Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (23)

20
Печатни грешки

В четвъртък, трийсети октомври, „Откровението на Рефаимите“, първата анонимна творба, издавана от Гръб Стрийт от година и половина насам, плъзна като пожар из улиците на Лондон. Куриерите я разнасяха из цялата цитадела, изкушаваха зрящата публика със зловещата история за Рефаимите и Емитите и книжките се харчеха като топъл хляб. Бях навън, когато за първи път видях готово отпечатано копие. Тъй като всички останали бяха заети, Джаксън изпрати Ник и мен да свършим някои задачи из I-4, като строго ни заръча да не напускаме границите на секцията. Звънчето дрънна, когато отворих вратата на „Шатлен“.

— Чат — казах, облягайки лакти на бара, — дошла съм да събера наема за идния месец. Съжалявам.

Отговор не последва. Лицето на съдържателя бе скрито зад разтворена книга. Когато видях заглавието, по гърба ми полазиха тръпки.

— Чат — повторих по-силно.

— Мм? Какво? — Той със смутен вид остави четивото и свали очилата от носа си. — Съжалявам, миличка, не те чух да влизаш.

— Наемът. За ноември.

— А, да. — Челото му се проряза от дълбока бръчка. — Попадала ли ти е тази книжка?

Погледнах я, като се стараех да не изглеждам твърде заинтригувана. Гръб Стрийт обичайно печаташе в черно и бяло, но в случая бяха прибавили и червено мастило, точно както при „За същината на неестествеността“ .

— Не мисля — подадох му я обратно. — За какво се разказва?

— За Сцион.

Той някак смутено се скри в задното помещение, а аз прокарах пръсти по корицата с лека усмивка на уста. Благодаря ти, Алфред. Под едрото заглавие имаше илюстрация на Рефаим и Емит, вкопчени в смъртна схватка. Емитът бе изобразен като противен, разлагащ се труп, с крайници, сякаш излизащи от ставите, и бели, оцъклени очи. До него човекоподобният Рефаим бе като произведение на изкуството — с мощно, изваяно тяло, но също така ужасен, с огромен меч и щит, украсен с котвата на Сцион.

— Ето, скъпа. — Чат се завърна с руло банкноти в ръка. — Предай моите поздрави на Заклинателя.

— Как върви бизнесът, Чат? — попитах, прибирайки парите в джоба си. — Винаги мога да изчакам някой и друг ден, ако се наложи.

— О, чудесно. Оборотът е добър. — Той отгърна отново на страницата, до която бе стигнал. — Представи си само ако това се бе случило наистина… Знаеш, от Сцион може да се очаква какво ли не, дори и тези щуротии за чудовищата да са измислица.

— Всичко е възможно — отвърнах, закривайки устата си с шалчето. — Някои хора в свободния свят мислят, че и ясновидците не съществуват. Довиждане, Чат.

Той само изсумтя, без да вдига поглед.

Ник ме чакаше на една пейка отвън, вирнал лице срещу рехавите лъчи на есенното слънце.

— Взе ли парите? — попита, щом ме видя да излизам от заведението.

— Всичко е наред — кимнах. — Да се прибираме.

Тръгнахме предпазливо по тротоара, като се придържахме близо един до друг. Предния следобед през Севън Дайълс бе минал отряд Жандарми, задавайки въпроси наслуки из магазини и кафенета, което ни бе принудило да се измъкнем през тайния проход по посока на Сохо. За щастие не бяха нахлули в квартирата.

— Чат се беше заплеснал по някаква нова книжка — подхвърлих. — От анонимни автори.

— Така ли? И аз бих почел нещо увлекателно. — Ник се усмихна, явно на невинната тема на разговора ни. — Как е заглавието?

— „Откровението на Рефаимите“.

Той ме зяпна.

— Кажи ми, че не си го направила!

— Кой, аз?

— Пейдж! Заклинателят ще пощръклее, ако разбере, че нахлуваш в писателската му територия. Веднага ще се досети, че е твое дело. — Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — И какво се опитваш да постигнеш?

— Хората заслужават да знаят срещу какво са изправени — отвърнах хладно. — Омръзна ми от цялата потайност. Нашира цели тъкмо това — никой да не подозира за съществуването на Рефаимите, докато те сами не решат да се покажат. А аз искам на улицата да се говори за тях, да знаят, че сме ги разконспирирали, че сме сложили прът в колелата им — дори да е само чрез слухове.

