Стив Байн
Годината на Демона (13)

13.

— Изпитание чрез двубой — каза Шичио.

Дайгоро изненадано отвори очи. Шичио трябваше да се наслаждава на смъртта му, а не да му пречи да се самоубие.

— Момчето е право — продължи Шичио. — Думите на мъжете се доказват със стомана. Щом проблемът не може да се разреши със спор, нека го разрешат мечовете.

— Шегувате се — поклати глава генерал Мио. — Вие? Да се биете?

— Разбира се, че не — отвърна Шичио. — Нямам никакво желание да се бия с това дете, както и то няма желание да се бие с мен. Но то сигурно има шампион. И сигурно някой от нашите смели самураи ще пожелае да се бие с шампиона заради нашата кауза.

— Вашата кауза — натърти Мио.

Цялото тяло на Дайгоро се разтрепери. Беше се приближил на една крачка от смъртта. В съзнанието си вече бе приел настъпването й, а сега тя нямаше да дойде — или поне не чрез сепуку. Ако тази глупост за изпитанието чрез двубой се осъществеше, той пак можеше да загине, но смъртта му щеше да бъде последвана от смъртта на игумена. Шичио бе предвидил самоубийството на Дайгоро и влиянието, което щеше да окаже то върху Хидейоши. Беше го предвидил и го бе изкоренил в зародиш. Дайгоро отново бе надхитрен от пауна.

И въпреки това Шичио беше прав. Дуелите бяха измислени, за да разрешават въпроси на честта. Традицията да доказваш думите си чрез меча бе стара като самия меч. Ако Дайгоро откажеше да се дуелира, това щеше да е равностойно на признание за измяна. Ако отказът му да убие игумена беше наистина правилен, то той нямаше друг избор, освен да го защити със стомана.

Но колко много кръв бе пролята без нужда в името на честта! Дайгоро беше наблюдавал достатъчно дуели, включително онзи, който бе отнел живота на брат му. Беше виждал как мъже биват окървавени, осакатявани и убивани заради идеята, която той приемаше за даденост, идея, в чиято същинска дълбочина никога не бе задълбавал, докато Хидейоши не я бе поставил под въпрос.

А дуелите, на които Дайгоро бе ставал свидетел, бяха най-добрите по рода си. Колко от тях бяха завършили със смъртта и на двамата воини? Половината? Повече? В повечето случаи двамата експерти в боя с мечове се посичаха взаимно. Двама новаци биха направили същото от чиста липса на опит, а не заради уменията си. Оцеляването в двубой също често даваше мрачна перспектива; самурайската каста беше пълна с мъже, които бяха защитили честта си с цената на някой крайник. Това изобщо не допадаше на Дайгоро.

Но дори една-единствена дума на протест щеше да го отличи като предател и страхливец. Пред него имаше само един път.

* * *

— Няма да рискувам никой от моите хора заради толкова незначителен повод — каза хлапето Окума. — Сам ще се изправя срещу вашия шампион.

— Незначителен?

Шичио сам се изненада от остротата на гласа си. Нямаше ли срам това момче? В цялата тази история нямаше нищо незначително. Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да гледа как момчето се изкормва, но ако това се случеше, Хашиба щеше да отстъпи за монаха. А след това любопитството на Мио само щеше да расте и огромният глупак сигурно щеше да изпрати хора, които да започнат да задават въпроси. Ако Мио някога научеше истината, следващият, който щеше да я научи, бе Хашиба, а това щеше да сложи край на всичко. Не, тук нямаше нищо незначително.

Дори за момчето това не беше маловажно. Собствената флота на регента бе връхлетяла земите му и бе напълнила дома му с войници. Всеки един момент Хашиба можеше да нареди екзекуцията му заради неподчинение. Самият Шичио сигурно вече щеше да я е наредил. Мислите му веднага се насочиха към демонската му маска и към забиването на нож в шията на момчето. С най-надменния си тон той заяви:

— Коя част от регентските дела ви се струва незначителна?

— Правилният начин да се подходи към този проблем е ясен — отвърна момчето. — Вече разположих постоянен гарнизон в манастира на мои разноски. Вече изказах мнение, че убийството на игумена ще разбуни региона и ще донесе лоша карма на регента. Правилният път е ясен. Всички останали пътища са незначителни.

— Господарю, длъжен съм да се съглася с него — потвърди Мио с дълбок, отекващ глас. Той извъртя огромното си бронирано тяло, за да се обърне с лице към Хашиба, пренебрегвайки изцяло Шичио. — Господарят Окума се грижи изцяло за вашите интереси. Смятам, че най-доброто решение ще е да простите на стареца каквито грехове е извършил в миналото. Моля ви, Хидейоши-доно, откажете се.

Шичио не можеше да реши кого мрази повече, Ясумаса Мио или хлапето Окума. Но беше сигурен в едно нещо: не можеше да позволи на Хашиба да загърби проблема с игумена. Срамните действия от миналото бяха като призраци, които ставаха все по-гладни с времето. А Хашиба не бе известен с милосърдието си. По-добре да се разправя с малък селски бунт в Изу, отколкото да рискува пробуждането на призраците и реакцията на Хашиба.

