Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (2)

1
Кацане

Рядко се случва една история да започне от самото начало. Що се касае до тази, в голямата схема на нещата аз се появявах в началото на края. В крайна сметка отношенията на Рефаимите със Сцион бяха започнали едва двеста години преди раждането ми — а за тях човешките животи са мимолетни като удар на сърцето.

Някои революции преобразяват света само за ден. Други отнемат десетки или стотици години, а трети така и не дават плод. Моята започна с един момент и един избор. С разцъфването на едно цвете в един таен град на границата между световете.

Ще трябва да изчакате, за да видите как ще свърши.

Добре дошли обратно в Сцион.

 

 

2 септември 2059 г.

Всеки от десетте вагона на влака беше обзаведен като малък салон. Дебели червени килими, полирани масички от палисандрово дърво, златни котви — символът на Сцион, — избродирани върху всяка седалка. От скрити високоговорители се носеше класическа музика.

В дъното на нашия вагон Джаксън Хол, босът на секция I-4 и водач на моята банда от лондонски зрящи, седеше, сключил длани върху дръжката на бастуна си, с немигащи, вторачени право напред очи.

От другата страна на пътеката Ник Нигорд, моят най-добър приятел, се бе уловил за металната халка, висяща от тавана. След шест месеца раздяла видът на бледното му лице ми се струваше като възкръснал спомен. Ръката му бе опасана от синкави, издути вени, а погледът — прикован в най-близкия прозорец, зад който от време на време пробягваха светлините на тунела. Още трима от членовете на бандата се бяха проснали по седалките: Даница с нейната цепната глава, Надин с разкървавените си ръце и брат й Зийк, стиснал пострадалото си рамо. Последната от нас, Елайза, бе останала в Лондон.

Аз седях встрани от тях, взирайки се в мрака отвън. Кожата под лакътя ми бе прясно изгорена там, където Даница бе деактивирала сционския микрочип.

В ушите ми още звънеше последната заръка, дадена от Лорда: „Бягай, малка броднице.“ Но къде щеше да избяга той самият? Затворената врата на перона бе заобиколена от въоръжени Жандарми. За гигантските си размери той умееше да се движи като сянка, но дори сянка нямаше как да се промъкне покрай тях. Нашира Саргас, предводителката на Рефаимите и негова някогашна годеница, щеше да стори всичко по силите си, за да го залови.

Някъде в мрака бе златната нишка, свързваща духа на Лорда с моя. Оставих етера да ме обгърне, но не долових никакъв отговор от отсрещната страна.

Сцион трябваше вече да е узнал за въстанието. Все нещо бе успяло да се изплъзне, преди пожарът да унищожи системите за комуникация. Съобщение, предупреждение — дори една дума щеше да е достатъчна, за да ги извести за кризата, настъпила в колонията. Те щяха да ни чакат с флукс и с оръжия, да ни чакат, за да ни пратят обратно в нашия затвор.

Е, бяха добре дошли да опитат.

— Трябва да си съставим план — казах, ставайки от мястото си. — След колко време ще стигнем Лондон?

— Двайсетина минути — отвърна Ник.

— Мога ли да попитам къде свършва тунелът?

Той се усмихна мрачно.

— Точно под Архонтството. Нарича се станция „Уайтхол“^[1].

Усетих свиване под лъжичката.

— Не ми казвай, че се каним да бягаме през Архонтството.

— Не, ще спрем влака преждевременно и ще потърсим друг изход. Тази линия все трябва да има някаква връзка с останалите. Дани смята дори, че през сервизните тунели ще можем да проникнем в лондонското метро.

— Сигурна ли си? — обърнах се към Даница. — Тези тунели положително ще гъмжат от охрана.

— Не ми се вярва — каза тя. — Те се ползват само от техниците по поддръжката. Но има и други, по-стари. Съмнявам се някой от колегите в СциОРИ изобщо да е влизал в тях.

