Стив Байн
Годината на Демона (28)

28.

Марико изяде супата рамен и започна разсеяно да размишлява върху същността на липсващия пръст. Тя седеше на леглото си, хванала пластмасовата чаша със супа в дясната си ръка и пръчиците за ядене в лявата, защото дясната вече не можеше да се справя с тях. Загубата на десния показалец нямаше да има чак такова значение, ако Марико не живееше в страна, където пръчиците за хранене бяха толкова важни. Една четирипръста ръка се справяше идеално с вилиците и ножовете.

Където и да живееше обаче, трябваше да се научи да стреля с лявата ръка — ако искаше да остане ченге, разбира се. Имаше достатъчно професии, където липсващият пръст нямаше да й причини ни най-малки неудобства, но Марико бе избрала единствения занаят, в който загубата точно на този пръст всъщност можеше да й струва живота. Стрелбата с лявата ръка не беше по-лесна от яденето с лявата ръка. Тя реши, че се е упражнявала достатъчно — няколко хиляди патрона на стрелбището и три яденета дневно в продължение на два месеца — но все още не бе постигнала желаната точност, а храненето продължаваше да я кара да се чувства като тромав турист гайджин, който използва пръчиците за хранене за пръв път.

Загубата на показалец сигурно можеше да създаде доста трудности в двайсет и първи век, но Марико не се занимаваше особено с дейности, които биха й създали проблеми, предвид състоянието на ръката й. Не се справяше добре с писането на клавиатура още преди битката с Фучида. Не се интересуваше от Фейсбук или Туитър, макар да бяха в списъка й за текущи дела, който и без това бе пълен до пръсване. Не пишеше повече от два пъти на ден съобщения, и то само на сестра си, която бе живото доказателство, че Марико не се нуждае от показалци за това: Саори пишеше със светлинна скорост, използвайки само палците си. Марико срещаше по-големи трудности със старите технологии: ключове, монети и най-важното, с меча си.

Тази вечер бе пропуснала курса по кенджуцу. Достатъчно трудно й беше да се прибере вкъщи и да види празната стойка, където трябваше да лежи Славна победа; отсъствието й щеше да е още по-осезаемо на доджото, където с всяко ново упражнение щеше да я разсейва все повече. А новият й сенсей, мъдър ветеран от войната на име Хосокава, не приемаше разсеяни хора на доджото си, особено ако това бе единствената му ученичка. Той беше от старото поколение, което смяташе, че жените не трябва да се обучават в изкуството на боя с мечове. Възгледите му не бяха нещо уникално; в продължение на стотици години всички бяха смятали така. Но Хосокава-сенсей бе спечелил колана си при Ямада и тъй като Марико беше имала честта да е последната му ученичка, Хосокава бе поел обучението й в знак на лоялност към покойния си учител.

Ала това не означаваше, че ще проявява търпеливост в работата си с нея.

Упражненията заедно с останалите ученици не бяха най-силната й страна, а посещаването на курсове изобщо не беше толкова удобно, колкото частните уроци с Ямада-сенсей в задния му двор. Тъй като те вече не бяха вариант, Марико тренираше под ръководството на Хосокава четири вечери седмично и четири пъти седмично Хосокава-сенсей я гълчеше заради немарливата й техника, неспособността да се съсредоточи и най-вече заради неправилния й захват.

Показалецът на дясната ръка беше от изключително значение във фехтовката. Той бе най-дългият пръст върху дръжката и оказваше най-силен контрол. Тъй като се намираше най-близо до цубата, осигуряваше първата точка на контакт, улесняваше бързото и плавно изтегляне от ножницата. Марико беше ощетена и по двете точки. Естествено бе невъзможно да разбере дали Хосокава-сенсей наистина беше толкова обсебен от позата й, или просто го използваше като удобно извинение, за да прикрие явния си сексизъм. И в двата случая Марико чувстваше на доджото същото напрежение, както и на стрелбището, породено от непрекъснатия стремеж да се представи по-добре от колегите си, само за да получи признание, че се е справила.

И докато седеше на леглото и си хапваше рамен, стигна до извода, че от всички хора, които някога бяха загубили показалеца на дясната си ръка, най-ощетена бе една японска фехтовачка, която работеше в ТСУП.

