Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (3)

2
Дълга история

Тя се появи в шест сутринта. Винаги се появяваше тогава. Ръката ми грабна револвера от нощната масичка. Носеха се звуците на канала „Сционско око“ — помпозна, величествена мелодия, композирана около мотива на дванайсетте удара на Биг Бен.

Зачаках.

Ето я най-сетне и нея. Скарлет Бърниш, Великият говорител на Лондон, с якичка като дантела от бяла пяна на фона на черната рокля. Естествено, тя винаги изглеждаше по един и същи начин — като пъклена говореща кукла, — но понякога, ако се случеше мирен гражданин да бъде „убит“ или „коварно нападнат“ от неестествен, можеше да изразява и престорено състрадание. Днес обаче бе усмихната.

— Добро утро в началото на поредния ден в сционски Лондон. Добрата новина, с която ще започнем, е, че Гилдията за бдителност оповести разширяване на своя Дневен отдел, като най-малко петдесет нови Жандарми ще положат клетва още в понеделник. Началникът на Гилдията заяви, че се очаква новата година да донесе нови предизвикателства за цитаделата и че в тези напрегнати времена за жителите на Лондон е все така от жизнено значение да сплотят своите редици и да…

Изключих телевизора.

Нямаше горещи новини. Нищо, мислех си отново и отново. Никакви лица. Никакви екзекуции.

Револверът изтрополя обратно върху масичката. Бях лежала на дивана цялата нощ, трепвайки и при най-слабия звук. Мускулите ми бяха като вдървени; отне ми известно време да заема седнало положение. Всеки път, щом болката започнеше да отслабва, нова вълна се надигаше от някое разтегнато или натъртено място. Вече се зазоряваше. През изминалите месеци бях свикнала по това време да се отправям към леглото, но сега трябваше да стана поне за минута. Малко естествена светлина щеше да ми се отрази добре.

След като успях да раздвижа крака, включих грамофона в ъгъла и от него зазвуча песента „Виновна“ на Били Холидей. Ник се бе отбил да остави няколко забранени плочи на път за работа, а също малко пари и купчина книги, които не бях докоснала. Дадох си сметка, че ми липсва музиката в покоите на Лорда. Човек свикваше да го приспиват нещастно влюбените певци от свободния свят.

От бягството ми бяха изминали три дни. Новият ми дом бе мрачна, овехтяла стаичка в лабиринта от гъстонаселени сгради на Сохо. Повечето зрящи обитаваха коптори, едва пригодни за живеене, но тук хазаинът, клейдомант, за когото подозирах, че е решил да отдава помещения под наем само за да разполага с повече ключове за гадаене, поне поддържаше относителна чистота. Той не знаеше коя съм, беше му казано само, че се крия, защото съм била пребита от Жандарм, който навярно още ме издирва.

Докато не уредяхме нещата с Джаксън, щеше да ми се наложи да сменям квартирите поне веднъж седмично — това бе единственият начин да съм сигурна, че Сцион няма да се докопа до мен. Местенията струваха цяло състояние, но засега се справях с парите, дадени от Ник.

През спуснатите щори не проникваше нито един слънчев лъч. Разтворих ги съвсем леко и златистата светлина блъсна възпалените ми очи. Долу, по тясната улица, вървяха забързано двама незрящи. На ъгъла един гадател плахо се озърташе за клиенти, на които да предскаже бъдещето. Ако беше съвсем отчаян, можеше да рискува и сам да ги заговори. Понякога хората проявяваха любопитство, друг път се оказваха шпиони. Сцион отдавна ползваше агенти провокатори, изкушаващи зрящите да се издадат.

Дръпнах щорите отново и в стаята настана мрак. През последните шест месеца денят и нощта за мен бяха разменени, а ритъмът на съня ми — пригоден към този на моя рефаимски наставник. Това нямаше как да се обърне с едно щракване на пръсти. Отпуснах се на дивана, пресегнах се за чашата с вода на масичката и я пресуших заедно с две обезболяващи хапчета.

Сънорамата ми все още бе крехка. По време на сблъсъка с Нашира на сцената, когато тя се бе опитала да ме убие пред погледите на сционските емисари, нейните паднали ангели бяха оставили в обвивката й тънки цепнатини, през които спомените се процеждаха в сънищата ми. Параклисът, където Себ бе намерил своята гибел. Стаята в Магдалена. Мизерните, мръсни бордеи на Птичарника и дюкянът на Дъкет с неговите огледала, където лицето ми ставаше чудовищно, безформено, а челюстта ми се откачаше, чуплива като стар порцелан.

