Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (29)

26
Пейдж

Вторачих се в него вцепенена. Очите му блестяха с оня буен възторг, на който се бях възхищавала навремето.

След като завършеше името ми, нямаше да мога да използвам своята дарба, без да се изложа на кошмарна опасност.

В етера, в духовната си форма, аз бях уязвима за заклинателските му способности. Пленеше ли ме веднъж, щеше да ме държи колкото му е угодно. Мъдрият, предвидлив Джаксън… Винаги пресмятащ следващия ход…

Острието се плъзгаше по кожата, оформяше буква след буква. Събрах последните останки от силата си и направих нов скок, насочвайки се към сърцевината на неговата сънорама.

Защитите на Джаксън бяха колосални. Не чак като на Рефаим или нечитаем, но по-здрави от всички, които бях виждала у други зрящи. Те ме отхвърлиха веднага, сякаш се бях блъснала в стена. Тялото ми се сгърчи на пода. Прясна кръв напои хълбока ми, смесвайки се с обилната пот. От публиката се носеха дрезгави викове:

— Нагорно ли ти дойде, малката!

— Довърши я, Заклинателю!

Но имаше и други, в моя подкрепа. Не можех да различа чии са, но до ушите ми отчетливо достигна:

— Давай, Броднице!

Крайниците ми бяха като гумени. Нямах сила да вдигна дори монета от пода, камо ли да се отделя от тялото си отново.

— Стегни се, Пейдж! Дай му да разбере!

Кръвта не е болка.

— Ставай, момиче! — долетя отново женски глас.

Притиснах с ръка ранената си страна, измокряйки пръсти в лепкавата влага. Можех да устоя на това. Можех да устоя на Джаксън Хол.

Оттласнах се с крака от пода, грабнах търкалящия се край мен свещник и го нападнах, игнорирайки пронизващата болка. Той ме посрещна със смях. Нанасях удар след удар, но той ги блокираше с лекота. Нещо повече, въртеше бастуна само с една ръка, държейки другата зад гърба си. Този мъж бе толкова по-силен от мен. Не си служи с гняв, Пейдж, прозвучаха думите на Лорда от паметта ми. Танцувай, докато падаш.

Но гневът беше вече там, бликащ от всички кътчета, които бях заключила в себе си — гняв към Джаксън, към Нашира, към Игуменката и Вехтошаря, към всички, които бяха покварили синдиката. Синдиката, който напук на всичко продължавах да обичам. Нахвърлих се за сетен път, но миг по-късно юмрукът му се вряза в корема ми. Диафрагмата ми се сгърчи конвулсивно и аз се превих на две, мъчейки се да си поема дъх.

— Съжалявам, скъпа. — Той се залови отново да дълбае кожата си. — Не биваше да ме прекъсваш. Това е деликатна работа.

Всичките ми мускули поддаваха, но трябваше да се удържа на крака. Необратимият миг, след който нямаше да мога да го спра, бързо настъпваше. Опитах се да всмуча кислород от тръбичката, но напразно. Резервоарът сигурно се беше изпразнил.

Масивната сребърна дръжка ме удари през рамото. Дори не изпищях — нямах въздух в дробовете за това.

Немощна, но още изпълнена с решимост, грабнах един стол и го запратих по него. Джаксън нададе гневен вик и бастунът му се търкулна на пода. Опитах да го сграбча, но той ме изпревари. Острието се стрелна над главата ми. Сега и двамата ръмжахме и пръскахме слюнки като животни, зарязали всяка преструвка за благороден дуел. Бастунът ме улучи отново, този път в лакътя, карайки ръката ми да изтръпне до върховете на пръстите.

Времето ми изтичаше. Събрах последните си останки воля и напускайки осакатеното си тяло, се устремих през етера право в неговата сънорама. Нозете на духовната ми форма стъпиха сред заскрежена трева. Здрачната зона на Джаксън. И точно тогава, в материалния свят, вратата на възможността се захлопна. Усетих как етерът потрепери и побързах да се върна обратно.

Не можех да дишам.

