Стив Байн
Годината на Демона (41)

41.

— Трябва ли да му се обаждам?

— Ами налага се.

Марико погледна към телефона, който държеше в ръката си, след което отново се обърна към партньора си. Двамата с Хан седяха пред бюрата си в отдел „Наркотици“, заредени с кутийки готово кафе. На фона на вездесъщото жужене от дузина различни разговори звъняха телефони, тракаха клавиатури, бръмчаха настолни вентилатори. Накратко, отделът бе обхванат от възбуда, което можеше да се очаква, като се имаше предвид случаят, по който работеше Марико. В града им бродеха на свобода фанатизирани последователи на култ, добре снабдени с наркотици, цианид и готовността свободно да ги разпространяват.

Единственото предимство на Марико беше упоритият й лейтенант, който бе готов да се спречка по всяко време с всеки командващ офицер, за да й осигури онова, от което се нуждаеше. Сакакибара преназначи към нея всеки полицай в отдела си и реквизира принудително още шест или седем детективи, раздавайки заповеди както крупие раздава карти. Когато Сакакибара й даде този случай, Марико реши, че ще разследва Камагучи-гуми заради някоя обикновена контрабандна история. Сега живееше в студената, тъмна, надвиснала сянка на потенциален масов убиец. Разполагаше с двама полицаи на терен, които се опитваха да проследят Акахата. Други двама работеха върху Сосеки Урано, главатаря на Камагучи-гуми, като го притискаха да свидетелства, че Акахата е човекът, който им е доставил пратката дайши. Беше изпратила един детектив при техника от лабораторията, за да разберат точното количество спийд, което бяха заловили във фабриката за опаковане, и как да открият мястото, където е произведен. Всички тези хора докладваха на Марико.

Но към Камагучи-гуми водеше една следа, която тя трябваше да разследва сама. Пое си дълбоко дъх и насочи пръста си към бутоните на телефона, после размисли.

— Хан, знаеш, че мразя този тип.

Партньорът й духна настрани косата, която беше паднала пред лицето му, и отпи глътка кафе.

— Мисли за това като за разработване на контакт — посъветва я той. — Вършиш полицейска работа, не е приятелско обаждане.

И ти не си идеален във всичко, помисли си Марико. Тя лично се съмняваше в правилната преценка на Хан за онова, което се смяташе за добра полицейска работа. Но в този случай той беше прав. Младата жена въздъхна и набра номера.

— Я виж ти — възкликна Ханзо Камагучи. — Моята малка готина гокудо полицайка. Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

Марико беше готова да му затвори.

— Искам да ми разкажеш подробно за компанията ти за химически доставки — каза тя.

— Зарежи я. Кога ще ми върнеш маската?

Марико здраво стисна слушалката; пластмасата изскърца под захвата й.

— Работим по въпроса. Кажи ми какво си продавал на Божествения вятър.

— Уро-нещо си. Защо питаш мен? Вие, детективите, не си ли водите списък?

— Само уротропин ли? Нищо друго?

— Нищо друго.

— Не ме баламосвай, Камагучи. Това е важно.

— Я каква е куражлийка! Какво, да не би да искаш да им продам още нещо? Имам момичета, имам оръжия, имам всичко, което ти хрумне. Само ми кажи къде са се заврели тия шибаняци и ти обещавам, че ще им доставя нещо, което никога няма да забравят.

Марико завъртя очи.

— Продавал ли си им натриев цианид?

— Не, по дяволите.

— Звучиш ми твърде уверено за човек, който управлява подставена компания. Не мога да повярвам, че си запаметил всеки артикул в инвентарния списък.

— Адски си дразнеща, знаеш ли?

— Чувствата ни са взаимни.

Камагучи изсумтя.

— Помня цианида, защото ме питаха за него, ясно ли е? И ще ти кажа същото, което казах и на тях: не търгувам с тая гадост.

— Защо?

— В списъка със забранени субстанции е. В нея няма пари.

— Защо?

