Стив Байн
Годината на Демона (33)

33.

— Господине, ние имаме заповеди — заяви войникът, насочил върха на острието на една педя разстояние от гърлото на Томо. — Трябва да разоръжим този дом.

Броните затракаха като хиляди метални птици в полет. Самураите на Тойотоми застанаха в готовност. Никой не извади меча си, но всички бяха напрегнати, приведени, готови за нападение. Командирът им се обърна разгневен към боеца си.

— Веднага ще прибереш оръжието в ножницата си — каза той. — Отстъпи или ще ти взема главата.

— Не, господине — отвърна самураят. Той имаше стройното силно тяло на бегач и лице като на мишка. Намираше се извън обхвата на меча; ако командирът извадеше оръжието си, Томо щеше да умре.

Облекчението на Дайгоро веднага се изпари. Той се взря в лицето на Томо, което беше абсолютно бяло. Погледна към командира и огледа останалите войници, които стискаха дръжките на оръжията си, подгънали колене за скок. Никой не гледаше Дайгоро.

Томо и човекът, който го бе хванал, бяха далеч от обсега на командира, но не и на Славна победа.

— Търпение — прошепна Кацушима.

Дали бе разгадал мислите на Дайгоро? Славна победа беше дълга и тежка, изваждаше се бавно от ножницата. Но тъй като никой не го гледаше, той може би щеше да успее да я извади, да замахне и да спаси живота на Томо. Може би.

Ваденето на оръжие в дома на някой човек бе лошо. С това се нарушаваха всички правила за чест и обноски и Дайгоро беше в правото си да убие този грубиян. Но самураят бе заплашил и един от хората му. Дайгоро не можеше да остави това ненаказано.

Ала същото се отнасяше и за командира на Хидейоши. Войникът, който бе насочил оръжието си към Томо, беше нарушил пряка заповед. Той нямаше да напусне жив двора при никакви обстоятелства. Командирът му щеше да го посече, а Дайгоро можеше единствено да гледа как той убива Томо.

Или можеше да го нападне. Да рискува и да спаси Томо, независимо от последиците.

Стига, разбира се, да изтеглеше меча си достатъчно бързо. И стига да бе разгадал правилно намеренията на командира. Ако беше преценил нещо неправилно — дали скоростта и обхвата на меча или реакцията на командира — то опитвайки се да спаси Томо, той щеше само да пролее от кръвта на Тойотоми, което неминуемо щеше да доведе до битка.

Всички тези мисли прелетяха през съзнанието на Дайгоро, докато си поемаше дъх. Пулсът му биеше силно и ускорено. А в двора цареше мъртво мълчание.

В главата му се преплитаха хиляди изчисления. Беше ли преценил правилно обхвата на Славна победа? Колко време щеше да е необходимо, за да я извади от ножницата й? Всичко би трябвало да е толкова просто. Дайгоро се разгневи на себе си — за да предотврати кървавата баня, трябваше само да пожертва един слуга. За останалите господари това не би представлявало проблем. Те никога не биха се сприятелили с някой обикновен селянин като Томо.

Но докато размишляваше, той осъзна, че по един или друг начин трябва да отмъсти за Томо. Ако позволеше на този командир да докладва, че хората му са убили един Окума безнаказано, Шичио щеше да разбере, че може да обижда Окума, когато си поиска. Дайгоро нямаше друг избор, освен да защити своето. Но ако пролееше кръвта на някой от войниците на Тойотоми, това щеше да му навлече и отмъщението на Шичио.

Най-доброто решение бе да заповяда на командира да убие нападателя на Томо. Но това би трябвало вече да е ясно на мъжа. Всъщност мечът му вече би трябвало да е окървавен. Дайгоро едва ли можеше да дава заповеди на офицер от дома на самия регент.

Чисто и просто беше попаднал в капан. Нямаше решение, което да не предизвика допълнителна проява на агресия. И въпреки това правилната реакция все още можеше да спаси живота на Томо.

Командирът на Хидейоши положи пръстите си върху дръжката на катаната. Дали се приготвяше да я изтегли? В такъв случай Томо бе мъртъв. Дайгоро се нуждаеше от повече време за размисъл.

— На кого служиш? — попита той самурая с мишето лице, който бе опрял меча си в гърлото на Томо.

— Млъквай!

— Ти си от лакеите на Шичио, нее?

— Казах ти да млъкваш! — Мъжът започна да трепери.

— Отстъпи назад — нареди командирът, като произнасяше всяка дума така, сякаш образуваше отделно изречение.

Погледи прескачаха от Дайгоро към командира и самурая, който беше хванал Томо. Чуваше се шумоленето на размърдващия се под краката пясък. Пластините на броните потракваха като бамбук. Сърцето на Дайгоро блъскаше в гърдите му като копита на препускащ състезателен кон.

Самураят, който държеше Томо, си пое дълбоко дъх и го изпусна. Беше спрял да трепери. Дайгоро познаваше това изражение. Чувствал го бе на собственото си лице. Това беше изражението на човек, който се бе примирил със смъртта — на човек, който нямаше какво да губи.