Впих пръсти в гърлото си, от което излизаше пискливо хриптене. Обзе ме паника. Това ми се бе случвало само два или три пъти преди. Ник го наричаше ларингоспазъм, внезапно свиване на ларинкса, когато се отделях от тялото си. То отшумяваше от само себе си в рамките на половин минута, но сега и без това вече се задушавах вследствие на скока. Вдигнах насълзени очи към Джаксън.

Твърде късно.

Името ми беше издълбано.

Докато се давех като риба на сухо, той ме погледна с лъчезарна усмивка изпод окървавената си вежда и добави последна завъртулка към „и“—то в края на фамилията ми. Но дори и без нея, влиянието му над мен вече бе факт. Усещах как то ме парализира, сковава коленете ми, държи главата ми неловко повдигната. По челото ми изби пот. Той вдигна ръка, така че всички да я видят, и надписът заблестя под светлината на свещите.

Пейдж Ева Махони

Чувах единствено собственото си пресекливо дишане, свистенето на въздуха в тясното пространство между гласните ми струни.

— Стани, Пейдж — каза той.

Аз се изправих.

— Ела при мен.

Отидох при него.

Зрителите се кискаха, доволни от небивалото зрелище. Никога досега Заклинател не бе пленявал дух на жив човек. Сънебродницата се бе превърнала в сомнамбулка, жертва на собствената си гордост, сразена от някой с два разреда под нейния. Джаксън ме улови за китката и ме обърна с лице към публиката. Аз бях отпусната и покорна. Кукла на конци.

— Ето! Вярвам, че дори церемониалмайсторката ще признае безапелационната победа. — Той зарови пръсти в косата ми. — Какво ще кажеш, робиньо моя?

Посочих с пръст ръката му, разтворила леко устни в тъпоумна възхита.

— Да, скъпа, това са твоите буквички.

Публиката започна да вие от смях.

Аз не казах нищо. Просто скочих, благодарейки на всички звезди, че баща ми навремето бе сменил рожденото ми име.

Защитите му бяха отслабени от суета и чувство за преждевременен триумф. Те все пак се вдигнаха, но със секунда закъснение. Сънорамата му бе пълна с бурени и преплетени коренища, в които се препъвах, с надвиснали клони, които ме шибаха през лицето. От тях капеха кървавочервени листа. Докато се носех напред, видях редове от покрити с мъх каменни плочи. Те тръгваха радиално от центъра и се губеха в мрака на плутонната му област. По тях замъглено се мяркаха издълбани цифри. Сънорамата на Джаксън представляваше огромно гробище. Вероятно гробището „Нънхед“, където за пръв път бе овладял дарбата си.

Тичах, без да спирам. Той можеше и да коригира средното ми име, ако нямаше нищо против да обезобрази съвсем ръката си. Не беше трудно да се досети кой е ирландският му вариант. Докато спринтирах към центъра на мрачния ландшафт, напрегнах взор да различа имена върху камъните, но такива нямаше.

От тъмната периферия към мен започнаха да се стичат фантоми — високи и прозирни същества, създадени от спомени. Пръстите им се протягаха да ме сграбчат.

— Назад! — извиках.

Гласът ми отекна до безкрай в съзнанието на Джаксън. Едно от създанията ме вкопчи в обятията си и за пръв път в живота си надзърнах в очите на фантом. Две бездънни ями зееха насреща ми, пълни до ръба с пламтящ огън.

В чуждата сънорама те можеха да определят как ще изглежда духовната ми форма — но само ако бяха фокусирани.

Точно както бях сторила навремето с Нашира, си представих, че съм огромна — твърде огромна, за да бъда удържана от един фантом. Ръцете се отпуснаха и аз се отскубнах. Скоро навлязох в здрачната зона, където тревата бе тучна и зелена, а въздухът — наситен с дъх на лилии. Фантомите ме следваха по петите, но аз бях по-бърза от тях. Прескочих поредния гроб и се завтекох към светлината.

