Стив Байн
Годината на Демона (8)

8.

Господарят Инуе влезе в имението Окума на гърба на огромна бяла кобила. Той беше дребен мъж, малко по-висок от Дайгоро, и компенсираше ниския си ръст с висока шапка, обемна роба и много по-къси от обичайните дайшо, сякаш някой щеше да го помисли за по-висок, ако сметнеше, че мечовете му са с нормална дължина. Според Дайгоро дрехите му приличаха повече на театрален костюм, отколкото на нормално облекло. Той направи впечатляваща поява, но младежът се усъмни, че изобщо се е замислял какво ще последва след това. Конят му беше твърде дългокрак и самураите от почетната стража на Окума трябваше да отместят поглед встрани, докато господарят Инуе слизаше сам от коня си и в един момент двата му крака увиснаха безпомощно над земята.

— Това ли е страховитият Шигекацу Инуе? — промърмори Дайгоро под носа си.

Кацушима, който стоеше до него, изсумтя.

— Такъв иска да го видите. Това е маневра, точно като в битка. Действайте внимателно.

Младежът кимна.

— Майка ми на сигурно място ли е?

— Томо лично я наглежда. Е, Томо и група лични телохранители.

Дайгоро почувства хлад в стомаха си. Беше изминала една година, откакто бяха получили вестта за смъртта на баща му. Той трябваше да утешава майка си, а не да я затваря като някой обикновен престъпник.

— Днес бе особено труден ден за нея — прошепна той. — Не трябва да й се позволява да смущава срещата с Инуе, но се погрижете да се държат внимателно с нея.

— Ще повикам онзи ваш стар лечител. Чаят от мак би трябвало да я успокои.

Господарят Инуе, който най-после бе успял да слезе на земята, се приближи до Дайгоро, придружаван от осем самураи, до един негови синове. Всички бяха облечени в черно и сребърно, а бакенбардите и тънките мустачки на Инуе също бяха черни, прошарени със сребристо. Острият му поглед прескачаше от Кацушима към Дайгоро, после към покрива, кладенеца, сенките под верандата. Дайгоро беше чувал, че човекът страда от параноя, но слуховете не го бяха подготвили за това. Инуе се държеше така, сякаш убийците го дебнеха на всеки ъгъл.

Накрая господарят Инуе стигна до стълбището, което водеше до широката, сенчеста веранда, заобикаляща голямата къща. Той се поклони дълбоко и грациозно на Дайгоро.

— Окума-сама, силно се надявам, че майка ви се чувства по-добре.

Дайгоро положи всички усилия, за да запази невъзмутимо изражение. Какво ли бе чул Инуе за провала със Сора предишната седмица? Говореше се, че шпионската му мрежа има очи и уши навсякъде, но Дайгоро се беше погрижил да ограничи достъпа до тази информация. Бе затворил имението Окума и не позволяваше на никой, който бе видял дуела със Саманосуке Сора, да излиза през портата. Сора със сигурност не бяха казали нищо; случката не само щеше да подкопае репутацията им, но и родът Сора презираше Инуе. Кой беше проговорил?

— Майка ми се чувства доста добре — отвърна Дайгоро и се поклони в отговор. Дясната му ръка случайно се отърка в крачола на хакамата му и остра болка прониза счупените му пръсти. — Благодаря за загрижеността ви. Влезте да поседнем. Изминали сте дълъг път.

Двамата изпиха чая си в дългата стая с изглед към морето. Всички шоджи бяха отворени и през тях нахлуваха лекият бриз и упояващият мирис на камфоровата горичка, която се намираше зад имението.

— Ах — каза Инуе и отпи от чашата си. — Небето е синьо. Чайките пищят. Какъв красив ден за разговор за шпиони.

Дайгоро се засмя учтиво, за да замаже гафа на своя гост.

— Очевидно приключихме с подготвителната фаза. Вие естествено сте прав, Инуе-сама. Съюзявайки се с вас, семейството ми ще спечели от шпионската ви мрежа.

— Както и всички останали. Дори Тойотоми-но-Хидейоши, новият главен министър и регент на императора, прояви интерес. Кажете ми, Окума-сама, какво можете да ми предложите, което подобните на Тойотоми не биха могли?

