Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (31)

28
Общият приятел

Сционският лаптоп на Даница лежеше на пода пред мен — с кристално ясен дисплей и изящна сребриста клавиатура. Повдигнах се на лакът с натежала глава. Сциморфинът още се плъзгаше лениво из вените ми.

— Какво има?

Никой не отговори. Потърках чело в опит да се концентрирам. Ник, Елайза и Даница бяха около мен, сред купчина куфари и чанти. Явно идваха направо от Севън Дайълс. Лордът също се бе привел над екрана, а очите му тлееха смътно в сумрака.

— Започна преди около половин час — каза Елайза. — Оттогава го въртят непрестанно из цялата цитадела.

Предаването беше без звук, само със символа на „Сционско око“, въртящ се в горния ляв ъгъл. Отдолу течеше дребен текст, оповестяващ местонахождението на камерата — I Кохорта, Секция 5, край каменната арка на Личгейт, където традиционно се екзекутираха неестествените. Смъртниците стояха наредени върху дълъг ешафод, стъпили с боси крака върху червено боядисаните дъски на падащите люкове. Лицата им бяха оставени непокрити.

Гърлото ми се сви на топка. Познавах жената в средата — това бе Лоте, една от оцелелите при последния Сезон на костите. Беше облечена в черната роба на осъден престъпник, с прибрана на тила коса. Голите ръце и лицето й бяха осеяни със синини. Докоснах с пръст екрана, за да увелича изображението. От дясната й страна бе Чарлз — същият онзи Чарлз, който бе отвел зрящите до влака, а от лявата — Ела. И двамата също носеха белези от скорошни побои.

— Пейдж — промълви Лордът, но аз не можех да откъсна поглед от екрана. Гласът му сякаш идваше от много далеч. — Не бива да се поддаваш на провокации. Това е послание, насочено срещу теб. Искат да те подмамят и заловят.

Сякаш в потвърждение на неговите думи видеото се смени с бял екран и на него, под въртящата се в ъгъла котва, се появи надпис:

ПЕЙДЖ ЕВА МАХОНИ, ПРЕДАЙ СЕ НА УЕСТМИНСТЪРСКОТО АРХОНТСТВО.

РАЗПОЛАГАШ С ЕДИН ЧАС.

След няколко секунди изображението с бесилките се появи отново.

— И казваш, че съобщението тече вече от половин час? — обърнах се към Елайза.

— Да — кимна тя, след като размени бърз поглед с Ник. — Не можахме да дойдем по-скоро.

Налягането в сънорамата ми изби извън нейните предели, достигайки околния етер. През оглушителната експлозия в черепа си смътно осъзнавах, че Ник вика нещо, а Елайза притиска с пръсти слепоочията си. Положих неистово усилие да овладея духа си. От носа ми рукна кръв, а устата ми се изпълни с вкус на метал.

Някой трябва да им бе съобщил, че съм станала Повелителка, че най-сетне представлявам реална опасност за тях. Значи затова е било затишието, затова Нашира не бе смазала с железен юмрук I-4 още в деня, в който бях избягала от нейната колония с глава върху раменете си. Искала е да си мисля, че има надежда, да вярвам, че мога да събера армия, преди да ме прекърши.

Отидех ли в Уестминстърското Архонтство, никога нямаше да изляза жива оттам. А ако не го сторех, хората от екрана щяха да увиснат на въжето и всеки зрящ в Лондон да знае, че не съм си помръднала пръста, за да ги спася.

— Пейдж — каза Джос. — Не можем да ги оставим да умрат.

— Шшт — прегърна го успокоително Нел. — Никой няма да умира. Пейдж ще ги спаси, както спаси и нас.

— Тоест предлагаш да се предаде? — изгледа я Елайза. — Защото поне аз не виждам друг начин.

— Те няма да й навредят. Тя е сънебродница.

— Именно това — обади се Лордът — ще е причината да й навредят.

— Ти не се меси, Рефаиме — изръмжа Нел. — Става дума за човешки животи и ако смяташ, че те струват по-малко от твоя, можеш да вървиш да си го начу…

— Той е прав — намеси се тихо Ник. — Без Пейдж губим цялото си влияние над синдиката. Губим войната още преди да е започнала.