СциОРИ беше сционският отдел за роботика и инженерство. Ако някой можеше да се справи със ситуацията, то това бе човек оттам.

— Няма ли как да отклоним влака? — настоях. — Или да излезем на надземно ниво?

— Мотрисата няма ръчно управление, а и никой не е толкова глупав, че да свърже тази линия с надземната железница. — Даница отлепи парцала от раната на главата си и го огледа. По него сякаш имаше повече кръв, отколкото плат. — Програмирана е да спре чак на станция „Уайтхол“. Затова ще задействаме пожарната аларма и ще излезем през първото разклонение, което открием.

Идеята да поведем голяма група хора през плетеницата от стари, неосветени тунели не ми се виждаше разумна. Всички бяха отпаднали, гладни и изтощени, а трябваше да се движим бързо.

— Няма ли станция и под Тауър? — попитах. — Не мисля, че транспортират от едно и също място както затворниците, така и сционските големци.

— Разстоянието е твърде голямо, за да се осланяме на догадки — намеси се Надин. — Тауър се намира на километри от Архонтството.

— Да, но там държат зрящите. Все отнякъде трябва да ги качват на влака.

— Ако приемем, че там действително има станция — каза Ник, — ще трябва да преценим внимателно момента за задействане на алармата. Някакви идеи, Дани?

— За кое?

— За това как да разберем къде точно се намираме.

— Вече споменах — не познавам тази система от тунели.

— Опитай се да импровизираш.

Отговорът й отне по-дълго от обикновено.

— Ами — каза накрая, присвивайки насинените си очи, — по линиите обикновено има указателни табели. За да се ориентират работниците. На тях пише разстоянията до най-близките станции.

— Но за да ги видим, трябва първо да слезем от влака.

— Именно. А разполагаме само с един опит да го спрем.

— Докато вие се разберете — подхвърлих, — аз ще потърся нещо, с което да задействам алармата.

Оставих ги да разискват и отидох при Джаксън. Застанах пред него, но той извърна лице настрани.

— Имаш ли запалка? — попитах.

— Не.

— Чудесно.

Вагоните на влака бяха разделени с плъзгащи врати. Те не се заключваха, нито разполагаха с бронирани стъкла. Спипаха ли ни вътре, нямаше измъкване.

Влязох в съседния вагон и множество лица се обърнаха към мен. Оцелелите зрящи, притихнали и сгушени един в друг. Надявах се Джулиан също да е успял да се качи, без да съм го забелязала, но от моя съзаклятник нямаше и следа. Сърцето ми се сви от мъка. Дори ако той и отрядът му от подпалвачи оцелееха през нощта, на зазоряване Нашира положително щеше да ги направи всичките с една глава по-ниски.

— Къде отиваме, Пейдж? — Беше Лоте, една от развлекателките. Все още облечена в сценичния си костюм от тържеството за Двестагодишнината, историческото събитие, което бяхме провалили със своето бягство. — В Лондон?

— Да — отвърнах. — Вижте, ще се наложи да спрем влака по-рано и да излезем пеша през първия изход, който намерим. Иначе ще се озовем в Архонтството.

Чуха се сподавени възгласи, размениха се уплашени погледи.

— Не ми звучи безопасно — обади се Феликс.

— Това е единственият ни шанс. Някой от вас беше ли буден, когато го качваха на влака за Шеол I?

— Аз бях — каза един авгур.

— Смяташ ли, че има спирка при Тауър?

— Определено. Натовариха ни директно от килиите. Но ние няма да бягаме през нея, нали?

— Ще се наложи, освен ако не намерим друг изход.

Докато те мърмореха помежду си, използвах случая да ги преброя. Освен мен и бандата имаше още двайсет и двама оцелели.

