Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (21)

19
Чуляндра

Когато се озовахме пак в залата, тя бе празна, но аз въпреки това проверих за сънорами. Лордът затвори вратите и ги залости. Седнах на ръба на сцената и подпрях брадичка върху едното си коляно.

— Откъде знаеш, че Лусида не е двоен агент? — попитах.

— Кое те кара да се съмняваш?

— Все пак е Саргас.

— Ти за всичко ли си била съгласна с баща си, Пейдж? Или с братовчед си?

— Не, но семейство Махони не са тирани, специализиращи се в промиване на мозъци.

Ъгълчето на устните му леко потрепна.

— Лусида се отдели от роднините си преди много време. Нямаше да гладува цял век, ако не бе убедена в каузата си.

— Ами останалите? — Дишането ми вече бе по-бавно и равномерно. — Например Теребел?

— Имам им доверие, но съюзът с тях няма да е лесен. Те нямат особено високо мнение за човешката раса.

— Някаква конкретна причина?

— Изчел съм много книги за вашата история и ако има нещо, което съм научил от тях, то е, че в традициите ви често пъти няма логика. Същото впрочем е валидно и за Рефаимите.

Нямаше как да не се съглася с думите му.

Лордът приседна до мен, не чак толкова близо, че да ме докосва, и скръсти ръце, загледан в декоративните колони и високия таван. За разлика от Теребел явно не бе безразличен към следите от насилие, белязали помещението. Взорът му се плъзна по дупките от куршуми, изпъстрили стените по разкъсаните и почернели драперии.

— Извинявам се за начина, по който се държах с теб в квартирата — каза. — Исках да те подготвя за отношението на Рантените. Тяхната търпимост към хората е на приливи и отливи.

— И реши, че най-добрият начин да го сториш, е да се държиш като…

— … Рефаим. Повечето от нас са такива, Пейдж.

Изсумтях неопределено.

В колонията нашите отношения бяха базирани на страха. Моят страх от неговата власт. Неговият страх от моето предателство. Докато сега всичко се свеждаше до опита за разбирателството помежду ни.

Но страхът и разбирателството не бяха чак толкова различни. И двете изискваха раздяла с познатото и навлизане в нови и опасни територии. А аз исках да навляза в тях, което само по себе си бе стряскащо.

— Не ми се ще тук да се повторят нещата от колонията — казах тихо.

— Няма да го допуснем — отвърна той, без да ме поглежда. — Питай ме каквото искаш.

— Този план… „тихо да елиминирате Нашира“ е бил твой, нали?

Последва дълго мълчание.

— Да. Още щом ме избра, съзрях в това възможност да приключа с нея.

— Кога стана неин годеник?

— Малко преди да преминем от отсамната страна на воала.

— Два века. Доста дълго време.

— Зависи от гледната точка. Вековете не са нищо повече от зрънца в безкрайния пясъчен часовник на нашето съществуване. За щастие двамата с нея така и не бяхме официално венчани. Тя искаше да отмине Двестагодишнината, да бъде сигурна в непоклатимостта на положението ни в Шеол I.

— Значи никога не сте били…

— Интимни? Не.

— Ясно. — В погледа му имаше игрива искрица, а аз усетих как по гърдите ми плъзва жар. Спри да говориш за секс, спри да говориш за секс. — Аз… виждам, че си захвърлил ръкавиците.

— Току-виж ми харесало битието на еретик.

— Колко смело от твоя страна. И кое ще е следващото? Палтото ти?

През лицето му премина безмълвен смях — леко омекотяване на чертите, едва забележимо присвиване на клепачите.

— Дали е разумно да дразниш наставника си тъкмо преди началото на обучението?

— Защо да нарушавам старите си навици?

— Хм.

Седяхме редом дълго време. Напрежението още витаеше помежду ни, но отслабваше с всяка изминала минута.

Накрая Лордът се изправи, извисявайки се над мен.

— Е, да започваме. Обладавала ли си някого от завръщането си насам?

— Една птица. Колкото да покажа на Джаксън. И един Жандарм. Накарах го да говори по радиостанцията си.

— Нарани ли го?

— Кървеше от всички отверстия на главата си.