— Няма да ти се размине. Джаксън е като детектор на лъжата. — Ник въздъхна тежко и извади ключа от портата. — Поне да потренираме, преди да влезем вътре.

Последвах го към двора. Лордът ме бе въоръжил с допълнително познание за моя дух, но имах нужда да поработя още върху силата и бързината си.

Лордът. Самата мисъл за него пораждаше странно, топло чувство, проникващо до мозъка на костите ми. Безсмислено беше да лелея напразна мечта, но исках да довърша разговора, започнат в мюзикхола.

Ник хвърли палтото си на пейката и започна да разкършва рамене. Гладката му руса коса блестеше на слънцето.

— Как се чувстваш с наближаването на турнира?

— Както може да се чувства човек, знаейки, че му предстои да се бие пред публика с двайсетина коварни противници. Китката може да ми създаде проблем. Счупих я още в колонията.

— Тогава най-добре я пристегни с бинт. — Той зае отбранителна позиция и се ухили широко. — Хайде, да те видим.

Направих му физиономия, преди също да вдигна юмруци.

Ник ме държа на двора близо час, като ме караше да нанасям и парирам удари, да се привеждам и да блъфирам, а също да правя набирания на един клон на дървото. Към края неочаквано призова дух и го запрати в лицето ми. Аз се претърколих на земята и двамата избухнахме в неудържим смях. Когато най-сетне приключихме, цялото тяло ме болеше, но бях доволна от напредъка си. Чувствах се далеч по-укрепнала в сравнение с наказателната колония.

— Добре ли си, sontos?

— Отлично — приседнах на пейката да си поема дъх.

— Не забравяй, не спирай да се движиш. Бързината е твоето предимство. — Той скръсти ръце на гърдите си. По челото му дори не бе избила пот. — И се храни добре. Ще се нуждаеш от всичките си сили за боя.

— Добре — избърсах лицето си с длан. — Къде е Зийк?

— Джаксън вероятно го е пратил по задачи. — Той вдигна поглед към прозорците. — Хайде, върви да му дадеш парите.

Първо минах през банята, взех си душ и се преоблякох в чисти дрехи. После, с още мокра коса, почуках на вратата на кабинета.

— Какво има? — долетя резкият отговор.

Влязох и показах плика.

— Нося наема на Чат.

Джаксън лежеше на канапето със скръстени ръце, но при появата ми рязко седна и се облакъти върху коленете си. За разлика от обикновено не беше пиян, но в халата и раираните си панталони изглеждаше толкова дребен и изтощен, че едва не го съжалих. Извадих парите — осемстотин паунда, солидна част от месечната печалба на Чат — и ги сложих в инкрустираната кутия на бюрото му.

— Вземи половината за себе си.

— Тук са осемстотин.

— Да, Пейдж. — Джаксън запали тънка пура и я пъхна деликатно между зъбите си. Обичайният му навик бе да прави големи циркове при плащане, а не помнех кога за последно съм получавала толкова пари за работата си. Затова побързах да отброя половината банкноти и да ги пъхна в джоба си, преди да е размислил.

— Благодаря, Джакс.

— Винаги за теб, прекрасна моя. — Той извади пурата от устата си и я огледа. — Знаеш, че бих сторил всичко, за да те зарадвам, нали?

Гърбът ми се напрегна.

— Да, разбира се.

— И тъкмо поради тази причина, след като съм рискувал кожата си, положението си и подчинените си, за да ти се притека на помощ, не очаквам да ми забиваш нож в гърба. — Бледата му ръка се пресегна към нощното шкафче. — Тази сутрин, докато се наслаждавах на закуската си в Нийлс Ярд, ми бе доставено ето това.

— Нима? — престорих се на наивно заинтригувана.

— Само това ли ще кажеш? — Той улови книжката с два пръста и с израз на безкрайно отвращение прочете: — „Откровението на Рефаимите. Вярно и точно описание на кукловодите, стоящи зад Сцион, и на техните ужасяващи жътви от ясновидци“. — После с бързо движение на китката я запрати в угасената камина. — Съдейки по качеството на повествованието бих казал, че е поредният бълвоч на Дидиън Уейт, но Дидиън е надарен с въображение колкото чувал с картофи. А колкото и бездарно да е скалъпен този текст, въображението просто прелива от него. — Само след секунда лицето му се озова на сантиметри от моето, а ръцете му ме сграбчиха за раменете. — Кога го написа?