Нел нададе писък на ярост и безсилие, а Джос, с просълзени очи, се притисна към нея като малко дете.

— Пейдж — докосна рамото ми Елайза с необичайно твърд глас. — Не бива да ходиш. Ти си Повелителка. Аз зарязах Джаксън, защото повярвах, че можеш да се справиш. Не ме карай да съжалявам за постъпката си.

— Длъжна си да сториш нещо за тях, Пейдж. — Страните на Нел бяха пламнали, а тонът й накара Джос да се свие уплашено. — Лоте и аз бяхме приятелки в колонията. Ти не си била харли като нас. Наставникът ти се държеше добре с теб. Не ставай като Рефаимите. Не се отнасяй с нас като с плява.

Всички гледаха към мен, очакваха своята Повелителка да вземе решение. Сведох очи към екрана. Устните на тримата затворници на екрана бяха плътно затворени, явно залепени с кожно лепило.

— Ще отида в Архонтството — казах.

— Пейдж, не! — възкликна Ник, подкрепен като ехо и от Елайза. — Знаеш, че влезеш ли веднъж там, няма излизане.

— Нашира познава твоето човеколюбие. — Гласът на Лорда бе мек. — И разчита то да те отведе в клопката й.

— Ще отида в Архонтството — повторих, — но не лично.

Настъпи кратка тишина. Нел и Джос се спогледаха, но останалите разбраха.

— Прекалено е далеч — измърмори Ник. — Повече от километър и половина. Няма да издържиш подобно напрежение, особено след травмите от турнира…

— Можеш да ме откараш близо до Архонтството. Тялото ми ще остане в колата.

Ник ме изгледа продължително и накрая затвори очи, поемайки си дълбоко дъх.

— Май нямаме друг избор. Даница, Лорде, вие идвате с нас. Елайза, остани тук и се грижи за останалите.

— Но Пейдж е ранена — възрази Джос.

— Нищо й няма — успокои го Нел. — Тя знае какво прави.

Опрях се на ръце и скърцайки със зъби, се надигнах от пода. Болката ме блъсна в главата като с юмрук, разля се като огън покрай ребрата ми, разкъсвайки хлабавата хватка на сциморфина. Даница, без никакъв коментар, взе раницата с оборудването си и я преметна през рамо. Ник ме вдигна с лекота на ръце и се упъти към изхода. В колата Лордът и Даница седнаха от двете ми страни на задната седалка, като тя се зае да подготвя кислородната ми маска. Ник заключи вратите и запали двигателя.

Постановката с екзекуцията бе демонстрация на сила. Сцион искаше да покаже как, стига да пожелае, може да смазва зрящите с цялата мощ на империята. Обърнех ли гръб сега, това никога нямаше да престане.

Овехтялата кола се понесе с боботене към I-1. Навсякъде имаше Жандарми, но Ник избягваше постовете, минавайки на висока скорост през страничните улички. Раните ме боляха при всяко подрусване и имах чувството, че черепът ми ще се разцепи от главоболие.

— Ще паркирам под Хънгърфорд Бридж^[1], край плаващите ресторанти — каза Ник. — Ще трябва да действаш бързо, Пейдж.

Поне щях да опитам. Заради Лоте и Чарлз, които ми помогнаха в колонията. Заради всички зрящи, намерили смъртта си при нашето бягство. Заради всеки Сезон на костите в историята.

Театърът на войната отваряше от днес. Вече бях Повелителка, с целия ресурс на синдиката зад гърба си, и бях обещала на Нашира това представление. Те бяха отровили организацията ни отвътре, оставяйки я да гние, докато те управляват цитаделата.

Заслужавахме нещо по-добро. Нещо струващо си цената, която бяхме платили. Не само безкрайни мъки и тормоз. Като просяци, въргалящи се в канавката, молещи за милост един свят, глух за техните страдания. Треперещи в сянката на Котвата. Борещи се за оцеляване в сенките — всеки ден, всеки час, всяка минута от своя кратък живот. Ние вече съществувахме в един кръг на ада. И трябваше да преминем през останалите, за да излезем.