А след това Лис, с устни, зашити със златна нишка. Извлечена навън за храна на Емитите, чудовищата, населяващи горите около колонията. Седем окървавени карти, разпилени подир нея. Аз се пресягах към тях, мъчех се да видя последната — своето бъдеще, своята орис, но веднага щом я докоснех, тя избухваше в пламъци. Събуждах се призори, цялата плувнала в пот. Бузите ми бяха влажни и горещи, а устните — лепнещи от сол.

Тези карти щяха дълго да преследват мислите ми. Лис бе предсказала бъдещето ми в шест етапа: Петицата с чашите, Кралят с жезъла — обърнат, Дяволът, Любовниците, Смъртта — обърната, Осмицата с мечовете. Но така и не бе стигнала до края на гаданието си.

Повлякох нозе към банята, като пътьом глътнах още две от таблетките, оставени от Ник. Подозирах, че едната, голяма и сива, е някакво успокоително, предназначено да ме освободи от треперенето, свития на топка стомах, непрестанната нужда да се озъртам.

На вратата тихо се почука. Бавно взех револвера, проверих патроните в барабана и го скрих зад гърба си. Пресегнах се със свободната ръка и леко открехнах.

Хазаинът стоеше в коридора, официално облечен. Около врата му висеше на верижка старинен железен ключ, който той никога не сваляше.

— Добро утро, госпожице.

— Ти никога ли не спиш, Лем? — отвърнах с насилена усмивка.

— Не много често. Наемателите тук не признават ден и нощ. И в момента горе правят сеанс, а масичката играе като пощуряла. — Той направи безпомощна физиономия. — Смея да отбележа, че днес изглеждаш много по-добре.

— Благодаря. Приятелят ми да се е обаждал?

— Каза, че ще намине довечера към девет. Междувременно, ако имаш нужда от нещо, непременно ми позвъни.

— Много мило. Приятен ден засега.

— На теб също.

За съдържател на евтини квартири държанието му бе подозрително любезно. Затворих вратата подир него и я заключих.

Пистолетът сам се изплъзна от ръката ми. Свлякох се на пода и зарових лице в коленете си.

След няколко минути се върнах обратно в тясната, задушна баня, свалих нощницата и се залових да изучавам пораженията си в огледалото. Най-забележими бяха дълбоката аркада над дясното ми око, закърпена с няколко шева, и повърхностната рана, пресичаща цялата ми буза. Като цяло видът ми бе окаян — изпочупени нокти, пожълтяла кожа, изопната върху щръкналите ребра и хълбоци. Още първия път, когато ми донесе подноса с храна, хазаинът изгледа странно изподраните ръце и насиненото ми око. Изобщо не разпозна у мен Бледата бродница, протежето на Белия заклинател, боса на престъпния синдикат в неговата секция.

Влязох под душа и завъртях крана, притваряйки очи. Водата рукна върху раменете ми, топла и разхлабваща мускулите.

Наблизо хлопна врата.

Начаса грабнах ножа, скрит в сапунерката на стената, и изскочих от кабинката. Притиснах се до стената зад вратата, тресяща се от притока на адреналин, притиснала острието до гърдите си.

Трябваха ми няколко минути да се успокоя. Отделих гръб от мокрите плочки, лепнеща от пот и вода. Нищо, това не е нищо. Просто масичката за сеанси от горния етаж.

Облегнах се безсилно върху мивката. Косата ми висеше на мокри кичури, матова и сплъстена. От фасетката на канала ме гледаше отражението ми. В колонията моето тяло бе третирано като предмет — влачено, бито и измъчвано от Рефаимите и червените туники. Обърнах се отново към огледалото и прокарах пръсти по леко изпъкналия жигосан белег на рамото си. ХХ-59-40. Щях да нося това клеймо, докато съм жива.

Но бях оцеляла. Наметнах хавлията, скривайки белега. Бях оцеляла и Саргас го знаеше.