В средата на слънчевата зона на Джаксън имаше статуя. Изваяна под формата на ангел, тя бе скръбно приведена над каменен саркофаг. Когато приближих, една от ръцете й се пресегна и повдигна капака на саркофага. Духовната форма на Джаксън лежеше в него. Очите й се отвориха и той излезе навън.

— Ето те и теб — каза. — Харесваш ли ангела ми, пчеличке?

Ръцете му бяха сключени зад гърба. Тук лицето му не беше като онова, което познавах, а по-старо, отпуснато, почти грозно. Студените черни очи се взираха в мен с омраза. Чупливата коса, покриваща скалпа, бе като кована мед, прошарена със сребърни нишки.

— Изглеждаш различно — отвърнах.

— Ти също. Но, от друга страна, никога няма да разбереш как изглежда моята Пейдж. — Той направи пауза. — Или пък ще разбереш?

Над главата ми витаеше Х-образна сянка. Когато опитах да помръдна, осъзнах, че китките ми са завързани, също както и глезените.

— Горката марионетка — поклати глава той. — Нищо не разбираш, нали?

— Напротив, разбирам. — Дръпнах рязко ръце и въжетата се изпариха. — Добре, че така и не ти казах рожденото си име, иначе трикът можеше и да сработи.

Устните му трепнаха в лека усмивка.

— Значи можеш да променяш духовната си форма дори и в сънорамата ми. Талантите ти не спират да ме впечатляват.

Аз закрачих около него, а той стоеше неподвижно, следейки ме с тъмните си очи.

— И какво ще правиш сега? Ще ме накараш да танцувам из арената? Да хленча и да се моля, за да покажеш колко си могъща? Или възнамеряваш да изхвърлиш духа ми в етера — макар да ми се струва, че тъкмо сега си твърде слаба, за да го сториш.

— Аз няма да те убия, Джаксън.

— Защо? Това би била чудна развръзка. Задоволи сетивата им, докажи, че са били прави да те смятат за разрушителка, съкровище.

— Не съм ти съкровище, нито скъпа, нито пчеличка. Но няма да те убия. Вместо това ще ти отнема короната.

И тогава се втурнах напред.

Той беше твърде бавен. Фантомите не можеха да проникнат в слънчевата му зона, а раните и умората бяха отслабили концентрацията му. Хвърлих се в саркофага и капакът с грохот се затвори над мен.

Сетивата на Джаксън станаха мои сетива. За неговите зрящи очи залата бе пълна със сфери светлина, като електрическа буря. Етерът бе същинска нервна система от духовна дейност. Образите на моменти се размиваха, не бях привикнала да ги държа на фокус. Чувствах тялото му странно леко, неизпълнено, сякаш не го бях обладала докрай. И после ми стана ясно защо. Насреща ми, с изправен гръб, стоеше моето собствено тяло. От носа ми се стичаше тънка струйка кръв, а погледът ми бе празен, но бях на крака. Сребърната нишка ме държеше и в двете сънорами.

Значи все пак бях успяла.

Тялото на Джаксън падна на колене. Протегнах ръка и видях бялата окървавена ръкавица.

— В името на етера… — започнах с неговия глас, този път без да завалям думите.

Чакай. Гласът на духовната му форма бе като шепот в ухото ми. Спри.

— … аз, Белият заклинател, бос на I Кохорта, Секция 4…

Спри. Не, не, излез навън, ИЗЛЕЗ НАВЪН!

— … се предавам…

Спри! Затвори ми устата! Потиснатият дух на Джаксън се бореше с мен, риташе и пищеше, блъскаше по капака на саркофага. Материалната му ръка удряше с длан по пода. Проклета да си! Аз те приютих! Храних те! Обличах те! Без мен щеше да си мъртва. Щеше да си нищо. Чуваш ли ме, Пейдж Махони? АКО НЕ СИ МОЯ, ЩЕ СИ ТЯХНА…

— … на своята бивша подчинена — довърших задъхано последните думи — Бледата бродница.