Дайгоро дръпна силно и бързо извади Славна победа от ножницата й. Томо отстъпи назад, когато допряното до гърлото му острие се отдръпна, за да нанесе удар. Командирът на Хидейоши извади меча си.

Славна победа се спусна надолу. Заедно с нея падна и един меч, в чиято дръжка все още бяха вкопчени пръсти. Дайгоро стискаше Славна победа с едната си ръка. Тя беше твърде тежка; младежът залитна напред.

Командирът се завъртя и замахна към протегнатата ръка на Дайгоро. Ударът му премина покрай нея; Кацушима го изрита в бъбрека и го запрати на земята. Петдесет меча проблеснаха под слънцето. Три от тях полетяха към Дайгоро.

Славна победа бе достатъчно дълга, за да парира и трите. Лявата ръка на Дайгоро най-после успя да се вкопчи в дръжката на меча. Той извъртя острието настрани и нанесе нисък удар. Тримата мъже се строполиха в потоци от кръв.

Дайгоро не можеше да каже как бе успял да се добере до средата на формацията самураи. Главата му бе замаяна; досега никога не се беше бил така. Двубоите не можеха да се сравняват с вихрената схватка. Съзнанието му сякаш нямаше никаква връзка с ръцете. Той сечеше, блокираше, отразяваше, контраатакуваше изцяло по първичен инстинкт. Докато разбере какво се случва, двамата с Кацушима вече стояха, опрели гърбове в средата на двора, обградени от самураите на Тойотоми.

Врагът бе сформирал непробиваем плет от червени брони, златно покритие и проблясваща стомана. Те от своя страна бяха обградени от втори кръг воини, облечени в червеникавокафяво, черно и сребристо — над сто самураи, закичени с мечата лапа на рода Окума.

Внезапно насред хаоса се появи затишие и Дайгоро установи, че може да чува и вижда всичко с невероятна яснота. Всеки меч и копие сияеха със своя отличителна светлина като звездите в безлунна нощ. Кацушима дишаше тежко; широките му рамене бяха опрени в гърба на Дайгоро, горещи и твърди, пръскащи медния мирис на кръв. Тялото му се разтресе от горчив смях.

— Какво ти говорех за търпението?

Дайгоро стисна още по-здраво обвитата с плат дръжка на Славна победа. Кръгът от врагове се сгъсти около тях.

— За мен беше чест — каза Кацушима.

— За мен също — отвърна Дайгоро, връхлетян внезапно от мисълта за Акико и бебето в корема й. Точно в този ден му се струваше ужасно нередно да я изостави.

Кръгът отново се стесни около тях. Дайгоро се приготви да нанесе удар. В този миг нечий глас наруши зловещата тишина, излая: Отстъпи! Сред редиците на самураите се разнесе потракване и подрънкване, докато командирът на Тойотоми си проправяше път към центъра на кръга.

— Задръж — изкрещя той, усещайки колебанието на хората си. — Господарю Окума! Какво означава това?

— Вашият човек го започна — отвърна Дайгоро. Още щом думите излетяха от устните му, те му се сториха ужасно детински. Замълча за миг, колкото да си поеме дъх, преди да заговори отново, и едва тогава осъзна, че се е запъхтял толкова силно, че усещаше как дробовете му парят. — Не вашият човек — рече най-накрая той. — Човекът на генерал Шичио. Той е бил подставен сред хората ви. Убеден съм в това. Шичио търси повод за битка с мен на всяка цена.

— И вие му я осигурихте, нали? — каза командирът. — Сега ми дайте причина да оставя главата ви на раменете.

Дайгоро се опита да забави тежкото си дишане, преди да отговори.

— Ако умра, ще умрете и вие. Както и хората ви. Моите самураи са два пъти повече от вашите.

— Изправяли сме се и срещу още по-голям брой врагове.

— Използвали са ви, командире. Изпратени сте тук под фалшив предлог.

— Възможно е. Заповедите са си заповеди.

— Вашите заповеди са просто димна завеса. Целта им е просто да скрият истинската им цел, в което аз съм убеден. Каква чест има в това човек да умре заради подобни заповеди? Пощадете хората си. Позволете им да умрат от по-достойна смърт, в битка, която им се полага по рождение.

Командирът вдигна към него безизразните си очи. Погледът му не потрепваше; мечът в ръката му също. Той не се страхуваше да умре на място.

— Ако ми позволите да си отида, може да се върна с огромна сила — рече той. — Мога да съборя цялата планина в морето.

— Да, можете — отвърна Дайгоро. — И аз мога да изпратя ездачи и кораби при регента, за да му кажа как хората ви са нахлули в дома ми, търсейки схватка. Не забравяйте, че семейството ми е сключило договор с регента. Когато подкрепленията пристигнат, може да се окаже, че идват за главата ви.

Десният показалец на командира потупваше по цубата на меча му. Това бе издайнически знак, нервозен тик и Дайгоро отчаяно желаеше да разбере значението му.

— Бушидо изисква въздържание — изрече бързо той. — Досега трябва да сте го разбрали, командире. Битката беше провокирана от един от хората ви. Аз желая единствено да я приключа. Как бихте могли да я започнете отново и едновременно с това да запазите честта си?