* * *

От последната ни среща с Ник бяха изминали два дни. Когато се появи на вратата, той ме взе нежно в прегръдките си, внимавайки да не притиска драскотините и синините ми. Бях го виждала в толкова спомени, предизвикани от нумата на Лорда, но никой от тях дори не се доближаваше до истинския Ник Нигорд.

— Здравей, sotnos^[1].

— Здравей.

Усмихнахме се един на друг. Сдържани, скръбни усмивки.

Не си казахме нищо повече. Ник извади вечерята и я нареди върху масата, а аз разтворих вратите към малкия балкон. Оттам се носеше дъхът на сционската есен — автомобилни изпарения и пушек от огньовете на крънкачите, — но мирисът от кутиите бе толкова божествен, че изцяло го засенчваше. Това бе същински пир: малки горещи пайове с плънка от шунка и пилешко месо, прясно изпечен хляб, златисти картофки, поръсени със сол и пипер. Ник побутна към мен витаминна капсула.

— Хайде, давай. Но не прекалено бързо.

Пайовете бяха залети с разтопено масло и при разчупване изпускаха гъст, ароматен сос. Послушно сложих капсулата върху езика си.

— Как е ръката? — Ник я пое в дланите си и се взря в кръглия изгорен белег. — Боли ли?

— Вече не. — А и всяка болка си струваше, за да се отървеш от проклетия микрочип.

— Дръж раната под око. Знам, че Дани е добра, но все пак не е доктор. — Той докосна челото ми. — Някакви главоболия?

— Не повече от обикновено — отвърнах, трошейки парче хляб на малки късчета.

— По „Сционско око“ все още не дават нищо.

— Да, този път са тихи. Много тихи.

Ние също бяхме тихи. Торбичките под очите му издаваха безсънните нощи. Терзанията. Безкрайното чакане. Стиснала чашата с кафе, зареях поглед навън към цитаделата — този простиращ се до необятност, разкъсван от противоречия океан от метал, стъкло и светлини. Майкъл бе там навън, вероятно сгушен под някой мост или в тъмен безистен. Ако бе намерил малко пари, можеше да си позволи и евтин приют, но тези места редовно бяха претърсвани от Жандарми, стараещи се да попълнят нормата си от арести, преди да се приберат в участъците.

— Донесъл съм ти нещо. — Ник постави на масата малък сив телефон, същия като онзи, който бе използвал в Тауър. — Предплатен телефон. Можеш да сменяш сим картите и разговорите няма как да се проследят.

— Откъде го взе? — Сцион никога не бе произвеждал подобни апарати, този трябваше да е внесен от чужбина.

— От един приятел на „Олд Спитълфийлдс“^[2]. По принцип са правени да се изхвърлят след употреба, но търговците взимат добри пари за самата машинка. Не са много удобни за входящи обаждания, защото номерът ти всеки път е различен, но ти можеш да звъниш на когото поискаш. Използвай го само за спешни случаи.

— Благодаря. — Прибрах телефона в джоба си. — Как беше в службата?

— Нормално. — Той потърка с длан наболата си брада, жест, който правеше, когато беше нервен. — Ако някой ме е видял да се качвам на онзи влак…

— Никой не ти е обърнал внимание.

— Носех сционска униформа.

— Ник, Сцион е огромна организация. Шансът някой да свърже уважавания доктор Николас Нигорд с бунта в наказателната колония е нищожен. — Намазах хляба си с масло. — Виж, ако не се беше завърнал обратно, щеше да е далеч по-подозрително.

— Знам. Не бой се, не съм градил кариера всички тези години, за да се откажа тъкмо сега. — Той погледна лицето ми и се насили да се усмихне. — За какво мислиш?

— За това колко хора изгубихме в Тауър. — Апетитът ми изведнъж изчезна. — Бях им казала, че ще върна всички у дома.

— Престани, Пейдж. Ще се съсипеш, ако разсъждаваш така. Сцион им причини това, не ти.

Не отговорих нищо и той коленичи край стола ми.

— Погледни ме, миличка. — Вдигнах глава и срещнах уморените му очи, но техният вид само усили болката ми. — Ако някой има вина, това е онзи Рефаим. Той те качи на влака. Той те пусна да си вървиш. — Отново премълчах и Ник ме прегърна през раменете. — Ще намерим останалите затворници, обещавам ти.

Останахме известно време така. Той беше прав. Естествено, че беше прав.

Но може би имаше и по-конкретен виновник. Някой скрит зад паравана на Сцион.