Усетих как ме сграбчват корави пръсти. Зрението ми се прехвърли обратно в чуждата сънорама, където статуята на ангела ме държеше в ръцете си. Духовната форма на Джаксън бе на колене, виеща от ярост. С пропукване на древен камък ангелът ме запокити в мрака. Преминах шеметно през етера и обратно в собствената си плът точно навреме, за да видя как противникът ми идва на себе си. Присвих се в очакване на удара, но той така и не настъпи. Елайза бе до мен и отблъскваше Джаксън, който се мъчеше да се вкопчи в гърлото ми.

— Престани, Джакс! Престани!

— Турнирът приключи — пристъпи на арената Минти Улфсън. — Остави я, Бели заклинателю!

Някой го дръпна назад и в същия момент моите колене се подвиха под тежестта ми. Чифт ръце ме обгърнаха през кръста и ме удържаха да не падна. Ник. Улових се за него като удавник, дишайки пресипнало.

— Ти успя — прошепна той в ухото ми. — Справи се, Пейдж!

Бяха нужни шестима души, за да усмирят Джаксън. Той се бореше с оцъклени от безумна ярост очи, а от брадичката му капеше кръв. Масите на I-4 се разделиха. Някои бяха на негова страна, но протестите им бяха удавени от ръкопляскания, тропания с крака и викове: „Черната пеперуда! ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА!“.

И все пак подмолният ропот, достигащ до ушите ми, ме изпълваше с напрежение. Оставих Ник и Даница да ме отнесат почти на ръце до отсрещния край на арената. Зийк и сестра му бяха сред групата, удържаща Джаксън, докато Елайза се присъедини към нас и притисна марлена превръзка към раната на хълбока ми.

Ушите ми звъняха. Не можех да мисля ясно. Струваше ми се невъзможно току-що да съм победила Джаксън Хол.

— Ред в залата — извика Минти. — Моля за тишина!

Тя плесна с ръце, но измина дълго време, преди публиката да се успокои. Надин подаде на Джаксън кърпичка, за да избърше окървавения си нос. Ник размени напрегнат поглед през арената със Зийк, но не каза нищо. Вместо това притисна в дланта ми бурканче с антибиотичен гел. Загребах щедро количество, макар пораженията по мен да се нуждаеха от по-сериозно лечение. Ако продължавах в същия дух, до сутринта щяха да ме наричат Кървавата кралица.

Елайза измъкна отнякъде инжекция адреналин. Докато ми я поставяше, срещнах очите на Надин. Тя не се усмихна, само стисна окуражително рамото на Джаксън.

— Донесете короната — нареди Минти сред оглушителни овации. — Имаме победител!

— Чакайте. — Игуменката приближи сред пепелта и кръвта. — Какво означава това?

— Белият заклинател вече обяви, че се предава.

— Босовете не се предават на свои подчинени.

— Значи това ще е прецедент.

— Очевидно беше — прониза ме с изпепеляващ взор Игуменката, — че славният водач на I-4 не го стори по своя воля. Момичето си послужи с измама.

— Тя е сънебродница. Турнирът разрешава неограничена употреба на ясновидските дарби. Щом етерът я е надарил с тази способност, тя има пълното право да я приложи.

— Ами дръзката измяна? Откритото презрение към любовта и заслугите на нейния благодетел?

— Съществуват неписани правила за лоялност, но не и в правилника на този турнир. Щеше да го знаеш, ако бе прочела поне една книга за синдиката и неговата история, Игуменке. А и ако толкова ни беше грижа за морала, ти надали изобщо щеше да го оглавиш.

— Как смееш! Ти си в заговор с тази ренегатка. Ти и твоите драскачи.

— Аз съм церемониалмайсторката. И моето решение е окончателно.

Лицето на Игуменката пребледня под златистия воал. Но властта на временна Повелителка, властта, открадната от Хектор и Заешката устна, вече бе снета от нея. Тя обходи с поглед залата, без съмнение търсейки своя господар, но Вехтошарят не се виждаше никъде. Облечената й в дантела ръка се сви в юмрук пред гърдите.