Ник удари рязко спирачки под моста и паркира близо до един от окичените с фенери плаващи ресторанти, където незрящи пиеха мекс и се смееха. Зад тях, на екран, който никой не гледаше, затворниците стояха на своя ешафод и чакаха мен.

Даница сложи маската върху лицето ми и я пристегна отзад на тила.

— Разполагаш със запас от кислород за десет минути — каза. — Щом изтекат, ще те раздрусам, но може и да не подейства, ако си твърде далеч. Затова не губи представа за времето.

Наблизо не се мяркаха Жандарми. Погледнах към Лорда, който седеше мълчаливо до мен. Последно щях да видя неговото лице, то щеше да се запечата в съзнанието ми, преди да вляза в гнездото на врага. Той наклони глава — съвсем леко и невидимо за останалите, но достатъчно, за да ми даде сила.

Маската светна и заработи, вливайки кислород в дробовете ми. Поех един последен съзнателен дъх, преди да се отскубна от оковите на тялото си и да се извися в нощта.

В тази чиста, духовна форма зрението ми вече не бе ограничено от възприятието на сетивата. Лондон се простираше пред мен като необятна галактика от малки светлинки, всяка излъчваща своя неповторим цвят. Милиони съзнания, обединени от един общ поток на енергия, свързани чрез паяжина от мисли, емоции, познания и информация. Всеки дух бе пламъче в стъклената сфера на своята сънорама. Това бе биолуминесценция в най-висш вид, надхвърляща физическите свойства на багрите и преминаваща в спектър, невидим за простото око.

Разпознаването на отделните сгради в етера бе трудно, но аз без усилие открих Уестминстърското Архонтство. Цялото място излъчваше усещане за страх и смърт, а вътрешността му гъмжеше от стотици сънорами. Устремих се към една от тях. Когато повдигнах клепачи, вече бях в плътта на друго тяло.

Веднага усетих разликата. По-къси крака, по-широка талия, тъпа болка в десния лакът. Но зад тези нови очи, скрити от визьора на каската, си бях отново аз.

Около мен имаше прави стени, излъскани подове и ярко светещи лампи. Сърцето на непознатата биеше учестено. Бях уплашена и дезориентирана, но въпреки това усещането бе възбуждащо. Сякаш бях захвърлила парцаливи дрипи и навлякла скъпа рокля.

С усилие направих няколко крачки. Струваше ми се, че задвижвам марионетка и когато мярнах отражението си в едно позлатено огледало, се оказа, че действително изглеждам така — тромава, непохватна, напълно лишена от грация. Гледката ме омагьоса. Бях аз и същевременно не бях аз. Насреща ми стоеше жена на трийсетина години, а от носа й се стичаше капка кръв. Моята маскировка, моята броня.

Бях готова.

* * *

Уестминстърското Архонтство се издигаше над мен като дворец от черен гранит и ковано желязо, увенчано от червения циферблат на часовника си.

Обладаната от мен жена явно бе нещо като командир на взвод, защото щом се упътих към вътрешността, други Жандарми нарамиха оръжията си и ме последваха — шест, дванайсет, двайсет, същинска вълна от двете ми страни. Не знаех дали бумтенето, което чувах в ушите си, е от пулса на сърцето ми или от тракането на техните токове.

Скоро стъпих върху червения мрамор на Осмоъгълната зала, официалното фоайе на Архонтството. Вити колони се издигаха високо над главата ми, опирайки в звездообразния таван, където позлатата блестеше, озарена от великолепен полилей.

Аз ще унищожа доктрината на тиранството.

Това беше самият център на Сцион, светая светих на властта. Стените около мен бяха опасани с арки, помещаващи статуите на всички лидери на републиката от 1859 година насам. Те гледаха от своите пиедестали с лица, пълни със сянка и решимост. Фронтоните над тях бяха богато изрисувани със сцени от сционската история.

Стоях там дълго, като прашинка между две звезди — една отгоре, една отдолу.

Ще прережа конците, дърпащи марионетките.