Дали Лордът е знаел, че линията свършва в Уестминстър, в самото леговище на звяра? Дали не ме бе предал в последния момент? В крайна сметка той беше Рефаим — не човек, а чудовище, но аз трябваше да вярвам, че е сторил, каквото е могъл.

След като се нахранихме, Ник се залови да разчисти останките. Ново почукване на вратата ме накара да се хвърля към пистолета си, но той вдигна ръка и отиде да отвори.

— Всичко е наред. Поканил съм някого.

Когато Елайза Рентън влезе в стаята с мокрите си от дъжда къдрици, тя не спря, за да поздрави. Впусна се право към мен с такъв вид, сякаш се канеше да ме удари в лицето, но в крайна сметка ме сграбчи в прегръдките си.

— Пейдж, идиотка такава! — Гласът й бе дрезгав от вълнение. — Проклета идиотка! Защо се качи на метрото в онзи ден? Знаеше, че ще има проверки, че могат да те заловят…

— Постъпих глупаво. Разчитах на късмет.

— Трябваше да изчакаш Ник да те откара до вас. Помислихме, че Хектор те е пречукал… или че са те прибрали Жандармите…

— Прибраха ме. — Потупах я по гърба. — Но сега всичко е наред.

— Ей, по-полека — намеси се Ник, като внимателно, но твърдо я откъсна от мен и й посочи да седне на дивана. — Тя цялата е в синини. Между другото мисля, че зрящите трябва да узнаят за случилото се. Всеки съюзник ще ни бъде от полза.

— Но вие имате съюзници — отсече Елайза. — Ето, Джаксън едва не се поболя от тревога по Пейдж.

— Не изглеждаше много разтревожен, докато се мъчеше да ме удуши — казах.

Това бе новост за нея. Тя ни изгледа поред, сбърчила озадачено вежди.

Дръпнах завесите. Скоро тримата седяхме мълчаливо в сумрака, посръбвайки кафени чаши със салуп от термоса на Ник. Това бе гъста запарка от смлени грудки на орхидея и горещо мляко, подправено с канела, популярна в заведенията. Вкусът й беше истинска наслада след дългите месеци, прекарани в глад.

На телевизионния екран една от заместничките на Бърниш предаваше последните новини.

— Броят на Жандармите в I Кохорта се очаква да се удвои през идните седмици, предвид инсталирането през декември на Сензорни щитове от второ поколение, единствената известна технология, способна да засича неестествеността. Гражданите следва да очакват засилени проверки в метрото, автобусната мрежа и официално лицензираните таксита. Гилдията за бдителност разчита да подпомагате усилията на нейните служители. Ако няма какво да криете, няма от какво да се боите! А сега преминаваме към прогнозата за времето…

— Още Жандарми — промълви Ник. — За какво са им?

— За да открият бегълците — отвърнах. — Но се чудя защо не съобщават за тях.

— А може да е заради наближаването на Ноемврийския празник — вметна Елайза. — Покрай него винаги засилват мерките за сигурност. А тази година се очаква да дойде и Великия инквизитор от Париж.

— На тържеството за Двестагодишнината беше Алоис Минат, говорителят на инквизитор Менар. Ако той е загинал, съмнявам се Менар да е в настроение за гостуване.

— Те не биха отменили визитата.

— О, ако Нашира им нареди, ще я отменят, и още как.

— Коя е Нашира?

Такъв елементарен въпрос, но с труден отговор. Коя наистина беше Нашира? Кошмар. Чудовище. Убийца.

— Сензорните щитове ще променят всичко — казах, наблюдавайки екрана. — Неестественото събрание не прави ли нещо по въпроса?

Неестественото събрание се състоеше от трийсет и шест босове на престъпния синдикат в цитаделата, всеки от които ръководеше дейността в своята секция. Те бяха относително автономни, но Повелителят, Хеймаркет Хектор, отговаряше за свикването на събранията им.

— През юли имаше известно раздвижване — каза Ник. — От Гръб Стрийт разпратиха съобщения, че следят ситуацията, но после не предприеха нищо.

— Хектор няма идея как да постъпи — поклатих глава. — Никой няма идея.

— Сензорният щит още не е най-лошото, което можем да очакваме. Според слуховете можел да засича зрящи само от първите три разреда.

