Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (15)

13
Крадец

Прикован към една тръба в потрепващата светлина от пламъка на лампата, оборил глава върху гърдите си, Арктур Месартим нямаше нищо общо с наставника, в чиито покои бях прекарала шест месеца. Дрехите му бяха покрити с прах и мръсотия, а по сплъстената му коса се стичаха капки влага. Пуснах фенерчето и коленичих край него.

— Лорде.

Никакъв отговор.

В гърдите ми се надигна смесица от страх и гняв. Той беше пребиван жестоко и съдейки по вида му, нееднократно. Аурата му бе като немощна свещица, готова всеки миг да угасне.

Дъхът излизаше на бяла пара от устата ми, а подметките ми се пързаляха по заледения под около него. Подсмърчайки и с посинели от студ ръце, го сграбчих за раменете и го разтърсих. Гърдите му не се повдигаха.

— Лорде, събуди се. Хайде. — Плеснах го силно по бузата. — Арктур!

При звука на името клепките му се повдигнаха. В ирисите му тлееше смътна, жълтеникава светлина.

— Пейдж Махони — произнесе едва чуто той. — Много мило, че си дошла да ме спасиш.

Заля ме вълна от облекчение.

— Какво са ти направили? — Думите едва излизаха между тракащите ми зъби. — У пазача ли е ключът от веригата?

— Остави веригата — излезе хрип от гърлото му. — Трябва да вървиш. Похитителите ми всеки миг ще се върнат.

— Аз сама ще реша кога да си тръгна.

Излязох в коридора, претърколих призователя по гръб и претърсих джобовете му. С един от масивните ключове отключих железните окови, които паднаха с дрънчене на земята. Улових Лорда под мишниците и се опитах да го накарам да седне, но той тежеше като олово.

— Хайде, трябва да се размърдаш. Не мога да те повдигна. — Придърпах лампата по-близо. Под кожата му бяха плъзнали странни петна като зеленикавочерен скреж. — Кажи ми къде те боли.

Облечените му в ръкавица пръсти помръднаха. Наведох фенерчето и видях, че на лявата му китка му е вързано венче от червени анемонии, подобно на тези, които децата плетат от маргаритки. Цялата ръка отдолу бе обхваната от некроза, прозираща като паяжина под тъмното злато на кожата му.

— Те са по-лоши от оковите. Не, недей — просветнаха за миг угасналите му очи, когато понечих да ги махна.

— Нямаме време да…

— Не съм се хранил от дни. — Последната дума прозвуча като сподавено ръмжене. — Гладът е това, което ще ме убие.

— Нищо няма да те убива — взех лицето му в шепите си. — Аз ще те отведа. Теребел и Ерай ме пратиха да те открия.

— Изглеждаш различна — погледна ме в пристъп на просветление той. — Но треската ме поглъща… Скоро няма да те помня, Пейдж…

Той бълнуваше.

— Какво ти е нужно, кажи ми. Сол?

— Тя може да почака. Не съм ухапан от Емити. Съзнанието ми си отива.

— Трябва ти аура — осъзнах изведнъж.

— Да — промълвиха с мъка устните му. — Те ме изтезаваха със седмици, даваха ми я капка по капка… държаха я така, че да не мога да я достигна… Умирам от изтощение, признавам.

Но няма да взема от твоята.

— В такъв случай добре е, че разполагаме и с друг вариант — усмихнах се мрачно. Това действително бе злощастна вечер за бедния страж. Улових го за китките и го довлякох в килията. При всяко дръпване от гърдите му се изтръгваше глух стон. Приковах го към тръбата и опрях ножа в гърлото му. Лордът ме наблюдаваше в гладно мълчание.

— Този също ли те измъчваше? — попитах.

— При това неведнъж.

Пазачът се размърда. От двете му ноздри рукна кръв и се стече по брадичката.

— Какво, по дяволите, ми направи? — Дъхът му вонеше на кисело. — Главата ми…

— Ти работиш за Вехтошаря — отвърнах с усмивка. — Кажи ми кой е или ще помоля приятеля си много, много бавно да изцеди цялата ти аура. Как ще ти се понрави да бъдеш незрящ, призователю?

