Стив Байн
Годината на Демона (21)

21.

В момента, в който корабът на странниците се появи пред очите й, Кайда знаеше, че е обречен, и въпреки това видът му я изпълни с оптимизъм. Всеки път, когато видеше кораб, тя си мечтаеше да се озове на борда му. В нейните очи Ама-мачи не беше село, а затвор и корабите бяха единственият начин да се махне оттук.

Особеностите, които превръщаха Ама-мачи в идеално място за селище, бяха същите, които го правеха най-суровия затвор. Голите черни скали, които се спускаха към брега от три страни, го защитаваха от най-силните бури и от нашествениците. Вълните, които се разбиваха неуморно в скалите, както го бяха правили от хиляди години, оформяйки заливчето, отблъскваха назад всеки, който се опитваше да доплува до него. Те бяха създали и брега, на който се издигаха колибите на Ама-мачи, скупчени като групичка патенца край майка им, дарителката на живот.

На югозапад редицата от зъбати скали, известна като Пастта на Рюджин, отбелязваше границата между заливчето и откритото море. Тя бе четвъртата стена на затвора на Кайда, безжалостна, мамеща, но непредлагаща изход. Там се намираха най-големите акули, най-силните насрещни течения, най-студените потоци. Назъбената, начупена стена на Пастта защитаваше от всички тези заплахи, но същевременно ограничаваше всяка млада жена, която мечтаеше някой ден да отплува към хоризонта и никога повече да не се върне.

Надеждата за бягство изпълваше Кайда само когато пред погледа й се появеше някой кораб. Дори този нов кораб, който профуча с разпънати платна покрай Пастта на Рюджин, накара сърцето й да се разтупка, макар да знаеше, че странниците и техният кораб скоро щяха да бъдат погълнати от вълните. Старейшините казваха, че до другите села може да се стигне единствено по море. Скалите, които обграждаха Ама-мачи, бяха вулканични, остри и крехки, но дори и да бяха меки като бебешка кожа, пак щяха да са твърде стръмни. Преди време, когато все още имаше две ръце, Кайда се бе изкачила веднъж на върха просто за да види какво има там. Но горе не се виждаха други села, нямаше дори път; тя откри само непроходими, обрасли с гъста растителност хълмове, а обратното спускане беше толкова трудно, че едва не я уби.

Тогава Кайда все още имаше причина да иска да се върне. Майка й още беше жива. Баща й все още признаваше съществуването й, макар че предпочиташе да има син пред дъщеря. Но дори в онези дни Кайда смяташе, че Ама-мачи е твърде малко за нея. Момчетата бяха скучни, а момичетата бяха жалки. Добре че беше най-добрата ама на нейната възраст — по-добра дори от повечето жени на двайсетина и трийсетина години — защото единственото място, където се чувстваше нормална, бе под водата. Сега желанието й да избяга оттук беше дори още по-силно, но Кайда знаеше, че опитът да се изкатери отново на скалите нямаше да й помогне. Как би могла да оцелее сред хълмовете? Там нямаше коралови рифове, където да търси храна, нито пък водопади или канали за улавяне на дъждовна вода за пиене. Нямаше кой да й каже коя посока накъде води; в спомените й всички хълмове изглеждаха еднакво.

Не, единственият начин да избяга от Ама-мачи беше да отплава до друго село, а тя нямаше да получи позволение да го направи, докато не навършеше петнайсет години. Хиляди пъти си бе повтаряла да забрави за бягството, но въпреки това всеки път, когато се появеше някой кораб, сърцето й я предаваше. Всеки път се изпълваше с надежда.

В този кораб нямаше надежда. Той беше най-големият, който Кайда бе виждала някога, но въпреки това знаеше, че надежда няма. Корабът на странниците беше червен, с три мачти и издути от вятъра платна и препускаше пред бурята, която се спускаше върху него като стадо баракуди. Килът му пореше вълните и разпръскваше панделки от пяна. Цветният дракон на носа му изрева предизвикателно, когато се стрелна право към Ноктите.

Кайда чуваше ахканията около себе си и макар да не сваляше очи от умиращия кораб, знаеше, че сигурно цялото село се е събрало на брега, за да гледа. Дъждът се лееше като из ведро, но гледката на обречения кораб беше толкова хипнотизираща, колкото и ужасяваща.

Вероятността капитанът му да забележи Ноктите на Рюджин беше нищожна. Приливът бе висок; скалите бяха скрити под водата. А и корабът очевидно не идваше от някое близко до Ама-мачи място. Капитанът му не познаваше тези води. Старейшините винаги казваха, че другоземците не ценят мъдростта на ама. Никога не наемаха местни да ги прекарват през тукашните води, затова крайбрежието беше осеяно със стотици корабокрушения.

Понякога старейшините грешаха, но не и тази вечер.

Като че ли боговете се бяха наговорили да принудят Кайда да гледа как надеждите й потъват и се удавят. Облаците по целия хоризонт бяха черни, но между тях и гневното море се виждаше една дълга лента златисто небе, а в средата й, точно на хоризонта, слънцето гореше като кръгло червено въгленче. Корабът на странниците профуча покрай слънцето. Всеки зъб в Пастта на Рюджин се оцъкляше черен като око на акула право в червения му нос. Несъмнено капитанът бе видял Пастта. Несъмнено вълна от облекчение беше заляла кормчията му, който бе решил, че е успял да я премине невредим. Това беше всеобща грешка.

Ноктите разпраха търбуха на кораба и го накараха да спре на място въпреки големината и скоростта му. Десетки мънички човешки фигурки се затъркаляха напред, безпомощни като рачешки бебета пред огромна пенеста вълна. Неколцина от моряците изчезнаха зад борда. Други се докопаха до планшира и се вкопчиха с всички сили в него.