Как щяха тези хора да се справят в реалния свят, след като години наред ги бяха третирали като животни? Някои от тях навярно едва помнеха цитаделата, а бандите им отдавна ги бяха отписали. Потиснах мисълта за момента и коленичих до Майкъл, който седеше сам, през няколко седалки от останалите. Кроткият, мил Майкъл, единственото друго човешко същество, което Лордът бе взел под крилото си.

— Как си? — докоснах го по рамото. Страните му бяха бледни и влажни. — Виж, знам, че е страшно, но не можех да те оставя в Магдалена.

Той кимна. Не беше съвсем ням, но използваше думите предпазливо.

— Няма да ти се наложи да се връщаш при родителите си, обещавам. Ще ти намеря къде да живееш. — Сведох поглед надолу. — Ако успеем да се измъкнем.

Майкъл избърса лице в ръкава си.

— У теб ли е още запалката на Лорда? — попитах тихо. Той бръкна в джоба на сивата си туника и измъкна познатата правоъгълна запалка. — Благодаря — поех я от ръката му.

Айви, хиромантката, също седеше отделно. Със своята обръсната глава и хлътнали бузи тя бе живо свидетелство за рефаимската жестокост. Нейният наставник, Тубан Саргас, я бе използвал като боксова круша. Нещо в сгърчените пръсти и потрепващата й брадичка ми подсказа, че не бива да остава задълго сама. Седнах срещу нея, оглеждайки синините под восъчната й кожа.

— Айви?

Кльощавите й рамене едва забележимо помръднаха под мръсната жълта туника.

— Знаеш, че няма как да те отведем в болница — продължих, — но ще се погрижим да бъдеш на безопасно място. Имаш ли банда, която да те приеме?

— Нямам. — Гласът й излезе като едва доловимо хриптене. — Бях клошарка в Камдън^[2]. Не мога да се върна там.

— Защо?

Тя поклати глава. Камдън се намираше в секция II-4, оживен пазарен район по протежението на Големия канал, с голяма общност на зрящи.

Поставих запалката върху лъскавата масичка и сключих пръсти. Под ноктите ми синееше стара, натрупана мръсотия.

— Няма ли някой, на когото да се довериш? — попитах я кротко. Повече от всичко исках да й предложа подслон, но Джаксън не би пуснал натрапници в бърлогата си, още повече след като аз самата не възнамерявах да се върна там. Виждах обаче, че няма да оцелее сама на улицата.

Тя прехапа устна и след дълга пауза най-сетне промълви:

— Има една жена. Агата. Държи бутик за цветя на пазара.

— Как се казва мястото?

— Просто бутикът на Агата. — Върху цепнатата й устна изби капка кръв. — Тя не ме е виждала отдавна, но ще се погрижи за мен.

— Добре — казах, ставайки от седалката. — Ще изпратя някой да те придружи.

Хлътналите й очи бяха вперени в пустотата отвъд стъклото. Съзнанието, че наставникът й още може да е жив, караше кожата ми да настръхва.

Вратата се плъзна встрани, пропускайки останалите петима от моята банда. Взех запалката и тръгнах насреща им по застлания с килим проход.

— Това е Белият заклинател — прошепна някой зад гърба ми. — От секция I-4. — Джаксън застана неподвижно, стиснал дръжката на скритото в бастуна си острие. Мълчанието му бе смущаващо, но аз нямах време за игрички.

— Откъде го познава Пейдж? — разнесе се нов плах шепот. — Възможно ли е тя самата да е…

— Готови сме, Броднице — каза Ник.

Това обръщение само щеше да потвърди подозренията им. Напрегнах сили, фокусирайки се върху етера. В обхвата ми се зароиха безчет сънорами, като гъмжащ пчелен кошер. Намирахме се точно под Лондон.

— Ето — подхвърлих запалката на Ник. — На теб се пада честта.

Той я доближи до ламперията на тавана и щракна капачето. След няколко секунди се включиха червени светлини.