Щом усети веригата на китката и ножа на гърлото си, мъжът опита да се бори, но аз притиснах свободната му ръка с коляно.

— По-добре незрящ, отколкото храна за рибите — просъска тогава. — Парцалените кукли ще ме пуснат да плувам с циментови обувки, ако кажа дори една дума. — Той си пое дълбоко дъх и извика: — Сара Уайтхед^[1], призовавам те да…

Запуших устата му с ръка.

— Опитай това отново и ще пропуснем изцеждането на аурата — казах, навеждайки се към ухото му. — Тогава просто ще те застрелям. Ясно?

Той кимна.

— Кучка — каза само, щом махнах ръката си.

Лордът изигра своята роля прекрасно. Припълзя към стража на четири крака с бавната съсредоточеност на хищник. Бледожълтите му очи светеха като вълчи в сумрака, а изпънатите мускули шаваха под кожата му. Мъжът изпъна в паника веригата си, оттласвайки се с крака от стената. Дори аз неволно потреперих. На дневна светлина Рефаимите почти приличаха на хора, но в мрака губеха човешкото си лустро.

— Спри го! — примоли се той. — Заповядай му да стои мирен!

— Боя се, че той не е куче — отвърнах, — макар ти да си се държал с него като с такова. — Притиснах ножа в гърлото му. — Кажи ми кой е Вехтошарят. Кажи ми името му и може да те оставя да живееш.

— Не му знам името! Никой от нас не го знае! Защо му е да ни го разкрива?

— Какво смяташе да прави с Рефаима? С кого работи? Къде е сега? — Обърнах нагоре острието и го забих под брадичката му. — Добре ще е да се разприказваш, призователю. Аз не съм от търпеливите.

В отговор той само ме заплю. Лицето на Лорда се разкриви в гримаса, а аз блъснах силно сънорамата му с духа си. От ноздрите му бликна още кръв.

— Нищо няма да научите от мен — изпъшка задавено стражът. — Нищо. Дори да исках, нямаше как да ви кажа. Той почти не идва тук. Получаваме заповедите си от неговото протеже. Ей, нали обеща, че ще го усмириш! — извика в следващия миг, защото Лордът отново настъпваше към него.

— Всъщност не съм — поклатих глава.

Нямаше борба. Нищо освен един поглед. Лордът впери очи в пазача и вдиша дълбоко. Гърдите му се разшириха, а ирисите му светнаха като прожектори, преди да се изпълнят с яркооранжево. Призователят рухна безсилно край заскрежената тръба, с аура, изтъняла като хартиена салфетка.

През цялото тяло на Лорда премина тръпка. Ектоплазмата засия във вените под кожата му, която сякаш бе станала прозрачна. Когато се пресегнах предпазливо и свалих венчето анемонии от ръката му, той издаде облекчено ръмжене.

— Похитителите ми излязоха да търсят храна — каза. — Но няма да се бавят дълго.

— Чудесно. Ще се радвам да се срещна с тях.

— Те са опасни.

— И аз също. Както и ти.

Очите му ставаха все по-сияйни, изпълвайки ме със странни спомени от моето затворничество. Забранените мелодии на грамофона, редящи скръбни любовни слова в мрака. Пеперуда, пърхаща в сключени длани. Неговите устни върху моите в сградата на Кметството, дланите му, спускащи се по талията, по бедрата ми. Опитах да се фокусирам, но вниманието ми бе твърде привлечено от всяко негово движение — повдигането и спускането на гърдите, трепването на всяко мускулче на шията му.

Над нас бледата луна едва прозираше през металните решетки. Лордът облегна глава на стената, а аз извадих телефона от раницата си и стиснах новата сим карта между зъбите си, докато отварях задното капаче. Застанала права до него, набрах номера на телефонната кабина в I-4, надявайки се да има обхват. Не бяхме чак толкова дълбоко под земята.