— Не съм го писала аз — отвърнах невъзмутимо.

Ноздрите му се разшириха.

— За глупак ли ме вземаш, Пейдж?

— Предполагам, че е една от другите бегълки. Все говореше, че иска да публикува преживяванията си. Казах й да не го прави, но тя…

— … е помолила теб да ги опишеш?

— Джакс, аз не бих могла да го сторя, дори животът ми да зависеше от това. Ти си писателят тук.

— Вярно — огледа ме внимателно той, изпускайки дим от устата си. — Значи още поддържаш контакт с онези бегълци?

— Вече им загубих дирите. Не всички разполагат с богати босове като мен, Джакс. Все трябва да припечелват от нещо.

— Естествено. — Гневът постепенно го напускаше. — Е, вече нищо не можем да сторим по въпроса. Но всичко ще бъде подминато като глупава фантасмагория, помни ми думата.

— Не се и съмнявам. — Прочистих гърло. — Може ли да й хвърля едно око?

— Както си тръгнала, нищо чудно да те хвана тайно да четеш поезията на Дидиън — скръцна със зъби той. — Хайде, вземай я и да те няма.

Извадих бързо книжката от камината и излязох. Той неминуемо щеше да разкрие моята съпричастност. Вероятно час по час звънеше на Гръб Стрийт, за да узнае самоличността на автора. Щеше ми се да вярвам на Алфред, но Джаксън и той бяха приятели много отдавна, още отпреди аз да се родя. Рано или късно истината щеше да излезе наяве.

Първото, което забелязах в стаята си, беше, че няколко предмета са разместени. Магичният фенер, кутията с украшения. Някой бе душил тук по време на отсъствието ми и имах чувството, че е вътрешен човек. Проверих възглавницата. Шевовете й бяха непокътнати, но за всеки случай извадих червената кърпичка и плика с парите и ги скрих в ботуша си.

Джаксън наистина прекрачваше границите. Какво си мислеше, че крия? Легнах си с книгата и я отворих на дванайсета глава, където лорд Палмерстън се изправяше пред ужасния избор.

Когато на сутринта Палмерстън стана и отиде в Осмоъгълната зала, създанието отново го чакаше там, във великолепни одежди, същинска кралица по всичко освен по име.

— Лъчиста моя — каза той. — Боя се, че молбата ти няма да бъде удовлетворена. Макар да се опитах да убедя лордовете в добрите ти подбуди, те смятат, че мозъкът ми е размътен от опиум и абсент.

Създанието се усмихна — толкова прекрасно, колкото и странно.

— Скъпи Хенри — бяха думите му, — ти трябва да увериш лордовете, че не съм дошла да навредя на вашите хора, които са слепи за духовния свят. Дошла съм единствено да освободя ясновидците на Лондон.

По кожата ми изби горещина. Това не беше оригиналът. Изразът трябваше да е не да освободя ясновидците на Лондон, а да освободя Лондон от ясновидците. Също така съвсем не бях сигурна, че Нашира бе описана като прекрасна. Вторият ръкопис вече не беше у мен — бях го дала на Алфред и Теребел — но защо някой от нас би я нарекъл прекрасна?

Зачетох нататък. Ако грешката бе само една, нямаше да е чак такъв проблем, но с напредването на историята те ставаха все повече, обгръщайки като плесен самата й същност.

Силуетът на дамата изникна пред провидеца. Той застина с треперещи ръце и начаса нейната красота успокои като балсам ранената му душа.

— Ела с мен, страдалецо — каза тя, — и аз ще те отведа

на място, където няма отчаяние.

И провидецът се изправи възрадван.

Този път нямаше как да бъркам. Текстът бе променен. Никой не бе споменавал за красотата на Нашира, нито за балсами и ранени души. И не, не възрадван… правилната дума беше ужасен, ясно я помнех от ръкописа… Грабнах мобилния телефон и набрах номера, даден ми от Алфред. Сърцето се бе качило в гърлото ми, езикът — залепнал за небцето. В слушалката се разнасяше сигнал подир сигнал.

— Хайде, вдигай — просъсках.