— Извънредна ситуация — прозвуча гласът на Скарлет Бърниш. — Регистриран е пожар и последният вагон ще бъде изолиран. — Вратите се затвориха с щракване и влакът с протяжно бучене започна да спира. — Моля, преминете към предните вагони и останете там. Изпратен е авариен екип. Не слизайте от влака и не се опитвайте да отваряте врати и прозорци. Използвайте системата за вентилация при необходимост.

— Няма да залъжем датчиците задълго — обади се Даница. — Щом установят, че няма дим, влакът ще тръгне отново.

Задният край на вагона завършваше с малка платформа с метални перила.

— Подай ми фенера — казах на Зийк и се приведох над нея. Насочих лъча, осветявайки релсите. — Отстрани има достатъчно място, за да се върви. Има ли начин да изключим тока, Фурия? — Машинално използвах прякора, с който наричахме Даница в синдиката. Един от навиците, помогнали ни да оцелеем толкова дълго в Сцион.

— Не — отвърна тя. — При това е много вероятно да се задушим тук долу.

— Супер, благодаря.

Прескочих перилата и внимавайки да не докосна третата релса, скочих върху насипа. Подпомагани от Зийк, останалите оцелели един по един ме последваха.

Тръгнахме в индианска нишка колкото се може по-далеч от траверсите. Чакълът проскърцваше под мръсните ми бели ботуши. Тунелът бе студен и изглеждаше, че се точи до безкрайност, потънал в мрака между редките сигнални светлини. Разполагахме с общо пет фенера, като единият едва мъждукаше. Цялата треперех, а пулсът ехтеше в ушите ми. Следвах опипом стената с длан и се стараех да стъпвам там, където трябва.

След десетина минути релсите завибрираха и всички замръзнахме по местата си. Празният влак, с който бяхме напуснали своя затвор, профуча покрай нас като вихър от светлина и лъскав метал, насочвайки се към Архонтството.

Краката ми вече се подгъваха от изтощение, когато достигнахме зеленикаво електронно табло.

— Фурия — извиках. — Разбираш ли какво пише там?

— Че пътят напред е чист и че влакът е програмиран да вземе второто отклонение вдясно — отвърна Даница.

— Дали ние да не тръгнем по първото?

— Не виждам какъв друг избор имаме. Отклонението вляво е зазидано.

Зад завоя тунелът се разширяваше и ние се впуснахме в бяг. Ник носеше Айви, която бе толкова изнемощяла, че се чудех как изобщо е успяла да се качи с нас.

Второто разклонение бе ярко осветено в бяло и на входа му бе завинтена табела с надпис УЕСТМИНСТЪР, 2500 М, докато отворът на първото зееше пред нас черен като катран и неговият надпис гласеше ТАУЪР^[3], 800 М. Притиснах пръст до устните си. Ако на перона в Уестминстър ни чакаше отряд жандарми, те вече бяха видели празния влак и нищо чудно да се бяха впуснали да ни търсят из тунелите.

Пред нас се стрелна едър кафяв плъх. Майкъл отскочи сепнато, но Надин се загледа подир него с думите:

— Интересно с какво ли се хранят?

Отговорът много скоро дойде сам. С напредването ни гадинките непрестанно се множаха и топуркането им изпълваше мрака, докато накрая потрепващият лъч от фенера на Зийк не освети труп на мъж. Той бе облечен в жалките дрипи на харли, а гръдният му кош явно бе премазван неведнъж от колелата на влак. Плъховете продължаваха да се хранят с останките от плътта му.

— Ръката му още е върху третата релса — отбеляза Ник. — Тръгнал е без фенер, горкият.

— Как ли е стигнал сам чак дотук? — поклати глава една от зрящите.

Друга тихо изхлипа от жал по този харли, избягал от своя затвор и почти успял да се добере до дома.