— I-4 — чу се отсреща гласът на куриера. Връзката беше лоша, но думите все пак се различаваха.

— Повикай Червеното видение — казах. — Бързо.

— Изчакай така.

Нямах много време за чакане. Очите на Лорда отново се отместиха към призователя и неговите оскъдни останки от аура.

След около минута Ник се обади.

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ме вземеш.

— Откъде?

— Камдън. Старата товарна станция в края на Овал Роуд.

— Десет минути — каза той и затвори.

Извадих картата и я пъхнах в задния си джоб. После взех керосиновата лампа и преметнах тежката ръка на Лорда през врата си. Той се изправи, улавяйки ме за рамото. От допира му ме побиха тръпки.

— Накъде е изходът? — попита с приглушен глас.

— Аз влязох по вода, през подземния канал.

— Мен ме доведоха през задната врата, но там винаги стои нечитаемата пазачка. Предполагам, че ще трябва да се върнем по твоя път.

— Няма да успеем да минем оттам — казах.

— Тогава да потърсим нагоре. Трябва да има вход към складовете, това навремето са били техните подземия. Ключовете на пазача още ли са у теб?

— Естествено. Ще можеш ли да вървиш?

— Ще трябва да опитам. — Хватката му върху рамото ми се стегна.

Напредъкът ни през тунелите беше бавен — Лордът куцаше зле, краката му бяха като вдървени. Изглеждаше невероятно какви поражения могат да нанесат тези малки, леки като перца цветчета на анатомията на Рефаимите. Те бяха мускулести същества, изваяни като статуи, невъзможни за побеждаване с физическа сила, и все пак ключът към гибелта им можеше да се събере в шепата ми. Дадох му да носи лампата и го обгърнах през кръста със свободната си ръка. От близостта му ме обливаха топли и студени вълни. Усещах тежкото му дишане в косата си.

Поредният тунел свиваше зад един ъгъл. Светлината на лампата бе слаба, образуваща мъждив кръг около нас. Насочих лъча на фенерчето надолу по коридора, но той свършваше с глуха стена.

— Как те заловиха Парцалените кукли? — попитах.

— С червена анемония. Трябва да са ме наблюдавали от известно време, да са следили придвижването ми. Или по някакъв начин да са разбрали, че ще отида в I-4. — Продължавахме да вървим, свивайки в още един проход, който обаче изглеждаше като копие на предишния. — Нападнаха ме през деня, докато почивах. Зашеметиха ме с цветето, сложиха ми торба на главата и после ме докараха тук в някакъв фургон.

Пулсът ми се ускори. Парцалените кукли изобщо не биваше да знаят за съществуването на Рефаимите, да не говорим за начините да ги надвият. В този момент зърнах белия знак на стената и се спрях.

— Движим се в кръг — казах с въздишка.

Силите на Лорда се връщаха — можех да го усетя в походката, в тежестта на ръката му.

— Усещаш ли доктор Нигорд?

— Да — ослушах се. — Има и още хора.

— С него ли?

— Не. Идват от друга посока. — Малка група сънорами се бе отделила от навалицата на пазара. — Трима са.

Едва го бях произнесла и отгоре се разнесе мелодично изсвирване. Птича песен в средата на нощта. Джос. Пуснах Лорда и извадих револвера си.

— Сред пазачите има ли напълно зрящи?

— Не. Всичките са полузрящи.

Това беше добре. На полузрящите им бе нужно усилие, за да се фокусират в етера за продължително време. В мрака можехме и да им убегнем.

В далечината хлопна врата. Лордът ме сграбчи за ръката и ме притегли в една ниша, така че гърбът ми се оказа притиснат в неговите гърди.

— … все някога трябва да го нахраним — казваше нечий глас, мъжки и груб, с акцент от Ийст Енд. — Последния път за малко да изцеди аурата на пазача.

— Значи е застанал прекалено близо — отвърна му жена. Също лондончанка, но не можех да определя от кой район. — Те не могат да ти навредят, ако стоиш на разстояние.