Накрая, след още два опита, отсреща се чу пропукване.

— Да, моля?

— Искам да говоря с Алфред. Кажете му, че Бледата бродница го търси.

— Един момент.

Забарабаних нетърпеливо с пръсти. Накрая се разнесе познат глас:

— Здравей, сърчице мое! Как върви книжката?

— Претърпяла е сериозна редакция. — Опитах се да запазя гласа си спокоен. — Знаеш ли кой я е направил?

— Авторите, разбира се. Не ти ли казаха?

Усетих как ми призлява.

— Авторите — повторих. — Ти чу ли гласовете им, Алфред?

— Положително чух нечий глас. На един много приятен младеж, на име Феликс Кумбс. Уведоми ме, че като размислил, решил, че в историята трябва да има както положителни, така и отрицателни герои. И понеже Рефаимите били по-малко отблъскващата от двете раси, на тях се паднала ролята на „добрите“, ако си послужим с изтърканата фраза.

— Кога се случи това?

— О, малко преди да я пуснем за печат. — Пауза. — Нещо не е наред ли, скъпа? Да не би да има печатна грешка?

Седнах обратно на леглото, преглъщайки горчилката в устата си.

— Не. Забрави, няма значение.

Затворих телефона и зачетох наново, взирайки се в буквите, които играеха пред замъгления ми поглед.

Парите на Теребел бяха отишли за прослава на фамилията Саргас.

Рефаимите не се хранеха от зрящите. Нямаше и следа от червената анемония. Те бяха смели бойци срещу злите Емити, закрилници на хората. Това бе разкрасеният мит, същият, в който сционските лидери бяха вярвали от два века насам — мрачната сага за мъдрите, всесилни Рефаими, живите богове, пазещи човечеството от нашествието на чудовищата. В гърдите ми се надигна тъмна, гневна вълна.

Феликс не бе направил това обаждане по своя воля. Някой бе надушил за плановете ни и го бе принудил. Някой, искащ да потули истината.

Вехтошарят. Нямаше кой друг. Той знаеше за Рефаимите. Ако се бе докопал до бегълците… ако ги бе предал на Нашира…

Стиснах зъби, но не можех да спра треперенето си. Грешката не беше на Алфред. Той бе сторил всичко по силите си, а и очевидно нямаше идея защо съм разстроена. В крайна сметка всичко беше само една история. Една чужда история.

Нямаше как да я спра, тя вече бе публикувана. По-важно беше какво се е случило с приятелите ми. Навлякох бързешком палтото, нахлупих шапката си и разтворих прозореца.

— Пейдж? — Вратата с проскърцване се открехна и в стаята влезе Елайза. — Пейдж, исках да…

Тя се закова на място, като ме видя приклекнала на перваза, уловила рамката с ръка.

— Налага се да изляза — казах, прехвърляйки крака отвън. — Елайза, би ли се погрижила да има някой край телефонната будка? Предай на Ник, че съм отишла да видя другите бегълци.

Тя бавно затвори вратата след себе си.

— Къде ще ходиш?

— В Камдън.

— Така ли? — На лицето й цъфна лека усмивка. — Всъщност бих могла да те придружа. Джакс се нуждае от още бяла богородичка.

— За какво му е?

— Между нас казано, мисля, че си я добавя в абсента. Не знам какво му става напоследък. Ще се умори с това пиене и пушене.

— Каквото и да го мъчи, надали ще сподели с нас. Имай предвид, че не съм тръгнала на пазар. При това цялата секция е блокирана. — Размислих за секунда. — Но помощта ти няма да ми е излишна. Стига да си свободна, разбира се.

— Какво ще правим?

— Ще ти кажа, щом стигнем. Вземи си нож — подканих я с ръка. — И пистолет.

* * *

Нелегалното такси ни остави в тихата, жилищна част на Холи Стрийт, недалеч от „Стейбълс Маркет“.

— Не мога да стигна по-близо до пазара — оправда се шофьорката. — Парцалените кукли не пускат куриери, нелицензирани таксита, изобщо никакви зрящи, действащи извън тяхната секция. Не знам какво ги е прихванало напоследък. Обзалагам се, че и вие ще имате проблеми с преминаването. — Тя протегна ръка. — Осем и четирийсет, ако обичате.

— Белият заклинател ще ти плати — казах, вече стъпила с единия крак на тротоара. — Пусни сметката в пощенската кутия на I-4.