В отсрещния край на Кръга от рози настъпи суматоха. Джаксън с ръмжене отблъсна зрящия, който превързваше раните му:

— Изчезвай от тук. Може и да не съм спечелил според фалшивите правила на Гръб Стрийт, но това не значи, че ще оставя да ме тъпчат в калта.

Мъжът побърза да се махне от обсега на бастуна, мърморейки извинения. Зрителите замлъкнаха, очаквайки традиционната реч на падналия претендент.

— Седемте печата се разпаднаха — произнесе той, почти прекалено тихо, за да го чуят. Но аз го чух.

Аз го чух.

Джаксън Хол бе твърде горд, за да остане на коронясването на бившата си подчинена, но не искаше да тръгне, без да каже последната дума. Той закрачи към мен, потраквайки с върха на бастуна си по пода.

— Знаеш ли, Пейдж… всъщност аз се гордея с теб. Очаквах, че все още си такава слабачка, както и в деня, когато постъпи при мен. Че просто ще отбележиш присъствие в Кръга от рози и ще си тръгнеш от него, без нито една смърт да тежи на съвестта ти. — Той спря, доближавайки лице на педя от моето. — Но не. Ти си се научила, безценна моя, да бъдеш също като мен. — Той ме улови за китката, стискайки толкова силно, че пръстите ми изтръпнаха, и прошепна в ухото ми: — Аз ще намеря нови съюзници. Предупреждавам те — тепърва ще чуеш за мен.

Не отговорих нищо. Не желаех да играя игричките му, вече не. С усмивка на устните Джаксън се отдръпна и продължи на висок глас:

— И тъй, кралицата ще се бори за свобода, а нейните поданици — за оцеляване. Но в крайна сметка, скъпа Пейдж, търсещите свобода я намират единствено в етера. — Той докосна кървящата ми буза с острието на рапирата си. — Затова наслаждавай се на свободата си, докато можеш. Театърът на войната отваря от тази нощ.

— Ще го имам предвид — отвърнах.

Усмивката му стана по-широка и той се упъти към изхода.

Зрителите отстъпваха, за да му сторят път. Никой, дори и сред най-закоравелите бандити, не дръзна да го подиграе — него, боса на I-4, Белия заклинател, който за малко не стана Повелител. Мъжът, на когото дължах толкова много, който бе мой наставник и приятел, който можеше да поведе всички ни, ако само бе отворил очи за стаената в сянката заплаха. Не бях подозирала, че е възможно да изпитвам толкова болка — от израненото си тяло, а още повече от изранената душа. Надин грабна палтото си от стола и го последва.

Пред вратата Джаксън спря. Осъзнах, че изчаква. Изчаква да види кой от Седемте печата ще тръгне с него.

Даница седеше на мястото си със скръстени ръце. Погледнах я въпросително, а тя само сви рамене.

Ник стоеше до мен с каменно лице. Очите на Елайза се наляха със сълзи и тя си пое пресекливо дъх, но също не помръдна.

Всички те щяха да останат.

Но Зийк направи крачка напред. После още една. Преглътна с мъка и стисна клепачи, преди да надене връхната си дреха. Ник се пресегна и го улови за ръка, после пръстите им се разделиха. Зийк ми хвърли кратък, скръбен поглед и се присъедини към сестра си и Джаксън. Няколко от най-лоялните зрящи на I-4 последваха примера му и групичката скоро се изгуби в коридора.

Сега, когато въздействието на адреналина отшумяваше, безброй болежки обхванаха тялото ми. Но не биваше да се отпускам. Нощта още далеч не бе свършила.

Ник леко ме подбутна напред и аз отидох, за да застана в центъра на Кръга от рози. Минти вдигна короната от кадифената възглавничка.

— Готова ли си?

Гърлото ми бе толкова стегнато, че успях единствено да кимна.

Тя приближи и внимателно я положи върху главата ми.

— В името на Томас Ейбън Мерит, основател на този синдикат, коронясвам теб, Черната пеперуда, за Повелителка на сционската цитадела Лондон, бос на босовете, властваща над всички зрящи в синдиката и върховна резидентка на I Кохорта и Дяволския акър. Нека царстването ти продължи дълго.

