Имахме най-добри намерения.

— Предполагам, знаеш какво казват за добрите намерения.

— Чувал съм.

Останах да слушам мълчаливо, докато той продължи своята история. От време на време поспираше насред изречението, сбърчваше вежди и леко присвиваше уста. Накрая избираше най-подходящата дума и заговаряше наново, с едва доловим израз на неудовлетворение, сякаш английският език не бе достатъчно изразителен за целта му.

Една горда и уважавана фамилия, Саргас, чието задължение било да изучава етерния праг, поддържала мнението, че преминаването през воала ще представлява акт на недопустимо оскверняване. Те смятали, че всяко взаимодействие между Рефаими и хора трябва да се избягва, че безсмъртната им плът ще погине от досега с материалния свят. Но прагът се претоварвал все повече и Морталат решил да пренебрегне техния съвет. За да докаже липсата на опасност, той изпратил своя роднина да стане първият „наблюдател“.

Това била смелата Аза Морталат. Тя успешно прекосила воалите и успяла да общува с голям брой духове. Завърнала се здрава и читава и напрежението на прага се понижило. По всичко изглеждало, че Саргас са сгрешили и преминаването отвъд не носи никаква вреда.

— Те трябва доста да са се подразнили — подхвърлих.

— Изключително — потвърди Лордът. — Оттогава, щом нивата на етерния праг се повишаха, наблюдателите се намесваха, носейки брони, които да ги пазят от разложение. Ние, от фамилията Месартим, предложихме доброволно да ги придружаваме, за да ги браним, но бързо установихме, че единствено те могат да преминават.

— Защо?

— Това си остава загадка. За по-голяма безопасност Моталат прокараха закон, постановяващ, че Рефаимите никога не бива да се разкриват пред хората. Винаги трябва да се държат на разстояние.

— Но някой го е нарушил.

— Именно. Не знаем какво точно се е случило, но Саргас ни информираха, че някой от фамилията Моталат е преминал границата без разрешение. — Очите му се замъглиха. — След това всичко се разпадна. Ясновидството навлезе в света на хората. Тогава се появиха и Емитите. А воалите между световете станаха достатъчно тънки, за да можем всички да ги прекосяваме.

— Значи сред нас невинаги е имало ясновидци? — попитах колебливо.

— Не. Едва след Помръкването на воалите, както Рефаимите наричат това събитие, някои хора станаха способни да общуват с духовете. По ваши стандарти това е в дълбока древност, но не и от самото начало на съществуването ви.

Винаги бях предпочитала да мисля, че такива като мен е имало още от зората на човечеството, макар дълбоко в себе си да бях подозирала, че истината е друга. И ето, сега се оказваше, че незрящите действително са били първите, оригиналът на човешката раса. Поех си дълбоко дъх и заслушах нататък.

В Отвъдното избухнали междуособици. Отделните фракции на Рефаимите се надигнали едни срещу други, а всички заедно — срещу Емитите. Тези твари изпълзявали от сенките като чума, сеейки разложение и разруха. Рефаимите изгубили способността си да живеят само от етера, който по-рано дишали така, както хората дишат въздуха. Настанал мор и те гинели с хиляди, точно според предсказанието на Саргас. Накрая един от тях, лорд Просион Саргас, се обявил за кръвен суверен и повел война срещу Моталат и неговите поддръжници, винейки ги, че са допуснали смъртта сред някога неуязвимата им раса. Онези, които останали верни на Моталат, се нарекли Рантени — думата произхождала от амарант, единственото цвете, растящо в Отвъдното.

— Предполагам и ти си бил на страната на Рантените — казах.

— Бях. И още съм.

— Но?

— Вече знаеш края. Саргас спечелиха. Узурпираха властта на Моталат и го унищожиха, а Отвъдното вече не можеше да поддържа съществуването ни.

Рефаимските лица рядко изразяваха емоции, но понякога, както в този момент, ми се струваше, че забелязвам печал в чертите на Лорда. Тя се издаваше от дребни детайли. Помръкването на светлината в очите. Отпускането на ъгълчетата на устата.

Неволно доближих ръка до неговата. Забелязвайки това, той сви своята в юмрук и я отдръпна.

Погледите ни се сблъскаха за частица от секундата. Усетих как страните ми пламват и се пресегнах към чашата си, сякаш това е било намерението ми от самото начало.