Тъй като лявата й ръка все още беше доста тромава, тя разпръсна малки капчици пилешки бульон върху дневника, който преглеждаше. Той принадлежеше на Ямада; беше един от стотиците, скътани на купчини в картонени кутии тетрадки, които Марико държеше в апартамента си. Ако в подредбата им имаше някаква система, то Марико все още не я бе открила. Някои кашони имаха етикет, други не. Понякога кутията съдържаше изчерпателни записки по определена тема, друг път хаотично изобилие от информация без определена тема. Трябваха й седмици, за да отдели настрани всички дневници, които съдържаха подробности по предмета, от който бяха започнали вечерните разговори с покойния й сенсей: Славна победа нетърсена.

Въпреки че тя не вярваше в подобни неща, Ямада я беше убедил, че майстор Иназума е влял в стоманата си силите на съдбата, затова Марико започна проучването на тази тема от собствения си меч. Информация за нея можеше да се намери само в една библиотека на земята: тази, която се намираше в спалнята й, събрана в хаотично етикетирани кутии. Никой, освен Ямада не вярваше, че Иназума бе съществувал, а криптоисторията нямаше място в историческия отдел на съвременните университети. Затова всички тези дневници си оставаха просто тетрадки и не бяха публикувани, и точно затова Марико беше приела, че между маската на Ханзо Камагучи и нейния собствен меч имаше връзка, която тя можеше да опише единствено като магическа. Ямада-сенсей бе струпал твърде много доказателства, за да отхвърля тя свръхестественото.

Но макар че приемаше онова, което й подсказваше интуицията, Марико не знаеше нищо за самата връзка. Чувстваше се по същия начин, както когато станеше от бюрото, за да отиде до съседната стая и да вземе нещо, което й е необходимо, а когато стигнеше там, да е забравила за какво й е било нужно. Тази вечер беше точно от този тип, само че още по-обезсърчаваща, защото ровенето из пълните със записки кутии бе много по-трудно, отколкото да запомни, че е станала, за да вземе химикал, отвертка или нещо друго.

Когато привърши нудълите си, Марико все още не бе успяла да улови блуждаещия в съзнанието й спомен. Тя стана от леглото, преглътна протестите на хълбоците, гърба и раменете си и смени тетрадката с други две. Преследването на Нанами сутринта беше завършило с две контузии, които не бе забелязала навреме. Настаняването обратно на леглото произведе нов хор от оплаквания от измъчените й мускули. През главата й мина мисълта за ибупрофен, но мързелът се оказа много по-могъщ мотиватор.

Тя прегледа томчето със записки за Тецуро Окума и синовете му, Ичиро и Дайгоро. Всички имаха нещастна съдба, но никой от тях не успя да задържи интереса й. Друга вечер може би щеше да е по-различно, ала в момента Марико се чувстваше ужасно изморена, а знаеше, че трябва да прегледа още много страници.

Към края на втория дневник тя откри онова, което търсеше: кратка бележка в полето, надраскана набързо. Първа връзка — Слав. поб. и маска? На следващата страница: Маска по-късна от Слав. поб. — с колко? 100 години? Повече? Няколко страници по-нататък: Привличане между маска — Слав. поб. най-силно. Всичко това бе написано в полето, като повечето от записките бяха посветени на опита да се датира Славна победа нетърсена по най-добрия начин. Ямада не беше дал отговора в тази тетрадка, но бе отговорил на въпроса на Марико, който я беше тормозил още от сутринта, когато се бе събудила и бе открила, че мечът й липсва. Маската на Камагучи и Славна победа нетърсена бяха свързани по някакъв начин.

Тя се зарови още по-дълбоко в записките и колкото повече четеше, толкова по-шантаво ставаше. Всички, които бяха свързани с маската, като че ли имаха фетиш към мечове. Някои от тях бяха самураи, други бяха обикновени престъпници, но всички бяха убийци. По някакъв начин маската събуждаше във всеки, който я докоснеше, унищожителен копнеж, който се засилваше особено в присъствието на Славна победа. Ямада дори бе изказал хипотезата, че маската е нещо като метален детектор за остриетата на Иназума, кодиран специално за намирането на Славна победа нетърсена. Марико дори не можеше да си представи как е възможно това — човек не може да програмира метал така, както се програмира дистанционно — но трябваше да се довери на Ямада. Защото, първо, той обикновено беше прав и, второ, тя нямаше нищо друго.

Ямада поне бе разполагал с минимални доказателства, върху които да работи. Няколкото спасени страници от многовековен дневник подсказваха, че привличането между маската и меча зависеше от разстоянието. Сама, маската пораждаше в приносителя си неописуем копнеж, подобен на стремежа на затворено в клетка животно да търси изхода, който не съществува. Но когато Славна победа беше наблизо, този копнеж преминаваше в страст, напомняща могъща сексуална похот. Ако маската зърнеше меча, тя трябваше да го притежава.

