Стив Байн
Годината на Демона (25)

25.

Тъй като никой, освен другоземците не се гмуркаше, Кайда имаше достатъчно време да помисли.

Тя седеше на върха на Перката, висока, заострена скала в средата на плажа, гледаше вълните и си мислеше за разговора с баща си — със „семейството“ си — като не спираше да се чуди как би могла да го проведе по-добре. Щом се отегчи, което стана почти веднага, Кайда си припомни битката на брега. Беше почувствала невероятен прилив на гордост, когато видя как рибарите от Ама-мачи смело се изправиха срещу чужденците. Това означаваше, че не живее в село от мекотели и че сред тях има и няколко гръбначни животни. Затова беше още по-тъжно да види как гръбнаците им бяха пречупени и смелостта им се смачка като хартиена лодка.

Изненада се колко я боли за хората от ужасното й малко село. Може би се бе надявала да види някакво положително качество, някаква добродетел — каквато и да е — която да притъпи желанието й да се махне оттук. Но такова качество, такава добродетел не съществуваше. Във всеки случай, макар да не желаеше успеха на другоземците, тя не спираше да им се възхищава. Ако не друго, то поне любопитството я гризеше все по-надълбоко, настояваше да му обърне внимание. Струваше й се странно, че чуждоземците бяха изчакали да бъдат обградени напълно, преди да нападнат. Колкото и сръчно да бяха победили групата рибари, очевидно бяха поели немалък риск, позволявайки на врага да заеме по-добра позиция. Защо им трябваше да рискуват? Другоземците щяха да спечелят с лекота, ако се бяха нахвърлили направо върху тях.

Луната изгря над главата й, слънцето се скри пред очите й, звездите започнаха да се появяват една по една, а Кайда все още не можеше да го разбере. Междувременно мислеше и за други неща: по какво се различаваше злобата на Шиоко от тази на Миоко; дали проявата на злоба, за да се впишеш, за да не останеш на губещата страна, е по-добра или по-лоша от вродената злоба, доставяща удоволствие; защо Киоко нямаше собствено мнение, независимо дали лошо или друго; защо чуждоземците не знаеха как да се гмуркат — а те определено не знаеха, съдейки по хората на Гензай; дали Миоко можеше да контролира жестокостта си, или всъщност жестокостта й бе истинският кукловод, а Миоко беше просто кукла на конци; дали Киоко изобщо имаше някакви морални задръжки; дали Миоко беше способна да чувства вина или срам; каква бе разликата между аморалността на Миоко и неспособността на Киоко сама да реши кое е морално или аморално; как се е озовала тук Перката; дали баща й и Чо ще продължат с похотливите си занимания, след като ръката му е толкова зле; защо баща й не беше благодарил за спасяването на пръстите му; дали човек трябва да се възхищава на някой, който държи на думата си, ако той говори на безмилостния език на Гензай. Но колкото и да блуждаеха мислите й, накрая винаги се връщаха към схватката на брега.

Всички онези, които се бяха били — или бяха пострадали всъщност; трудно беше да се каже, че рибарите изобщо бяха участвали в боя — сега се намираха в единствената къща, където фенерите и огнището все още горяха с ярък пламък. Всички старейшини се намираха там. Бащата на Кайда, най-младият от селските старейшини, трябваше да бъде отнесен там от своята съпруга и доведените си дъщери. Бащите от всички семейства в селото се намираха там, заедно с всички ранени, които можеха да извървят, дори накуцвайки, пътя до къщата. Щяха да обсъждат как да се справят с другоземците. Никой не го бе обявил на глас, но нямаше друго обяснение за събирането.

Майките и бабите се скриха по къщите си, а децата бяха оставени да правят каквото намерят за добре. Веднага щом тази мисъл премина през ума на Кайда, тя се зачуди какво ли замисля Миоко. Точно тогава чу стъпките по пясъка.

Те бяха едва доловими, заглушавани от шума на разбиващите се вълни, но Кайда имаше остър слух.

— Ще счупя всяко кокалче в ръката ти — рече тя на висок глас, — като започна с палеца и продължа нагоре.

— Какво?

Гласът на Миоко прозвуча ниско долу, някъде вдясно зад нея. Това означаваше, че Киоко се намира отляво, също долу на пясъка. Шиоко, която винаги изпитваше нужда да се доказва, щеше да се изкатери по опашката на Перката, за да я бутне долу.