— Сигурна ли си, че някой от нашите не е изпял, че го държим?

Остър смях.

— На кого да изпее? Повелителят е мъртъв, а без него Неестественото събрание е пълна развалина. Не че някога е било нещо друго.

Стиснах дръжката на револвера. До мен Лордът се беше прислонил плътно до стената. Очите му вече възвръщаха обичайния си жълто-зелен цвят.

В коридора отекна тревожен вик, толкова близо до нашето скривалище, че се сепнах.

— Какво става тук? — ревна мъжът. — Къде е проклетото същество? — Дрънчене на верига. — Къде е? Да не мислиш, че ти плащаме, за да дремеш?

Езикът ми бе залепнал за небцето.

— Слушай, Шифон — простена пазачът, — някаква… гадна женска дойде и го отведе. Аурата й беше… червена.

Значи това трябваше да е Шифониерата — машата, чрез която Вехтошарят управляваше секцията. Щеше ми се да я видя отблизо, но Лордът бе твърде слаб, за да го оставя сам.

— И къде е тази женска сега? — Стъпки. — Как изглеждаше?

— Черна коса и червено шалче на лицето. Но вече я няма.

— Няма я значи. — Гласът на Шифониерата бе странно равен. — В такъв случай смятай се уволнен.

Самотен изстрел отекна сред катакомбите и една от аурите изчезна от вътрешния ми радар.

— Носът му кърви и търсим жена с червена аура. По всичко изглежда, че Бледата бродница е нашето момиче — заключи Шифониерата.

По дяволите.

— Вехтошарят ще убие някого заради това — каза мъжът. — Току-що изгубихме разменната си монета.

— Не сме го охранявали ние. Освен това съмнявам се да е изпълзял твърде далеч. Все още можем да го хванем.

— Стига да го открием — Нови стъпки. — Не бива да губим време.

Лордът ме улови за ръката и двамата тръгнахме отново, като се придържахме близо до стените. Аз ги осветявах с фенерчето, търсейки оставените по-рано знаци. Моите стъпки бяха леки, но състоянието на Лорда го правеше тромав. Всяка негова крачка бе като отекващ сигнал, издаващ местонахождението ни. От друга страна, преследвачите ни носеха подрънкващи украшения, които вършеха същата работа. Всеки път, щом чуехме звън на метал, сменяхме посоката.

Скоро се озовахме в голямата зала и аз угасих фенерчето. Пръстите на Лорда се вплетоха в моите. На минаване покрай прожектора дръпнах щепсела от контакта, потапяйки помещението в пълен мрак. Очите на моя спътник проблясваха като фосфоресциращи точки в чернотата. Оставих той да ме води. В началото на следващото разклонение се шмугнахме зад нещо, което, съдейки по допира, бе плюшена завеса.

— Мамка му, угасили са светлината.

— Шшт. Дори сънебродниците трябва да дишат — прошепна Шифониерата.

Осмелих се леко да надзърна. Двамата обикаляха из залата, проверявайки под масите и зад завесите.

— Къде според теб би се скрил един гигант? — Тя преминаваше точно покрай нас, но сетивата й не бяха толкова остри като моите. В най-голямата стая, бих казала аз.

Лордът бе абсолютно тих и неподвижен. В сравнение с него собственото ми човешко дишане ми се струваше оглушително.

— Няма начин да се измъкнеш, Рефаиме — викна мъжът. — Всички изходи са блокирани. Покажи се или добре ще се позабавлявам с твоята приятелка. Мога дори да я убия в твоята килия, ако предпочиташ…

По гърба ми се стичаха капки пот. Поставих пръст върху спусъка на пистолета. Последното нещо, което една издирвана престъпница трябваше да прави, бе да стреля по хора, но не виждах друг вариант. В този момент Лордът ме докосна по лакътя и ми кимна към някакъв предмет до нас, който бях взела за шкаф. Зад завесата стоеше музикален автомат.

