Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (27)

24
Кръгът от рози

1 ноември 2059 г.

Часовниците на Лондон удариха единайсет вечерта. В сградата на товарната станция в II-4 всички светлини бяха угасени. Но под стария тухлен склад, в тайния лабиринт на катакомбите на Камдън, четвъртият турнир в историята на лондонския синдикат бе на път да започне.

Джаксън и аз пристигнахме с нелегално такси и слязохме в двора. Участниците традиционно излагаха на показ цветовете на своите аури, като помощниците се обличаха в тон със своите босове, но ние високомерно бяхме пренебрегнали тази условност. („Скъпа, по-скоро ще позволя да ме видят как танцувам валс с Дидиън Уейт, отколкото да се издокарам от глава до пети в оранжево.“).

Моята коса бе прихваната с диадема, изплетена от черна панделка и лебедови пера. Устните ми бяха почернени, а очите гримирани с антимон, умело положен от Елайза. Косата на Джаксън блестеше от брилянтин, а ирисите му, също както и моите, бяха закрити от бели контактни лещи. На главата си бе сложил цилиндър с бяла лента. По време на турнира сходните ни облекла щяха да показват, че сме двойка, на която е разрешено да се бие заедно когато пожелае.

— Е — приглади реверите си Джаксън, — часът на истината наближава.

Останалите от бандата слязоха от своята кола, също облечени в черно и бяло. Още двайсетина специално подбрани зрящи от I-4 се тълпяха наоколо в знак на подкрепа за каузата на Белия заклинател. Те спазваха почтително разстояние от нас, разговаряйки помежду си.

— С теб сме, Джакс — подвикна Надин.

— Абсолютно. — Челото на брат й бе влажно от пот, но той се усмихна. — През огън и вода.

— Благодаря, много сте мили. — Джаксън плесна с ръце. — Но стига вече приказки. Време е за битка. И нека етерът бъде благосклонен към I-4.

Всички заедно се спуснахме надолу по стълбите към вратата на катакомбите. Кучето не се виждаше никъде, но нечитаемата пазачка бе там, облечена в черно.

— Какво шоу ни очаква само — прошепна Джаксън в ухото ми. — Цитаделата ще говори за него десетилетия наред, помни ми думата.

Вместо да изпитам възторг, усетих как ме побиват тръпки. Пазачката ни огледа внимателно, кимна и ни пропусна да влезем.

Тесният извит коридор ме задушаваше. Озърнах се назад през рамо, но входът вече не се виждаше. Ако имаше място на света, където не исках да се намирам, това бе бърлогата на Вехтошаря — окичена с вериги и окови по стените, поглъщаща безвъзвратно своите пленници. Ако той постигнеше своето, никога нямаше да изляза жива оттук. Напразно се мъчех да си поема дълбоко дъх.

Джаксън ме потупа по ръката.

— Не се притеснявай, Пейдж. Твърдо съм решен да спечеля тази вечер.

— Знам.

Тунелите във вътрешността на катакомбите не изглеждаха западнали както преди. Боклуците и отломките бяха разчистени, а на мястото на изпочупените крушки по таваните висяха нанизи от фенери, всеки с цвета на някоя аура.

Сводестата централна зала бе променена до неузнаваемост. Стените бяха закрити от величествени пурпурни драперии, превръщащи обширното пространство в същински театър на войната. Портрет на Едуард VII, с кралски скиптър в ръка, гледаше отвисоко присъстващите. Цяла редица от контактьори осигуряваха музикалния съпровод — пищна, гробовна мелодия, всяваща смут в етера. Двеста тапицирани стола стояха наредени около кръглите маси, обозначени с номерата на отделните секции.

Върху кървавочервените покривки имаше блюда с изискана храна — пайове с уханен сос, сандвичи със скъпи сирена, месни специалитети, ефирни сладкиши с ягоди и бита сметана. Между тях проблясваха златисти бокали с вино. Явно домакините имаха добри връзки в готварските среди. Гостите вече запълваха местата, тъпчейки се с апетитните ястия.

— Това е гротескно — каза Ник, когато се озовахме край нашата маса. — Навън крънкачите умират от глад, а тук се пилеят грешни пари за скъпи угощения.

— Благодаря ти, Ник — обади се Даница.

— За какво?

— Отдавна търся някой, който да е по-голям темерут от мен. Радвам се, че най-сетне го открих.

Докато останалите наблягаха най-вече на виното, аз гребнах с чашата си от купата с кървав мекс. Истинският алкохол можеше да ми изиграе лоша шега тази вечер. Отпивайки от подправения плодов сироп, огледах помещението.

Плътна тебеширена линия разделяше зоната за зрителите от мястото, където щеше да започне битката. А насред него бе Кръгът от рози, старият символ на неестествеността. Двайсет и пет алени цвята, по един за всеки участник, бяха внимателно подредени, оформяйки десетметров кръг. Подът му беше застлан с пепел, която да попива пролятата кръв. Нямаше да се бием в неговите очертания през цялото време. Той щеше да ни удържа само в началото, позволявайки ни да нанесем съкрушителен първи удар.

Елайза дойде и застана до мен с чаша в ръка.

— Готова ли си? — попита тихо.

— Не.

— А какво ще правиш, ако…

— Ще мисля, когато му дойде времето.

Зрящите бяха навсякъде — представители на доминиращите банди и какви ли не още. Някои водеха със себе си духове и ангели пазители, мярнах дори мрачен психопомп, витаещ в един ъгъл.

— Виждаш ли онзи там? — посочи ми го тихомълком Джаксън с върха на бастуна си. — Присъства на всеки турнир, от самото начало.

— Откъде се е взел?

— Никой не знае. Но след решаващия рунд отвежда духа на сразения кандидат към последната светлина. Като малък комплимент от синдиката. Не е ли мило?

Зачудих се дали психопомпът е от онези, които навремето бяха служили на Рефаимите. И защо бе решил да служи на синдиката сега.

— А, ето го и Дидиън. — Джаксън доби вид на лъв, зърнал тлъста газела. — Извини ме за момент.

Той целуна ръката ми и с широки крачки се отдалечи.

Шестото ми чувство преливаше от безкрайния шум на духове и хора. Емоциите на Лорда, предавани по златната нишка, бяха сравнително спокойни — явно нищо ново не се случваше при него. Когато се присъединих към останалите на масата, Даница ме потупа по рамото и се приведе над мен.