— Кръвта не е болка. Не се бой от дарбата си, Пейдж. Твоят дух копнее да броди. Знаеш добре, че можеш много повече от това да поваляш противниците си в безсъзнание. — Когато не отговорих, той продължи: — Обладаването е осъдително само когато умишлено причиняваш вреда на приемника — стига той да не си го е заслужил, разбира се. Колкото повече упражняваш уменията си, толкова по-малко вероятно е да причиниш вреда.

— Все още ми е трудно произволното напускане на тялото.

— Защото ти липсва практика.

Свих рамене, сваляйки якето от гърба си.

— Да речем, че предпочитам да стоя в сянка.

— Вярно, така шансовете Нашира да те открие са по-малки. — Той закрачи по сцената. — Основните проблеми, които срещаш при броденето си, Пейдж, са два. Единият е, че дихателният ти рефлекс спира. Другият — че тялото ти пада на земята. Първият може да се реши с кислородна маска, но вторият… е малко по-сложен.

Действително на турнира този недостатък можеше да ми коства живота. В момента, в който направех скок, тялото ми щеше да се срине безпомощно насред Кръга от рози. Един удар в сърцето — и никога повече нямаше да успея да се върна в него.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Когато те обучавах на ливадата, преминаването ти в духовна форма беше, меко казано, тромаво. Но вече не си начинаеща. — Върху прашното старо пиано в ъгъла бе поставен грамофон. Лордът отиде до него и отвори капака. — Искам да видя плавност в движенията ти. Искам да се чувстваш в етера като у дома си. Да прелиташ свободно между сънорамите.

Той постави внимателно иглата върху плочата.

— Откъде се сдоби с това? — попитах, сдържайки усмивката си.

— От тук от там. Както с повечето от притежанията си.

Грамофонът отстъпваше на онзи в „Магдалена“, но все пак бе красив, в дървена кутия, инкрустирана със символа на амаранта — безкрайни, преплитащи се цветчета.

— И за какво ти е?

— Заради теб. — От уреда се разнесе звучна мелодия на виола. Той се поклони, без да откъсва очи от мен. — Мария Танасе, румънска актриса и певица от двайсети век. Да проверим сега дали сънебродниците умеят да танцуват.

Богат, прочувствен глас започна да пее на непознат език, а ние закръжихме безмълвно един край друг. Държах се на една ръка разстояние от него, спомняйки си същия танц от ливадата преди време. Тогава треперех в тънката си туника, тепърва осъзнаваща дарбата си, ужасена, гневна и сама. Реакцията на страха и сега потрепваше в мен — инстинкт, жигосан заедно с клеймото върху рамото ми.

— Как се казва песента? — попитах.

— Заглавието й е „Чуляндра“. — Той замахна срещу мен и аз се приведох. — Не се привеждай, докато танцуваш, Пейдж. Върти се. — Когато опита отново, се извъртях наляво, избягвайки удара. — Така е по-добре. Надявам се да се намерят още грамофонни плочи в цитаделата, инак ще изгубя власт над разсъдъка си по-бързо, отколкото очаквах.

— Мога да потърся на черния пазар, ако искаш — направих нов пирует, този път надясно.

— Много мило от твоя страна. — Той копираше движенията ми или може би аз копирах неговите. — Искам да останеш на крака, когато ме атакуваш. Напуснеш ли тялото си, то пада — но мисля, че можеш да контролираш това. Да оставиш малка частица от съзнанието си в своята сънорама. Колкото да запазиш равновесие, докато се намираш в приемника. — Изразът върху лицето ми трябва да е издал крещящо недоверие. — Вече ти казах, че имаш потенциал, Пейдж. Не се опитвам да те лаская.

— Няма как да остана на крака. Всичките ми жизнени функции спират.

— В сегашното ти състояние, да. Но именно върху това ще поработим. — Той отстъпи назад, нарушавайки ритъма. — Хайде, помъчи се да предусетиш движенията ми.

— Как?

— Фокусирай се. Използвай дарбата си.

Сетих се за един стар трик, на който ме бе научил Джаксън, когато за първи път опитвах да отделя духа си. Представих си шест високи стъкленици, по една за всяко от сетивата ми, пълни с по малко вино. После започнах да преливам течността от петте от тях в шестата, обозначена ЕТЕР. Щом тя се напълни догоре, отворих очи.

Светът около мен представляваше сивкава мъгла, но тя цялата трептеше от духовна активност. Около мястото, където сияеше аурата на Лорда, имаше поле от смущение.