— Шиоко-чан — продължи Кайда, без да се обръща, като се стараеше да говори колкото се може по-спокойно, — казвам ти, че ако ме пипнеш с ръка, ще й счупя всяка ставичка.

— Тя как… — започна Киоко.

— Няма значение — отвърна Миоко. — Тя е изрод. Да се махаме.

— Мога да стигна до нея, Миоко.

— Не можеш — заяви Кайда. — Слизай вече, Шиоко, докато все още имаш две здрави ръце, с които да го направиш.

— Ти нямаш две здрави ръце — сопна се Шиоко. — Ти си изрод.

— Тръгвай след Миоко. Само за това те бива.

Кайда положи всички усилия, за да не се обърне след тях. Част от нея искаше да узнае какво планират и дали носят нещо със себе си, за да изиграят малката си игра. Миоко често въоръжаваше сестрите си с пръчки и въжета, понякога с някое гребло или мрежа, но този път Кайда не успя да задоволи любопитството си. По-добре да се наслади на мига. По-добре да ги остави да си мислят, че не й е необходимо да се обръща, за да гледа отстъплението им. По-добре да знае, че следващия път, когато я нарекат жабешки очи, ще се чудят дали наистина няма някакви очи на тила си.

Мислите й отново се насочиха към загадката: Защо другоземците бяха позволили да ги обградят? Преди малко Миоко и Киоко се бяха опитали да се приближат към нея от двете й страни, а Шиоко се придвижваше откъм гърба й, за да я блъсне от Перката. Защо трябва да ги изчакват да заемат позициите си? Определено беше по-добре да нанесат първи удара си или поне да последват примера на Кайда и да предотвратят нападението, преди враговете да са получили предимство.

Накрая вече не можеше да търпи да живее в неведение. Скочи от Перката, краката й потънаха до глезените в студения, мокър пясък и тя тръгна към лагера на другоземците.

Долови миризмата им, преди да чуе гласовете им. Бяха си запалили огън, но тя усети само мириса на горящо дърво, а не на сварен ориз или някаква друга храна. Срещу нея духаше постоянен вятър, който бе наситен с мирис на солена вода и всякакви други миризми.

Когато се приближи, вятърът донесе до ушите й странни гърлени напеви. След малко успя да различи приглушен разговор и си помисли, че може да долови мотив в напевите. Почти не виждаше другоземците, тъй като те бяха издигнали насип от пясък и камъни, висок почти колкото дюна. Сиянието на огъня им се издигаше над него така, сякаш всеки момент от северния край на брега щеше да изгрее някакво малко слънце.

Докато се придвижваше откъм подветрената страна на дюната, зад гърба си чу хрущене на пясък. Обърна се, но беше закъсняла и нещо сграбчи косата й. Кайда изписка тихичко и се вкопчи в онова, което я държеше. Донякъде очакваше да открие ръката на Миоко, но всъщност се натъкна на голям мъжки юмрук, който сякаш бе изкован от желязо.

Въпреки това тя го стисна с надеждата да облекчи поне отчасти тежестта на тялото си върху скалпа.

— Хванах една рибка — обяви онзи, който я държеше, и я повлече за косата към лагера им. През цялото време тя риташе с крака в опити да открие опорна точка, за да възстанови равновесието си, но намираше само пясък.

— Струва ми се, че хвърлих тази рибка обратно в океана — каза смаяният Гензай. Дълбокият му глас обезпокои Кайда по странно неразбираем начин, макар тя ясно да разбираше, че бе успяла да разпознае гласа му, въпреки че някакъв едър мъж я влачеше за косата; факт, който показваше колко се страхува от него.

— Пусни я, Маса-сан. — Кайда падна на пясъка в мига, в който Гензай произнесе думите. — Какво правиш тук, малко момиче?

Кайда погледна нагоре към Маса, който отвърна на погледа й. Беше изненадващо слаб за толкова силен мъж, но тя установи, че кожата му е силно изопната върху гърдите и ръцете, сякаш в цялото му тяло нямаше нищо меко. Косата му бе дълга и разрошена, което всъщност я беше накарало да го запомни: той бе един от двамата на брега, които се бяха оставили да ги обградят. Мъжът леко наведе главата си настрани и я огледа изучаващо, сякаш тя беше някакво насекомо, каквото не бе виждал досега.