— Довърших маската. — Тя извади от джоба си плосък предмет и навит прозрачен маркуч, толкова фин, че едва се виждаше. Улови ме за китката и прикрепи предмета към нея. — Това тук е резервоарът — каза. — Снабден е с датчик за пулса. Прокарай маркуча през ръкава и под яката си, така че краят му да е близо до устата. В мига, в който напуснеш тялото си, сърцето ти ще спре и уредът ще заработи.

— Даница, ти си гений!

— Кажи ми нещо, което да не знам. — Тя седна до мен и скръсти ръце. — Резервоарът е малък, така че не прекалявай.

Прокарах маркуча според нейните указания и закрих уреда с ръкава си. Дори някой да видеше тръбичката край шията ми, щеше да я вземе за някакво украшение.

Събирането на всички босове от сционската цитадела Лондон и на техния антураж отне време. Голяма част от тези хора не държаха особено на точността. Стори ми се, че минаха часове, докато помещението се напълни. Алкохолът се лееше като река, когато една дребничка психографка най-сетне излезе на сцената. Лъскавата й черна коса бе захваната на кок с писалка, а мургавото й лице се открояваше на фона на бялата якичка.

— Добър вечер, уважаеми босове и зрящи — извиси се тънкият й глас над суматохата. — Аз съм Минти Улфсън, ваша церемониалмайсторка за вечерта. — Тя допря три пръста до челото си. — Приветствам ви с добре дошли в катакомбите на Камдън. Нека изкажем своите благодарности на Вехтошаря, който любезно предостави тази зала за целите на турнира.

Тя посочи към смълчаната фигура вдясно от себе си, облечена в дълго тъмно палто. Предпазливи аплодисменти приветстваха главатаря на секция II-4. Той носеше платнена маска на лицето, а косите му бяха закрити от плосък кафяв каскет. Игуменката извъртя глава встрани, сякаш самият му вид я отвращаваше.

Долових, че мъжът ме гледа през маската и без да свеждам очи, надигнах чашата си.

Още малко, безлико копеле такова.

Той се обърна към Минти и в този миг осъзнах защо изпитвам такова смразяващо усещане от присъствието му. Аз не можех да го разчета.

В стомаха ми се надигна паника. Озърнах се към най-близкия зрящ, разпознавайки аурата му начаса — гадател, по-точно киатомант. Но Вехтошарят… Можех да усетя добре сънорамата му — силна и добре охранявана, но единственото, което долавях от аурата му, беше, че тя съществува.

Нямаше как да е Рефаим. Празнотата, витаеща около него, ми напомняше за Зумер, но гниещите гиганти изглеждаха различно. Като оставим това настрана, дарбата му бе пълна мистерия.

Минти се прокашля звънко.

— Като дългогодишен ръководител на издателство „Духовен клуб“, за мен е удоволствие да съобщя, че след края на днешното събитие всички ще получите безплатни бройки от най-новите ни бестселъри — включително сензационното и ужасяващо „Откровение на Рефаимите“. Ако още не сте чели тази история, подгответе се да се потопите в приказния свят на Рефаими и Емити. Също така разполагаме с първия откъс от дългоочакваната нова творба на Белия заклинател — „За машинациите на странстващите мъртви“, който с негово любезно разрешение ще ви предоставим.

Разнесоха се ръкопляскания, а неколцина от най-близкостоящите потупаха Джаксън по гърба. Той ми смигна и аз се насилих да се усмихна.

— А сега давам думата на Игуменката, която през последните напрегнати седмици изпълняваше ролята на временна Повелителка.

Минти направи почтителна крачка встрани и Игуменката излезе на подиума — импозантна фигура на фона на тежките завеси, облечена в костюм от черен креп, с бели маншети и високи ботуши. Едва сега си дадох сметка, че и двете с Минти носят траурни одежди.

— Добър вечер на всички — поздрави тя с едва видима усмивка зад дантеления си воал. — Благодаря за доверието да ме изберете за Повелителка на синдиката след смъртта на моя скъп приятел Хектор. Преди три дни бяхме отново опечалени да научим, че неговата най-близка помощница, Заешката устна, също е загинала. Била е открита в мизерна сграда в Джейкъбс Айлънд с прерязано гърло.

Сред тълпата се надигна приглушен ропот.

— Очевидно това е дело на злите авгури от Сейвъри Док. Дълбоко скърбим за загубата й. В нейно лице се простихме с една способна и интелигентна млада жена, която можеше достойно да заеме мястото на покойния си бос. И, разбира се, решително осъждаме действията на нейните убийци.

Каква актриса само. Скарлет Бърниш можеше спокойно да й завиди.

— Сега ще изчета имената на всички, подали заявки за участие в турнира. Моля всеки участник, след като чуе своето име, да излезе и да заеме мястото си в Кръга от рози. — Тя разгъна свитъка. — От VI Кохорта: Заекът от секция VI-2 и неговият достоен помощник. Зеленият мъж.

Джаксън се изкиска, когато двамата излязоха напред. Единият носеше противна заешка маска с дълги уши, а другият се беше боядисал в зелено от глава до пети.

— Кое е толкова смешно? — усмихна се нервно Елайза.

— Босовете извън централната кохорта са смешни, скъпа моя. Провинциални аматьори.

Вехтошарят се бе отделил встрани от навалицата. Аз се изправих и Джаксън повдигна вежди.

— Отиваш ли някъде, Пейдж?

— Нямаш време — погледна ме над ръба на чашата си и Надин. — Всеки момент ще дойде вашият ред.

— Ще се бавя само минутка — отвърнах.

Оставих ги да наблюдават парада от участници и последвах маскирания мъж към коридора. Церемонията щеше да се проточи достатъчно дълго, за да разменя няколко думи с него.

Разклоненията към лабиринта бяха преградени с телени мрежи и пред всяка от тях стоеше по един страж от Парцалените кукли. Докато подминавах вонящата ниша, зад която се намираха тоалетните, една облечена в ръкавица ръка ме сграбчи за лакътя и ме притисна към стената.

Мускулите ми се сковаха. Вехтошарят се извисяваше над мен, а платнената маска, падаща чак до гърдите, потрепваше от дъха му.

— Върни се обратно, Бледа броднице.

От палтото му се носеше дъх на пот и кръв. Гласът му звучеше странно, твърде дълбоко, сякаш бе механично изменен.

