Стив Байн
Годината на Демона (5)

5.

Шичио седеше в работния си кабинет, разстлал пред себе си трите свитъка, които изцяло покриваха лакираната в червено повърхност на високото до коленете му писалище. На единия беше нарисувана карта на северните провинции Суруга, Кай и Шинано — костеливи орехи, които все още му се опъваха. Другият представляваше карта на Кюшу, осеяна с точки, означаващи разположението на войските. Третият бе списък с всички крепости и гарнизони в Кансай, заедно с личния им състав. Задачата тази вечер бе да прецени кои полкове да разформирова, за да запълни оставените от убитите и ранените войници празноти в другите пострадали дивизии. Това беше доста изморителна работа, но Шичио бе изключително доволен, че дните му на войник бяха приключили. Далеч повече му подхождаше разрешаването на разни логистични проблеми, отколкото онези потни, мръсни, кървави дни на бойното поле.

Беше вече доста късно и в коридора от другата страна на вратата шоджи от часове цареше мрак. Внезапно там се появи някаква фосфоресцираща светлина, която се носеше на височина на гърдите, почти неразличима през прозорците от оризова хартия. Светещата оранжева топка се поклащаше наляво и надясно, нагоре и надолу, докато бавно се приближаваше към стаята му. Размерите и яркостта й постепенно се увеличиха, после тя се снижи към пода достатъчно близо до вратата, за да може Шичио да различи размазаните очертания на танцуващ пламък на свещ. Той въздъхна и остави на масата четката за писане.

— Трябва ли отново да ме безпокоите? — попита.

— Моля да ме извините, генерале. — Гласът беше толкова смирен, че можеше да принадлежи единствено на Джун, неговия адютант. — Тук има един човек, когото трябва да видите.

— Възнамеряваш ли да ми кажеш името му?

— Не го знам, господине.

Шичио погледна към шоджито и коленичилата фигура се поклони ниско.

— Джун, нима имам навика да посрещам непознати хора? Не. Върви си.

— Моля да ме извините, господине, но вие ми заповядахте да ви уведомя, когато този човек се появи.

— А, той ли.

Шичио се изправи, а в същото време Джун плъзна вратата настрани. Коридорът бе абсолютно тъмен, с изключение на свещта, и в него нямаше никой друг, освен Джун, който имаше толкова слаба фигура, че едва можеше да бъде различен в сумрака. Шичио взе нещо, увито в коприна от рафта, и прецени тежестта му на ръка. Предметът не беше по-голям от чиния за суши, но бе толкова тежък, сякаш бе изработен от камък. Той излезе в коридора.

— И така? Къде е той?

— Насам, генерале.

Джун се изправи на крака и забърза по коридора. Жълти отблясъци от пламъка на свещта танцуваха по стените, отразени от златните пластини, които като че ли покриваха всеки панел и греда в целия Джуракудай. Шичио усети мириса на тамян и се зачуди дали вятърът е донесъл миризмата от близкия храм Хонгванджи, или Хашиба отново бе разпратил хора да разнасят кандила по коридорите. Шичио беше готов да направи почти всичко за Хашиба, но най-вече му се искаше да му даде някои съвети относно украсата на тази безвкусна чудовищна сграда.

Когато Джун го поведе по покрития с чакъл двор под луната, която беше във фаза последна четвърт, Шичио видя отражението й в златното покритие на покривните керемиди. В името на всички богове и буди, помисли си той, кой би се хванал да позлатява керемиди? Това наистина бе прекалено.

Но решението не беше негово. Може би някой ден той щеше да се заеме с проектирането на собствен дворец. От време на време Хашиба подхвърляше случайно по някоя дума за нашествие в Китай. Ако нахлуването се осъществеше, може би Шичио щеше да отиде и да се прочуе там. Би могъл да обсади някой град и да влезе триумфално в него след падането му. А след това да си присвои най-елегантното имение в най-мирния квартал и да го превърне в истински дворец. Подбрани с вкус цветове, неукрасени керемиди и колекция от произведения на изкуството, която да съперничи на императорската. Но дотогава щеше да се наслаждава на удобствата в Джуракудай такива, каквито бяха.