— Тази тук има слух като на вълк.

— Нима? — усъмни се Гензай.

— Чу ме да се приближавам — обясни Маса. — Мен.

— Не съм — обади се Кайда. — Хванахте ме, преди да успея да избягам.

— Вярно е, но започна да се обръщаш, преди да съм те хванал. Сигурно губя усет.

Кои бяха тези хора? — запита се Кайда. Маса беше слаб, да, но не чак толкова, че да се приплъзне между зрънцата на пясъка. Тя бе минала покрай него по празния бряг и не го бе забелязала. Беше чувала историите на разни пътешественици за юки-онна, които можеха да превръщат телата си в сняг, и се зачуди дали Маса не притежава подобна способност да се превръща в пясък. В разказите снегът винаги беше навяван от вятър, също както понякога вятърът завихряше пясъка във въздуха. Тя се запита дали снегът не представлява някакъв другоземен вид пясък.

— И така — рече Гензай, — какво правиш тук? Обиди ли те баща ти? Да не би все пак да искаш да му счупя пръстите?

— Не — отвърна Кайда и огледа лагера. Четирима мъже седяха около малък лагерен огън; те изглеждаха като Маса, слаби и силни едновременно, макар от всички тях единствено Маса да й изглеждаше приятелски настроен. Двама от останалите бяха заети с наклаждането на втори огън. Те бяха построили нещо като къщичка с три стени, вградена в малката пясъчна дюна, която бяха натрупали наблизо. Стените бяха равни и прави, най-вероятно служеха за заслон от вятъра, и тъй като Кайда не виждаше никъде големите сандъци, които бяха спуснали от скалата, тя предположи, че другоземците сигурно ги бяха натрошили, за да използват дъските за строежа на малката къща. Подът й представляваше дълбок кръг от камъни, пълен с тлеещи въглени.

За огнището се грижеше едноок гърбушко, приблизително на възрастта на Гензай. Празното гнездо на липсващото му око като че ли се взираше право в нея. Гърбушкото работеше безспир на духалата, каквито Кайда бе виждала само веднъж досега. Тогава беше още малка. Един чуждестранен кораб се бе блъснал в Пастта и моряците успяха да натоварят всичко в една лодка, с която доплаваха до брега. Един от чуждоземците й беше казал, че духалото представлява къщичка на една малка птичка и когато Кайда надникна вътре, за да я види, то духна вятър право в лицето й, което я накара да се разсмее. Онзи чуждоземец не се потеше така, както този. Едноокият бе коленичил до гнездото с въглени и работата с неговите духала като че ли беше доста тежка.

Мъжът, който клечеше до него, припяваше безспирно, без да се интересува, че разрошената му бяла, тънка коса можеше също да се запали. В първия момент Кайда си помисли, че тялото му е голо и изцяло покрито с косми, но когато очите й привикнаха към примигващата червена светлина, тя видя, че всъщност има дрехи — или поне онова, което минаваше за дрехи при тях. Той носеше само опърпани ивици износен плат, който изглеждаше безцветен, с изключение на оранжевото сияние от огъня. Дрехите, брадата и косата му се вееха на вятъра. Мъжът взе нещо от огъня, удари го няколко пъти с чук и го хвърли обратно сред въглените.

— Не бях останал с впечатлението, че толкова лесно се разсейваш, Кайда-сан. Да не би отдавна да е минало времето ти за лягане?

— Не — отвърна тя на Гензай. — Просто… никога… добре, какво правят те?

— Не е твоя работа. Какво търсиш тук? Да не би да си дошла отново да молиш да те вземем с нас?

— Да дойде с нас? — изненада се Маса. Той се засмя и рошавата му коса се разлюля. — Къде?

— Където и да е — каза Кайда. — Само не и тук.

Маса отново се засмя.

— И какво си мислиш, че ще правиш, като стигнеш там?

Същия въпрос й бе задал и Гензай. Стори й се много странно, че всички чуждоземци задават едни и същи въпроси.

— Каквото ме накарате — отговори тя. — Ще се гмуркам. Ще ловя риба. Каквото…

Този път Маса се разсмя толкова силно, че сигурно го бяха чули чак в селото. Гензай също се засмя, само веднъж, а смехът му приличаше повече на ръмжене. Гърбушкото край огнището се намръщи и им изшътка.