— Кой си ти? — попитах тихо. В ушите ми се носеше глухо бучене. — Ще си признаеш ли за убийствата на Хектор и Заешката устна, или ще оставиш някой друг да отнесе вината?

— Не се меси, където не ти е работа, или ще те заколя като прасе.

— Ти или някоя от твоите марионетки?

— Всички сме марионетки в сянката на Котвата.

Той пусна ръката ми и се обърна да си върви.

— Аз ще те спра — викнах, докато гърбът му се отдалечаваше в мрака на тунела. — Теб и твоя сив пазар. Може да си мислиш, че си спечелил, но никога няма да носиш короната. — Опитах се да тръгна подир него, но две Парцалени кукли препречиха пътя ми.

— Назад — блъсна ме единият от тях.

— Какво толкова криете там?

— Да те намушкам ли искаш, кучко?

— Само опитай и ще ти го върна.

Той извади револвер и го насочи в челото ми.

— А куршума ще върнеш ли?

Пуснах му обилно кръв от носа и си тръгнах.

Докато се върна на масата, почти бе дошъл нашият ред. Джаксън пушеше с каменно лице, уловил в ръка тежък абаносов бастун с масивна сребърна дръжка във формата на мъртвешка глава. Даница бе преработила механизма му и сега скритото острие можеше не само да се вади, но и да се изстрелва на пружина от края, нанасяйки смъртоносна рана, преди да се прибере обратно.

— От II Кохорта: Нечестивата дама и нейният почитаем помощник, Обирджията, от секция II-6.

Аплодисменти от публиката. Нечестивата дама се ползваше с висока популярност сред комарджиите. Тя благодари с небрежен жест и зае мястото си зад една от розите.

— Не забравяй, Пейдж — промълви тихо Джаксън, — това е шоу. Знам, че можеш да ги избиеш като пилци, скъпа, но недей. Зарадвай публиката. Покажи им пълния набор от способности на една сънебродница.

Тогава Игуменката извика имената ни:

— А сега нашите фаворити от I Кохорта — Белият заклинател и Бледата бродница от секция I-4.

От масите около нас се разнесоха бурни ръкопляскания и тропане с крака. Ник докосна рамото ми с длан. Аз станах като автомат, последвах Джаксън към кръга и заех мястото си от лявата му страна, тъй че розата се озова между върховете на ботушите ми.

— Накрая — каза Игуменката — нека ви представя и тримата независими кандидати. Първо — Разколникът. Второ — Кървящото сърце. — Двамата претенденти заеха местата си сред рехави овации. — И в никакъв случай не на последно място — Черната пеперуда.

Тишина. Игуменката обходи с поглед залата.

— Моля Черната пеперуда да излезе напред.

Отново тишина. Една роза оставаше свободна.

— Виж ти, вероятно пеперудката е отлетяла другаде. — Мърморене сред тълпата. Някакъв чевръст куриер от Гръб Стрийт притича и махна излишната роза. — Е, след като всички кандидати, общо двайсет и четирима на брой, са вече по местата си, мога официално да обявя четвъртия турнир в историята на лондонския синдикат за открит.

Тя взе тежкия златен пясъчен часовник пред себе си и го обърна.

— Когато и последната песъчинка изтече, ще извикам „Начало“. Моля не мърдайте, докато не чуете моята команда.

Всички очи в залата се приковаха в тънката струйка. Точно срещу мен се намираше Душманинът, босът на Нел, закрил лице с проста пластмасова маска с дупки за очите и устата. Машинално се подготвих за схватка така, както ме бе учил Лордът. Представих си, че се рея леко, свободно, захвърлила спъващите окови на плътта. Но тази вечер тялото ми ме разсейваше — сърцето ми хлопаше, ушите ми звъняха, всеки сантиметър от кожата ми бе настръхнал от страх.

Кой ли сред всички тези участници бе човекът на Вехтошаря и Игуменката?

Повечето бяха гадатели и авгури, чийто способности зависеха от съответната нума. Те нямаше да са твърде трудни за преодоляване. Но имаше шестима, в това число и Джаксън, които можеха да представляват сериозна заплаха.

Пет секунди. Представих си преливащите се стъкленици. Физическите ми сетива избледняха, отстъпвайки място на етера.

Три секунди.

Една секунда.

— Начало! — извика Игуменката.

* * *

Думата още не бе отзвучала във въздуха, когато аз се хвърлих срещу Душманина. Публиката изрева одобрително при сблъсъка на първите двойки противници. Най-сетне водачите на синдиката бяха изпълзели от своите бърлоги, за да се сразят открито в самото сърце на сционската империя. Духът ми се мяташе като разярен звяр в клетка, но трябваше да го контролирам. Нямаше да има нищо благородно, забавно или достойно за уважение у една Повелителка, разбиваща сънорамите на опонентите си.

Душманинът беше едър, мускулест мъж въоръжен само с дебела верига. Насочих удар право към гърлото му, но той улови юмрука ми в шепа и ме завъртя така, сякаш танцуваше валс с мен. Тежкият му ботуш ме ритна в гърба и ме просна ничком на земята. Извъртях се бързо на крака и заех защитна позиция. Вниманието на публиката не беше насочено само към мен, но от най-близките маси се разнесоха подигравки.

Не започвах по най-добрия начин. В сравнение с някои от останалите участници телосложението ми бе твърде крехко. Импулсът да използвам духа си бе почти неудържим, но трябваше да покажа, че съм силна.

Радарът ми беше нащрек за други сънорами. Усетих една зад себе си и отскочих встрани. Точилото залитна, пропускайки целта си. В ръката му проблясваше огромно мачете, способно да ме съсече с един замах. Махаромант. Ножовете бяха неговата нума, от тях черпеше смъртоносната си сила.

Той отметна глава, при което сребристата му маска проблясна на светлината. Веднага щом възвърна равновесието си, извади от ръкава си два стилета и ги запрати срещу мен. Те просвистяха покрай дясното ми ухо, закачайки леко бузата ми. После настървено се втурна наново с мачетето. Вдигнах ръка, за да се предпазя, и острието закачи четирите ми пръста, оставяйки плитки порязвания. Тласнах го леко с духа си, само колкото да го зашеметя, преди да се засиля и да го ритна в стомаха. Точилото се стовари върху Разколника, но преди да успея да си поема дъх, друг зае неговото място.