Каквото и да означава това, помисли си Марико. Искаше й се авторът на дневника да е бил детектив; сравненията със затворени в клетка животни не можеха да се появяват в нейните доклади.

Нещата станаха още по-чудати, когато Ямада започна да вкарва разни поетически редове. На една от страниците тя прочете: Вятърът търси маската? Защо? На следващата страница: Вятърът иска Слав. поб., тоест му трябва маска? В това нямаше никакъв смисъл. Образно казано, Марико можеше да си представи как зимният вятър търси процепите в облеклото й, но дори в най-абстрактните си мисли не можеше да приеме, че вятърът иска нещо.

На следващите страници бележките в полетата преминаха в цели абзаци, но колкото повече Ямада разгръщаше мислите си, толкова по-загадъчни ставаха те. Той оформи една странна метафора, като сравни вятъра с шиноби, с нинджа. Тук нямаше никаква загадка — вятърът беше невидим, — но след това неговите невидими въздушни потоци се сдобиха с човешки желания. И като че ли желанието и търсенето не бяха достатъчни, затова вятърът започна да планира, да замисля, да организира. Времето просто не правеше такива неща.

Единственият сигурен извод, който успя да направи, беше, че Ямада-сенсей знаеше много повече за маската, отколкото си бе направил труда да запише в дневниците си. Повечето от записките му напомняха нечий списък с бакалски стоки. В списъка имаше артикули като „лосион“ и „храна за Бъстър“, но какъв лосион точно? Слънцезащитен? Овлажнител? Медицински крем? И какво представляваше Бъстър? Куче? Папагал? Нямаше как да разбере. Марико можеше да се опитва колкото си иска да чете между редовете, но никога нямаше да разгадае всичко, което нейният сенсей знаеше за маската.

След още два часа и още две прегледани тетрадки, тя не беше открила кой знае какво за маската или вятъра, но онова, което бе успяла да събере, я накара да настръхне. По някое време маската е била повредена. Някой я беше белязал и по някакъв начин това бе деформирало и магията й. Влечението й — или проклятието, фетиша, както предпочетете да го наречете — се разпростряло от мечовете към всички оръжия. Ямада дори изказваше предположения как може да мутира с времето, да създаде копнеж по мускети и фитили, когато те се появят, а по-късно към полуавтоматичните пистолети, може би дори автоматите. Или към самоделните взривни устройства в съвременния театър на военните действия. За маската дискриминация не съществуваше.

Марико се беше сблъсквала и преди с подобни артефакти: Красивата певица, най-лекото и най-бързото от остриетата на Иназума, което също влияеше на съзнанието на собственика си, а Марико знаеше много добре колко смъртоносно може да се окаже това обсебване. Тя бе умряла от острието на Красивата певица в последното от поредицата кървави убийства, които се връщаха почти хиляда години назад във времето. За разлика от меча, маската се държеше мило, но може би точно това я правеше толкова опасна: тя просто изглеждаше безобидна.

В такъв случай Булдога беше проявил забележителна прозорливост, отдалечавайки я от себе си. Или може би просто притежаваше шестото чувство, което проявяваше всеки доминиращ самец, щом се появеше заплаха за господството му. Камагучи упражняваше насилие, но само по своите правила. Ако притежанието на маската бе достатъчно, за да събуди дълбоко стаения копнеж за унищожение, значи Камагучи беше прав да я държи далеч от себе си, на някой висок рафт, където никой друг нямаше да има причина да я докосва. Дори не бе необходимо да осъзнава защо го прави; инстинктът на доминиращия самец щеше да е достатъчен.

Самата мисъл за това й се стори вледеняваща. Искаше й се да смята, че цялата история е някакво суеверие, че само хората от Средновековието могат да вярват в подобни неща, че в нейния свят неодушевените предмети нямат такива сили. Но още щом тази мисъл се появи в главата й, тя знаеше, че греши. Как, освен с термина „обсесивно-компулсивна“ можеше да се определи връзката на средностатистическия ученик с неговата видеоигра? Марико се сети за сестра си Саори и почти петте хиляди съобщения, които изпращаше всеки месец. Замисли се и за собствените си навици: упражняването на удари от кенджуцу в асансьора, намасляването на велосипедната верига преди всяко каране, макар да знаеше отлично, че предишния ден е оправила всичко по колелото. Колко пъти бе упражнявала вадене от кобура, прицелване и стрелба с лявата ръка? Същото бе правила и с дясната години наред, преди Фучида да й отсече пръста. Беше ли манията й по точността по-малко патологична от копнежа за унищожение, скрит в маската на Ямада?