Дайгоро знаеше какво цели Инуе. Хитрият стар даймьо бе един от първите на островите, който осъзна тактическото предимство на мускетите на южните варвари. Може би въоръжените с мускети батальони на Инуе бяха подтикнали господаря Сора да разработи нагръдници, способни да отразяват мускетните сачми. И тъй като Инуе беше параноик, нямаше как да отхвърли страховете си, че може да бъде убит от мускет. Задължително бе да се сдобие с йорой на Сора, и то не само за себе си. Той имаше безброй синове, както и висши офицери. Всички те имаха нужда от защита. Само че Сора нямаше да търгува с него. Докато единствено командирите на Сора бяха защитени от стрелбата, те можеха да неутрализират предимството на огневата мощ на Инуе.

Първоначалният отказ на господаря Сора да продава бе преминал в открита враждебност, която сипеше искри над обраслите със суха трева полета на Изу. Дайгоро искаше да предотврати пожара и ако не беше провалът със Сора, той би могъл да продава броните им на Инуе. Можеше да изкове връзка между двата рода, като защитава Инуе, докато обогатява Сора. Всички щяха да спечелят. Но майка му бе съсипала всичко. А по-лошото беше, че Дайгоро не бе успял да поправи съсипаното. Той беше убеден, че баща му щеше да намери решение, някакъв отговор, който самият Дайгоро не бе успял да открие.

Така че той знаеше точно за какво намеква господарят Инуе, а Инуе беше наясно с това, преди да пристигне тук, и двамата заедно знаеха със сигурност, че Дайгоро не може да си позволи да откаже онова, което Инуе иска от него. Силно се надявам, че майка ви се чувства по-добре. Това не бе просто проява на учтивост, не беше просто безобидна забележка. Това бе съобщение: водил си преговори със Сора и майка ти ги е провалила. Опита се да ме надхитриш и се провали. И все още се нуждаеш от онова, което знам, така че мога да поискам всичко от теб.

А Дайгоро знаеше какво иска господарят Инуе. Най-вече искаше броните, но след като вече беше наясно, че няма да може да ги получи оттук, оставаше само едно нещо, което можеше да му предложи домът Окума, само един дар, който бе толкова ценен, колкото и информацията от шпионите на Инуе. Дайгоро знаеше кое е това нещо, знаеше и че семейството му не може да си позволи да се раздели с него.

Той срещна погледа на Инуе. Този път шарещите очи бяха неподвижни като камъни. Опасни като мускетни сачми. Бяха видели твърде много.

— Господарю Инуе, тъй като вече приключихме с формалностите, мога ли да се осмеля да предположа какво ви е обещал генерал Тойотоми?

Очите проблеснаха. Устните на Инуе потрепнаха в съвсем лека усмивка. Той леко наведе главата си настрани, намести се на възглавницата си и изгледа преценяващо Дайгоро.

— Нима моят млад господар желае да се състезава с мен в областта на събирането на информация?

— Желая.

— Моля, доставете ми това удоволствие.

Дайгоро преглътна. Пулсът му се учести, но той не можеше вече да отстъпи.

— Мисля, че Тойотоми ви е предложил да свържете родовете си чрез брак. Той, разбира се, вече е женен, но дори регентските конкубини заемат почетна позиция. Не ми се иска да рискувам с предположение коя от дъщерите си сте му предложили, тъй като те са много — всичките, несъмнено, са красиви и очарователни, но смея да заявя, че сте му предложили някоя, която е достатъчно млада, за да може да му обещае много деца. Прав ли съм дотук?

Инуе беше присвил очи. Усмивката му се бе свила до тънка равна линия.

— Аха — кимна Дайгоро. — Минаха доста години, откакто имах честта да прекарвам доста време с дъщерите ви, но сигурно си спомняте, че Камеко беше моята учителка по граматика. Не съм забравил колко се радваше тя всеки път, когато й дарявахте нов брат или сестра. Тъй като сте изключително плодовит, господарю Инуе, не мога да си представя да страдате от липсата на дъщери в подходяща за омъжване възраст. Би трябвало да имате петнайсет или шестнайсетгодишна девойка, която да е идеална за регента. Тя може да му осигури почти толкова синове, колкото имате и вие.

