Стив Байн
Годината на Демона (52)

54.

Зелената скала бе надвиснала над пътя, висока, широка и непоклатима. Тя не представляваше точно замък, а по-скоро стена, която обграждаше най-голямото имение на дома Ясуда. Това бе не само най-здравата крепост на Ясуда, а може би най-непревземаемата сграда в цяло Изу. Благословена от боговете на късмета или от ками, които обитаваха камъните, Зелената скала успяваше да избегне с лекота както земетресенията, така и вражите стрели. Земята бе неустойчива единствено точно на север и точно на юг от Зелената скала и се срутваше при всяко по-силно разтърсване, образувайки дълбоки клисури, които поглъщаха мостове. Всеки път дърводелците на Ясуда набиваха нови колони и построяваха мостовете наново и всеки път Зелената скала пак се издигаше непоколебима.

Тайфуните, които всяка есен връхлитаха Изу, нямаха по-голям ефект от земетресенията. Докато останалите господари поръчваха нови покриви, нови порти, дори нови стени, тук проливните дъждове осигуряваха просто допълнителна влага за зеления мъх, който беше дал на Зелената скала името й.

Зад нея, във вътрешността на имението Ясуда, знамена с тъмнозелен цвят плющяха на коловете си, карайки избродираните върху тях бели стоножки да се плъзгат и гърчат. Същият вятър огъваше пламъците на огньовете на Тойотоми, като ги караше да се снишават, да пропукват и да се изправят още по-силни. Двайсет огъня, може би повече. Не трябваше да са тук.

Малките готварски огньове озаряваха ръбовете на дългите многоцветни палатки с полегати покриви, подредени в две дълги колони като впрегнати в товарна каруца коне. До всяка палатка се издигаше прът със знаме, на което се виждаше не бялата стоножка на дома Ясуда, а черното цвете кири на Хидейоши Тойотоми. Те не трябваше да са тук.

Мисълта се разходи из съзнанието на Дайгоро: те не трябваше да са тук. Как бе научил Шичио за това място? Дали демонската маска не му даваше шесто чувство? Или общуваше с истински демони, които шпионираха Дайгоро от дълбините на ада? Имаше смисъл да бъде разположен гарнизон в подножието на Като-джи или в имението Окума, но нямаше никаква причина да поставят под стража дома Ясуда. Дайгоро бе разкрил истинската им цел в Изу само на един човек: на шиноби, който седеше до него и който не се бе отдалечавал от Дайгоро от нощта, в която бяха изчезнали в бурята.

И въпреки това те бяха там: стражите на Шичио, сгушени под Зелената скала. Не трябваше да са тук.

Дайгоро беше твърде изморен, за да мисли за нещо друго. От доста време единственото, което го поддържаше, бе силата на волята му, подкрепяна от мисълта, че спасението е в дома Ясуда. Духът му се бе пречупил, когато бе видял дома обсаден. Нямаше къде другаде да отиде.

Единственото му убежище беше хълмът, който се извисяваше над Зелената скала. Не можеше дори да върви изправен по него; трябваше да пълзи по камъните, иначе щяха да го забележат. Шиноби се движеше като паяк, бързо и без усилия, но раменете и хълбоците на Дайгоро пламтяха от изтощение. Пълзеше на лактите си, защото никоя от наранените му ръце нямаше да издържи тежестта му.

Огледа отново Зелената скала и лагера в подножието й.

— Броят им ни надвишава с двайсет и пет към едно — и това са само враговете, които можем да видим. Вътре няма влизане.

— Липсва ти въображение.

Не е вярно, искаше да каже Дайгоро. Можеше да си представи стотици начини да бъде убит от тези мъже. Вече му се искаше да сложи край на това. Просто да се изправи и да отиде до портата. Дързостта му щеше да изненада врага, поне за миг. Достатъчно, за да посече неколцина от тях, преди да умре.

Някои бащи възпитаваха синовете си с мисълта, че Бушидо изисква точно такова безразсъдство от тях. Твърдяха, че всичко останало е проява на страхливост. Но Тецуро Окума бе възпитал синовете си по различен начин. Той ги научи да мислят стратегически, да избягват битките, когато е възможно, и когато пуснат кръв, светът да знае, че е било правилно и необходимо. Най-вече обаче научи синовете си да бъдат от полза на своя клан. Дайгоро знаеше, че най-добре ще помогне на клана си, ако успее да се срещне с господаря Джинбей Ясуда. Ала просто не виждаше как да го постигне.

— Може би ще успеем да накараме господаря Ясуда да излезе навън — прошепна той.