Жилави ръце се обвиха около мен, сковавайки лактите ми. По мириса на карамфил и портокал отгатнах, че това е Половин пени, помощникът на Кървавия юмрук. Той бе отличен надушвач на духове и ползваше благовонни масла, за да прогонва мириса им от ноздрите си. Забих тил в лицето му, при което хватката му се отслаби начаса, после се отскубнах и го ритнах с коляно в слабините. След като се преви на две, му нанесох удар с юмрук между очите. Усетих как цялата ми ръка се разтърсва, а носът му изхрущя.

Кървящото сърце, независимият кандидат с татуирани по бузите синкави вени, бе следващият. Долових отместването на аурата му вляво и избегнах първата атака с ловко извъртане, както ме бе учил Лордът. Тогава той изпрати насреща ми свита от духове, но толкова немощни, че се зачудих защо изобщо си прави труда. Никой от тях дори не докосна сънорамата ми. Върнах му няколко свои — шест на брой и значително по-силни, събрани из тъмните ъгълчета на залата. Тялото му без звук се свлече на земята и потръпна като риба на сухо. Явно бе решил да се престори на умрял. Не желаеше да се бие повече и предвид свирепите убийци, събрани на арената, трудно можех да го виня.

Някой ме улови за шията изотзад. Замятах се с ръмжене в опит да се освободя, но не успях. В следващия миг духът ми се взриви като фойерверк в сънорамата на Палача. Той простена, а аз забих лакът в слънчевия му сплит, после изтеглих ръката му напред и ударих ставата от външната страна. Чу се пукот на кост и нападателят ми се оттегли със залитане.

— Давай, Пейдж! — извика Елайза, пляскайки с ръце.

Гърдите ми се повдигаха конвулсивно, но умората отстъпваше пред притока на адреналин. В това състезание нещата не опираха до мускули. Ловкостта и бързината бяха по-важни от грубата сила. Завъртях се на пета и отблъснах свитата, пусната срещу мен от Точилото. Тя се заби в собствената му сънорама и го накара да се просне по гръб. Кървавият юмрук го прескочи и ме атакува със сложна поредица духове от различен вид. Гмурнах се под тях и обвих с крака глезените на Точилото, който тъкмо се мъчеше да се изправи. Усилието, с което отблъснах напиращите духове, накара носовете на десетина от най-близките участници да закървят. В този момент към нас притича Джак Хикатрифт. Той нанесе бърз удар в тила на Точилото, който го довърши, преди да е успял да извади поредното си острие. После ми се ухили и се залови с Кървавия юмрук.

Недалеч от мен Половин пени се надигаше отново. Връхлетях го с духа си и го изтласках в здрачната му зона. Болка прониза черепа ми, но можех да я понеса. Част от публиката трябва да бе забелязала издайническото потрепване на духа ми в етера, защото се разнесоха викове „Бледата бродница!“, а Джими О‘Гоблин хвърли една роза към мен. Улових я с нисък реверанс, при което виковете се усилиха още повече. Нови рози полетяха от Огнена Мария и група зрящи от I-4.

Краткотрайният ми триумф обаче бе прекъснат от Зеленозъбата Джени. Тя ме сграбчи изотзад и впи зъби в рамото ми, пробивайки кожата. От гърлото ми се изтръгна задавен вик. В същия момент Заекът ме улови за глезените и двамата ме задърпаха в противоположни посоки. Какво искаха, да ме разкъсат на две? Сега овациите на публиката бяха за Джени. Да отхапеш късче от прочутата бродница на I-4 — кой не би се впечатлил от подобна дръзка тактика? Събрах сили и нанесох на Заека ритник с върха на ботуша си, който го улучи в брадичката. Главата му се отметна, разкривайки за момент оголеното гърло под маската. Той опита да ме сграбчи за коленете, но аз се оттласнах от гърдите му, запращайки с движението Зеленозъбата Джени назад. Тя бе принудена да ме пусне и аз се възползвах, за да метна кинжала си по Заека. Той го улови във въздуха и се заклатушка с пъхтене към мен, като изпускаше злостни заплахи през тесния процеп на маската си.

Докато разбера какво става, пръстите му вече мачкаха яката ми, а острието бе насочено към моето лице. Тогава зад него изневиделица проблясна стомана, спусна се надолу покрай рамото му, разсичайки мускули и кост. Бледа, отсечена наполовина ръка тупна на земята.

Заекът нададе смразяващ писък, вторачил се в кървящия чукан. Зад нас тълпата ахна стъписано.

— Заклинателю, ти… Какво направи…?

— Млък, противен скокльо — рече презрително Джаксън и го прониза през окото на маската.

Неволно ми призля при вида на тялото, което се свлече посред бавно разширяваща се червена локва. Духът му излетя, без да изчака тренодията.

Джаксън развъртя бастуна с победоносна усмивка. Масите на VI Кохорта ревяха хули и закани, но те потънаха сред дружния одобрителен вик от централните секции. Първата истинска кръв за вечерта бе проляна, и то точно върху моите ботуши. Надин стоеше права в първите редове, сред своите събратя крънкачи от Ковънт Гардън, и аплодираше колкото й глас държи. Сега бе ред на Джаксън да се поклони.

Но не успях да го гледам дълго. Зеленозъбата Джени се свести и впи с нова стръв ноктести пръсти в краката ми. Тя беше хидромант, но тук нямаше вода, която да използва срещу мен^[1]. Физически обаче бе по-силна и аз едва я удържах с голи ръце. С всеки изминал миг изглеждаше все по-вероятно, че ще надделее и ще ме повали. Зрящите от VI Кохорта, които хранеха традиционна омраза към централните секции, истерично й крещяха да ми изтръгне гръкляна. От напуканите устни на Джени се точеха лиги и се пенеха между зъбите й, докато съскаше обиди в лицето ми. Плувнала в пот, я оттласвах сантиметър по сантиметър, докато накрая не успях да присвия крак между себе си и нея.

Не можех да разчитам отново на помощ от Джаксън. Да ме спаси веднъж — като демонстрация на лоялност между бос и негов подчинен — бе приемливо, но втори път щеше да е проява на непростима слабост. Забих ботуш в корема на Зеленозъбата Джени достатъчно силно, за да й изкарам въздуха. Щом тя се озова на пода, изскочих от тялото си.