Мъжът, който стоеше на колене в двора, бе лишен от всякакви удобства. Лактите му бяха завързани на гърба с ютено въже, като всяка китка бе привързана към лакътя на другата ръка. Не носеше никаква броня и чакълът сигурно му причиняваше болка в коленете. Но той имаше фигурата на воин — мощни ръце, дебел врат, здраво тяло и бръсната глава. Шичио не можа да го разпознае.

Докато мъжът не го погледна. Едва тогава генералът забеляза белега, който разсичаше челото му и минаваше между веждите. Той беше съвсем блед, този белег, но дори под лунната светлина не можеше да бъде сбъркан.

— Вкарай го вътре — нареди Шичио. — Веднага.

Джун хвана затворника за единия лакът и се опита да го подкара към най-близката сграда. Мъжът не помръдна от мястото си. Той имаше мускулите на професионален войник и шкембето на оттеглил се ветеран; хилавият Джун просто нямаше как да го помръдне. Но затворникът излезе от ситуацията с чест — несъмнено знаеше, че Джун и Шичио могат да повикат други, по-едри мъже, и вместо да рискува унижението от това да бъде влачен по земята, той се изправи сам и покорно последва Шичио.

Генералът се отдалечи с маршова стъпка, плъзна встрани първото шоджи, което се изпречи на пътя му, и събу сандалите си, за да влезе в залата за приеми. Джун се спря до вратата и със силно дръпване накара затворника също да спре.

— Какво има? — попита Шичио.

Адютантът му погледна към татамито на пода.

— Господине, той е обут. И краката му са мръсни.

— Тогава по-късно ще се наложи да почистиш татамито, нали? Или ако това ти създава твърде много грижи, мога просто да заповядам жив да те одерат и да закачат мръсната ти кожа на стената. Това би трябвало да е достатъчно, за да отвлече вниманието на посетителите от пода, не мислиш ли?

Джун преглътна и бутна затворника в залата.

Шичио тъкмо се накани да му каже да затвори вратата, когато установи, че е закъснял. В двора се беше появил Хашиба, който вървеше право към него. Асумаса Мио, този дърт дебел глупак, се влачеше на две-три крачки зад гърба му. Генерал Мио се извисяваше над Хашиба като планина със заснежен връх. Вярно че не беше лесно да се намери възрастен мъж, който да е по-нисък от Хашиба, но Мио сякаш парадираше с ръста си, крачейки като слон и използвайки всяка възможност да облича бронята си. Защо му бе нужно да я слага тази вечер? Тук, в най-сигурната сграда в Кансай? И въпреки това огромното соде на раменете му ги правеше да изглеждат още по-широки, а хайдате, които отскачаха от огромните му, масивни бедра, издаваха такъв звук, сякаш приближаваше цяла армия.

Когато видя Шичио, Хашиба се усмихна. Сенките на лицето му се задълбочаваха под лунната светлина и изостряха чертите му, което напомни на Шичио защо враговете на Хашиба рядко го наричаха със законното му име, императорски регент и главен министър Тойотоми-но-Хидейоши. По-често му викаха Маймунския крал. Долната част на лицето му, под носа, беше твърде продълговата, скулите му бяха твърде изострени, зъбите му бяха твърде щръкнали. На Шичио му приличаше не толкова на маймуна, колкото на едно от онези кучета с набръчкани лица от Пейпинг^[1], които жените би трябвало да смятат за грозни, а всъщност ги намираха за очарователни. Твърде грозен, за да е грозен.

— Генерал Шичио — каза, приближавайки се, Хашиба с развеселен, гръмък глас — не толкова, за да подчертае настроението си, колкото, за да бъде чут през дрънченето на Мио, помисли си Шичио. — Кой е нашият гост?

Шичио не знаеше как да отговори на този въпрос. Със сигурност не можеше да каже истината; ако мъжът бе този, за когото го смяташе — ако бе получил белега през челото си по начина, по който смяташе Шичио — то щеше да е по-добре сам да си пререже гърлото, вместо да разкрие истината за това кой е този човек и как се беше озовал тук. Нямаше да е добре и да излъже. От време на време Хашиба прощаваше на хората, които го бяха предали, но за сметка на това наказанията, които налагаше, бяха още по-ужасяващи. Човек никога не знаеше кой Хидейоши Тойотоми щеше да произнесе присъдата.