— Тишина! — сопна им се той. — Почти сме готови.

Кайда го погледна. Той беше ужасно грозен, а светлината на въглените правеше сбръчканото му лице да изглежда червено като на демон, насечено от черното на бръчките. Гърбавият погледна намръщено и нея, просто за всеки случай. Липсващото му око бе ужасяващо, но Кайда не можа да се сдържи да не погледне право в него.

— Да се гмурка! — извика Маса, чието тяло продължаваше да се разтърсва от спорадични пристъпи на смях. — Много смешно. Само това ли са се научили да правят тези селяни с момичетата си?

Тя погледна Гензай, който бе възвърнал сериозността си и сега седеше неподвижно като скала край огъня. Маса се изкиска, отметна разрошената коса от лицето си и започна да човърка зъбите си с врабчова костица.

— Така и не отговори на въпроса ми — напомни Гензай с обичайния си равен глас. — Дойде, за да видиш какво правят приятелите ми в огъня?

— Не.

— Тогава защо си тук, Кайда-сан?

Той мълчаливо впери поглед в нея. Останалите направиха същото. Кайда знаеше, че доведените й сестри щяха да решат, че едноокият е най-страшен от всички, но щяха да сбъркат. Онзи, от когото трябваше да се страхуват, беше Маса. Не й допадаше мисълта, че има човек, който е толкова бърз и когото не може да чуе, че приближава. А Гензай я плашеше още повече, но въпреки това успя да намери смелост да избъбри:

— Мислех си за това цял ден и не можах да го разбера. Вие им позволихте да ви обградят. Селяните. Двамата с приятеля ви. А след това се сбихте с тях. Но първо им позволихте да ви обградят.

Маса повдигна едната си вежда.

— Защо? — попита тя.

Мъжът избухна в ужасно гръмогласен смях, който го събори по гръб на пясъка. Гензай се засмя само веднъж, а смехът му наподобяваше дълбок, стържещ тътен като онзи, който издават големите каменни плочи дълбоко в земята.

— Тишина! — кресна едноокият, без да спира да работи с духалата си. — Почти сме готови. Не ни пречете.

— Тадааки-сан е прав — каза тихо Гензай. Маса кимна леко и без да спира да се подсмихва, се настани отново на камъка си. — Кайда-сан, нима искаш да ни кажеш, че си рискувала живота си, за да ни зададеш този въпрос?

Кайда сбърчи нос.

— Не съм рискувала нищо.

— Маса издаде заповед да бъде убит или осакатен всеки, който се приближи до нас.

— Когато стигнах до нея, видях, че вече е саката — леко помръдна с рамене Маса. — Имаш не само остър слух, малко момиче. Имаш и смелост.

— Ще си вървя — реши Кайда. — Не трябваше да идвам.

— Да — отвърна Гензай, — не трябваше. Но не бива да си тръгваш с празни ръце. Кажи й защо им позволи да те обградят, Маса.

Мъжът отново помръдна с рамене.

— Кой пръв нанесе удар? — попита той.

— Не знам — призна Кайда.

— А кого пръв ударих аз?

— Не знам.

— Онзи, на когото му липсват всичките зъби, с какво го ударих в устата? С юмрук? С коляно? С лакът?

— Откъде да знам? Нищо не можах да видя.

— Защото бяхме обградени — каза Маса. — Никой друг от селото ти не можа да види.

— Остана им само въображението — завърши Кайда по-скоро за себе си, отколкото за останалите. — Ако не им позволите да видят какво правите и особено ако им дадете някакво предимство, преди да нападнете… единственото по-страшно нещо от акулата, която виждаш, е акула, която не можеш да видиш.

— Тя е природен талант, Гензай.

Гензай се почеса по брадичката, точно там, където свършваше брадата му.

— Не е зле, малката. Наистина ли дойде само заради това?

— Аха.

Той отново се засмя с характерния си дълбок, смущаващ смях.

— Хубави сънища, Кайда-сан. Можеш да кажеш на семейството си, че не смятаме да оставаме още много време.

Момичето кимна, поклони се и се обърна да си ходи. И докато се обръщаше, с крайчеца на окото си зърна онова, което рошавият белокос мъж държеше в машата си. Беше един демоничен лик, маска, чиито рога и зъби сияеха в червено като самите въглени, в червено като залязващото слънце.