Последните му думи бяха силно преувеличени. Тойотоми щеше да се нуждае от цяло село жени, за да се сдобие с толкова синове, колкото имаше Шигекацу Инуе. Хората се шегуваха зад гърба на господаря си, че разузнавателната мрежа на Инуе е толкова обширна, защото той има женени син или дъщеря във всеки дом от тук до Китай. Това бе поредната проява на параноята му, предположи Дайгоро; кой би бил по-добър телохранител от собствената ти кръв и плът? Кой би командвал по-добре батальоните ти, управлявал хранилищата за зърно, готвил храната ти? Нито едно от малките момичета на Инуе не можеше да се надява да надмине баща си, който броеше децата си така, както повечето мъже броят ориза.

Но Инуе със сигурност бе предложил някое от тях на Тойотоми. Дайгоро можеше да го прочете по лицето му. Прошарените вежди се сбърчиха съвсем леко; погледът му се стрелкаше към хоризонта и обратно. Дайгоро беше улучил точно в центъра.

И сега се страхуваше какво щеше да последва. След като бе оплескал преговорите със Сора, най-ценното, което Окума можеха да предложат на дома Инуе, беше брак. А в тази сделка Инуе държеше всички козове. Той имаше в излишък дъщери за женене, а Дайгоро можеше да предложи само собствената си ръка.

Само допреди няколко месеца той щеше да е повече от щастлив да се ожени за благото на семейството си. Тогава Ичиро бе трофеят на клана. А сега Ичиро беше мъртъв, оставяйки Дайгоро като най-голям син на Окума. Цената и ползата от един брак вече бяха съвсем различни.

Дайгоро се прокашля.

— Мисля, че става дума за бъдещ брак между една от дъщерите ви и господаря регент.

Инуе сви рамене.

— Подобна възможност беше допусната, да. Но по-належащият въпрос, млади господарю, е за кого може да се ожените вие. Сега вие сте главата на дома Окума. Наистина е жалко подобен могъщ даймьо да няма съпруга, нее?

Не толкова жалко, колкото да пропилея най-ценната разменна монета на семейството ми, помисли си Дайгоро.

— Аз съм на шестнайсет, господарю Инуе. Остават ми още година-две, преди ергенският ми живот да започне да прави неприятно впечатление. — И още година-две да привлече други съюзници чрез възможността за брак. В момента, в който се сгодеше, семейството му щеше да изгуби най-ценното си предимство.

— Така ли е модерно напоследък? Простете ми. Аз съм стар човек, не гледам на нещата по същия начин като младите. Може би безбрачието ви не е толкова срамно за вас, както за хората от по-старото поколение — моето например или това на майка ви.

Присвитите очи на Инуе проблеснаха. Линиите покрай устата му се задълбочиха, сякаш се опитваше да потисне усмивката си.

— Говорете направо — каза Дайгоро.

— Както желаете. Колко време майка ви е без съпруг? Година? Повече?

— Какво значение има? Тя не е вдовстващ водач на клана. Отговорността за дома Окума пада на моите рамене.

— Така е. Така е. Но ако моят млад господар желае да остави отворени възможностите си за женитба, той може със същия успех да омъжи майка си, нее? Само си помислете каква тежест ще вдигне това от раменете ви, ако повече няма да се налага да се притеснявате за нея. Предполагам, че годините вече започват да й тежат. Мина много време, откакто бях на нейната възраст, но си го спомням достатъчно добре.

Дайгоро се замисли за бръчиците около очите й и как се бяха увеличили през последната година. Замисли се и за това с каква лекота господарят Инуе би могъл да манипулира рода Окума, ако омъжи свой син за техния матриарх. Инуе грешеше — тя не беше толкова стара, че годините да й тежат. Бръчиците се бяха появили от тревогите, а не от възрастта. Мъката й бе толкова силна, че заплашваше да изцеди живота от тялото й. Тя не беше в състояние да се омъжи отново, поне не за някой побойник от дома Инуе.