— Продължавай — казах, облягайки се назад върху възглавниците.

Той все още ме наблюдаваше изпитателно и аз подпрях челото си с длан, мъчейки се да охладя избилата топлина.

— За да избегнат гибелта — заговори най-сетне, — Рантените се врекоха в лоялност към Саргас. Просион вече не бе годен за водач, затова двама нови членове на фамилията се издигнаха и заеха мястото му. Един от тях — Нашира — обяви, че ще вземе някой от изменниците за свой кръвен консорт, за да докаже, че дори и най-дръзките сред тях скланят глава пред новия ред. За зла участ избраникът й бях аз.

Лордът се изправи и опря ръце върху прашния перваз. Отвън дъждът се лееше като пелена по прозорците.

Нямаше смисъл да се мъча да го утешавам. Той беше Рефаим и всичко, случило се помежду ни в Кметството, бе просто една грешка.

— Нашира беше — и все още е — най-амбициозната сред нас. — Всеки път, щом я споменеше, в очите му лумваше особен пламък. — След като не можехме повече да се препитаваме от етера, тя каза, че следва да проверим дали условията от другата страна на воалите няма да са по-добри. Изчакахме прагът да се претовари до най-високото си ниво и тогава, през 1859 година, голяма група от нас го преминаха. Щом се озовахме тук, открихме, че имаме способността да се храним от връзката, която някои хора имат с етера. Това бе способ за оцеляването ни.

Поклатих глава.

— И правителството на Палмерстън просто ви е пуснало?

— Можехме да живеем и в сянка, но Нашира държеше да сме доминиращи хищници, не паразити. Разкрихме се на лорд Палмерстън, като му казахме, че Емитите са демони, а ние — ангели. И той, почти без да задава въпроси, ни предаде контрола над управлението.

Ето кое бе низвергнало херувимите в църквите, проправяйки път за новите богове. Статуята на Нашира в Катедралата. Гомейса бе прав. Ние им бяхме сервирали света си върху сребърен поднос.

— На кралица Виктория й бе позволено да запази известно външно подобие на власт, но всъщност тя нямаше по-голямо влияние над Англия от последния просяк. Смъртта на принц Алберт само ускори кончината й. Още в деня, в който техният син Едуард VII пое короната, му бе предявено скалъпено обвинение в убийство, както и в това, че е донесъл на света неестествеността. Така започна инквизицията над ясновидството, а с нея и установяването на нашето владичество. — Той повдигна чашата си. — Останалото, както казват, е история. Или, ако трябва да бъдем точни, съвременност.

В стаята настана мълчание. Лордът продължаваше да държи празната си чаша. Странно бе да си представя, че неговият свят винаги е съществувал паралелно с моя, незнаен и невидим.

— Добре — наруших тишината накрая. — А сега ми кажи за Рантените. По какво се различавате вие от привържениците на Саргас?

— Преди всичко по това, че не искаме да колонизираме материалния свят, което е върховният стремеж на Саргас.

— Но нали не можете да живеете в Отвъдното?

— Ние вярваме в неговото възстановяване, но без някогашната му изолация от света на хората. Ако има начин прагът да бъде понижен до устойчиви нива, бихме желали да присъстваме тук като ваши съветници с цел да предотвратим тоталния срив на воалите.

Изправих гръб.

— А какво ще стане, ако те се сринат?

— Никога досега не се е случвало, но според мен, както и според мнозина други Рефаими, ще последва катаклизъм. Саргас правят всичко възможно да го предизвикат, докато Рантените се мъчат да го предотвратят.

Погледнах внимателно лицето му, за да извлека нещо от него — намек, следа от емоция.

— Когато за пръв път дойдохте тук — попитах, — ти беше ли съгласен с Нашира? Също ли смяташе, че хората трябва да бъдат покорени?

— И да, и не. Имах ви за безразсъдни същества, обречени да унищожат както себе си, така и етера със своите безкрайни, дребнави войни. Вярвах, може би наивно, че ще имате полза от водачеството ни.

— Разбира се — изсмях се безрадостно. — Слепи молци, привлечени от пламъка на вашата мъдрост.

— Аз не разсъждавам като Гомейса Саргас. — Очите му бяха студени, но това не бе нещо ново. — Нито като неговите роднини. Не извличах наслада от мъките и униженията в наказателната колония.