Този път беше по-трудно да съм бърза. Трябваше да се бия с духовната й форма в нейната слънчева зона, а тя представляваше зеленикаво блато, мъчещо се да ме всмуче в себе си. Успях да я изтласкам в тъмната периферия и да се върна в собственото си съзнание тъкмо навреме, за да омекотя с длани падането си в дебелия слой пепел, покриващ кръга. От маркуча край устата ми съскаше кислород, а Джени потрепваше в несвяст до мен.

Тромавият завършек на скока ми не успя да разочарова тълпата. Те никога по-рано не бяха виждали бродницата на Белия заклинател в действие. Неговата съкровена тайна и най-мощно оръжие, бъдещата перла в короната му. Хор от бъбривци започна да пее:

Бледата бродница как скача погледнете!

От гнева и страшен зорко се пазете

Или участта на Половин пени и бедната Джени

Зарад свойта дързост вий споделете!

Куплетът бе последван от аплодисменти, които накараха сводестата зала да заехти. Още няколко рози полетяха към мен и аз отвърнах с театрален поклон. Ако исках зрящите да ме последват, трябваше да играя по правилата им. Ник ръкопляскаше заедно с останалите, с неохотна усмивка на уста. Зад него Елайза скандираше пронизително „БЛЕДАТА БРОДНИЦА!“, а всички от I Кохорта й пригласяха. Изправих рамене при тази гледка, заразена от наелектризираната атмосфера. Ето че поне веднъж тези хора, разделяни години наред от йерархични дрязги и гангстерски войни, бяха обединени в своята любов към синдиката, в страстта към чудесата на етера, дори в елементарната си кръвожадност.

Докато се съвземах от скока, огледах арената. Доста от участниците още бяха на крака и се биеха. Недалеч от мен стоеше Самодивата, най-младата сред жените босове в цитаделата. Аурата й бе невъзможно да се сбърка — бурна и нестабилна, аура на фурия. Яростните й очи бяха обкръжени от дълбоки сенки. Срещу нея се бе изправил Лебедовият рицар, с искрящо бяла коса и пурпурно наметало върху черните си дрехи.

— Не мисли, че няма да те убия, малката.

— Моля, опитай — отвърна Самодивата.

Лебедовият рицар вдигна меча си, при което тя пое дълбоко дъх, изпълвайки докрай дробове, и запищя.

Писъкът бе толкова неистов, че чашите и бутилките по близките маси започнаха да се пръскат. После Самодивата в изстъпление връхлетя врага си и впи нокти в лицето му. Нейните собствени черти бяха разкривени до неузнаваемост, а писъците не спираха да се леят от устата й. Край нея кръжеше рояк духове, помагайки й да движи крайниците си с неуловима за окото бързина. Лебедовият рицар нямаше никакъв шанс.

Веднага щом този противник бе изваден от строя, Самодивата се хвърли към следващия, без никакъв признак, че има намерение да забавя темпото.

— По-полека, усмири се! — викна й някой.

Но тя беше извън контрол — фучеше, удряше, риташе и дереше, без да спира да издава своя ужасяващ звук. Лицето й стана мораво, а очите й бяха на път да изскочат от орбитите. Половината от сражаващите се спряха, за да я гледат как се бие с Джак Хикатрифт, засипвайки го с порой от юмруци. Но тя вече се олюляваше, пияна от въздействието на етера. Скоро успя да го повали със зверски удар в коляното. Той вдигна ръце, за да предпази главата си, стиснал очи пред безумната ярост на атаката.

И тогава, без никакво предупреждение, Самодивата се строполи на пода, обхваната от гърчове. Джак Хикатрифт побърза да отпълзи встрани. Един зрящ от нейната секция дотича и след като пристъпът й поотмина, я вдигна с едрите си като лопати ръце и я отнесе от арената.

Овации и дюдюкания се сляха в общ шум. Представянето й беше впечатляващо, но тя не успя да го доведе докрай. Никога по-рано не бях виждала етера така да обсебва някого. Тя явно бе прекрачила границите. Аз не можех и нямаше да си позволя това.

Повечето участници бяха зарязали двубоите, за да наблюдават зрелището, но двама от босовете продължаваха да се млатят един друг на няколко крачки от мен. Схватката им приключи бързо — след като си размениха с ръмжене и ругатни по няколко свити от духове. Лондонската мъгла улучи своя опонент с месестия си юмрук и го просна по гръб.

Тълпата, очаквала нещо повече, посрещна развръзката с отегчено мърморене.

— Зад теб, скъпа — подвикна ми Джаксън и се обърна отново, зает със своя противник.

Нечестивата дама се намираше най-близо до мен и в момента никой не я нападаше. Подхвърлих ножа си и го улових за острието. Тя забеляза движението и ми се усмихна с подканящ жест. Това ме накара да се поколебая, но миг по-късно все пак го метнах по нея, целейки се в ръката й. Не смъртоносна рана, но достатъчно болезнена, за да я разсее и да ми позволи да я поваля с духа си.

Някой се втурна като размазан силует между мен и нея. Беше Шипков цвят — аксиномантка с цветчета, вплетени в златистата коса. Ножът се впи в рамото й и тя изпищя от болка, преди да го изтръгне и да го захвърли сред публиката. Преди да осъзная какво се случва, тя вдигна брадва с широко острие и с невероятна сила я запрати към мен през арената. Отскочих вдясно и направих салто назад, с притиснати към гърдите колене. От публиката се разнесоха аплодисменти. Още щом се приземих, видях пред себе си порцелановата маска на Безликата — без дупки за очите, без дори отверстие за дишане, тя напълно заличаваше всичките й черти. Одеждите й бяха копринени, искрящи в цветовете на залеза.

От дясната ми страна Шипков цвят се промъкваше към своята брадва. Душманинът и Кървавият юмрук също бавно настъпваха насреща ми. Със свит на топка стомах заех отбранителна позиция.

Всички те ме бяха нарочили за свой противник. Със светкавично движение извадих друг нож и го хвърлих по Нечестивата дама. Кървавият юмрук обаче замахна с ръка и го отби встрани. Защо я защитаваха?

Джаксън продължаваше небрежно своя дуел и дори не се беше изпотил, докато аз трябваше да се бия срещу четирима наведнъж. Когато видя ситуацията, в която бях изпаднала, очите му се разшириха. След като убиеха мен, следващата им мишена щеше да е той.