Забележката накара Елайза да сведе очи. Тя беше медиум. Трети разред. Ник я улови за ръката.

— Не се притеснявай. Дани работи върху заглушаващо устройство, работещо на същите вълни като щита. Звучи сложно, но тя е умна глава. Смята, че до февруари ще е готово.

Елайза кимна, но челото й остана навъсено. Това не беше достатъчно скоро и всички го знаехме.

— Как успяхте да се доберете до колонията? — попитах Ник. — Трябва да е имало невероятна охрана.

— Към август Джакс почти се беше отказал — призна той. — Дотогава вече бяхме сигурни, че не си в Лондон. Нямаше искания за откуп от другите банди, никакви улики, че си била убита, нито следа от теб в апартамента на баща ти. Чак след инцидента на Трафалгар Скуеър, когато каза, че са те отвели в Оксфорд, разбрахме накъде да насочим усилията си.

— Оттогава Джаксън не мислеше за нищо друго — погледна ме изпод вежди Елайза. — Беше като обсебен от идеята да те върне обратно.

Това не ме учудваше особено. Да изгуби безценната си сънебродница ще да е било вбесяващо, дори унизително за него — но все пак не очаквах да рискува всичко, за да ме изтръгне от лапите на Сцион. Подобна саможертва се правеше в името на хора, а не на вещи.

— В службата опитах да науча нещо повече за Оксфорд — продължи Ник, — но цялата информация беше засекретена. Минаха няколко седмици, преди да успея да се вмъкна в офиса на завеждащата отдела и да използвам нейния компютър. Открих една тъмна част от сционския интернет, недостъпна за широката публика. Не научих кой знае какво — само че град Оксфорд е Забранена зона тип А, което вече знаехме, и че под Архонтството има железопътна станция, което беше ново за нас. Също попаднах на регистър от имена, простиращ се стотици години назад. На изчезнали хора. Твоето също беше там, в края на списъка.

— Оттук нататък Дани пое нещата — каза Елайза. — Разузна къде е входът към тунела. Само екипи от подбрани техници имаха достъп до него, но тя разбра кога ще го отварят. Преди заминаването на трийсет и първи август имаше планов ремонт на влака. Джакс каза, че тогава ще предприемем акцията. Аз трябваше да остана тук, да държа под око квартирата.

— Странно, че този път е решил сам да си изцапа ръцете.

— Той те цени, Пейдж. Би сторил всичко, за да измъкне някой от нас от беда, но най-вече теб.

Това не беше вярно. Елайза открай време имаше високо мнение за Джаксън Хол — все пак цялото ни съществуване се крепеше на него, — но аз го познавах твърде добре, за да се залъгвам. Макар и способен на добрини, той не беше добър. Можеше да се държи така, сякаш го е грижа за теб, но всичко бе само преструвка. Бяха ми нужни години, за да отворя очи и да го осъзная.

— Онази вечер, след като ремонтът приключи — подхвана Ник, — Дани се вмъкна в тунела с карта, открадната от един от техниците. Тя ни пусна да влезем.

— И не ви спряха?

— Никой не ни видя. Докато дойде време да се качва делегацията, вече се бяхме заключили в сервизното отделение в края на влака. Жандармите нямаха достъп до него, тъй че поне докато траеше пътуването, бяхме в безопасност. После, разбира се, трябваше някак да слезем.

— Как, по дяволите, сте успели? Емисарите бяха придружавани от зрящи Жандарми.

— Изчакахме, докато групата напусне перона. После охраната го заключи от външната страна, което ни постави в затруднение, но зад една решетка открихме стар авариен изход. Той ни изведе на улицата, а оттам през задната врата проникнахме в Кметството.

Авариен изход. Ако е знаел за него, Лордът също е можел да се измъкне невредим.

— Всички сте луди за връзване — въздъхнах.

— Трябваше някак да те върнем, Пейдж — каза Елайза. — Джакс бе готов да опита всичко.

— Той не е глупав. А да качиш шайка зрящи бандити на сционски влак без грам представа какво те очаква в края на линията, граничи с откровена глупост.

— Може пък да се е отегчил да седи сам в бърлогата си.

— Важното е, че успяхме — приведе се напред Ник. — Другото няма значение. Е, сега е твой ред да разказваш.

Вторачих се в чашата със салуп.

— Не знам откъде да започна.