— Списък за забранени субстанции. Когато купуваш такива неща, те следят. Когато ги продаваш, те следят. Когато ги използваш за нещо опасно, те следят. Кой има време да се занимава с такива неща? Просто продавам други гадости.

Тя притисна говорителя на слушалката към рамото си. После попита шепнешком:

— Хан, може ли вече да затворя на тоя задник?

Хан й намигна и вдигна палци.

— Дочуване, Камагучи-сан.

Успя да устои на порива да запрати телефона към стената. Вместо това го стисна като гумено топче и пластмасата отново запука.

— Кажи ми, че си намерил нещо интересно за къщата — помоли Марико.

Хан се ухили.

— Голям шлем. Оказва се, че тя е принадлежала на член на култа. Преди да умре, жената я завещала на църквата на Божествения вятър.

— Не на Джоко Дайши?

— Де да беше така. Тогава поне щяхме да научим истинското му име от завещанието. Но чуй това: семейството й се ядосало, че не получило къщата…

— Естествено. Къщата си я бива.

— И е адски скъпа. Така че един от синовете избухва и иска аутопсия. Останалите от семейството не се навиват, но нямат нищо против кръвен анализ. Познай! Старата гарга дава положителна проба за амфетамин.

По гърба на Марико пробягаха леки тръпки.

— МДА?

— Не знам. Не мога да потвърдя и наличие на цианид — не са я тествали за това — но тя е била стара; едва ли е толкова трудно да се предизвика сърдечен удар с малко спийд.

Тръпките отново се разходиха по гърба на Марико. Тя усети и лека вина; ужасно е да изпитваш удоволствие от някакво предчувствие, когато то се потвърждава от убийство. И въпреки това не можеше да не се почувства въодушевена; това убийство подклаждаше подозренията й, че Божественият вятър възнамерява да използва примесени с цианид амфетамини, за да убива.

— Какво друго намери?

— За къщата ли? Да видим. — Хан отвори някакъв прозорец на компютъра си и допи кафето си. — Пет наргилета, трийсет и осем дози хероин, тубите с цианид. Всичко това показва, че тези типове са се изнесли набързо, нее? Имам предвид, че са оставили тонове приемливи доказателства, които са могли да скрият или да унищожат.

Марико кимна. Престъпниците се стараят да не оставят доказателства след себе си и почти никога не оставят скъпи доказателства. Който и да е бил в онази къща, той я беше напуснал веднага след като бе убил Шино. Единственото, за което Хан грешеше, беше, че това бяха приемливи доказателства; двамата с Хан бяха влезли в къщата в нарушение с гражданските права на Акахата. Тя бе доволна, че разполагаха с улики, от които да си вадят заключения, но нищо от списъка на Хан нямаше да мине в съда.

— Ами ти? — попита той. — Намери ли нещо?

— Извадих два четливи отпечатъка от това — тя измъкна грижливо запечатана найлонова торбичка от задния си джоб. Вътре лежеше малката нагъната спортна програма, която бе открила при хероина в олтара на Джоко Дайши.

— Добра находка — рече Хан, очевидно изненадан да види брошурката. — Между другото, откъде намери найлоновата торбичка? Само не ми казвай, че винаги носиш една такава в джоба си. Ако ще ми се правиш на телевизионно ченге, поне се старай да е плик за улики и си носи пинсети.

— Голям си умник.

— Виноват.

— Свих я от кухнята — призна Марико. — Между другото, ако някой попита, ти си я свил от кухнята. След като така и така нарушаваш правилата, можеш да поемеш и удара за кражбата на частна собственост от мъртви стари дами.

— Ох.

— Извади брошурката отвътре и ми кажи можеш ли да разбереш нещо.

Той го направи и сбърчи вежди по същия начин, както Марико, когато се бе опитала да разчете драсканиците в нея.

— Какво е това, някаква молитва?

— И аз така предположих.

— Виж, днешният мач е заграден с кръгче. Обзалагам се, че някой има билети — и хей, ако тази молитва е за победа на „Джайънтс“, може и аз да започна да се моля на Джоко Дайши. Всякаква помощ ще им е от полза.