Тежките стъпки на мъжа приближаваха. С бързо движение Лордът щракна копчето и от вътрешността на машината се разнесоха гръмки звуци. Черепът ми екна като камбана от тържествения женски глас, пеещ на френски под акомпанимента на цял симфоничен оркестър. Музиката заглуши всичко останало, а акустиката на залата правеше невъзможно да се определи посоката й.

— Открий ги! — кресна Шифониерата, докато ние бавно се промъквахме зад застъпващите се завеси в посока, обратна на двете сънорами.

В отсрещния край на помещението имаше друг тунел, но се налагаше да претичаме до него. Стъпвайки безшумно, се измъкнах от укритието. Успях да различа силуета на мъжа, държащ фенер в ръка — обърнат с гръб, с къса коса, обрамчваща плешиво теме. Лордът ме последва. Почти бяхме достигнали целта си, когато лъчът подскочи и се обърна право към мен, заслепявайки зрението ми.

— Ето ги! Проклетата бродница и нейният Рефаим!

Двете фигури се втурнаха към нас. Лицата им бяха закрити от пластмасови маски с изрисувани върху тях широки, озъбени усти. Без секунда колебание запратих духа си право в сънорамата на мъжа. Той се строполи по гръб с писък, от който всеки косъм на гърба ми настръхна. Веднага щом се озовах обратно в собствената си кожа, сграбчих Лорда за ръкава и побягнах, примигвайки от свитките, които кръжаха пред очите ми.

Шифониерата събра свита от духове и я пусна подире ни. Отблъснах два от тях и стрелях слепешката през рамо. Лордът ме дръпна наляво, в друг вход, толкова тесен, че не можехме да влезем редом един с друг.

— Къде си мислите, че отивате? — долетя до нас подигравателният глас на Шифониерата. — Там долу е лабиринт!

Всички проходи изглеждаха еднакви. Гласовете на преследвачите ехтяха в мрака, карайки вътрешностите ми да се свиват от страх. Скоро към тях се присъедини и стръвен кучешки лай. А после, в края на един дълъг прав тунел, се появи светлина. Хукнах към нея, а Лордът ме последва, накуцвайки. От двете ни страни бяха наредени масивни сандъци и преди да осъзная какво става, той стори нещо неочаквано. Наведе се, сграбчи един сандък в основата на купчината и го дръпна. Дори след всички изтезания силата му бе много по-голяма от моята. Разнесе се оглушителен грохот, съпроводен от стържене на окови и вериги по каменните стени и звън на счупени бутилки. По пода се разля същинска река от вино. Ботушите ми изтрополяха по циментови стъпала, в края на които се блъснах в желязна решетка. Започнах да прехвърлям връзката ключове с треперещи ръце.

Край мен се носеха свити от духове, закачайки краищата на сънорамата ми. Приклекнах ниско и запратих един от тях обратно, взривявайки рояк от ярки спомени в съзнанието на изпращача. Той се олюля и понечи да изпищи, но писъкът му бе прекъснат от стоварването на поредния сандък.

Най-сетне улучих правилния ключ, изработен от ръждясала стомана. Щом решетката се отвори, пуснах Лорда да премине и я заключих отново след нас.

Озовахме се в складово помещение, огромно и запуснато, с високи прашни прозорци. Изстрелях няколко куршума в един от тях и той се срина като порой от натрошени стъкла. Лордът подложи дланите си, аз стъпих върху тях и се изкатерих на перваза. Долу в стълбището кучето се заливаше от лай, но не можеше да ни достигне.

— Хайде — улових Лорда за лактите. — Още малко остана.

Със стисната челюст и изпънати от усилие жили той успя някак да стигне до мен и обори глава на рамото ми. Въпреки че се беше заредил с аура, му трябваше още време, за да се съвземе.

Отвън на паважа бе паркиран черен седан със затъмнени стъкла. Фаровете му присветнаха и аз усетих как ме изпълва горещо облекчение. Ник се пресегна и отвори задната врата.

— Преследват ли те?

— Да. Да се махаме по-бързо.

— Добре. Но чакай, кой е…? — Той ме изгледа, докато помагах на изтощения Рефаим да се качи. — Пейдж!