— Не, само ги понасяше. — Извърнах глава встрани. — Струва ми се, че някои от Рантените трябва просто да се присъединят към Саргас. Трудно ще ме убедиш, че горят от желание да се грижат за нас, бедните, беззащитни човешки същества.

— Права си да се съмняваш. Повечето Рефаими трудно понасят половинчатото си съществуване тук и горчиво негодуват срещу Саргас, задето ги принуждава да останат. — Той се върна и седна отново до мен. — За едно саркс-създание Земята може да изглежда доста… неприятна.

— В какъв смисъл?

— Всичко тук умира. Дори горивата ви са направени от разложена материя. Хората използват смъртта като средство за поддържане на живота. За Рефаимите това е отблъскваща идея. Те съзират в нея корените на човешкото насилие и кръвожадност. Рантените охотно биха си тръгнали, ако имаха избор, но Отвъдното не е каквото беше преди. То гние, подобно на Емитите. Затова сме принудени да останем.

По гърба ми пробягаха тръпки. Пресегнах се и взех една зряла круша от купата с плодове.

— Значи според теб това тук е нещо гнило?

— Ние виждаме разложението още в зародиш.

— И затова постоянно носите ръкавици. — Търкулнах плода обратно на мястото му. — За да не се заразите със смъртност. Защо тогава пожела да работиш с мен? — Или да ме целунеш, добавих мислено, но нямах сили да го произнеса.

— Аз не вярвам в лъжите на Саргас — каза той. — Не позволявай на нейната лудост да ти влезе под кожата, Пейдж. Всеки човек е жив до смъртния си ден. Рантените приемат, че хората са откраднали жизнената им връзка с етера неволно — но въпреки това не ги смятат за равни на себе си. Мнозина от тях ги винят, че със своето тщеславие и склонност към насилие са докарали страданията им.

— Но ти ми помогна.

— Не се заблуждавай, че аз съм някакъв бастион на морал и добродетелност, Пейдж. Това може да е подвеждащо и опасно.

Нещо в мен се пречупи.

— Повярвай ми, не храня никакви подобни заблуди. Ти си позволи да ровиш в личните ми спомени и да задигнеш оттам неща, които не съм споделяла с никого. Също така ме държа в плен шест месеца, за да мога да започна твоята лична война. А сега се държиш като нагло копеле, въпреки че спасих жалкия ти задник от тъмницата.

— Напълно вярно. — Той склони глава. — Знаейки всичко това, имаш ли желание да продължиш съюза ни?

Поне не се преструваше.

— Ще ми обясниш ли защо си такъв?

— Аз съм Рефаим.

Сякаш можех да го забравя.

— Правилно — съгласих се. — Ти си Рефаим. Но също си Рантен, а говориш за Рантените така, сякаш не си един от тях. Какво, по дяволите, искаш, Арктур Месартим?

— Аз имам много цели. Много стремежи. Като например да постигна споразумение между хора и Рефаими. Да възстановя Отвъдното. Но най-вече искам да унищожа Нашира Саргас.

— Не виждам да си напреднал особено.

— Ще бъда откровен с теб, Пейдж. Ние не знаем как да свалим фамилията Саргас. Те сякаш черпят енергията си от по-дълбок източник от нас самите. — Можех да предположа, че е така, иначе разправата с Нашира щеше да се е случила много отдавна. — Първоначалният ни план бе да унищожим двамата кръвни суверени и да разпръснем поддръжниците им, но още не сме достатъчно силни, за да го сторим. Затова, вместо да атакуваме водачите, трябва да се внедрим в основния им източник на могъщество — Сцион.

— И къде се вписвам в схемата аз?

Той се облегна назад.

— Ние не можем да разтурим Сцион сами. Както вероятно си забелязала, Рефаимите не са особено щедри откъм емоции. Трудно бихме успели да вдъхновим хората за метеж. Един човек би се справил по-добре. Някой познаващ отблизо както синдиката, така и Рефаимите. Някой със силна дарба, носещ у себе си искрата на революцията. — Когато не казах нищо, тонът му се смекчи. — Добре си давам сметка на какво те подлагам.

— Но аз съм единственият ти избор.

— Ти не си единственият избор. Но ако трябваше да избирам между всички хора на земята, пак бих се спрял на теб, Пейдж Махони.

— Дори и в колонията ме избра за своя затворница — отбелязах хладно.