Сред настъпилата тишина се опитах да изглеждам достойно, вирнала брадичка.

— Благодаря ти, Минти. — Гласът ми излезе твърде измъчен и тих.

— Кой е най-близкият ти помощник?

— Ще имам двама — отвърнах. — Червеното видение и Мъченическата муза.

Елайза ме изгледа сепнато. Аз вдигнах окървавените си ръце, снех короната и я хвърлих в пепелта.

Последва объркан ропот сред публиката. Минти отвори уста да каже нещо, но размисли и се отказа.

— Както сами виждате — посочих прогизналите си от кръв дрехи, — не съм в състояние да произнасям дълги речи. Но ви дължа обяснение за постъпката си. Защо се обърнах срещу своя бос и наруших неписаните правила на синдиката? Защо заложих целия си живот на карта? Не беше заради тази корона, а заради възможността да се сдобия с трибуна, от която всички да ме чувате.

Погледнах към Ник и той кимна.

— Този синдикат — продължих, извисявайки глас, — синдикатът на СциЛо, е изправен пред външни заплахи, която игнорираме от твърде много време. Добре знаем, че и Хеймаркет Хектор ги пренебрегваше. Само след месец Сцион планира да инсталира Сензорния щит навред из цитаделата. Тогава свободното ни и невидимо придвижване ще остане в миналото. Ако не предприемем мерки, ще се окажем смазани под тежестта на Котвата. И без това сме изтикани в подземния свят, мразени и презирани, виновни за всичко, дори задето дишаме — но ако това продължи, ако Сцион направи следващата крачка, до десет години от нас няма да остане и помен.

— Сензорният щит е поредният бълвоч, измислица, изфабрикувана от Архонтството — извика Игуменката. — А тази тук е не само долна измамница, но и основната заподозряна за убийството на последния ни Повелител. Собственият ми разводач я е видял да напуска Дяволския акър с кръвта на Хектор Гринслейт по ръцете си!

В залата настъпи хаос. Повечето зрители бяха на крака, като едни искаха главата ми, други крещяха, че трябват доказателства, трети настояваха самият разводач да излезе и да свидетелства пред всички.

— Не можеш да хвърляш празни обвинения, Игуменке — извиси се леденият глас на Перлената кралица. — Думата на един незрящ, неподкрепена с факти, не струва нищо. А ако си знаела, че Бледата бродница е убила Хектор, защо я укриваше досега?

— Аз вярвам на твърденията на своите служители.

— Питам отново. Защо я укри, след като имаше отличната възможност да я разобличиш на последното Събрание?

— Белият заклинател ме увери, че тя просто се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент — просъска Игуменката. Фасадата й на чар и благосклонност се разпадаше с всяка изминала минута. — Изглежда, че дори той самият е бил подведен от козните й. Но сега, след като видях как се обръща срещу него, как потъпква вековечните традиции на синдиката, нямам и капка съмнение, че тя е убийцата на Хектор. Тъжен пропуск от моя страна е, че не съм го разбрала по-рано.

— Ти вярваш на твърденията на служителите си — намесих се решително, — но аз вярвам в онова, което съм видяла с очите си. А то е тирания, изградена върху една лъжа — лъжата, че ясновидството е неестествено и опасно. Че зрящите трябва сами да се презират дотолкова, че доброволно да отиват на гибел. Те искат от нас да се предаваме, за да ни изтезават и екзекутират, и наричат това милосърдие! — Обърнах се към публиката и продължих с пълен глас: — Докато всъщност не друг, а Сцион е най-голямата лъжа в историята. Двестагодишен параван за действителното управление на Англия. За истинските инквизитори на ясновидството.

— За кого говориш, Повелителке? — попита Езическият философ.

— Тя говори за нас.

Всички глави се обърнаха към входа на залата. Разнесоха се викове и възгласи на почуда. На прага стоеше Арктур Месартим, а зад гърба му бяха неговите съюзници.

— Рефаимите — промълви Огнена Мария.

— Не — казах, усещайки нов прилив на кураж. — Рантените.