Беше по-различна. Трябваше да е, иначе Ямада нямаше да го отбележи. Той познаваше фиксидеите твърде добре. Човек не може да спечели сума ти черни колани, без да допусне маниакалността в живота си. Не, тази маска бе нещо необичайно, нещо опасно и след като го беше разбрала, на Марико й се искаше да разполага с още нещо, което да й помогне да проследи този предмет, нещо, което да й помогне да предугади намеренията на настоящия му притежател. Но никоя от тетрадките не й предлагаше помощ.

Тя погледна към часовника. Дванайсет часът и осем минути. На сутринта трябваше да ходи на работа.

Но имаше две лица, които просто не можеше да прогони от мислите си. Едното беше демонската маска на Булдога, която бе открадната толкова нагло от пълно с полицаи място. Другото принадлежеше на онзи ненормалник Акахата, чиито очи грееха като двойка слънца на насиненото му, смачкано лице, а разранените му устни не спираха да повтарят мантрата. Акахата не беше откраднал маската. По време на кражбата се бе намирал в спешното отделение. Марико си припомни фигурата на крадеца, облечена от глава до пети в униформа на спецчастите, за да може да мине незабелязано сред множеството полицаи. Записът от охранителната камера не беше твърде ясен, но сега, след като бе прочела записките на Ямада-сенсей за маската, Марико си спомняше крадеца толкова ясно, сякаш се бе намирала в стаята заедно с него.

— Само още една тетрадка — изрече тя на глас, казвайки го както на себе си, така и на Ямада-сенсей. Марико никога не си беше падала особено по уроците и обикновено четенето на записките на някой историк щеше да я приспи, а не да я поддържа будна. В колежа бе специализирала журналистика, която и до днес защитаваше като единствената литературна специалност, осигуряваща на дипломантите реални възможности за работа в тази област. Винаги бе смятала, че цялата тази „любов към ученето заради самото учене“ е просто приспивна песничка, която студентите по литература и философия използваха, за да се приспят след трудния ден, прекаран в обслужване на масите по заведенията. Но сега беше започнала да разбира защо Ямада бе избрал такъв живот, защо беше взел магистърска степен, след това докторска, бе продължил да преподава, да издава една след друга книги, докато вече почти не можеше да вижда химикала в ръката си. Сами по себе си някои от тези неща бяха наистина интересни — може би не заслужаваха чак университетска степен, но определено заслужаваха да открадне от съня си, казвайки си „само още една“.

Всъщност едва след още три тетрадки тя успя да намери нещо. Ямада си беше позволил да предположи, че вятърът и божественият вятър са може би едно и също нещо. Първата й мисъл бе, че това едва ли е свързано с Божествения вятър, който тя разследваше, култа на Акахата и Джоко Дайши. Ямада беше историк: в неговия контекст камикадзе — „божествен вятър“ — означаваше или пилотите самоубийци от Втората световна война, или техните съименници, могъщите тайфуни, които бяха потопили флотилията на Кублай хан, бяха издавили армиите му и бяха спасили Япония от съдбата да се превърне в поредната провинция на Монголската империя. И тъй като вече бе свързал маската с вятъра, двата тайфуна бяха почти сигурен избор.

И точно тогава се появи златната жила. Това бе един периферен коментар, че вятърът е създал маската, който накара Марико да се зарови из всички тетрадки, които лежаха като пръснати карти за игра върху леглото й. Тя разтърка очи, наруга часовника и най-накрая успя да намери тетрадката със странните отпратки към вятъра. Ако на мястото на „вятъра“ сложеше „Вятъра“, най-обърканите пасажи внезапно придобиваха смисъл. Вятърът искаше маската. Вятърът я търсеше. Всичко придоби смисъл.

След това отново си зададе въпроса на Ямада: бяха ли Вятърът и Божественият вятър едно и също нещо? Ако да, тогава дори този тип Джоко Дайши да беше ново лице на сцената, неговият култ Божественият вятър бе по-стар, отколкото Марико можеше да си представи. Който и да бе Вятърът на Ямада, началото му се криеше далеч назад, някъде през 1400 година, когато Япония все още не е била Япония, а по-скоро тълпа феодали и дребни тирани, които са се опитвали да заграбят колкото се може по-голяма територия. Тримата обединители бяха подчинили тези даймьо и бяха изковали една обединена империя. Марико не беше забравила връзката на демонската маска с Хидейоши Тойотоми, втория от Тримата обединители, макар че за неин голям срам не можеше да си спомни кога бе живял той. Ямада-сенсей щеше да го знае. Марико предположи, че е някъде около 1600 година. Ако беше права, тогава Вятърът бе по-стар от самата Япония.