— Да, за да те предпазя да не попаднеш при по-жесток наставник, като например рода на Тубан или Краз Саргас. Знам, че това не е оправдание за несправедливостите, които съм ти причинил. Знам също, че каквото и обяснение да предложа, никога няма да ми простиш напълно, защото не те оставих да избягаш, когато имаше възможност.

— Възможно е и да ти простя — казах, — стига никога повече да не ми даваш заповеди. Но няма да забравя.

— Като ониромант^[1] аз питая безкрайно уважение към паметта. Не бих и очаквал да забравиш.

Отметнах коса и скръстих ръцете си, усещайки как по тях пробягва хлад.

— Да допуснем, че стана твой съюзник. Какво ще получа в замяна освен надменност?

— Аз изпитвам към теб единствено уважение, Пейдж.

— Ами ако се преструваш? При това дори да разполагам с цялото уважение на света, то няма да ми купи оръжие, нума, нито храна.

— Ако искаш пари, това е само поредната причина да се съюзиш с Рантените.

Погледнах го внимателно.

— С колко разполагате?

— С достатъчно. — Очите му припламнаха. — Да не мислиш, че бихме тръгнали срещу Саргас без пукнат грош?

Сърцето ми заби учестено.

— И къде ги държите?

— Имаме свой агент в Уестминстърското Архонтство, който управлява банковата ни сметка. Човек на Алсафи, който предпочита името му да е известно единствено на него. Ако убедиш Теребел, че си способна да се справиш със задачата и й обещаеш подкрепата си, тя ще те снабди със средства.

Замлъкнах потресено. Цялото боричкане за някоя и друга монета можеше да остане в миналото.

— Ако стана Повелителка — казах, — може и да успеем да вдигнем лондонските зрящи. Но за целта ще трябва първо да се изправя срещу всеки бос в цитаделата, имащ поне капка амбиция и глава на раменете.

— Предполагам, те всички приличат на Джаксън Хол?

— В смисъл че са кръвожадни, самовлюбени пауни? Почти без изключение.

— Тогава трябва да спечелиш. Те пируват върху собствените си трупове, Пейдж. Правилно управляван, синдикатът би представлявал сериозна заплаха както за Инквизитора, така и за Саргас. Но с лидер като Джаксън Хол предвиждам единствено кръв и междуособици — и в крайна сметка гибел.

Последната карта на Лис изскочи в паметта ми. Никога нямаше да узная какъв е бил образът върху нея, изпепелен в огъня — дали е показвал победа или поражение.

— Не бива да оставяме Рантените да чакат. — Лордът се изправи в пълния си ръст. — Да се намира тук още някоя свещ?

— В чекмеджето.

Той безмълвно подреди масата за сеанси. Когато приключи, коленичи в светлината на малкия пламък и започна да мълви на своя език. Глосолалията нямаше отделни думи, само серия от протяжни, преливащи се звуци.

Два психопомпа преминаха през стените. Застинах неподвижно. Това бяха духове на мъртвите, рядко срещани извън криптите и гробищата. Лордът издаде тих, гърлен звук. Те закръжиха над масата и отлетяха отново, при което прозорците и огледалото се покриха с лек скреж.

— Теребел ще се срещне с мен на зазоряване. — Той угаси свещта. — Трябва да отида сам.

— Значи така работят сеансите?

— Да. Първоначалното задължение на психопомпите е било да водят духовете на умрелите към Отвъдното, но сега тази функция е остаряла, тъй че вършат каквото могат, за да ни помагат от тази страна. Рядко взаимодействат с хората, както вероятно знаеш.

Джаксън положително знаеше — той от години се мъчеше да се докопа до тях, за да довърши поредната си брошура.

Лордът не бързаше да излезе. Около минута останахме да се гледаме безмълвно. Спомних си ритъма на сърцето му върху устните си. Преминаването на грубите му, мазолести ръце по тялото ми, завършило с дълбоката, гладна целувка. Сега част от мен се чудеше дали не съм си въобразила всичко това.

В затъмнената стая чувах единствено собственото си тихо дишане. Той самият бе неподвижен като камък. Обърнах се на една страна и наместих глава върху възглавниците на канапето. Можех да си позволя няколко часа сън извън досега на Джаксън.

— Лорде?

— Да?

— Защо цъфти амарантът?

— Ако знаех — бе отговорът му, — щях да ти кажа.