— Чакай малко — вдигна ръка Марико. — Билети? За днешния мач?

— Да, но ако смяташ, че това е следа, трябва да ми обясниш как ще различим една откачалка сред тълпа от четирийсет и две хиляди такива.

Юмрукът на Марико отново стегна захвата си върху телефона. Тя го принуди да се отпусне, след което взе брошурата и нарочно започна да я сгъва бавно и прецизно. Надяваше се, че това ще я успокои поне малко. Не се получи.

Не помогна и гневното мушкане обратно в джоба й.

— Хан, ще бъда откровена: нервна съм. Инстинктът ми подсказва, че тези типове са опасни — много по-опасни, отколкото ни показват. А ние не разполагаме с нищо. Акахата се изпари и дори за миг не сме зървали този Джоко Дайши, който и да е той, по дяволите.

— И каква е следващата ни стъпка?

Марико сви рамене; искаше й се да разполага с повече информация, с която да работи, искаше й се кофеинът, който бе погълнала, да се задейства по-бързо и да осигури на мозъка й началния удар, от който толкова силно се нуждаеше.

— Камагучи ми каза, че цианидът се контролира твърде строго и не му е изгодно да го продава.

— Вярваш ли му?

— Не виждам защо не.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че заради силния контрол и разпространителите му няма да са много.

Не бяха. Не за пръв път Марико се зачуди как щяха да се справят детективите без помощта на интернет. Щяха да са им необходими дни, за да напреднат дотолкова, колкото сега успяха за двайсет минути. Хан пишеше много бързо на клавиатурата, и то не защото имаше десет пръста, за разлика от деветте на Марико; още преди това тя почукваше само с два пръста по клавишите. Клавиатурата на Хан звучеше като малко стадо галопиращи коне; нейната потракваше спорадично, като пликче пуканки в микровълновата, малко преди да се чуе последното дзън. Винаги се бе справяла по-добре с писмената работа, която вършеше на ръка.

Писмена работа вече й звучеше странно, като се имаше предвид, че не пишеше нищо. Екранна работа може би беше по-подходящо или печатна работа, или нещо подобно. Замисли се какво ли би казал Ямада-сенсей по въпроса.

Сещайки се за него, тя се замисли за пожълтелите тетрадки, струпани на купчинки в спалнята й, което я накара да преосмисли историята с цианида. Според Ямада всеки, който носеше маската, беше обсебен от оръжията. Може би таблетките цианид можеха да се сметнат за оръжия, но те й се струваха малко скучни в сравнение с посичането на някого с меч. Марико подозираше, че Джоко Дайши има по-мащабни, по-кървави идеи от това.

— Ха — прекъсна размишленията й Хан. — Я виж ти! Очевидно натриевият цианид се използва при добива на злато.

— Да, видях го това — рече тя.

— Много по-добър начин за употребата му от убийството на хора.

Марико тихо се засмя. Тя също бе проверила тази теория. Хан беше по-добър на компютъра, но Марико имаше добър усет докъде може да доведе някоя следа. Тя предполагаше, че го е развила по времето, когато работеше като детектив извън „Наркотици“. Хан знаеше точно накъде да проследи дадена наркоследа, но Марико бе по-добра в разгадаването на припокриващите се модели и нелогичните връзки. Онова, което на Хан му изглеждаше като хаотична информация, за Марико беше като точки, които просто трябваше да свърже.

И тя вече бе успяла да свърже няколко.

— Нашата страна не е особено богата на минерали, нее? В смисъл, според теб къде се намира най-близката златна мина?

Хан сбърчи вежди и се замисли за миг.

— Знам ли. Ако питаш мен, е в Калифорния.

— Точно така. А ние знаем, че натриевият цианид е в списъка със забранени субстанции, което означава, че трябва да имаш разрешително за рудодобив, за да го купуваш, нее?