Огромна вълна се издигна вляво от носа му, достатъчно голяма, за да отхвърли настрани която и да е рибарска лодка. Лодките на ама сигурно щяха да успеят да се освободят от Ноктите, но корабът на странниците беше твърде тежък, твърде обемист, газеше твърде надълбоко. Вълната се удари странично в него и го разцепи на две.

Някой на брега изпищя. Другите се развикаха, но Кайда чуваше от устата им само глупости. Онези моряци сигурно щяха да заплуват към тях. Повечето щяха да умрат. Дъждът се усили, шибайки лицето на Кайда, като едва не я ослепи. Останалите събрали се на брега селяни притискаха ръце към челата си, създавайки нещо като стряха над очите си. Кайда имаше само една ръка, но въпреки това се опита да заслони очите си, за да вижда по-добре. Хипнотизирана и ужасена, тя наблюдаваше агонията.

Озовалите се във водата моряци разбираха защо Ноктите са толкова опасни. Едно невидимо течение ги отхвърли от Ноктите към неравните зъби на Пастта, сякаш Рюджин се хранеше. Морският дракон беше ненаситен. Кайда го знаеше твърде добре. Той бе погълнал майка й и за десерт беше взел лявата ръка на момичето. И това се бе случило в много по-спокойно море.

Кайда гледаше как вълните размазват един след друг мъжете върху скалите на Пастта не защото искаше да го види, а просто защото не можеше да откъсне очи.

— Погледнете я — чу тя гласа на Миоко. — Изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Наистина — потвърди Киоко послушно, както винаги.

— Изплачи големите си жабешки очи — каза Шиоко. — Те и без това вече са наполовина изскочили от главата ти. Нее? Миоко? Очите й приличат на бръмбари.

Кайда дори не погледна към сестрите си. Мъжете умираха пред очите им, а те пак намериха време да се заяждат с нея. Замисли се дали да не издърпа една лодка на брега и може би да накара баща си и неколцина от приятелите му да й помогнат да спаси някого. Но тази мисъл не се задържа дълго; отхвърли я с такава лекота, както морето хвърли поредния моряк в Пастта. Прибоят беше достатъчно силен, за да уплаши дори най-силните гребци в селото, а ако успееха по някакъв начин да изминат и половината път до Пастта, дори сто гребци нямаше да са достатъчни, за да задържат лодката стабилна в морето. За другоземците лодката, пълна със спасители, щеше да е просто поредното твърдо нещо, в което да се разбиват главите им.

Но въпреки това Кайда наистина желаеше да догребе до тях, за да ги спаси. Искаше й се да не се тревожи за това или поне да не й личи толкова. И естествено на Миоко й стигаше да види изражението й, за да открие муниции за следващата си атака.

— Горката Кайда — заговори тя с подигравателно-хленчещ тон. — Искаш ли да доплуваш дотам, за да си намериш съпруг? Може би трябва да го направиш. Никой от мъжете в Ама-мачи няма да те вземе.

Аз не бих ги взела, помисли си Кайда, а и половината от тях вече са те имали. Тя беше чувала какво прави Миоко с момчетата от селото. Правила го бе дори с възрастни мъже. Беше го направила и на Сен с ръка, но само донякъде, след което бе избягала със смях, докато той вилнееше и крещеше. Опита се да я последва, препъвайки се в омотаните около глезените му панталони, а членът му стърчеше измежду краката му. Цялото село знаеше за избухването на Сен, но не и как го беше причинила Миоко. Кайда обаче знаеше. Чула го бе от собствената уста на Миоко, точно както беше чула и всичко останало: прошепнати хвалби в тъмното, след като всички си бяха легнали, след като бащата на Кайда бе приключил с шумоленето, пъхтенето и грухтенето с майката на Миоко, след като беше утихнал смехът на момичетата. Никоя от тях не знаеше, че Кайда ги чува, също както никоя от тях не знаеше, че Кайда може да чува обидите им въпреки ромолящия дъжд. Тя никога не даде да се разбере.

Миоко повтори подигравката си на по-висок глас. Киоко й подражаваше като маймуна, а Шиоко се опита да надмине и двете. Върви да си уловиш съпруг. Не, гмурни се, за да си намериш съпруг. Ще предпочетат да се удавят, вместо да те вземат. Всичко бе толкова предвидимо. Дори не беше необходимо да викат, за да ги чуе Кайда.

Но те я познаваха толкова добре, колкото ги познаваше и тя. Знаеха, че иска да избяга. Знаеха, че корабът на другоземците олицетворява надеждата и знаеха какво означава разбиването му на парчета за Кайда. Но разбираха погрешно надеждата й. Тя не беше злобна като Миоко. Не искаше да види как тези мъже умират. И въпреки това за нея нямаше да има значение, ако не оцелеят. Дори никой да не стигнеше до брега, те бяха твърде много, за да остане незабелязано изчезването им. Някой щеше да дойде да ги търси. Някой, чийто кораб щеше да напусне това място с Кайда на борда си.

Докато гледаше как последните моряци се държат за върховете на зъбите на Рюджин, блъскани от вълните, вкопчени отчаяно в живота, макар смъртта им да бе неизбежна, Кайда почувства лекичък прилив на надежда. Независимо дали някой очакваше да намери оцелели, спасителният кораб със сигурност щеше да се появи. Не само заради моряците. Корабът им беше масивен, скъп и вероятно бе тежко натоварен. Със сигурност щяха да дойдат да го търсят. И когато пристигнеха, Кайда възнамеряваше да тръгне с тях и никога повече да не се върне тук.