А ако Вятърът и Божественият вятър бяха една и съща организация, тогава две неща веднага се изясняваха. Първото беше, че метафората на Ямада за шиноби изобщо не бе метафора: Вятърът беше клан нинджи. Второ, Ханзо Камагучи бе разбрал нещата погрешно още от самото начало. Джоко Дайши не беше кръстил своя култ на пилотите самоубийци от Втората световна война; той бе последният водач на един култ, който бе кръстен на спасилите Япония тайфуни. В днешно време да кръстиш култа си Божественият вятър беше гокудо, изключително, яко, също като самите пилоти самоубийци. Но ако се върнеш достатъчно назад във времето, приемането на името Божествен вятър означаваше, че ти си спасител на държавата.

С това ли бе свързано „освобождаването на душите“? Мислите на Марико отново се насочиха към разбитото лице на Акахата и мантрата, която устните му не спираха да нашепват. Адвокатът му Хамая обясни, че клиентът му се моли Джоко Дайши да освободи всички. Тук се криеше нещо зловещо. Марико беше сигурна в това: титлата „Великият учител на Пречистващия огън“ изобщо не звучеше приятно. Дали последователите на този култ не се възприемаха като някакви месии? В такъв случай те бяха много опасни. И много нагли. Кражбата на полицейска улика се наказваше много по-тежко от обикновен обир, но човек трябваше да е неописуемо луд, за да я отмъкне от местопрестъплението по време на разследване. Това бе нов тип лудост, която изобщо не се колебаеше да измами могъщ клан на якудза в наркосделка. Освен това беше — Марико се страхуваше дори да формулира тази мисъл — от типа лудост, която мотивираше хората да си слагат елеци, натъпкани с експлозиви или да пълнят вагоните на метрото с газ зарин.

Досега не бе открила доказателства, че Божественият вятър е терористична организация. Определено не можеше да докаже, че култът е кръвен роднина на вековния престъпен синдикат. Имаше само предчувствието, че Акахата е нестабилен и избухлив и че онзи, който бе изпратил адвокат да защитава такъв човек, сигурно беше още по-опасен.

Хан сигурно щеше да избере най-лесното обяснение. Някои наркомани крадат коли, за да си докарат пари; този култ предпочита да краде антики. Но инстинктът подсказваше на Марико нещо друго. Кражбата на маската предполагаше маниакална обсебеност от демоните. Тази обсебеност, комбинирана с халюциногени и религиозен фанатизъм, предполагаше преклонение пред дявола — или ако не това, то поне култ към личността, съсредоточен около човека, който носи маската. Джоко Дайши.

Марико затвори дневниците. Рано или късно трябваше да легне да поспи. Трябваше да приеме, че едва ли тази вечер щеше да открие всичко, свързано с Джоко Дайши. Ямада изобщо не го бе споменал. Ако Вятърът и Божественият вятър бяха една и съща група и ако в началото Вятъра е бил клан нинджи, то може би Божественият вятър беше запазил някои древни тайни — като например как да проникне в апартамент на седемнайсетия етаж, чиито врати и прозорци са заключени отвътре. Това подкрепяше интуицията й, че Джоко Дайши бе откраднал Славна победа нетърсена. Но интуицията не беше доказателство, а записките за средновековните кланове нинджи не можеха да помогнат при разрешаването на съвременните престъпления.

Истината бе, че тя разполагаше със съвсем малко информация. Не знаеше истинското име на Джоко Дайши, нито физическото му описание или предишното местонахождение — всъщност не знаеше нищо. Единствените й следи бяха Акахата и Хамая, и то само ако имаше законово основание да ги проследи. Но тя беше постъпила правилно: когато двамата напуснаха болницата, не ги бе последвала. Беше спазила конституционните им права и сега се проклинаше за това. Искаше да разбере кои са тези хора, на кого пробутват дрогата си, какви проповеди изнасят пред халюциниращите тълпи, каква роля играе демонската маска във всичко това.

Накратко, искаше да разбере що за буря се задава и кога ще удари.