— От нощта, когато те арестуваха — предложи Елайза.

— Началото на историята не е тогава, а през 1859 година.

Двамата се спогледаха.

Разказът отне дълго. Обясних им как през 1859-а две раси, наричани Рефаими и Емити, са пристигнали от Отвъдното — измерение, намиращо се между живота и смъртта — след пробива в етерния праг, когато броят на бродещите духове е нараснал дотолкова, че воалът, разделящ тези светове, се е разкъсал.

— Добре — каза Елайза с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях, — но какво все пак са Рефаимите?

— Все още не знам. На вид са като нас, но по-високи и с бронзова кожа. Очите им са жълтеникави, но когато се хранят, променят цвета си според аурата, която са погълнали.

— А Емитите?

— Никога не съм ги виждала на светло, но… — думите ми изневериха и аз си поех дълбоко дъх. — В колонията ги наричат Зумери, или гниещи гиганти. Духовете не ги доближават. Ядат човешка плът.

Не мислех, че е възможно Ник да пребледнее още повече, но той успя.

Разказах им за пакта, който Рефаимите бяха сключили с правителството — защита от Емитите в замяна на зрящи роби, — довел до основаването на Сцион. За наказателната колония Шеол I, изградена в руините на Оксфорд, за да служи като маяк за етерната активност, привличайки Емитите далеч от цитадели като Лондон. За това как се бях качила на вечерния влак и се бях натъкнала на внезапна проверка. Как бях нападнала двамата Жандарми, а след това, подгонена от апартамента на баща си и зашеметена с флукс от Надзирателя, се бях събудила в килията за задържане.

Разказах им как бях поверена на Арктур Месартим, известен още като Лорда — годеник на Нашира, — за да бъда обучена като войник. Описах им йерархията в наказателната колония, спирайки се на всяка отделна класа. Елитните червени туники, радващи се на благоволението на Рефаимите в замяна на своята служба като бойци; развлекателите, захвърлени в копторите и ползвани като източник на аура; незрящите слуги, държани зад решетки и карани да работят до смърт. Разказах как Рефаимите бият зрящите, хранят се от тях и ги унижават, ако не преминат тестовете им.

Питиетата ни изстинаха.

Разказах как смъртта на Себ ми бе спечелила розова туника и как бях тренирала с Лорда на ливадата. За сърната и за Зумера в гората, за Джулиан и за Лис. За опита ни да задържим Антоанет Картър на Трафалгар Скуеър, довел до прострелването ми от Ник.

Гърлото ми пресъхна от говорене, но успях да довърша историята. Казах всичко освен истината за отношенията си с Лорда. С всяка нова подробност за Рефаимите през лицата на слушателите ми преминаваха вълни от ужас и отвращение. Нямаше да ме разберат, ако им бях споменала колко близка съм станала с наставника си. Пропуснах спомена, предизвикан от салвията, неговото изпълнение на органа в параклиса, а също случая, когато ме пусна да вляза в сънорамата му. Беглото ми описание го представи като сдържано същество, с което почти не съм говорила, което понякога ме е хранило, а накрая ме е пуснало да си вървя. Ник, естествено, долови, че премълчавам нещо.

— Не разбирам — каза — защо, след като твърдиш, че е искал да ти помогне, просто не те остави на Трафалгар Скуеър, а те прибра обратно в Шеол?

— Защото също се нуждаеше от помощта ми. Той вече се беше опитвал да свали Нашира от власт през 2039 година, а тя го беше изтезавала.

— А после изведнъж е решила да се омъжи за него?

— Не знам дали едното е следствие на другото. Може да са били сгодени и преди да пристигнат тук.

— Чудни отношения, няма що — направи физиономия Елайза. Сега бе полегнала настрани на дивана, опряла босите си крака на възглавниците. — Предателството не е ли достатъчна причина да развалиш един годеж?

— Мисля, че това е било част от наказанието му. Тя е знаела колко я мрази и нарочно е искала да остане неин консорт, презиран от останалите Рефаими.

— Защо просто не го е екзекутирала заедно с останалите изменници?

— Екзекуцията може да не е наказание за тях — вметна Ник. — Те не са смъртни, не и като нас, хората.

— А ние, смъртните, в момента имаме по-важни неща, с които да се занимаваме — казах, вперила поглед в телевизора. — Лордът вече не е от значение.