— Просто карай! — настаних се до Лорда и захлопнах вратата. — Карай, Ник!

Една фигура се появи тичешком иззад склада, слаба и чевръста, уловила пушка с рязана цев в двете си ръце. Ник се отказа да задава повече въпроси. С рязко движение включи на скорост и настъпи педала. Колата бе поне двайсетгодишна, извадена от незнайна автоморга, но за моя изненада двигателят изрева и я тласна назад с такава сила, че за малко да забия чело в предната седалка. Маскираният гангстер стреля веднъж, но не улучи. Ник извъртя волана и със свирене на гуми се понесе към главния път.

Още няколко души изскочиха от сградата, до един носещи същите ужасяващи маски. Всички заедно със стрелеца се качиха в черен ван.

По челото на Ник изби пот. Нашата кола бе просто пребоядисана таратайка, която ползвахме само за спешни случаи, но далеч не ставаше за преследване. Той се насочи към Овал Роуд, без да намалява скоростта, но оттам не продължи към нашата секция, а рязко сви в една пресечка.

— Ще ги изчакаме да отминат — каза. — После ще минем през пазара и ще се приберем в I-4 по обиколен маршрут.

Погледнах през рамо и видях червените задни светлини на преследвачите ни, които профучаха с пълна газ по пътя, по който смятаха, че сме поели.

— Не тръгвай още — обърнах се към него. — Може да имат и други коли.

— Трябваше да ме предупредиш какво ще правиш. — Той стисна с побелели кокалчета кормилото. — Кои бяха тези? Парцалените кукли?

— Да.

Ник изруга. Едва щом ме лъхна топлината на парното, осъзнах, че все още съм премръзнала и мокра до кости. Инстинктивно се прислоних по-близо до Лорда, чийто плитък, учестен дъх облъхваше ухото ми. Когато потеглихме отново, извадих сим картата от джоба си и я хвърлих през прозореца в канавката. Ник ме изгледа мълчаливо в огледалото.

— Къде живя, докато те пленят? — попитах Лорда.

— В един трафопост на Тауър Стрийт — отвърна със стържещ глас той. — Ние, чудовищата, не спим на пухени легла. Вече не.

Тауър Стрийт се намираше съвсем близо до Севън Дайълс.

Ако се бях прибрала при Джаксън веднага след завръщането си, навярно съм щяла да доловя присъствието му, преди да стане твърде късно. Сега главата му се отпусна назад на седалката и аз усетих, че съзнанието го напуска.

— Не можем да го заведем в квартирата — каза Ник, без да снема очи от пътя.

— Знам.

— Нито в моя апартамент.

— Тогава ще му наемем стая. Нямаме друг избор.

* * *

— Това беше рисковано, Пейдж. Прекалено рисковано.

Намирахме се в най-евтината възможна квартира в Сохо, на угасени светлини и спуснати завеси. И двамата гледахме към леглото, където Лордът бе потънал в дълбок сън. Бях успяла да сваля мръсното му палто, но той се просна по гръб и се оттегли в сънорамата си, преди да можем да сторим нещо повече.

— Няма начин да го държим тук до безкрайност.

— Повечето Рефаими го искат мъртъв, а и Сцион също ще е по петите му — отвърнах меко. — Ако не му помогнем, е загубен.

— Все някога ще трябва да излезе. Нито ти, нито аз имаме достатъчно пари за наема му.

С въздишка прокарах пръсти през мократа си сплъстена коса. Беше ми трудно да си спомня момент, когато да не съм била покрита с мръсотия и пот.

— Виж, Ник — казах, — Парцалените кукли трябва да поддържат някаква връзка с Рефаимите. Иначе не биха имали понятие как да пленят Лорда. Трябва да разбера какво знаят. И да измъкна бегълците от тяхната секция.

Той се намръщи.

— Дори не си помисляй да се връщаш обратно в II-4, Пейдж. Те ще те търсят под дърво и камък.

— Ами ако се обърнат към Събранието?