Тялото му се отмести. Не, аурата му се отмести, а миг по-късно тялото я последва… Едва успях да се извъртя, преди ударът му да раздвижи въздуха на сантиметри от ухото ми. Той обаче не изчака, а опита пак. Този път аурата му се насочи наляво, а аз се гмурнах в обратната посока.

— Много добре — каза той. — Ето защо зрящите индивиди, в това число и Рефаимите, често са по-добри в ръкопашните схватки. Те виждат движението на аурата още преди мускулите на опонента да го изпълнят. Ти от своя страна не я виждаш, но можеш да я усетиш. — От грамофона зазвуча нова, по-бърза мелодия. — А сега издебни възможност и ме нападни с духа си. Напусни тялото си, сякаш искаш да ме обладаеш.

В мига, в който той помръдна, аз скочих.

Или поне опитах да скоча. Духът и плътта ми не искаха да се разделят. Напрегнах всички сили, изпънах до краен предел сънорамата си, докато накрая не се озовах в етера.

Но не стигнах далеч. Сребърната ми нишка, станала твърда и нееластична като метална тел, ме запрати обратно в тялото ми.

— Стани — каза Лордът.

Изправих се върху вече омекналите си нозе.

— Защо не се получава?

— Емоциите ти не са достатъчно силни. Престанала си да изпитваш истински страх от мен и инстинктът ти за оцеляване не действа както преди.

— А трябва ли още да се боя?

— Може би — призна той. — Но бих предпочел да овладееш дарбата си. Тя принадлежи на теб, не на страха.

— Чудесно. — Стъпка, обръщане, нова стъпка. — Предполагам, че ти владееш своята по рождение.

— Никога не предполагай. — Той улови ръката ми и сам ме завъртя така, че косата ми се отърка в ризата му, а после леко ме отблъсна от себе си. — А сега почувствай етера. Скочи.

Този път духът ми излетя. Прекоси разстоянието, което ни делеше, и рикошира като куршум от неговата сънорама. Дойдох на себе си от неприятното усещане как черепът ми удря дъските.

— Не беше достатъчно бързо. — Лордът стоеше неподвижен, с ръце зад гърба.

— Предполагам, това е рефаимска шегичка — изправих се полека, потърквайки се по тила. — Schadenfreude^[1].

— Ни най-малко.

— Замислял ли си се понякога колко досаден можеш да бъдеш?

— Един или два пъти — отвърна той с пламтящи като въглени очи.

Пробвах отново, изтръгвайки се внезапно от тялото си. Сега се удържах за миг права, преди коленете ми да се подгънат и да рухна отново.

— Не си служи с гняв, Пейдж. Представи си своя дух като бумеранг. Леко хвърляне и бързо завръщане. — Той протегна ръка и ми помогна да стана. — Помни какво съм те учил. Опитай да докоснеш сънорамата ми и да се прибереш в тялото си, преди да си паднала. И докато го правиш, танцувай.

— Да танцувам?

— Разбира се. Спомни си Лис. Целият й номер се състоеше в това да танцува, докато пада.

Споменът ме жегна, но той бе прав. Лис действително се катереше по копринените си ленти, а после ловко се размотаваше от тях, падайки към сцената.

— Тялото ти е като котва, удържаща те за земята. Колкото повече концентрираш съзнанието си върху него, толкова по-трудно става да се освободиш и откъснеш. Именно затова не успяваш да бродиш, когато си ранена. — Той повдигна брадичката ми. — А сега се извиси.

Челюстта ми почиваше върху свитите му пръсти. Палецът му поглади бузата ми, после само за един кратък, неуловим момент усетих топлото му докосване върху шията си.

Той отстъпи назад. Отърсих се от надигналата се в главата ми мъгла достатъчно дълго, за да призова шестото си чувство.

Представих си как се движа из етера, свободна от плена на костите и плътта.

Светът помътня отново. Тежестта ми бе изнесена напред, мускулите на стомаха — здраво стегнати. Изправих гръбнак и поех дълбоко дъх. Направих нов кръг около него, докосвайки земята само с върховете на пръстите си.

— Сега песента те подканя да тръгнеш по-бързо — каза Лордът. — Едно, две, три!

Завъртях се и изхвърлих духа си.