Лъжкиня.

Чух гласа му така ясно, сякаш се намираше в стаята заедно с мен — спомен толкова бистър, че по ръцете ми, чак до върховете на пръстите, пробягна тръпка.

— Смяташ ли, че сделката между тях и правителството още е в сила? — попита Ник. — Все пак бягството от колонията означава, че тайната им е в опасност.

— Мисля, че е в сила — кимнах към новините. — Цялото това затягане на сигурността не е заради Ноемврийския празник. Целта им е да премахнат всички свидетели.

— И после какво? — погледна ме Елайза.

— Нов Сезон на костите. За да заменят зрящите, които са изгубили.

— Но ще трябва да ги държат някъде другаде — каза Ник. — Не могат да използват старата колония, след като местоположението й веднъж е разкрито.

— Знам, че планират да изградят Шеол II във Франция, но още дори не са започнали. Основната им задача ще е първо да ни заловят.

Настъпи кратка тишина.

— Значи Лордът е склонен да помага на хората — наруши я първа Елайза. — А къде е той сега?

— По дирите на Нашира.

— Не можем да сме сигурни, че той е на наша страна. Пейдж. — Ник се изправи и се взря навън към цитаделата. — Лично аз не вярвам на никого. Всеки Рефаим е наш враг до категорично доказване на противното. Включително и Лордът.

Нещо се преобърна в стомаха ми. Нямаше как да му кажа за целувката. Той щеше да реши, че съм си изгубила ума. Вярвах на Лорда, но действително не разбирах неговите мотиви — кой беше той, какво беше той.

— Ти все пак ще се върнеш в Севън Дайълс, нали, Пейдж — приведе се над масата Елайза.

— Не. Вече напуснах бандата.

— Хайде стига, там е най-безопасното място за теб, а и Джакс е добър бос. Никога не те е карал да спиш с него. Има далеч по-лоши хора, за които да работиш.

— Значи да се чувствам задължена, задето не ме е вкарал в леглото си? Задето не е като Хектор? Ти не си виждала на какво е способен. Не си получавала ето това от него — запретнах ръкава на блузата си, показвайки й назъбения бял белег на дясната си ръка. — Той е напълно чалнат.

— Не е знаел, че си ти, когато ти го е причинил.

— Знаеше, че смазва от бой една сънебродница. А не сме чували да има друга освен мен.

— Така няма да стигнем доникъде. — Ник потърка уморените си очи. — Елайза, просто кажи на Джакс, че Пейдж и аз скоро ще наминем. Междувременно трябва да си съставим план за действие.

— Какво означава „план за действие“? — смръщи се Елайза.

— Относно Рефаимите. Не можем да ги оставим просто да продължават със своите Сезони на костите.

— Не знам за това. — Тя стана и надяна шлифера си. — Виж, вече спасихме Пейдж. Защо просто… не се фокусираме върху работата си. Джакс казва, че сме изгубили куп пари, откакто тя не ходи на Ковънт Гардън.

— Черният пазар ли е основната ти грижа? — изгледах я невярващо. — Не чу ли, Сцион е марионетно правителство. То държи зрящите в лагер на смъртта!

— Ние сме просто дребни риби, Пейдж. Ако си държим главите наведени, никой няма да ни прати там.

— Не сме дребни риби. Ние сме бандата от Севън Дайълс, една от най-прочутите в централната кохорта. И ако не беше Сцион, нямаше да ни се налага да си държим главите наведени. Изобщо нямаше да сме престъпници. Затова трябва да свикаме синдиката, и то бързо, преди да са пуснали новия Сензорен щит.

— С каква цел?

— Да се бием.

— Със Сцион? — Тя поклати глава. — Пейдж, Неестественото събрание никога не би одобрило това.

— Ще поискам думата и сама ще им обясня ситуацията.

— И смяташ, че ще ти повярват?

— Вие ми повярвахте, нали? — Изражението й не се промени и аз се изправих от мястото си. — Нали?

— Виж, някак не ми се връзва — отвърна немощно тя. — Сигурна съм, че съществуват институции за задържане, но… все пак си била упоена с флукс и цялата история звучи…

— Елайза, престани. Аз също бях там — намеси се Ник.