Което правеше ръката на Дайгоро още по-ценна. Той не само щеше да изкове някой необходим съюз, а и щеше да защити майка си от хищните ухажори — най-вече от хищниците от глутницата, наречена дом Инуе.

Очите на господаря Инуе проблеснаха още по-ярко.

— Млади ми господарю, усещам колебанието ви. Но както казахте преди, не само моите синове си търсят съпруги; аз имам и дъщери. Вие споменахте Камеко например. Смея да заявя, че я познавате достатъчно добре, за да си спомните колко умна и грациозна е тя. Идеалната съпруга за умен млад мъж като вас.

Дайгоро помнеше. Камеко бе нежна душа, каквато всеки мъж мечтаеше да срещне. А той беше твърде зает да се учи как да управлява клана си и да поддържа стабилността на Изу, затова нямаше време за ухажване. Това правеше Камеко Инуе мъдър избор. Той я познаваше. Тя го бе научила да чете и пише, а по-късно му бе преподавала поезия и калиграфия. Беше търпелива, сладка, мила и добросъвестна.

И бе с трийсет години по-възрастна от Дайгоро. Нямаше да може да му роди синове, а родът Окума отчаяно се нуждаеше от синове.

Това насочи мислите на Дайгоро в различна посока. За последен път бе видял Камеко Инуе на погребението на брат си Ичиро. С нея беше една от по-младите й сестри, която според Дайгоро бе почти на неговата възраст. Камеко бе присъствала на погребението от уважение към Ичиро, също неин бивш ученик, а по-малката й сестра бе дошла като нейна придружителка. Но как й беше името?

Образът й бе ясен в съзнанието му. Беше облечена в бяло, с мънички червени листчета, избродирани на коприната. Листата бяха червени, ака, заради аки, есента…

— Акико — произнесе на глас Дайгоро. — Какво ще кажете за нея? Тя присъства на погребението на брат ми. Много мило от нейна страна. Доколкото си спомням, не е омъжена, нее?

Инуе присви очи. Между веждите му се образуваха дълбоки линии. Вместо да отговори, той предпочете да отпие от чая си. Имаше само една причина за това. Дайгоро го бе притиснал в ъгъла. Но с какво?

Ако се откажеше сега, това нямаше да му донесе полза. Момичето очевидно бе ценно, най-ярката звезда в небето на баща й. И по някаква причина беше важно. Но Дайгоро не можеше да разбере каква е тази причина. Опита се да запази нотката на несигурност в гласа си, да говори искрено, сякаш Инуе бе най-старият му приятел.

— Колко голяма е вашата Акико? Предполагам, че е приблизително на моята възраст, но ако трябва да съм откровен, лицето й е толкова ясно и чисто, сякаш това е първият й рожден ден. Трудно е да се преценят годините на красиво момиче като нея.

Господарят Инуе допи чая си. Дайгоро отново напълни чашата му, без да сваля очи от лицето му. Сбръчканият дребен даймьо упорито избягваше погледа му.

— Със сигурност е на възраст за брак — продължи Дайгоро. — Освен ако вече нямате предвид някой съпруг за нея. Генерал Тойотоми, може би?

Погледът на Инуе се стрелна към пода, после към стената, чашата за чай, масата. Аха, помисли си Дайгоро. Пипнах те.

— Е, няма значение — каза той с весел и невинен тон. — Щом е обещана, значи е обещана. И въпреки това се чудя с какво едно толкова младо момиче е успяло да разгневи баща си, че да е готов да я захвърли като някое мръсно кимоно.

Думите му накараха Инуе да го погледне.

— Какво имате предвид?

— Стига, Инуе-сама. Дори регентът отдава дан на парите. Тойотоми планира войни наляво и надясно, но рядко се бие. По-често заплашва, нее?

— Нима се осмелявате да питате мен? Ако не бях аз, никой в Изу нямаше да е чувал името Тойотоми, камо ли за неговите подвизи.