Най-сетне пред нас се показа перон. Прекрачих релсите и е мъка се изкачих върху него. Насочих фенера през лепкавия мрак и лъчът му разкри бели каменни стени, пръскачка за дезинфекция и склад, пълен със сгъваеми носилки: огледален образ на приемната станция в другия край на линията. Вонята на хлор бе толкова силна, че насълзяваше очите. Да не би тези хора да мислеха, че ще хванат чума от нас? Вероятно дезинфекцираха всичко, след като ни натоварят на влака, от страх да не се заразят с ясновидство. Представих си как и аз самата съм преминала оттук, прикована за носилката, разкъсвана от виденията на флукса, блъскана грубо от хора в бели престилки.

Огледахме всяко кътче, но никъде нямаше и следа от охрана. На стената бе завинтена гигантска табела — червен ромб, пресечен на две от синя ивица, а върху тях едри бели букви:

СТАНЦИЯ „ТАУЪР“

Не ми трябваше карта, за да знам, че лондонското метро официално няма такава станция. Под табелата съзрях по-малка метална пластина. Избърсах я от прахта и разчетох гравирания надпис: ПЕТОРНАТА ЛИНИЯ. Имаше схема, изобразяваща местоположението на пет тайни спирки под цитаделата, а от съвсем дребен текст се разбираше, че те са създадени още с първоначалното изграждане на метрото.

— Как сме позволили да се стигне дотук? — промърмори Ник, застанал до мен.

— При това някои от нас са държани в Тауър с години, преди да заслужат честта да се повозят.

Той постави ръка върху рамото ми.

— Помниш ли как са те свалили долу?

— Не, бях дрогирана с флукс.

Пред очите ми заплува рояк от малки петна и аз вдигнах пръсти към слепоочията си. Амарантът, даден от Лорда, бе изцелил повечето поражения, нанесени на сънорамата ми, но все още изпитвах леко гадене и на моменти зрението ми изневеряваше.

— Не бива да спираме — казах, наблюдавайки как останалите се изкатерват по перона.

Имаше два изхода — товарен асансьор, достатъчно голям, за да побере няколко носилки, и тежка метална врата с надпис ПОЖАРЕН ИЗХОД.

— Май ще се изкачим по стълбите — каза Ник, като отиде до нея и я отвори. — Някой да е запознат с разположението на Тауър?

Единствената част от него, която познавах, бе Бялата кула, сърцето на затворническия комплекс, управляван от елитните сили за сигурност, наричани Гвардия за извънредни ситуации. В синдиката им казвахме просто Гарваните — жестоки, облечени в черно Жандарми, разполагащи с безкраен арсенал от методи за мъчение.

— Аз съм горе-долу наясно — обади се едно момиче.

— Как ти е името? — попита Ник.

— Номер девет. Тоест Нел. — Тя приличаше достатъчно на моята приятелка Лис, за да заблуди Надзирателя, облечена в маска и костюм — същите черни къдри и изящна фигура, само лицето й имаше по-твърди черти. Също кожата й бе с маслинен оттенък, а очите — малки и черни, докато тези на Лис бяха бистро сини.

— Кажи ни какво знаеш — подкани я с по-мек глас Ник.

— Беше преди десет години. Оттогава нещата може да са се променили.

— Все ще е по-добре от нищо.

— Неколцина от нас не бяха упоени — каза тя. — Аз самата се преструвах, че съм в безсъзнание. Ако тези стълби излизат при вратите на асансьора, значи ще се озовем при Портата на предателите^[4], но тя ще е заключена.

— Аз умея да се справям с ключалки. — Надин подрънка кожената си торбичка с инструменти. — А също и с Гарвани, ако имат желание да се бият.

— Не се перчи толкова. Не искаме да си търсим белята. — Ник вдигна поглед към ниския таван. — Колко сме общо на брой, Пейдж?

— Двайсет и осем.

— Ще се движим на малки групи. Ние с Нел ще тръгнем първи. Белият заклинател и Черният диамант ще държат под око…

— Надявам се — прекъсна го Джаксън, — че не си решил да ми даваш заповеди, Червено видение?