Пътуването към неговата сънорама бе устремно, но плавно. Сякаш преди се бях опитвала да хвърля чугунена гира, а сега го замервах с дребна монета. За кратко зърнах вътрешността на неговата сънорама. Там вече не се ширеше само изпепелена пустош. В самия й център мъждееше ярко петно — енергията, задвижваща цялото му същество, ме мамеше да я превзема, да го превърна в своя марионетка. Но вместо това се върнах обратно в своето съзнание, обгърнах наново духа си в плът…

Дланите ми срещнаха твърдия под. Ударът разтърси ръцете ми чак до раменете. Цялата треперех, но се удържах да не падна.

Песента внезапно свърши и аз се отпуснах на колене, но вместо да стискам зъби от болка, се смеех като пияна. Лордът ме улови за лактите и ми помогна да стана.

— Ето това е музиката, която исках да чуя. Кога за последен път си се смяла?

— Не помня. А ти смял ли си се някога изобщо?

— Ако си кръвен консорт на Нашира Саргас, рядко имаш повод за веселие.

Започна нова песен, но аз едва я чувах. Лордът още държеше лактите ми в своите длани и телата ни почти се допираха.

— Рефаимите са най-уязвими в точките, влизащи в допир с физическия свят — каза той. — Пронижеш ли някого от тях в петата, коляното или ръката, е по-вероятно да му причиниш болка, отколкото ако се целиш в главата или сърцето.

— Ще го имам предвид.

Светлината на очите му сега бе мека като пламък на свещ. Пресегнах се и докоснах бузата му. Неговите пръсти се плъзнаха по рамото и врата ми, леко прихванаха задната част на главата ми.

Щеше да е толкова лесно да пресъздадем отново епизода от Кметството. Нямаше я Нашира зад червената завеса, нито Джаксън в съседната стая, за да ни попречат. В този миг нищо на света не можеше да ме убеди да разделя духа от тялото си. Всичките ми сетива бяха фокусирани върху неговия допир, върху празното пространство между неговите устни и моите, върху начина, по който аурите ни се преплитаха подобно на багри върху тъкан плат. Положих ръка върху сърцето му, поемайки неговата топлина. Усещах дъха му върху лицето си, ласката му в косите си.

— При нас наричат миналата любов „стар пламък“. — Златистият нектар на очите му бе по-скоро смразяващ, отколкото прекрасен, лицето му — издялано от неземна материя. — За да се разпали, при Рефаимите е нужно дълго време. Но възпламени ли се веднъж, никога не угасва.

Не беше трудно да усетя накъде клони.

— Но при мен е различно. Аз не съм вечна. Рано или късно ще угасна.

Настъпи дълга тишина.

— Да — каза много тихо Лордът. — Ще угаснеш.

После ме пусна. С прекъсването на контакта помежду ни нощта отведнъж се върна в мен.

— Не говори с недомлъвки. — Гърдите ми бяха стегнати, заключени като метален сейф. — Знам какво имаш предвид. Не знам само защо се случи онова в Кметството. Къде ми е бил умът. Но аз бях уплашена, а ти беше мил с мен. Ако само беше човешко същество…

— Но не съм. — Горящите му очи оставаха вперени в моите. — Не забравяй, че като Рефаим никога няма да мога да разбера вашия свят от човешка гледна точка. Но пътят, по който вървим, не е лесен и ако допуснем да ни разкрият, ти ще загубиш не само подкрепата на Рантените, но най-вероятно и живота си. Искам добре да го проумееш, Пейдж.

Любовта нямаше място тук — и двамата го знаехме. Арктур Месартим бе същество от Отвъдното, а аз — дъщеря на лондонските улици. Ако Рантените заподозряха връзка помежду ни, крехкият съюз, който бяхме изковали, щеше да бъде разрушен. Но аз още усещах неговото топло, плътно присъствие — пулсирането на духа му, изкусителната тъмна сфера на неговата сънорама, огъня, обвит в дим — и си давах сметка, че никое от тези неща няма да промени чувствата ми. Исках да бъда с него точно както преди, когато се качвах на влака към свободата си.

— Аз не съм си избирала лесен живот — отвърнах. — А ако ми плащат само за да следвам заповеди, значи не съм нищо повече от робиня. Взех парите от Теребел, защото искам да унищожа Сцион и всичко свързано с него, а не за да се поставя под нейна власт.