Хвърлих поглед през рамо към публиката. Вехтошарят ме наблюдаваше от далечния ъгъл на залата. Той искаше да умра тук, сред кипящия водовъртеж от кръв и адреналин, където смъртта ми щеше да бъде посрещната с овации, а не с разследвания и неудобни въпроси.

Мърморейки приглушено, Безликата започна да изрежда имена. Явно бе призовател. Държеше дланите си събрани отпред, като чаша, а аз стоях абсолютно неподвижно, в очакване на пълчището, което щеше да се стовари отгоре ми. Тя беше същински магнит, привличащ духове от всички краища на цитаделата. Душманинът размахваше заканително лъскавата си от кръв верига. Шипков цвят най-сетне се докопа до своята брадва и я улови здраво. Кървавият юмрук също се готвеше за бой, с метални боксове върху двете ръце, осеяни със смъртоносни шипове.

Всички те се бяха обединили срещу мен. Безликата първа освободи свитата си. В нея имаше и дух, проникващ от Отвъдното — архангел или полтъргайст, така и не успях да разбера. Медальонът около врата ми го отрази обратно с такава сила, че залитнах назад. Той помете призователката и я отнесе сред публиката като кълбо от оранжева коприна. Два от другите духове проникнаха в здрачната ми зона, но тя ги отхвърли като катапулт. Защитите й бяха значително укрепнали. Приведох се, избягвайки крошето на Кървавия юмрук, и атакувах светкавично сънорамата му.

Примигвайки от чуждите образи, се втурнах към Шипков цвят. Кръвожадното й изражение се смени с безпомощен потрес, когато се гмурнах под ръката й, вече замахнала с тежката брадва. Тя не успя да спре свистящото острие и вместо мен то улучи с тъп, жвакащ звук гърдите на Душманина. Щом го чух, начаса дръпнах веригата от неговата ръка и я увих около врата на Шипков цвят, завличайки я надолу към пода. Тя пусна брадвата и с оцъклени от задух очи вкопчи пръсти в нея. Душманинът се свлече на колене, с разтворена в безмълвен писък уста, но нищо вече не бе в състояние да му помогне. Дрехите му бързо се пропиваха от алена кръв. Публиката викаше и скандираше като пощуряла, точно както незрящите по време на публичните екзекуции. Навярно така бяха викали и при обесването на моя братовчед в Карикфъргъс.

Откога смъртта се бе превърнала в развлечение?

— Подла игра, момиче — изхриптя Шипков цвят.

— Не, ето това е подла игра — прошепнах в ухото й. После врязах духа си в нейната сънорама и тя се строполи в несвяст.

Душманинът вече се гърчеше в агония, а Кървавият юмрук се поклащаше, уловил главата си с две ръце. Разколникът мина с танцова стъпка покрай него и с един удар на острието си го довърши.

Пред очите ми играеха светлини и аз примигнах, за да се отърся от тях. Петнайсет от участниците бяха мъртви или извадени от строя. Оставаха още девет с някакъв шанс за победа, в това число Джаксън и аз. Джаксън тъкмо приключи двубоя си с Лондонската мъгла, разпаряйки стомаха му за буйна радост на публиката и за ужас на една жена, седнала в непосредствена близост. Той ме повика с пръст и аз притичах до него.

— Гръб до гръб, съкровище.

Долепих гръб до неговия, държейки окървавения си нож в готовност.

— Какъв е планът от тук нататък?

— Само петима босове са на крака. Победата ни е в кърпа вързана! Може би трябва да започнем с този жалък малоумник.

Сепнах се, като видях кого има предвид. Светещият лорд крачеше като механичен робот, влачейки за врата пищящата си противничка.

— Защо ходи така? — извиках през звъна на оръжия и рева на публиката.

— Защото е физически медиум, скъпа. Позволил е на някой гневен дух да обладае тялото му и да го движи като марионетка. — Той посочи с бастуна си. — Аз сега ще пратя един от своите да го освободи от него, а ти ще превземеш съзнанието му.

Светещият, вече прекършил гръкляна на опонентката си, ни гледаше със замъглен поглед и дишаше тежко със зяпнала уста.

— Ела на себе си, дърто копеле! — викна му Стихоплетецът Том. Видът му ми напомни за Елайза по време на нейните сеанси.

— Не е нужно да го убиваме — казах на Джаксън.

— Напротив, тъкмо сега е моментът. Всеки на тази арена, когото оставим жив, ще има претенции към короната.

От устните на Светещия се точеха нишки от лиги. Духът в него чакаше, готов за атака. С презрителна усмивка Джаксън вдигна лявата си ръка. Пръстите му се сгърчиха като нокти на хищна птица, а вените му се издуха като змии от притока на кръв. Той промълви заклинание, нареждайки на своя подчинен дух да влезе в схватка. Светещият падна на колене и притисна ушите си с длани. Последва борба — Джаксън скърцаше със зъби, а едното му око кървяса от пукнати капиляри, но накрая ме сграбчи за китката и изрева:

— Сега!

Изскочих от тялото си и се изстрелях към клетника. Двата вкопчени духа бяха вече в периферията на сънорамата му и при появата ми побързаха да изчезнат. Преминах вихрено през слънчевата му зона, открих го там и го изтласках навън. В този момент физическата му форма трябваше да е рухнала на пода. После, без да губя време, се върнах обратно.

Публиката гледаше занемяла. Единствените, останали в кръга, бяхме аз, Джаксън, Нечестивата дама и Злочестата силфида. Видът на последната напълно съответстваше на името й. Един от пръстите й висеше полуотрязан, а в очите й блестяха сълзи, но тя не се отказваше.

— Ти се заеми с нея — прошепна ми Джаксън.

— Не — отвърнах. — Имам сметки за уреждане с Нечестивата.

Последната сякаш схвана разговора и насочи вниманието си към мен, докато Джаксън, въртейки небрежно бастуна, пристъпи към Злочестата силфида. Започнах да обикалям своята опонентка — жената, която контролираше най-жалките бордеи, държеше населението им в постоянен страх и мизерия. Тя не носеше маска и избърса чело с опакото на ръката си.

— Привет, Бледа броднице — извика. — Да не би да имаме някаква вражда, за която да не знам?

Помощниците и на двамата ни врагове лежаха в пепелта мъртви или в безсъзнание. Джаксън и аз оставахме последната съюзническа двойка. Зрителите започнаха да скандират имената на своите фаворити или на онези, на които бяха заложили пари. Най-често се чуваше това на Белия заклинател.