В суматохата около слизането от влака и похода през тунела почти бях забравила за него. Сега той стоеше в сенките с изправен гръб и светнали очи, опрял длан върху дръжката на бастуна си.

— Просто поисках помощта ти — стисна челюсти Ник.

Джаксън изсумтя.

— Ще остана тук, докато разчистите пътя. Можете и сами да скубете перушината на Гарваните.

— Разбира се, че можем — казах, улавяйки Ник за ръка, но не достатъчно силно, за да ме чуе Джаксън.

— Вървете, ние ще ви пазим гърба — обади се Зийк. Той не бе проговарял от самото начало на пътуването. Ръката му, с побелели кокалчета, продължаваше да притиска раненото рамо.

Ник преглътна и даде знак на Нел.

— Хайде, води ни.

Оставяйки затворниците, тримата последвахме Нел по стръмното, виещо се стълбище. Тя бе бърза като птица и аз открих, че ми е трудно да я следвам. Всеки мускул в краката ми гореше от болка. Стъпките ни бяха твърде шумни, кънтящи в тясното пространство. Зад мен Ник се препъна в едно стъпало и Надин го улови за лакътя.

На най-горната площадка имаше друга врата и Нел полека я открехна. До ушите ни долетя далечният вой на сирените за гражданска защита. Ако вече знаеха за бягството ни, бе само въпрос на време да се досетят къде сме.

— Чисто е — прошепна Нел.

Извадих ловджийския нож от раницата си. Използването на пистолети щеше да привлече всеки Гарван наоколо. Зад мен Ник въртеше в ръце малък мобилен апарат, мърморейки:

— Хайде, Елайза. Javla telefon…^[5]

— Изпрати й съобщение — посъветвах го.

— Вече го направих. Трябва да знаем още колко ще се бави.

Точно според очакванията на Нел, стълбището излизаше до вратата на спряния асансьор. Вдясно имаше стена от огромни тухли, иззидани с хоросан, а отляво, под извит каменен свод, бе Портата на предателите — мрачна, преградена с решетки конструкция, използвана като вход по времето на монарсите. Тук се намирахме ниско, твърде ниско, за да бъдем забелязани от стражевите кули. Отвъд портата започваше редица от зеленясали стъпала, с тясна рампа за носилки отстрани.

Осветената от луната Бяла кула почти не се виждаше. Между портата и нея преминаваше висока стена, зад която можехме да се скрием. От върха на кулата сновеше лъч на мощен прожектор, а сирените се сливаха в непрекъснат, монотонен вой. В Сцион това бе сигнал за тревога от най-висока степен.

— Там живеят стражите — посочи Нел, — А зрящите се държат в Кървавата кула.

— Накъде водят стълбите? — попитах.

— Към вътрешността на Бялата кула. Трябва да побързаме.

Докато изричаше тези думи, отряд Гарвани премина, марширувайки, по пътеката точно пред портата. Всички долепихме гърбове до стените. По челото на Ник бяха избили капки пот. Ако видеха, че портата е здраво залостена, можеха и да не я проверят.

Късметът бе на наша страна и стражите отминаха. Щом се скриха от погледа ни, аз се оттласнах от стената с разтреперани ръце. Нел се свлече на пода, ругаейки тихо.

Над главите ни се включиха още няколко сирени, присъединявайки се към общия хор. Опитах да отворя портата, но без успех. Крилата се държаха от верига, заключена с катинар. Щом видя това, Надин ме избута встрани и извади от торбичката си малка, плоска отвертка и още някакъв тънък инструмент и ги напъха в ключалката.

— Може да отнеме известно време — промърмори със заглушен от шума глас. — Механизмът е ръждясал.

— Нямаме „известно време“.

— Просто доведете останалите — отвърна тя, без да снема поглед от катинара. — Нека всички бъдат готови.

Докато говорехме, телефонът на Ник избръмча и той го вдигна до ухото си.