Лордът ме изгледа продължително, после бръкна в кутията на грамофона и извади оттам ръкавиците си. Аз застинах.

— Всеки си има своите причини — каза. После, с ръкавици на ръцете, ми подаде едно-единствено цвете. Червена анемония с нежни алени венчелистчета, които щяха да го осакатят, ако ги докоснеше. — Заповядай, за турнира. Разбирам, че все още използват викторианския език на цветята.

Мълчаливо го поех.

— Виж, Пейдж. — Гласът му бе помръкнал като сива сянка. — Въпросът не е, че не те желая, а че те желая прекалено силно. И за прекалено дълго.

Стомахът ми се сви.

— Не можеш да желаеш нещо прекалено силно — отвърнах. — Тъкмо така ни потискат. Казват ни, че имаме късмет да сме в наказателната колония вместо в етера. Да бъдем екзекутирани с НитроМилост, а не на бесилото. Да се радваме, че сме живи, дори да не сме свободни. Да престанем да искаме повече, отколкото ни дават, защото са ни дали повече, отколкото заслужаваме. — Грабнах якето си. — Ти вече не си затворник, Арктур.

Лордът не отвърна нищо. Оставих го сам в порутената зала, с музиката на грамофона, отекваща сред стените й.

* * *

Когато се върнах в Севън Дайълс, вратата на къщата бе залостена. Другите явно се бяха отказали да ме чакат да приключа с „работата“ си. Портата към вътрешния двор също се оказа заключена с верига и катинар. Джаксън не се шегуваше относно своите ограничения.

Изкатерих се по фасадата и влязох през открехнатия прозорец на стаята си. Махнах лещите от възпалените си очи. Върху нощното ми шкафче лежеше бележка, елегантно изписана с черно мастило.

Надявам се да си се разходила добре. Кажи ми, скъпа, ти сънебродница ли си или скитница, кръстосваща нощем града? За твой късмет бях извикан на събрание, но ще обсъдим непокорството ти на сутринта, когато се върна. Търпението ми е на път да се изчерпи.

Надин трябва да ме беше издала. Смачках бележката и я хвърлих в кошчето. Джаксън можеше да вземе своето търпение и да си го завре някъде. Отпуснах се напълно облечена върху леглото и се загледах в мрака.

Лордът имаше право. Аз бях смъртна, а той не.

Той беше Рефаим, а аз не.

Зачудих се какво би казал Ник, ако му призная чувствата си. Всъщност знаех какво ще каже. Че нервното напрежение от пленничеството е породило у мен ирационално усещане за близост с Лорда. Че съм глупачка, задето се чувствам така.

Знаех как би реагирал и Джаксън. Сърцата са капризни неща, не стават за нищо друго освен за мариноване. За него романтичните връзки, дори мимолетни, те правеха слаб, бяха фатален недостатък у един член на банда.

Но Лордът искаше аз да се смея. Беше го грижа дали ще живея, или ще умра. Виждаше ме такава, каквато съм, а не за каквато ме смяташе светът.

А това означаваше нещо.

Трябваше да означава.

У мен се надигна внезапна вълна на решимост и умът ми се избистри като кристал. Промъкнах се боса в кабинета на Джаксън, където свиреше Danse Macabre от Сен-Санс, и извадих от шкафа лист хартия и свещ. После седнах в сумрака в креслото на своя бос и се залових да попълвам молбата си за участие в турнира.

* * *

На сутринта, още преди съмване, отидох право на пазара в Ковънт Гардън и се спрях пред най-голямата сергия за цветя. Там вече се бяха събрали неколцина зрящи, за да изберат китки за своите послания. Всеки стрък имаше етикетче, обясняващо неговото значение на езика на растенията.

Веднага се виждаше кои са най-популярни. Гладиоли — за войнственост. Кедрова клонка — за сила. Бегония — като предупреждение за свирепост на арената. Подминах всички тях и след кратък размисъл взех ирландска камбанка за късмет и накрая — един цвят от куче грозде.

Истина, пишеше на него.

Завързах ги с черна панделка заедно с анемонията, получена от Лорда. Късметът, истината и бичът за Рефаимите — цветето, способно да поваля гиганти. Под лъчите на изгряващото слънце отидох до тайната пощенска кутия и пъхнах вътре букетчето и молбата си за участие.

Каквото и да се случеше оттук нататък, нямаше да остана Бледата бродница още дълго.