Когато колата се отдалечи, започнах да се катеря по едно скеле. Елайза ме последва, но не изглеждаше щастлива.

— Пейдж — изпъшка раздразнено. — Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, правим тук?

— Искам да проверя как са другите бегълци. Нещо не е наред.

— И откъде знаеш?

Нямаше как да й обясня, без да призная, че съм замесена в издаването на ръкописа.

— Просто знам.

— О, хайде стига, Пейдж. Не се познаваме от вчера.

Преминах в лек бяг, прескачайки между плоските покриви.

Когато стигнах последната сграда, приклекнах на стрехата и прецених обстановката. Улицата долу вече кипеше от живот, от осветените магазини пулсираше музика, тротоарите бяха задръстени от хора. Ако можехме да прекосим незабелязано до стената отсреща и се прехвърлехме през нея, щяхме да се озовем в „Стейбълс Маркет“, на две крачки от бутика на Агата.

В тълпата проблясваха аури всеки път, щом преминеше някой зрящ. Някакво момиче от Парцалените кукли, със синя коса и въоръжено с два пистолета, се подпираше на ъгъла, но бе твърде далеч, за да ни забележи. Спуснах се на земята, прекосих бързо улицата, избутвайки с лакът един незрящ от пътя си, и с лек скок се озовах върху стената. Елайза ме следваше като сянка, но нейните крака бяха по-къси от моите, затова се наложи да я уловя под мишниците и да я издърпам.

— Да не си се побъркала? — прошепна гневно тя. — Не чу ли какво каза шофьорката?

— Чух много добре — отвърнах, без да спирам да вървя. — И точно затова искам да разбера какво крият Парцалените кукли от нас.

— Пейдж, делата на другите секции не ти влизат в работата. Плещите ти не са достатъчно големи, за да носиш проблемите на цял Лондон.

— Може би. Но ако Джаксън иска да стане Повелител, неговите плещи трябва да се поразширят. — Ръката ми бе върху дръжката на ножа. — Между другото някой да е тършувал из стаята ти напоследък? В моята беше влизано.

— Забелязах, че едно-две неща са разместени — погледна ме тя. — Мислиш ли, че е бил Джаксън?

— Не виждам кой друг.

В късния следобед, с наближаването на края на работния ден, навалицата се увеличаваше. Умиращи слънчеви лъчи проблясваха от рафтовете с евтина бижутерия. Отминах покритата част на пазара и продължих между сергиите, като постоянно се озъртах за Парцалените кукли. Всеки от хората наоколо можеше да работи за тях. Забележех ли зрящ, се отклонявах от пътя му и изчаквах да отмине, като дръпвах Елайза след себе си. Докато стигна крайната си цел, вече бях видяла две големи групи от хора на Вехтошаря и безброй други зрящи, бродещи уж безцелно наоколо.

Бутикът на Агата се оказа заключен. На вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, а всички лъскави дрънкулки от витрината бяха изчезнали. Входът се охраняваше от цял отряд въоръжени Парцалени кукли. Един от тях — брадат медиум с къдрава, бледозелена коса, крепеше върху коляното си картонена кутия с храна. Останалите стояха прави и нащрек, наблюдавайки как околните търговци подреждат сергиите си.

— Елайза — наведох се към ухото й. — Смяташ ли, че можеш да им отвлечеш вниманието?

— Не можеш да ходиш там — просъска в отговор тя. — Ако някой се опита да проникне в наша сграда, Джаксън би го…

— … пребил до безсъзнание, знам. — Тези хора нямаше да се ограничат само с това, те щяха да ме убият. — Искам просто да се махнат от входа за пет минути, става ли? А после, след час-два, ще се срещнем обратно в квартирата.

— Това няма да ти се размине без пари, Пейдж. Дължиш ми заплатата си за две седмици. Не, за две години.

Изгледах я изпод вежди, а тя изруга тихомълком и протегна ръка.

— Дай ми шапката си.

Свалих я и й я подадох.

Щом бяха поставили шестима души да пазят магазина, значи вътре наистина имаше какво да се види. Нищо чудно бегълците да лежаха оковани в мазето, подобно на Лорда в катакомбите.