— Елайза ще дойде веднага щом има възможност — каза след секунда. — Междувременно ще прати бандата на Скачащия Джак^[6] да ни помогне.

— Кога ще са тук?

— До десетина минути.

Десетина минути бяха твърде много.

Лъчът на прожектора се движеше над главите ни, претърсвайки крепостта. Нел се отдръпна от пътя му, примигвайки срещу ослепителния блясък. Притисна се в ъгъла със скръстени ръце, дишайки шумно през носа си.

Аз крачех напред-назад, опипвайки всеки сантиметър от тухлената стена. Ако Гарваните обикаляха комплекса, скоро пак щяха да минат оттук. Трябваше час по-скоро да отворим портата, да изведем затворниците и да върнем катинара на мястото му. Забих пръсти в процепа между вратите на асансьора, мъчейки се да ги разделя, но те не помръдваха.

На няколко крачки от мен Надин продължаваше усилията си. Работеше под неудобен ъгъл, защото катинарът се намираше от външната страна, но ръцете й се движеха уверено. Зийк се появи откъм стълбището начело на група тревожни зрящи. Направих му знаех да остане на място, поклащайки отрицателно глава.

В този момент катинарът изщрака. Помогнахме на Надин да свали тежките вериги от решетките, като внимавахме да не дрънчат твърде силно, и с общи усилия отворихме Портата на предателите. Тя изстърга по пода, а ръждивите й панти простенаха, но сирените заглушиха шума. Нел изтича нагоре по стълбите и ни махна с ръка да я последваме.

— Всички изходи вероятно ще са завардени — каза, щом доближих. — Този катинар беше най-лесната част. Ще се наложи да изкатерим южната стена.

Катерене. Поне в това ме биваше. Подвикнах на Ник да доведе останалите и тръгнах приведена напред, сграбчила револвера в двете си ръце. Други стълби водеха към кулите от двете страни на портата. Оттам един бърз скок щеше да ни отведе до бойниците на съседната стена, която се оказа много по-ниска, отколкото предполагах. Явно Сцион не очакваше зрящите да стигнат чак дотук, дори и да се измъкнеха от Кървавата кула. Засилих се и скочих, лека като сянка. Щом се озовах между бойниците, гърдите ми се свиха.

Ето го най-сетне и него.

Лондон.

Отвъд стената започваше стръмен скат, спускащ се към Темза. Отляво беше Тауър Бридж. Ако тръгнехме надясно, щяхме да успеем незабелязано да заобиколим комплекса и да стигнем главния път. Ник извади от джоба си торбичка с талк и натри дланите си.

— Аз ще се спусна пръв. Ти помогни на останалите. Елайза ще ни чака долу на пътя.

Огледах внимателно моста, търсейки снайперисти. Такива не се виждаха, но долових три сънорами.

Ник се прехвърли и увисна между бойниците с лице към стената. Краката му търсеха опора, отронвайки дребни камъчета.

— Внимавай — прошепнах, макар че нямаше нужда да го казвам. Той умееше да се катери по-добре, отколкото аз можех да ходя.

Той ми хвърли бърза усмивка, след което се пусна и се приземи в подножието с меко приклякване.

Изпитах неприятно усещане от това, че сега стената се намираше между нас.

Обърнах се да поема първия затворник. Оказа се Айви, поддържана от двете страни от Майкъл и Нел.

— Оттук, Айви — улових я за лакътя и я поведох към бойниците. Тя цялата трепереше и аз смъкнах от раменете си палтото на Ник, за да я загърна, оставайки само по бялата си рокля.

С общи усилия я прехвърлихме през стената, а Ник я пое отдолу и я спусна на тревата.

— По-живо, Майкъл, първо ранените — казах с по-твърд тон, отколкото възнамерявах, и той се върна да помогне на куцащия Феликс.