— Изключено. Не разполагат с доказателства, че си била там, а и няма да искат да се разчуе, че са държали пленен Рефаим.

Погледнах уморените му очи.

— Ти си бил в синдиката по-дълго от мен. Какво знаеш за този човек?

— За Вехтошаря? Не много. Освен че е бос на II-4, откакто се помня.

— Виждал ли си го някога?

— Нито веднъж. Дори за член на Неестественото събрание той е крайно затворен. Между него и Игуменката има стара вражда, но причината й не е известна на никого. — Ник замлъкна за секунда. — Ти навлезе твърде дълбоко в това, Пейдж. Ако онези хора са имали куража да пленят Рефаим, представи си какво ще сторят на теб. Знам, че няма да ме послушаш, но… не прави нищо глупаво.

— Кой, аз? — опитах да се усмихна.

Той поклати глава и потърка мястото над лявата си вежда с познатото ми кръгообразно движение. Мигрените го връхлитаха веднъж на всеки няколко седмици, понякога съпроводени и с видения, и го приковаваха към леглото за дни наред. Джаксън все мърмореше, че твърде много се впряга заради едно главоболие, но аз знаех, че в тези моменти той наистина страда ужасно.

— Не мога да разбера — каза с напрегнато изражение сега — откъде един престъпен бос ще знае за Рефаимите? Случвало ли се е досега някой да избяга от колонията?

— Двама души. Преди двайсет години. — От всички затворници само двама бяха успели да избегнат кръвопролитието, последвало предишното въстание. Единият бе дете, а другият — предателят, предупредил Нашира за заговора. Тя беше убила всички хора и изтезавала всички Рефаими, замесени в него, включително и собствения си кръвен консорт. — Лордът може да знае нещо — добавих. — Ще трябва да поговоря с него, щом се събуди.

Ник само повдигна вежда.

— Не ме гледай така. Живяла съм шест месеца под един покрив с него. Ден повече или по-малко няма да ме убие.

— Той няма да се свести скоро. Прибери се в квартирата за няколко часа. Джаксън от сутринта пита за теб.

— И как ще му обясня защо цялата воня на канал?

— Ще му отвлека вниманието, докато се преоблечеш.

— Добре. Остави ме само за минутка сама.

Ник присви устни, но не се опита да спори.

Щом вратата се затвори след него, приседнах на леглото и докоснах с пръсти грубата коса на Лорда. Тялото му бе отпуснато в съня, лицето — заровено във възглавницата. Откриеха ли го тук в това безпомощно състояние, животът му нямаше да струва пукната пара.

Фактът, че членове на синдиката знаеха за съществуването на Рефаимите, бе обезпокоителен. Не бе изключено някой от оцелелите в първото въстание да се е добрал до Лондон и да се е скрил дълбоко в катакомбите на Камдън, където никой не е могъл да го открие. Имах чувството, че се докосвам едва до повърхността на някаква потайна машинация.

С ясното съзнание, че не бива да го правя, прокарах пръсти по бузата на Лорда. Лицето му още носеше белезите от побоите, но вече беше по-топло. Пулсът ми се ускори, когато той помръдна и клепките му трепнаха. Спомних си как при първото му раняване, вместо да го убия, се бях погрижила за него. Нещо у този Рефаим ме бе накарало да поискам да го спася, когато се намираше на косъм от смъртта — нещо по-силно от естествения ми инстинкт да го тласна към нея.

Не се бях замисляла какво ще се случи, ако той се върне обратно в живота ми, нито как ще се впише в него. Мястото на Арктур Месартим беше в покоите на Магдалена, сред червените завеси, каменните камини и музиката отпреди век. Струваше ми се нелепо дори да си го представя как крачи из улиците на Лондон.

Но каквото и да крояха онези хора, те вече не разполагаха с него. Извадих писалка и набързо надрасках бележка.

Ще се върна утре. Не отваряй вратата.

Също направи ми една услуга — оцелей през нощта. Сигурна съм, че не би искал да те спасявам повторно.

Пейдж