Прикрих се и зачаках. Елайза членуваше в Седемте печата по-отдавна от мен и още от дете бе изпечен крадец. Умееше да заблуждава и да се измъква като никой друг, макар Джаксън рядко да й възлагаше улична работа.

След минута я усетих да доближава отново вдясно от мен. Тъкмо излизаше от един магазин, надянала чифт задигнати тъмни очила и скрила къдри под моята шапка. Трудно можеше да си придаде по-подозрителен вид. Щом я зърнаха, Парцалените кукли веднага се наежиха.

— Ей! — подвикна един от тях.

Елайза наведе глава и ускори крачка, насочвайки се към най-близката пресечка. Мъжът посегна към пистолета си.

— Аз ще отида да я проверя — подвикна на останалите. — Вие пазете тук.

Медиумът с бледозелената коса вдигна с досада очи от храната си.

— Сякаш има какво да пазят. Смяташ ли, че вътре има нещо, което си струва?

— Не, но ако стане гаф, ти ще обясняваш на Шифониерата. Тя не е много сговорчива напоследък.

В този миг Елайза побягна и всички с изключение на седналия се впуснаха подире й. Щом се изгубиха зад ъгъла, минах край него, без дори да бъда удостоена с поглед, и заобиколих към задната част на магазина. Помнех, че там има приземно прозорче. Скоро го открих и го разбих с ритник, при което късчета стъкло издрънчаха по дъските. Отворът бе тесен, но с известно усилие успях да се промуша.

Скривалището пустееше. Външен човек никога не би предположил, че е нещо повече от мазе на празен магазин.

Известно време останах да клеча сред натрошените стъкла, проблясващи под проникващата отвън смътна светлина. Първата ми догадка бе, че бегълците са отведени в катакомбите под товарната станция, но след случката с Лорда това беше съмнително. Трябваше да има нещо друго…

Щом очите ми привикнаха със сумрака, забелязах върху дъските следа от изсъхнала кръв. Проследих я с пръст. Тя се губеше под празен шкаф, изработен от гладко, тъмно дърво.

Агата бе споменала, че нейният бутик представлява убежището на II-4. Можеше да се очаква, че то не е просто тайник, а съдържа таен ход за бягство. Нашият тунел водеше от Севън Дайълс до площад „Сохо“. Този на Хектор му бе позволявал да се измъква под оградата, заобикаляща неговите бордеи. Ако бяха опитали да изведат бегълците оттук, без никой да забележи, то подземието бе най-добрият вариант.

Спомняйки си как входът от магазина към мазето бе скрит от стелаж, можех да се обзаложа, че и този шкаф стои тук неслучайно. Подпъхнах пръсти зад него и дръпнах с всичка сила. По челото ми изби пот, а жилите ми се изпънаха до скъсване. Най-сетне се чу глухо щракване и шкафът беззвучно се завъртя върху добре смазани панти. Зад него се разкри каменно отверстие, твърде ниско, за да вляза вътре, без да се наведа. Студено течение с дъх на мухъл разроши косата ми.

Благоразумен вътрешен глас ме съветваше да изчакам подкрепление, но аз никога не бях стигала далеч, вслушвайки се в него. Включих фенерчето и пристъпих напред, оставяйки отместения шкаф зад себе си.

* * *

Проходът се точеше до безкрай. Отначало бе толкова тесен, че вървях с лакти, долепени до тялото, но после се разшири достатъчно, за да мога да поемам влажния въздух, без да се задъхвам. През цялото време трябваше да държа главата си наведена, за да не я удрям в ниския таван, който изглеждаше отлят от бетон.

Скоро стигнах до отвор в стената и надзъртайки през него, разбрах, че се намирам в катакомбите на Камдън. Обстановката тънеше в сумрак, но виждах достатъчно, за да различа килията на Лорда.

Започвах да подозирам, че Айви се е лъгала, доверявайки се на своята стара тарторка. Агата бе пазител на подстъпите към бърлогата на Вехтошаря — а вероятно и не само това. Проходът продължаваше в друга посока. Събрах кураж и закрачих отново.

След около десет минути фенерчето примигна и угасна, оставяйки ме в непрогледен мрак. По дяволите. Натиснах копчето на часовника си и циферблатът се озари в бледосиньо. Съжалих, че Елайза не е с мен — ако не за друго, поне за да има с кого да разменя една дума. Надявах се да е успяла да се изплъзне на Парцалените кукли, иначе щеше да стане поредната безследно изчезнала. Освен, разбира се, ако аз не я изпреварех. Единствената ми утеха бе, че ако се изгубя тук долу, Лордът ще може да ме открие чрез златната нишка.