Постепенно затворниците преминаваха — Ела, Лоте, после един прежълтял кристалист и един авгур със счупена китка. Всеки оставаше на мястото си, охраняван от Ник с неговия пистолет. Когато дойде ред на Майкъл, той изведнъж се оказа изтласкан встрани от Джаксън. Бившият ми бос се изкатери по бойниците с лекота, метна бастуна си от другата страна и се приведе над мен.

— Имаш още един шанс, прекрасна моя — прошепна в ухото ми. — Върни се в Севън Дайълс и ще забравя какво ми каза в Шеол I.

— Благодаря ти, Джаксън — отвърнах, взирайки се право напред.

Той скочи от стената с такава грация, че изглеждаше сякаш се плъзга във въздуха. Обърнах се към Майкъл. От раненото му лице надолу по шията се стичаше кръв, напоявайки ризата.

— Хайде — улових го за китките. — Само не гледай надолу.

Той впи пръсти в ръцете ми и с труд прехвърли единия си крак през зида.

От гърлото на Нел се изтръгна вопъл. Тя притисна длани към бедрото си, където бързо се разрастваше алено петно. Очите й бяха вперени в мен, изпълнени с ужас. През тялото ми премина електрически ток.

— Залегнете! — извиках през воя на сирените. — Залегнете веднага!

Никой нямаше време да се подчини. Дъжд от куршуми засипа зрящите, скупчени върху стъпалата.

Телата биваха покосявани, гърчеха се и падаха. Разнесе се пронизителен писък. Китките на Майкъл се изплъзнаха от хватката ми. Приклекнах зад балюстрадата и прикрих главата си с ръце.

Явно заповедта бе да ни спрат с всички средства, включително да стрелят на месо, без да задават въпроси.

Отдолу Ник крещеше името ми, викаше ми да не стоя, да скачам, но аз бях парализирана от страх. Сетивата ми бяха притъпени, сведени само до ударите на сърцето, стържещия ми дъх и глухото думкане на изстрелите. После нечии ръце ме сграбчиха, прехвърлиха ме през стената и аз усетих, че падам.

Подметките на ботушите ми удариха земята, разтърсвайки ме цялата. Претърколих се напред и още едно тяло се приземи близо до мен с болезнен стон. Беше Нел. Тя се изправи, залитайки, и стиснала зъби, закуца с всички сили. Запълзях в същата посока, докато Ник не ме вдигна, прехвърляйки ръката ми през шията си.

— Не — помъчих да се отскубна. — Трябва да свалим останалите…

— Пейдж, тръгвай!

Надин бе успяла да се прехвърли, но двама други още се катереха по бойниците. Нов огнестрелен залп откъм Бялата кула накара оцелелите да се разбягат във всички посоки. Даница и Зийк скочиха — два тъмни силуета под бледата лунна светлина.

Усетих над нас присъствието на снайперист. Една от незрящите затворнички падна, а черепът й се пръсна като мек плод. Майкъл едва не се препъна в нея.

Следващата жертва щеше да е той.

Всеки нерв в мен избухна в червен пламък. Измъкнах се от хватката на Ник и с последната капка сила, която ми бе останала, освободих духа си и го врязах право в сънорамата на стрелеца, запращайки духа му в етера, а тялото — премятащо се надолу през балюстрадата.

Когато празният труп удари тревата, Майкъл се впусна стремглаво по посока на реката. Изкрещях името му през воя на сирените, но той вече беше далеч.

Краката се движеха по-бързо от мислите ми. Пукнатините в сънорамата ми се разширяваха като прясно отворени рани.

Вече се намирахме близо до пътя, почти го достигахме. Имаше улични лампи, бумтящи зад гърба ни изстрели. После ярки, синкавобели фарове на кола. Рев на мотор, допир на кожа под дланите ми. Още стрелба. Всичко се сля в един висок, пронизителен звук. Заобиколихме ъгъл, префучахме по мост. И после се изгубихме в цитаделата като прах в сенките, следвани от отслабващия вой на сирените.