— Не — казах, — но нямам нищо против да я започнем сега.

Намирахме се твърде далеч от публиката, за да може някой оттам да даде ухо на думите ми. Нечестивата дама вдигна късата си широка сабя.

— Поради конкретна причина или просто от неконтролируема склонност към насилие, в каквато те обвиняват всички?

— Оставила си половината си зрящи да гният в отвратително гето.

— Злите авгури? Те са нищожества. А нима ти си толкова добродетелна? Сцион те нарича предателка и убийца.

— Вярваш на Сцион?

— Да, когато говори смислено.

Тя замахна със сабята си и аз отстъпих назад.

— Знаеш ли, радвам се, че Заешката устна си получи заслуженото. Твърде много си беше навирила носа. Една отрепка от Джейкъбс Айлънд да се издигне до дясна ръка на Повелителя… Трябваше да се отърва от нея още преди да се измъкне през оградата ми. — Атакувах я с ножа, но тя с лекота избегна удара. — Колкото до Якобитката, както сама обича да се нарича, тя също няма да изкара дълго. Той я прокуди заради измяна — поетична справедливост, ако щеш, — но този път просто ще й пререже гърлото и ще приключи с нея.

— Поетична справедливост? Какви ги говориш, по дяволите?

— Не се ли досещаш, Бледа броднице? Или си твърде благородна, за да ти мине през ума?

Значи и тя беше част от заговора, какъвто и да бе той. Игуменката ни наблюдаваше с усмивка от подиума. Изритах Нечестивата дама в ребрата, карайки я да се превие на две.

— Тъкмо бяхме решили да те поканим да се присъединиш — изсмя се хрипливо тя, — когато взе да душиш наоколо. Почти ще ми е жал да те убия, миличка, но имам своите заповеди.

Сабята описа свистяща дъга, насочвайки се към гърлото ми. Движението бе толкова бързо, че успях само да отметна глава встрани, за да го избегна. Острието разряза кожата ми от ухото, през челюстта почти до долната част на брадичката. Машинално притиснах раната с ръка, заслепена от парещата болка. Още олюлявайки се от удара, я тласнах със сънорамата си. Слепоочията ми пулсираха, но аз продължих натиска, докато от очите и носа й не избиха струйки кръв. Нечестивата пусна сабята и аз я запратих с крак към публиката, където тя спря с дрънчене между масите. Един куриер побърза да грабне ценния трофей.

Пръстите ми лепнеха от кръв. Вехтошарят бе вкопчил напрегнато пръсти в облегалката на един стол. И той, подобно на Игуменката, чакаше резултата. Опонентката ми хвърли поглед към него и се усмихна широко, заслепявайки ме със златен кучешки зъб. Поредната богата зряща.

И тогава разбрах всичко.

Вехтошарят и Игуменката не участваха в турнира, защото възнамеряваха да сложат другиго на трона. Марионетка, която да контролират от сенките. Фасада за мръсните им дела. Колко ли от хората на арената бяха конспиратори, помагащи на Нечестивата дама да спечели? Колко ли от тези трупове носеха татуировката с костеливата ръка?

Сега вече победата ми бе не просто желателна. Тя бе задължителна. И аз трябваше да повярвам, че мога да я постигна. Че съм нещо повече от Бледата бродница — протежето на Белия заклинател, размирната робиня, уличната побойница.

Трябваше да намеря сили да изкарам тази фигура от играта.

Двете се обикаляхме, вперили погледи една в друга. Колкото и нечовешко да бе от страна на Джаксън да подреди зрящите в йерархия, той бе прав в едно — по-ниските разреди имаха доста пасивни дарби. Нечестивата дама беше някакъв вид авгур. Без нума, нямаше как да приложи способностите си в битка. Или поне такова бе мнението ми за авгурите, докато тя не събра свита и не я запрати — не по мен, а по полилея със свещи, висящ от тавана.

И свитата се възпламени.

Петте духа в нея сякаш бяха направени от запалим газ. Те се устремиха към мен като комети, оставяйки подире си опашки от син пламък. Този огнен щурм ме завари така неподготвена, че почти не успях да се отместя от пътя им. В последната секунда се претърколих на земята, но два от тях ме улучиха над лакътя, изпепелявайки ръкава ми. Болката от изгарянето бе толкова силна, че от гърлото ми се изтръгна писък. После свитата се раздели над главата ми и изригна като фойерверк, преди да угасне. Овациите на публиката разтърсиха залата.

По опърлената ми кожа вече се издуваха мехури. Нечестивата дама трябваше да е пиромант. Винаги бях смятала, че подобна дарба е чисто хипотетична, но тук нямаше място за съмнение — нейната нума бе огънят.

— Стига ли ти толкова? — Тя избърса окървавени ръце в панталоните си. — Ако се престориш на умряла, може и да проявя снизхождение.

— Не си прави труда — изскърцах със зъби.

Опразнено, тялото ми клюмна и се свлече. Още докато тя го гледаше стъписано, аз се втурнах в разхвърляното бунище на нейната сънорама, достигнах духа й и го изтласках в етера. Сребърната й нишка се прекъсна така лесно, сякаш я бях прерязала с ножица. Убивах я заради Върн и Уин, заради Заешката устна и Айви. Тя остана изправена за секунда, с неразбиращо изражение върху лицето, после се олюля и рухна по гръб в пепелта, а косите се разпиляха край главата й като ореол.

Почти едновременно Джаксън порази Злочестата силфида с един от своите подопечни духове. Тя отхвръкна назад и падна като покосен сноп.

Докато се усетя, всичко бе приключило. Джаксън Хол и аз бяхме спечелили четвъртия турнир в историята на Лондон.

Публиката стана на крака и се разрази в гръмовни аплодисменти. Носеха се скандирания „БЕЛИЯТ ЗАКЛИНАТЕЛ! БЕЛИЯТ ЗАКЛИНАТЕЛ!“. Хората удряха по масите и тропаха с крака, вдигайки такъв невъобразим шум, че за момент ми се стори, че стените на склада зад нас ще се сринат, разкривайки пред очите на Сцион гнездото на антидържавна зараза, скрито под тях. Имената ни звучаха от всички гърла отново и отново. По нас летяха рози, плъзгайки се през пепелта, напоена с кръвта на нашите противници. Джаксън ме сграбчи за ръката и я вдигна високо, упоен от първия сладък вкус на победата.