— Това или някакво друго разрешително, за друг промишлен отрасъл.

— Правилно — кимна Марико. — Така че аз проследих компаниите, които имат разрешение за продажбата му…

— Чудничко.

— … и отговорът е две.

— Чудничко! — Хан сви триумфиращо юмрук. — Значи ни остава само да разберем на кого са продавали…

— Или на кого са продавали тайно.

— Точно така. Защото тези типове вече са ни показали, че са готови да пазаруват опасните си химикали от черния пазар.

До неотдавна Марико бе обожавала факта, че двамата с Хан мислят по един и същи начин. Сега вече не беше толкова сигурна. Това много улесняваше общуването им, а и доскоро тя го смяташе за един вид почетна значка. Хан беше добро наркоченге, или поне тя бе смятала така, и щом умът й работеше като неговия, значи тя също бе добро наркоченге. Но това беше преди той да прекоси границата, преди да постави на своя информатор задача, която самият той не можеше да изпълни. В съзнанието й проблесна сцената, на която бе станала свидетел: Шино, проснат по лице на пода, с яркочервена кожа, която изпъкваше над яркожълтия му суичър. Ако Марико разсъждаваше като Хан и щом той бе способен да изпрати един невинен човек на смърт, тогава какво можеше да се каже за нея?

Тя реши засега да не мисли на тази тема, като вместо това предпочете да постави практичните въпроси пред моралните. С немалко безпокойство се обади на командващия си офицер. Сакакибара отговори с изръмжаване.

— Добро утро, сър.

— Дано да е добро — отвърна той.

— Лоша сутрин ли, сър?

— Не, по дяволите. Не е като да врънкам всички лейтенанти в отдела, за да ти осигуря нужните хора. Имаш ли представа как ще се отрази това на моите четвъртъчни вечери?

— Сър?

— Покерът, Фродо. Минава цяла вечност, преди лейтенант Тотъс от „Тежки престъпления“ да реши дали да плати, или да се откаже. Като че ли не знаем какво да очакваме. За всички щеше да е по-лесно, ако просто го просна в безсъзнание на пода и му взема портфейла. Но не, тъпото копеле иска да участва, а благодарение на твоя Божествен вятър аз трябваше да ти изкрънкам още двама детективи. Така че ти ги получаваш, проклета да си, но това ще продължи да съсипва покера в четвъртък, докато не обера достатъчно от парите му, че да го накарам да започне да работи и нощни смени.

— Вие сте герой и служител на обществото, сър.

— Браво на мен. Сега за какво ми се обаждаш, по дяволите?

Марико преглътна.

— Струва ми се, че се нуждаете от нещо, върху което да излеете агресията си, сър.

— Давай по същество, Фродо.

— Дали ще се съгласите да се свържете с някой окръжен съдия?

Сакакибара изръмжа.

— Какво ти трябва?

— Заповед за обиск, сър. Разполагаме с двама дистрибутори на химикали, които имат разрешителни да продават натриев цианид. И тъй като вие току-що ми осигурихте още двама детективи…

— Хубаво. Какво ти трябва? Инвентарен списък?

— И митнически декларации. Списък на личния състав. Отпуски на персонала. Телефони и имейл адреси, ако можете да се сдобиете с тях.

Сакакибара шумно издиша през носа, тътнейки като реактивен самолет, който прелита покрай слушалката.

— Нещо друго? Може би телефонните номера на най-желаните ергени в компаниите?

— Защо не? Да не са работохолици, а ако могат да готвят, ще е плюс.

— Не прекалявай, Фродо.

— Простете, сър.

Последва ново ръмжене и пъшкане. Най-накрая Сакакибара каза:

— Започвай да пишеш доклада. До един час ще съм накарал съдията да подпише. Но ти се заклевам, че по-скоро ще удуша проклетия кучи син с възглавница, отколкото да придърпам още един стол до масата за покер.