Това си беше чисто преувеличение, но Дайгоро със задоволство отбеляза, че е засегнал болното му място. Той се поклони и с дълбоко извинителен тон потвърди:

— Разбира се. Исках само да посоча, че това е човек, който купува победите си, като раздава земи на онези, които признават поражението си. Така разширява империята си, без да уголемява кесията си. Това е рисковано, нее?

— Рисковано? — Инуе се намръщи. — Това е невероятно хитро — а аз си мислех, че сте достатъчно умен, за да разберете колко е хитро. Не виждате ли? Победеният даймьо, който запазва собствената си територия, смята, че е победил. Мисли си, че няма да е трудно да сбира войниците си по заповед на Тойотоми, когато всичко, което прави глупакът, е да изхранва армията на Тойотоми. Ако регентът поиска десет хиляди войници, то точно толкова мъже трябва да събере местният господар, като междувременно трябва да пълни десет хиляди корема.

— Моля да ме извините, господарю Инуе, но аз не говорех за рисковете, които поема Тойотоми. А за тези, които се отнасят до жените в домакинството му. Колко съпруги и конкубини има вече той? Представете си колко струват обличането им и поддържането на стил на живот, който да подхожда на домакинството на един регент. — Дайгоро се поколеба за миг, за да позволи на Инуе да си представи колко пищен ще да е този стил на живот. — За дъщеря ви няма да е зле, ако генерал Тойотоми непрекъснато увеличава личното си богатство, но той не го прави. Акико ще бъде най-малкото пале в котилото, което копнее за млякото на майка си. А всичките онези жени вече ще се бият със зъби и нокти за най-дребната дрънкулка. Но вие несъмнено вече сте предвидили това, което ме накара да се зачудя що за ужасно престъпление трябва да е извършила дъщеря ви, за да я хвърли собственият й баща на вълците.

— Хм. — Инуе приглади с палец и показалец тънкия си мустак. Последва продължително, напрегнато мълчание.

Най-накрая той каза:

— Вие сте доста схватлив за момче на вашите години. Впечатлихте ме. И аз не искам да видя как дъщеря ми се превръща в отхвърлена конкубина, която живее в странноприемница.

— Също като всеки любящ баща — кимна Дайгоро.

— Ако ви предложа ръката на Акико, ще приемете ли?

Дайгоро примигна и погледна към небето. Току-що беше надхитрил великия Шигекацу Инуе или може би Инуе го бе надхитрил? Първоначалната цел на Дайгоро беше да се възползва от шпионската мрежа на Инуе. Щеше да го постигне, сключвайки брак със зеницата на окото му. Но най-важната му задача беше да запази най-ценното притежание на своето семейство: ергенството му и с него възможността да сключи съюз чрез брак. И сега, вместо да се опитва да избегне брака с ялова дъщеря, той бе принудил Инуе да му предложи най-желаната си дъщеря. Или пък не? Може би Инуе се беше правил на глупак през цялото време с надеждата, че ще накара Дайгоро да го подтикне към това заключение.

Във всеки случай Инуе бе задал въпроса и го беше направил от позицията на губещ. Ако това бе дуел, Инуе щеше да лежи по гръб, обезоръжен и безпомощен. Никой човек с чест не би го убил в тази поза. Всъщност Инуе го молеше за милост.

И истинският последовател на Бушидо нямаше да има друг избор, освен да изпълни желанието му.

Татко, как ми се иска да беше тук, помисли си Дайгоро. Иска ми се да можеше да ми кажеш как да постъпя правилно. Той не се и съмняваше, че семейството му ще бъде по-силно благодарение на безбройните очи и уши на шпионите на Инуе. Както не се и съмняваше, че възрастният мъж, който седеше срещу него, ще тормози новия си зет, както и когато пожелаеше.

Но освен това нямаше никакво съмнение, че ако Дайгоро отхвърлеше ръката на Акико, Инуе щеше да го приеме лично. Десетилетия наред бе поддържал глупавата си омраза към рода Сора. Несъмнено би използвал пълната мощ на шпионската си мрежа, за да нарани Окума. Може би дори щеше да потърси начини да ожени свои деца както за Дайгоро, така и за майка му. Младежът дори не беше сигурен, че е успял да надхитри стареца този път; и със сигурност нямаше представа дали изобщо ще успее отново да го преметне.