Момчето от улицата, някогашният клошар, бе станал крал на цитаделата. Бастунът му, вдигнат високо, като скиптър, лъщеше от кръв. Аз не можех дори да се усмихна. Ръката ми висеше като прекършена в неговата.

Над нас Едуард VII, Кървавият крал, ни гледаше със стъклен взор от портрета и сякаш изразяваше безмълвно одобрение.

Но с лидер като Джаксън Хол предвиждам единствено кръв и междуособици — и в крайна сметка гибел.

Той беше Кралят с жезъла, предречен от картите на Лис.

Той беше господар над цял Лондон и трябваше да бъде спрян.

Двама психографи притичаха иззад завесите. Единият носеше голяма книга, а другият — малка възглавничка от пурпурно кадифе. Върху нея лежеше символът на властта на Повелителя. Още неколцина зрящи влязоха в арената и започнаха да извличат телата.

Короната на покойния Едуард VII, предполагаемо открадната от Тауър от верен слуга след падането на монархията, сега бе лишена от скъпоценните си камъни и преработена в нещо като венец, украсен с нумата на различни видове гадатели — ключове, игли, блестящи парченца от огледало и кристал, животински кости, зарове и малки керамични изображения на карти таро. Към тях в чест на специалния повод бяха добавени и по-нетрайните символи на авгурството — цветя, имел и дори късчета лед. Минти Улфсън я взе от възглавничката и пристъпи към нас.

— С огромно удоволствие обявявам, че турнирът бе спечелен от Белия заклинател и че неговата помощница, Бледата бродница, все още стои невредима до него. Съгласно традицията на нашия синдикат сега ще го коронясам като Повелител на сционската цитадела Лондон. — Тя обгърна с взор публиката. — Знае ли някой от присъстващите причина, поради която този мъж не бива да вземе титлата и да управлява синдиката, докато е жив?

— Всъщност — обадих се — аз знам.

Джаксън ме изгледа и ръката му се стегна около дръжката на бастуна. Шумът сред публиката замря, оставяйки след себе си въпросителни погледи и смръщени чела.

— Аз съм Черната пеперуда. — С натежало сърце отстъпих встрани от него. — И те предизвиквам на двубой, Бели заклинателю.

В залата бе толкова тихо, че можеше да се чуе падане на карфица.

Минти, застанала на няколко крачки от нас, подаде короната обратно на един от своите подчинени.

Игуменката се изправи от мястото си на първия ред с подобаваща елегантност, но по страните й бе избила руменина. Устните й бяха полуотворени, когато пристъпи към арената, потраквайки с високи токове по каменния под.

— Какво? — попита много тихо Джаксън.

Нямаше нужда да повтарям. Той ме бе чул. С едно бързо движение ме улови за китката и ме придърпа по-близо до себе си.

— Ако правилно съм разбрал — дъхна в лицето ми, — ти току-що публично ме предизвика. — Очите му се забиваха в мен като свредла. — Аз те спасих от робство. Мобилизирах Седемте печата, за да те измъкна от онази колония. Ако ни бяха заловили, двайсетгодишният ми труд щеше да рухне само за секунда, но въпреки това бях склонен да рискувам. Спри сега, Пейдж, и ще забравя твоята неблагодарност.

— Ти ми спаси живота и аз винаги ще съм ти признателна, Джаксън — устоях твърдо на погледа му. — Но това не значи, че го притежаваш.

— О, но не пропускаш ли нещо, скъпа? — Пръстите му се впиха под лакътя ми. — Аз все още знам тайната ти.

— Тайна, Джакс? — усмихнах се невинно.

Той се вторачи в мен, потрепвайки с ноздри. Отдръпнах ръкава си само колкото да му покажа, че прощалният подарък на Лондонското чудовище е изчезнал.

О, какъв пир за душата бе да наблюдавам как Джаксън Хол събира две и две. Как бавно и мъчително осъзнава, че вече няма с какво да ме изнуди, за да съм покорна. Че цялото му красноречие този път няма да го отърве. Че веднъж в живота си и той ще трябва да играе по чужди правила.

Лицето му се отдръпна от моето, а аз рязко освободих ръка от хватката му.

— Виждате ли — каза той тихо, а после повтори на висок глас: — Виждате ли, мои скъпи приятели? Аз предрекох тази измяна. Дори организаторите трябва да са го забелязали, получавайки букета ми за участие. Нима не сложих стрък вълче биле в средата — символа на предателство, на предупреждение? Но очаквали ли сте, че собствената ми бродница ще се обърне срещу мен? Мисля, че не. Мисля, че постъпката й шокира всеки един от вас.

Ропот сред присъстващите.

— Допустимо ли е това? — обърна се Игуменката към Минти с лека усмивка на уста. — Положително тя не може да се позове на ново име, при това на толкова късен етап?

— Доколкото знам — отвърна Минти, оглеждайки ме внимателно, — няма правило, което да го забранява.

— Тя е издирвана бегълка — излая Джаксън. — Кажете ми как ще ни управлява, след като Сцион знае лицето й, името й? Наистина ли ще позволите на една двуличница да претендира за титлата, госпожице Улфсън? Щом е готова да предизвика собствения си благодетел, представяте ли си какво ще стори със своите поданици?

— Страхливец — произнесох.

Джаксън извърна лице към мен. Откъм публиката се разнесоха няколко дюдюкания, но като изключим тях, цареше пълна тишина.

— Я го кажи пак, малка предателке? — Той поднесе длан към ухото си. — Не те чух съвсем добре.

Тълпата бе жадна именно за подобна сцена. Долавях го в сънорамите, в аурите, в израженията им. Това се случваше за пръв път в историята на синдиката — истинска драма на накърнена чест и отмъщение, която можеше да завърши само със смърт. Аз пристъпих напред през окървавената пепел.

— Нарекох те страхливец. — Вдигнах високо ножа си, отразявайки светлината на свещите. — Докажи, че греша, Бели заклинателю, или тази вечер ще те изпратя в етера.

Това беше. Звярът помръдна в Джаксън Хол. Ледената пелена, забулваща очите му, погледът, който бях виждала и преди — когато удряше някой досаден просяк с бастуна си или заплашваше Елайза, че ще я лиши от работата, от която зависеше животът й. Погледът, с който ми заявяваше, че съм негова собственост. Робиня. Предмет. Устните му се присвиха и той леко се поклони.

— С удоволствие, скъпа моя изменнице.