Накрая се оказа, че му е бил нужен само половин час. Той изхвърча през вратата на асансьора със стиснати зъби и пулсиращи вени на слепоочията, следван по петите от един съдия с разтревожен вид. Марико се зачуди какво ли му бе казал Сакакибара, за да го накара толкова да се притесни. Съдията надраска подписа си под всичко, което Марико остави пред него, като отдели само няколко секунди, за да прегледа страниците. Мислите й отново се насочиха към Хан и към всички заповеди, които един безнравствен командващ офицер може да измъкне от някой зает съдия. Разрешение със задна дата, което одобрява изпращането на Шино по петите на Божествения вятър? Не беше трудно да си го представи.

Но размишленията за етиката и гражданските права отново отстъпиха пред практичността. Марико разполагаше с двама нови детективи и две химически компании за разследване. Тя прикрепи още четирима детективи към тях, което означаваше по трима на компания, и изпрати двама патрулни полицаи до най-близкия магазин за кафе със задачата да донесат всичкия кофеин, който могат да купят оттам.

Част от нея се надяваше, че поне до следващия ден хората й няма да намерят нищо. Не беше забравила с какви усилия се бе довлякла до работа тази сутрин, как Сакакибара беше казал, че изглежда ужасно. Един дълъг, напрегнат ден, изпълнен с етични главоблъсканици по никакъв начин нямаше да подобри състоянието й. Онова, от което всъщност имаше нужда, беше добра храна, горещ душ и десетина-дванайсет часа сън. Не искаше екипът й да се провали, но щеше да е ужасно доволна, ако успехът ги споходеше едва на следващия ден следобед.

Което, като се имаше предвид ужасният й късмет, означаваше, че щяха да направят удар с едната от двете заповеди за обиск още преди да е успяла да смели обяда си. Накара единия от детективите да провери телефонните обаждания на „Анатол Органикс“. Той откри няколко съвпадащи по време обаждания, което беше неизбежно — сигурно имаше доставка на пици по домовете, амбулантни търговци, които се обаждат от улицата, корпоративни представители, които са се загубили по пътя към поредната среща — но цялата поредица отговаряше на обажданията от мобилния телефон на Дайсуке Акахата. Марико винаги внимаваше за подобни съвпадения, затова ги проследи и естествено това се оказа същият Акахата, с когото се бе срещнала в болницата, фанатикът, който не спря да повтаря мантрата си.

Веднага щом потвърди съвпадението, сърцето й заби ускорено. Още откакто откриха цианида, в стомаха й като тумор бе започнал да се натрупва нарастващ ужас. Сигурно имаше хора, които смятаха, че всеки, който бе достатъчно луд, за да се присъедини към Божествения вятър, заслужаваше съдбата, подготвяна му от Джоко Дайши, но Марико не беше от техния лагер. Масовото убийство си бе масово убийство, дори ако жертвата доброволно приемаше отровното хапче. След като Акахата бе изчезнал, а Джоко Дайши все още беше някакъв фантом, лошото й предчувствие непрекъснато се усилваше. Всеки път, когато погледнеше към часовника, тя се чудеше колко ли време й остава, преди да удари съдбовната камбана.

И тъй като Хан беше по-бърз на клавиатурата, Марико можеше само да стои и да чака, докато той провеждаше същите търсения, които би направила и тя. Отново остана поразена от еднаквия начин, по който разсъждаваха. Не беше необходимо сама да събира оттук-оттам информацията си; всичко, което щеше да намери чрез компютъра, Хан щеше да го е открил пръв. Затова Марико направи няколко телефонни обаждания, но си остана съсредоточена върху работата на Хан.

— Намерих го! — извика той. — Наето помещение на първия етаж в Бункьо. Освободено от данъци, дадено под наем на Църквата на Божествения вятър. — Хан изпусна дъха си, който като че ли бе задържал доста дълго време; очевидно беше също толкова нервен, колкото и Марико. — Знаеш ли, мислех, че ще си имаме работа с подставена компания. Но пък законът за забранените субстанции е твърде строг. Това не е подставена, а реална компания.

— Да действаме — каза Марико.