— Оставете ми един гарнизон тук — предложи Шичио. — Нека покажа на тези селяндури какво ще им се случи, ако възразят срещу убийството на някакъв си монах. Нека им покажа мощта ви. Нека това момче почувства бързия удар на справедливостта на Хидейоши.

— Справедливостта тежи там, където й е мястото — отвърна Хашиба. — Господарю Окума, ще изберем шампион, който да се изправи срещу вас. Генерал Мио, съберете войниците.

Мио се поклони толкова дълбоко, колкото му позволяваше огромното шкембе.

— Моля за извинение, господарю, но няма да го направя. Щом младият господар Окума няма да рискува живота на никой от воините си, и аз няма да го направя. Сам ще се изправя срещу него.

Шичио погледна към момчето и се запита дали онова, което видя в очите му, беше страх. Минути по-рано Окума изглеждаше напълно незаинтересован от смъртта и говореше прямо, сякаш Хашиба бе някой обикновен прислужник. Но Мио беше четири пъти по-голям от него. Бе ветеран от безброй битки и никога не беше губил в двубой. Със същия успех момчето би могло да предизвика цунами на състезание по сумо.

За части от секундата Шичио се зачуди дали Мио не се опитва да го измами. Дебелият мъж през цялото време се бе съгласявал с Окума; може би възнамеряваше да изгуби двубоя. Но след това размисли. Хитрината и коварството не бяха в характера на Мио. Той преминаваше през живота като огромен камък, който се търкаля надолу по хълма.

В съзнанието на Шичио проблесна друга, още по-приятна мисъл: ами ако дебелакът наистина ме предаде? Все пак е самурай; не е невъзможно да се убие, за да докаже правото си. Ако Мио възнамерява да умре от меча на момчето, поне ще се освободя от него.

Мечът на момчето. Той непрекъснато привличаше погледа на Шичио от момента, в който бе слязъл от паланкина. С изключение на демонската маска, това беше най-изящното изделие, което бе виждал някога. Твърдеше се, че е творение на Иназума — което трудно можеше да се повярва за оръжието на някакъв си провинциален дръвник, но един поглед беше достатъчен да разпръсне всякакви съмнения. Това наистина бе забележително красиво оръжие.

А маската проявяваше по-силно влечение към този меч, отколкото към който и да е друг. Шичио нямаше друг избор, освен да я остави в паланкина, защото за пръв път едва издържаше да я докосва — или по-точно докосването й пораждаше у него такъв копнеж, че той наистина се уплаши да не загуби контрол над тялото си. Докато държеше маската в ръце, той се нуждаеше от този меч. Не можеше да понесе мисълта, че подобен шедьовър се използва в битки. Ами ако се нащърби? Ами ако бъде изцапан с кръв?

Но от друга страна, ами ако убие дебелака?

Шичио сдържа усмивката си. Да, помисли си той; ако Окума спечели, Мио ще напусне завинаги живота ми. Просто ще трябва да намеря друг начин да убия монаха. А ако дуелът поеме в другата посока, ще се отърва от хлапето Окума и монахът е мой. Който и да изгуби в този двубой, победата ще бъде моя — както и мечът на Иназума, веднага след като открия как да се сдобия с него.

Той гледаше доволно как хлапето се обърна за последен път с молба към Хашиба да постъпи правилно. Последваха възвишените претенции на дебелака, които бяха достатъчни, за да му се завие свят; тъй като момчето не носеше броня, Мио събра прислужници, които да му помогнат да свали своята. За простак с неговите размери бяха нужни трима души. След като приключиха, Мио и Окума заеха позиции в двора, хвърляйки къси и тъмни сенки под високото обедно слънце. Мио извади масивния си меч, а един висок прошарен мъж с опърпан вид донесе оръжието на Окума.

Шичио отново остана поразен от красотата му. Мечът бе почти толкова дълъг, колкото бе високо момчето и твърде голям, за да го размахва с лекота. Всяко друго острие щеше да проблясва на слънцето, но стоманата на Иназума като че ли грееше със своя собствена великолепна светлина. Шичио никога не се бе чувствал толкова радостен, че не носи маската със себе си. Ако беше в него, той сигурно щеше да изтича на бойното поле и да грабне меча за себе си.

Под тежестта на меча Окума правеше къси, тътрещи се крачки и за пръв път Шичио забеляза, че момчето сигурно си бе наранило крака. То се стараеше да не отпуска тежестта си върху десния крак и макар Шичио да не беше майстор, той знаеше достатъчно, за да разбере, че десният крак е най-важен във фехтовката. Той бе основният крак, източник на равновесието, силата и движението. А кракът на Окума беше увреден.

Значи Мио ще спечели, помисли си Шичио. Ще трябва да намеря друг начин да се отърва от него. Но поне ще имам удоволствието да гледам как хлапето Окума умира, а щом издъхне, ще поискам красивия му голям меч.

Шичио се настани до Хашиба на верандата, която гледаше към двора. Умираше от нетърпение да види какво ще се случи.