Над мен часовникът на кулата удари шест часа.

Изкачих стълбище, водещо към дълъг коридор, където очите на гранитни бюстове следяха зорко всяка моя стъпка. Картините се сливаха в петна от тъмни образи и златни рамки.

— Чакайте тук — казах.

Гвардията ми се закова пред тежките двери и аз сама преминах през тях.

Ще изтръгна Котвата от сърцето на Лондон.

Четири фигури стояха в отсрещния край на просторната зала. Вляво бе Скарлет Бърниш, с коса, червена като килима, и с алена усмивка върху устните. Не като кръв. Твърде ярка, твърде фалшива. Сценична кръв.

Вдясно се извисяваше Гомейса Саргас, в своята дреха с висока яка и преметната през раменете верига от злато и топаз. В погледа му се четеше глад. За момент изпитах налудничавия импулс да го поздравя за възхитително човешкото изражение на злост.

До него стоеше Франк Уийвър, мършав и блед като труп. Двамата сякаш бяха разменили своите същности.

А в средата бе тя. Нашира Саргас, кръвен суверен и главен касапин.

Сребриста и прекрасна. Хищна и ужасна. Застанала между хората, сякаш ги смяташе за приятели, за свои равни, а не за безмозъчни пионки.

— Чакайте тук — каза. — Явяваш се без разрешение, Жандарм — посрещна ме тя. — Дано водиш бегълката, инак ще ти избода очите.

Гласът й пробуди тъмно кътче от паметта ми.

— Здравей, Нашира — казах с глас, който не беше мой. — Доста време измина.

Трябваше да й се признае, че не се изненада, дори не трепна.

— Много умно да дойдеш тук в друго тяло, 40. Но само блуждаещ дух в чужда кожа не ни върши работа.

— Искахме да проявим милосърдие — додаде Скарлет Бърниш. Изглеждаше същата като на екрана, като направена от лъскав винил, но тонът й бе по-хладен. — Ако се беше предала лично, с радост щяхме да освободим осъдените.

Стоях напълно неподвижно, само погледът ми се отмести към огромната сционска Котва над четирите кресла.

— Не ти ли стигат лъжите по телевизията, Скарлет? — попитах.

Тя замълча.

Великият инквизитор Франк Уийвър седеше вдървено, без да взема никакво отношение. В крайна сметка той бе само един манекен.

Нашира пристъпи към мен, влачейки полите на дългата си черна рокля.

— Може би все пак съм те преценила погрешно — каза, прокарвайки облечения си в ръкавица пръст по бузата на приемника ми. — Нима нямаш куража да се жертваш заради тях, Повелителке?

Значи знаеше.

— Ти ще пощадиш живота им така или иначе — казах, — инак ще взема неговия.

С едно бързо движение извадих пистолета от кобура на хълбока си и го насочих в сърцето на Франк Уийвър. Той едва забележимо примигна, но пак не издаде нито звук, когато червената точка заигра върху гърдите му. Скарлет Бърниш направи движение към него, но аз стрелях в стената помежду им и тя замръзна.

— Готов съм да се простя с тленното си съществуване — произнесе накрая като робот Уийвър, — ако това ще предотврати попадането на Лондон обратно под човешки контрол.

Гомейса нададе стържещ, металически смях.

— Изглежда, наистина си сбъркала, Нашира. 40 няма нищо против да убива, за да постигне своите цели.

— Да убия него — подчертах — заради всички убийства, които е извършил, служейки на вас.

Никой не се опита да отрече думите ми.

— Дори да застреляш на място Великия инквизитор — каза Гомейса, — нищо няма да се промени. Няма как да спреш неминуемото, дори да събориш планини, да разрушиш градове или да жертваш собствения си живот. Влиянието ни е проникнало дълбоко в смъртната спирала, вкоренено е като котва в тази земя.

— Аз съм сънебродница, Гомейса — отвърнах, — и не признавам закотвянето в земята.

Но бях загубила. Заплахата да убия Франк Уийвър не ги притесняваше; те просто щяха да си намерят друг раболепен слуга.

Не разполагах с разменна монета.