Напредвах крачка след крачка, като търсех опипом пътя и на всеки няколко метра удрях главата си, докато не излязох в тунел с типичния сводест таван на лондонското метро. Веднага се дръпнах обратно и улових дръжката на револвера, но по всичко личеше, че тунелът е неизползван. Поредната изгубена станция, като онази под „Тауър“.

Върху линията стоеше необичайно влакче, с вагонетки, стигащи едва до кръста ми. Краищата им бяха боядисани в червено, а останалата част бе ръждивочерна. Отстрани личеше златист надпис: ПОЩЕНСКА СЛУЖБА НА РЕПУБЛИКА АНГЛИЯ. Смътно си спомних нещо, преподавано още в училище — че в началото на двайсети век, преди ерата на компютрите, е имало изградена пощенска железница, доставяща тайните съобщения на младата република в рамките на цитаделата. Естествено, тя отдавна бе заменена от електронни устройства, но скелетът й бе оставен да гние тук.

Сърцето блъскаше в гърдите ми. Последното, което ми се щеше, бе да се кача на влак, водещ в неизвестна посока, но навярно именно натам бяха отведени бегълците.

В началото на композицията имаше яркооранжев лост. Край него личаха още следи от кръв — размазани ръждиви петна, явно отпреди няколко дни. Свих се на дъното на първата вагонетка и ругаейки полугласно, дръпнах лоста с две ръце. Определено започвах да намразвам влаковете.

С глухо трополене влакът се откъсна от мястото си и се плъзна по релсите през тунели, толкова тъмни, че не можех да видя нищо освен часовника си. Ник щеше да ме убие, когато се приберях.

Минутите минаваха, а мракът ме притискаше от всички страни, караше кръвта да нахлува в главата ми. Повтарях си отново и отново, че композицията няма как да отива в наказателната колония — бе твърде малка и бавна за целта, но от това пулсирането в ушите ми не отслабваше. Следях с очи часовника, моя единствен източник на светлина, притиснала китка до гърдите си.

След половин час влакът навлезе в осветен тунел, забави ход и спря. Запъхтяно се изкачих на перона, също толкова тесен и безличен като предишния. На тавана мъждееше самотна електрическа крушка. Пристъпвайки предпазливо, се заизкачвах по стръмна, права рампа. По пода се забелязваха още следи от кръв.

Пътешествието положително ме бе отвело на километри от Камдън, но имайки предвид размерите на Лондон, не бе изключено още да се намирам в централната кохорта. В края на рампата имаше метална стълба, а след нея — проход, толкова нисък, че трябваше да вляза превита на две. В дъното му най-сетне зърнах светлина. Топла, уютна светлина.

Наоколо имаше сънорами — петнайсетина на брой, сред които разпознах и тази на Айви — смътна, тиха, помръкнала. Бегълците трябваше да са тук, но заобиколени от пазачи. За да не скърцам с подметки, продължих напред на четири крака. Проходът завършваше с преграда от тънки, дървени ламели. Вътрешността на гардероб. През тях видях гърба на кресло, две ръце, сграбчили страничните облегалки, и глава с къса зелена прическа.

Агата.

Тя седеше неподвижно като истукана, а пред нея, в озарената от камина стая, имаше огромно легло с тежък балдахин, проблясващ в деликатни златни мотиви. То бе застлано с атлазена кувертюра, с разпръснати по нея възглавници с монограм. Върху полираното нощно шкафче бе поставена стъклена ваза с розови астри. Високи кресла с кадифена тапицерия, подредени върху ментовозелен килим, палисандрова масичка за кафе и огледало на въртяща се рамка допълваха обстановката.

С проскърцване се отвори врата и Агата рязко извърна глава. Аз се отдръпнах назад в сенките.

— Ето те най-сетне — изхриптя тя. — От доста време те чакам.

Изминаха секунди, преди някой да отговори.

— Мога ли да знам какво правиш тук, Агата?

Тембърът ми бе познат — плътен и алтов. Когато се осмелих да надзърна през ламелите, и последният помен за топлина се изпари от тялото ми.

Това беше Игуменката.