— Ти каза, че е болен — отвърна шиноби. — На легло.

Така беше почти от година, помисли си Дайгоро. Честно казано, той дори не беше сигурен, че старият му съюзник е още жив. Никой нямаше да му съобщи, ако господарят Ясуда бе починал. Дайгоро вече нямаше пост, нямаше лице, нито семейство. Дори нямаше дом, в който да получи новината.

Той стисна зъби и напрегна ума си. В сърцето си все още беше самурай, макар пред очите на света да се бе отказал от всичко. Не беше типично за него да размишлява върху най-лошите сценарии.

— Да вървят по дяволите — отсече. — Влизам вътре.

— По-добре — рече шиноби. — Поне вече виждаш ясно.

Двамата се изтеглиха към задния склон на хълма, където бе невъзможно да ги видят и по-малко вероятно да ги чуят. Въпреки това продължаваха да разговарят тихо и гледаха да се движат рядко и бавно.

— Когато те наех — каза Дайгоро, — ти не знаеше, че ще поискам да ме докараш тук, нее? Смяташе, че искам да се прибера във фамилното ни имение.

— Да.

— И смяташе, че там ще има войници?

— Много.

— Какъв беше планът ти? Как възнамеряваше да ме вкараш вътре?

— През входната врата. Да убия толкова, колкото е необходимо.

— Аха. Ясно. — Очевидно той не споделя вярата на баща ми във въздържанието, помисли си Дайгоро. — А сега?

— Сега е невъзможно. Тогава имах шестима. Сега съм само аз.

— Но имаш и резервен план, нее?

Шиноби кимна.

— Да те прехвърля през стената.

Дайгоро не успя да прикрие изненадата си.

— Това е резервният ти план? Той е по-лесен от първия.

— Не. Убиването на хора е лесно. Още по-лесно е да ги накарам да напуснат постовете си. Много по-трудно е да се движа незабелязано сред тях.

— Но нали ти точно това правиш. Ти си шиноби.

— Аз съм. Ти не.

— А само аз мога да предам посланието. — Дайгоро се намръщи. — Няма да помогне, ако господарят Ясуда го чуе от някой друг. Но защо да не мога да те последвам през стената?

— Шумен. Тромав. Преди можеше и да стане. Сега е невъзможно.

— Защо?

— Преди имаше много мишени. Сега само две.

— Не — възрази Дайгоро. — Там долу има поне петдесет мишени…

Той млъкна, защото внезапно разбра мисълта на шиноби. Проблемът не беше в намирането на войници на Тойотоми, които да убие, а в това, че стрелите на Тойотоми ще намерят мишените си.

Не го интересуваше, че ще бъде мишена, но шиноби сигурно имаше право. Първоначалната групичка от шест нинджи щеше да отвлече вниманието на войниците от всички страни. Те бяха обучавани в това. Сега бе останал само един — достатъчен да отвлече вниманието на някой страж, ала не и да привлече всички стрели.

— Предполагам, че нямаш втори резервен план — прошепна младежът.

— Десет плана. Двайсет. Няма значение. Липсва ти време.

Дайгоро не успя веднага да разбере какво имаше предвид нинджата — толкова беше уморен — но накрая се сети: Шичио идваше. Беше предвидил всеки ход на Дайгоро. Бе изпратил убиец в спалнята му, беше обхванал Изу в блокада и някак си се бе досетил да изпрати гарнизон в Зелената скала. Единственият гамбит, който се бе оказал неочакван — отмъкването на кеча — се беше осъществил само защото той бе предвидил необходимостта да разпрати наблюдатели по цялата крайбрежна линия. Ако бурята не беше накарала екипажа на кеча да слезе на брега, Дайгоро никога нямаше да стигне дотук. Шичио бе разбрал, че Дайгоро се е отправил на север още със самото му тръгване. Това щеше да ускори плановете му да се ожени за майката на Дайгоро; всъщност той сигурно вече беше поел на път. Ако пътуваше по суша, младежът разполагаше най-много с ден-два. Ако бе избрал да пристигне по море, както бе направил предишния път, можеше да е тук още на сутринта.

Дайгоро трябваше да достави посланието си на господаря Ясуда и трябваше да го направи сега.

Той погледна към шиноби, който все още носеше отмъкнатите моряшки дрехи. Вниманието му бе привлечено от герба кири.

— Знам какво ще успее да привлече вниманието на всички тези мъже — заяви той. — Аз. Аз съм единствената стръв, на която ще клъвнат.

Шиноби кимна.

— А и какъв друг избор имам? — попита Дайгоро. — Време е да им дадем онова, което искат.