— Флуксът не ми е изпил мозъка за цели шест месеца — просъсках. — Видях невинни хора да умират, опитвайки се да се измъкнат от оная адска дупка. И това ще продължава да се случва. Шеол II, Шеол III, Шеол IV. Колкото и да си заравяме главите в пясъка.

Дълго време никой не проговори.

— Ще предам на Джакс, че скоро ще наминете — каза накрая Елайза, докато увиваше врата си с шала. — Надявам се, че няма да излъжа. Вече се носят слухове, че сте напуснали службата при него.

— И какво, ако е така? — промълвих тихо.

— Помисли си, Пейдж. Няма да оцелееш дълго без банда и сама го знаеш.

Вратата се затвори след нея и аз изчаках стъпките й да затихнат, преди да избухна.

— Тя си е изгубила ума. Какво, по дяволите, ще прави, когато Сензорните щитове заработят по улиците?

— Просто се страхува, Пейдж — въздъхна Ник. — Елайза никога не е познавала друго освен синдиката. Като малка е била безпризорна, отрасла в някакво мизерно мазе в Сохо. Сигурно щеше да свърши в бардаците, ако Джаксън не я беше прибрал.

Това ми дойде неочаквано.

— Мислех, че е работела в театъра? — казах след известно колебание.

— Така е. Колкото да си плаща наема, но накрая е харчела всичките си пари по кислородни барове и за екстракт от богородичка. Когато се свързала с Джаксън, той разпознал таланта й. Предоставил й скъпи бои, безопасно място за спане, музи, за каквито не е и мечтала. Помня деня, когато за първи път се появи в бърлогата. Беше толкова замаяна, че избухна в сълзи. Затова единството на Седемте печата е по-важно за нея от всичко на света.

— И двамата сме наясно, че ако утре я приберат, Джакс начаса ще я замени. Той не се интересува от нас, а само от дарбите ни. — Спрях за секунда, потърквайки болезненото място над окото си. — Виж, Ник, знам, че работата е сериозна. Но огънем ли се сега, те ще победят.

Той само ме гледаше мълчаливо.

— Синдикатът представлява заплаха за Рефаимите — продължих. — Той е чудовище, създадено от тях самите, чудовище, излязло изпод контрола им. Но под ръководството на Хектор не е нищо повече от шайка престъпници. Разполагаме със стотици зрящи. Организирани, те ще се превърнат в сила. Може да използваме тази сила срещу Рефаимите, вместо да я пилеем в дрязги помежду си и в игра на таро. Можем да се отървем от тях. Трябва да говоря пред Неестественото събрание.

— Но как? Хектор не го е свиквал от… — Ник направи пауза. — Всъщност никога не го е свиквал.

— Всеки може да свика Събранието.

— Нима?

— Като прекараш толкова време покрай бос на банда, научаваш някои неща. — Взех писалка и хартия от нощното шкафче. — Всеки член на синдиката има право да изпрати призив до Повелителя и той е длъжен да откликне. — Написах няколко реда, добавих името на секцията си и като сгънах листа в плик, го подадох на Ник. — Би ли го отнесъл в „Духовен клуб“, ако обичаш?

— Значи това е призив? — пое го той. — До Събранието?

— Пощенската кутия на Хектор ще е пълна — той никога не я проверява. От клуба ще пратят куриер, за да му го предаде лично.

— Джаксън ще побеснее, ако разбере.

— Вече напуснах, не помниш ли?

— Елайза е права. Трудно ще се справиш сама. Трябва ти банда, иначе синдикатът ще те изолира.

— Длъжна съм да опитам.

Ник пъхна плика в джоба си, но още изглеждаше разколебан.

— Това не е нещо, което ще стане отведнъж. Зрящите няма да повярват на нито дума от историята ти, а Хектор не би си помръднал пръста, за да те подкрепи. Дори и в противен случай, ще се изправиш срещу десетилетия, дори векове на натрупани традиции и корупция. Нали знаеш какво става, щом каруцата с ябълки се обърне?

— Да, ябълките се разпиляват. — Облегнах ръце на перваза. — Но няма за кога да чакаме. Рефаимите се нуждаят от зрящи, за да се хранят, а в града им не останаха много. Рано или късно ще дойдат за нас. Не знам как, нито с какво ще им се опълчим, но не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя Сцион да решава съдбата ми. Просто не мога, Ник.

Мълчание.

— Не — каза накрая той. — Нито пък аз.