— Ако това ще облекчи чувството ти за вина — рече Гомейса, хвърляйки безразличен поглед към екрана, — ние щяхме да го направим независимо дали се предадеш или не. Смъртта на тези зрящи ще е дребна отплата за тази на кръвния наследник, когото ти погуби в колонията.

Краз Саргас. Рефаимът, когото бях убила с един куршум и едно цвете.

Скарлет Бърниш докосна слушалката на ухото си.

— Спуснете котвата — каза.

На екрана палачът пристъпи към ръчката, отнела живота на толкова много хора. Докато той посягаше към нея, Лоте изведнъж измъкна ръце иззад гърба си — навярно някой тайно й бе дал остър предмет — и с рязко движение раздели залепените си устни. От устата й рукна кръв, но очите й блестяха диво и триумфиращо.

— ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА ВЛАДЕЕ ЛОНДОН — изкрещя право в камерата. — ЗРЯЩИ, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА ВЛАДЕЕ…

Предаването прекъсна. Нещо малко и безценно се разби на парчета. Аз бях жица под напрежение, запален фитил, звезда, готова да се взриви и стане супернова. Духът бушуваше в сънорамата ми, надигаше се да посрещне бурята, надвиснала в съзнанието. Преливащи се цветове заплуваха пред очите ми, заслепявайки ме като късове от слънцето.

— Същата участ ще ги сполети до един — Нашира ме наблюдаваше с иронична усмивка. — А всичко може да свърши още утре, ако отстъпиш сега.

От гърлото на приемника ми се разнесе кух звук, който можеше да мине за смях.

Зрящи, чувате ли ме?

— Ще свърши — казах, — когато не останат повече Рефаими от тази страна на воала. Когато изгниете като целия си проклет свят. Молците излязоха от кутията, Нашира. Утре вече ще сме във война.

Повечето зрящи от синдиката никога не използваха тази дума. Дори във фразата гангстерски войни тя не звучеше със същата тежест, както употребена самостоятелно.

Чувате ли ме?

— Война. — Лицето на Нашира беше безизразно. — И преди сте ни плашили с вашите разбойници и крадци, но още нищо не сме видели от тях. Заплахите ви са празни. — Тя мина с тихи стъпки покрай мен и застана пред прозорците, гледащи към Уестминстърския мост. — Почти щях да предположа, че прословутият ви синдикат изобщо не съществува, ако не бяха редовните доставки на зрящи, които получавахме от Неестественото събрание.

Чувате ли ме?

— Всъщност сивият пазар изобщо не влизаше в плановете ни — продължи тя, — но трябва да призная, че се оказа доста полезен. От него се сдобивахме с далеч по-способни ясновидци от онези, които Сцион ловеше из улиците. Вехтошарят бе наш съюзник дълги години, също както Игуменката, Хеймаркет Хектор и Нечестивата дама.

— От тези четиримата трима вече са мъртви. — Пред погледа ми кръжаха цветни петна. — Май ще трябва да се сдобиеш с нови приятели.

— О, но аз току-що си върнах един стар — рече хладно Нашира. — Много стар познайник, който се яви при мен в два часа тази сутрин, след двайсетгодишна раздяла. Той впрочем не те признава за Повелителка въпреки вашата… връзка. — Тя отвърна лице от прозореца. — Госпожице Бърниш, повикайте го моля. Време е 40 лично да се срещне с нашия общ приятел.

Скарлет Бърниш прекоси стаята, бърза и елегантна, сякаш се намираше в студио, и отвори двойните врати. По коридора се дочу познат звук. Почукване на метал върху мраморния под.

И на прага се появи лице, което познавах.

Да, познавах го много добре.

Думите, броднице моя, са всичко. Те дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта…

Вече нямаше думи. Нямаше крила.

Танцувай, докато падаш.

Като кукла на конци. Всички тези години танцуване.

Погледнах го, давайки си сметка каква грешка съм допуснала. Каква глупачка съм била да му вярвам, да го съжаля, да го оставя да живее.

— Ти — прошепнах.

— Да — махна той с копринената си ръкавица. — Аз, прекрасна моя.