Погледите на двамата се срещнаха. Между тях се възцари продължително, напрегнато, наелектризирано мълчание. След това командирът прибра меча си в ножницата му.

И просто ей така опасността изчезна. Буреносният облак, надвиснал над двора, се разтвори във въздуха. Мечовете се прибраха в ножниците; мускулите се отпуснаха; воините на Окума и Тойотоми започнаха да се строяват в две формации, като внимаваха да не блъскат раменете си, когато се разминаваха. Дайгоро не можеше да повярва. Ако вместо това командирът на Хидейоши бе решил да нападне, десетки самураи вече щяха да са мъртви.

И въпреки това му се струваше, че твърде много хора бяха умрели напразно. Връщайки се при верандата, той прескочи четири трупа и един кървящ самурай, който все още не беше умрял, но силата му стигаше само да примигне. Дайгоро се спря, отстъпи назад и погледна отново към умиращия мъж. Това бе слабият войник с тяло на бегач, същият, който бе започнал всичко. Дайгоро устоя на порива да му пререже гърлото и да ускори смъртта му.

Извърна глава от подбудителя, но погледът му попадна върху Томо, който седеше, опрял гръб на единия от стълбовете на портата. Той бе вперил поглед в краката си, а долната му челюст бе увиснала. Тогава Дайгоро зърна малката рана над ключицата му. Не беше по-дълга от нокътя на палеца му, но това бе достатъчно.

Младежът се отпусна на колене до него. Дланите на Томо бяха облени в кръв, но всъщност кървенето не беше много. Притискайки дланта си към раната, той бе попречил на кръвта да изтича навън, но не и да се стича навътре. Най-вероятно се бе удавил в собствената си кръв.

Едно петнайсетгодишно момче не трябваше да умира по този начин. Дайгоро искаше да нареди на хората си да атакуват. Искаше отново да започне клането. Искаше да кълца, да удря и да мушка, докато пред него не останеше никой, когото да убие.

Вместо това поседя мълчаливо, наведен над тялото на Томо, след което с усилие се изправи на крака. Те едва го държаха, а десният беше по-слаб от обичайното.

— Командире — мрачно каза той, — не смятам за нужно да изпращам куриер, който да предаде на генерал Тойотоми какво се случи днес тук. Единственият, който се държа безчестно, е мъртъв. Съгласен ли сте с мен?

Командирът на Тойотоми погледна надолу към трупа с мършаво мише лице. Мъжът вече не кървеше; отделни капки кръв падаха върху пясъка.

— Съгласен съм — отвърна самураят.

Неизбежно мислите на Дайгоро отново се върнаха към Томо. Мина известно време, преди да събере енергия, за да заговори отново. Без да поглежда към командира на Тойотоми, той предложи:

— Ако желаете, можете да кажете на войниците си да поседнат. Ще се разпоредя да им донесат нещо за ядене и пиене, преди отново да потеглите на път.

— Това ще е изключително щедро от ваша страна — каза командирът и намръщеното му лице някак поомекна. — И докато не съм забравил — додаде той, — поздравления за бебето.

Раменете на Дайгоро увиснаха. Той напълно бе забравил за това. Трябваше да намери Акико, и то колкото се може по-бързо. Досега момичето не беше виждало кръвопролитие в собствения си дом. Щеше да се нуждае от утеха. „И аз също“, осъзна той. Чувстваше се като умиращ под дъжда лагерен огън, който всеки момент щеше да изпращи и да угасне.

Дайгоро се огледа за Томо, който от едно кимане щеше да разбере какво трябва да приготви. След това здравият разум надделя над инстинкта; той си спомни и погледът му потърси тялото. В херувимското лице вече нямаше капчица кръв и вечната усмивка беше изчезнала.

Как се бе стигнало до това? Той беше постъпил правилно, нали? Не бе сбъркал, като се опита да спаси живота на Томо, нали? И въпреки това в двора му лежаха повече трупове, отколкото би намерил смелост да преброи. А можеха да са само два: на Томо и на неговия убиец. Сега и двамата с Хидейоши бяха изгубили хора — добри, смели мъже, които бяха прекарали целия си живот в служба на своя господар и без колебание се бяха лишили от него.

Дайгоро беше убеден, че е постъпил правилно. Славна победа нетърсена го бе подкрепила; ако търсеше слава, тя щеше да се погрижи трупът му да лежи сред останалите в двора. Но всъщност той първи беше пуснал кръв. Не онзи, който държеше Томо, а самият Дайгоро. Той бе започнал битката, макар не той да я беше провокирал. И сега приятелят му бе мъртъв, а с него и много други.

„Защо? — запита се той. — Защо правилната постъпка винаги ми струва толкова скъпо? И защо не аз понасям основния удар? Би трябвало аз да седя там. Моята кръв трябваше да се пролее.“

Един петнайсетгодишен слуга не трябваше да умира по този начин. Нито пък един шестнайсетгодишен младоженец, който очакваше първото си дете. И въпреки това на Дайгоро му се искаше той да бе загинал.