Трябваше да се замисли и за още нещо: онова, от което се нуждаеше Изу в момента, беше стабилност. Като господар — защитник на Изу, Дайгоро знаеше задълженията си. Бракът между неговия клан и Инуе щеше да донесе стабилност.

Какво да правя, татко? Да жертвам позицията на семейството ни, за да стабилизирам Изу? Или да изложа на риск Изу, за да запазя позицията на семейството ни за в бъдеще?

Дайгоро нямаше представа какъв щеше да е отговорът. Знаеше само, че баща му имаше любима поговорка, която бе повтарял безброй пъти, докато Дайгоро беше малък: Самураят трябва да взема всяко решение за времето на седем вдишвания и издишвания. Пътят на Бушидо не беше за колебливите.

* * *

Празненството същата вечер бе истинска прелест. Готвачите на Окума бяха надминали себе си: печените врабчета бяха толкова крехки, че се топяха в устата; мекото тофу бе оформено в изящни скулптурки и боядисано; скаридите бяха изпъстрени със злато; имаше суши във всякакви комбинации: сепия и октопод, омар и хайвер, змиорка и яйце. Сакето се лееше безспир. Вдигаха се тостове. Прислужниците в кухнята щяха да мият чинии до разсъмване.

После дойдоха музикантите, пляскането с ръце и танците, а след множество подтиквания господарят Инуе се изправи и запя. Дори майката на Дайгоро като че ли си прекарваше добре — несъмнено отчасти заради чая от мак, но само отчасти. Лекарството й би се отразило добре дори на Дайгоро; счупените му пръсти все още се чувстваха така, сякаш бяха направени от потрошени грънци. Той гледаше как майка му припява и се усмихна. Ако някой имаше нужда от веселието тази вечер, то това беше тя.

Час след началото на празненството Дайгоро най-после позволи на Кацушима да го притисне в ъгъла.

— Доволен съм да науча, че най-после ще топнете чушлето — каза Кацушима, — но уверен ли сте, че направихте правилния избор?

Дайгоро се наведе към него, за да може да бъде чут през музиката от шамисени и шакухачи.

— Не. Но с Акико Инуе би могъл да се сроди с по-важен род от нашия. Той направи жертва и ние направихме жертва.

— Кой пожертва повече?

— Все още не знам. Но майка се забавлява, а това е нещо, което не съм убеден, че мога да купя, на каквато и да е цена.

Лицето на Кацушима помръкна.

— Тя представлява пречка.

— Тя ми е майка. Какво бихте предпочели да направя? Да я омъжа за някого?

— Не — отвърна Кацушима твърде бързо. — Колкото и да е опасно да я държите тук, толкова по-опасно ще е да я отпратите.

— Какво тогава?

Самураят не му отговори нищо, но Дайгоро се страхуваше, че може би знае отговора. Кацушима нямаше семейство. Той беше свободен като вълните в морето. Ала бе прав. Майката на Дайгоро може би щеше да се държи спокойно до края на вечерта, но той знаеше колко е уязвима. И заради нея целият клан беше уязвим. Вече бе провалила преговорите със Сора и състоянието й бе принудило Дайгоро да се обвърже с дъщерята на един нищожен, арогантен, търсещ власт собственик на шпионска мрежа. Окума щяха да са по-слабите, докато майката на Дайгоро беше сред тях.

Внезапно музиката забуча в ушите му и сакето му загорча. Някой като Кацушима сигурно щеше да я омъжи и да я превърне в проблем на някой друг клан, след което щеше да прекъсне всички връзки, за да не може тя да бъде използвана срещу него. Това определено щеше да е по-лесното решение. Но дори Кацушима разбираше, че не е лесно да бъдат прерязани емоционалните връзки. А след като тя не можеше да остане тук и не можеше да бъде изпратена другаде, оставаше само едно.

Би трябвало да е ужасно лесно. Дайгоро разполагаше със стотина бойци, които биха могли да изпълнят задачата. Всъщност това бе единствената му разумна алтернатива. И той никога нямаше да си прости за това, че я обмисляше.