Този път го спаси Джун.

— Господарю регент, този мъж е бил чут да злослови по ваше име.

Хашиба се засмя.

— И по тази причина сте го поканили в дома ми?

— Господарю регент — отвърна Джун и ниско се поклони, — няколко от верните ви войници възхвалявали добродетелите ви в една крайпътна кръчма. Този мъж пиел като кит…

— Както и верните ми войници, несъмнено.

— Сигурен съм, че сте прав, господарю. — Джун се поклони още по-ниско. — Този мъж пил твърде много и започнал да противоречи на войниците ви. Те казали, че вие сте истински майстор тактик на бойното поле. Той заявил, че неговият господар ви превъзхожда.

— Значи е самохвалко. Мой скъпи Джунтаро-сан, ако ми водите всички такива мъже, то няма да ми остане и минутка за сън. — Хашиба се изкиска. — Да не говорим за онова, което е за предпочитане пред спането.

Джун направо се просна на пода. Ако имаше начин да потъне в дъските, щеше да го направи.

— Господарю регент, ако трябва да бъда по-точен, той казал, че господарят му ви превъзхожда до такава степен, че все едно армията ви се е напила до безсъзнание на бойното поле.

— А ако аз трябва да наказвам всички такива самохвалковци, никога няма да намирам време да отвеждам армията си където и да е. Или да пия. — Хашиба отново се засмя. — Напразно си довел този мъж тук, момче. Къде каза, че си го намерил?

— В една кръчма на пътя към Микава, господарю.

— Микава. — Усмивката на Хашиба веднага се стопи. — Той е един от хората на Токугава?

Шичио се намеси, преди Джун да успее да отговори.

— Мисля, че не е. Не носи нито герба, нито цветовете му. Не се тревожете. Ще разбера кой е той и откъде се е появил.

И просто ей така усмивката отново се появи — но този път беше неприятна.

— Постарай се да го направиш — каза Хашиба. Очите му бяха топли, но гласът бе студен; трудно беше да се предвиди каква ще е следващата му реакция.

Той плесна шумно с ръце.

— И така, господа. Аудиенцията при императора имаше голям успех. Той ми даде благословията си да завладея севера. Времето е хубаво и луната е ясна. Идеална нощ за песни, пиене и яхане на нетърпеливи млади кобилки.

Мио се поклони и кимна одобрително.

— Превъзходна идея — включи се и Шичио. — А дали първо ще се съгласите да ми отделите минутка за разговор? Насаме?

Хашиба се пресегна и плесна Мио по масивния нараменник, после ощипа Джун по кльощавата ръка.

— Осигури момичета и саке — нареди той, излъчващ само доброжелателство и веселие. — Ще поседнем на горната тераса да погледаме луната. О, и, Джун, погрижи се да сменят тези татамита. Затворникът ги е изпотъпкал с мръсните си ботуши.

Джун се поклони, стрелна прикрито Шичио с поглед и бързо се отдалечи. Генерал Мио се поклони учтиво и тръгна към лунната кула. Шичио влезе в залата за приеми, Хашиба го последва и придърпа шоджито зад себе си.

— Хашиба-доно — започна Шичио.

— Не тук.

— Сами сме.

Хашиба погледна към затворника, който стоеше гордо въпреки завързаните си ръце и напрашените от пътя дрехи.

— Този човек е никой — заяви Шичио и плъзна пръст под брадичката на Хашиба, за да извърне главата му така, че да го гледа в очите. — Но ако се притеснявате, че ще се разприказва, винаги можем да му отрежем езика, нали?

Хашиба отстъпи леко назад. Обикновено такива кръвожадни намеци му харесваха. Караха го да се чувства могъщ. Но не и тази вечер.

— Кой е той, Шичио? Замислил си нещо.

— Никой не е, кълна ви се. Но смятам, че има информация за един манастир на сектата Икко.

— Глупости. Този пожар беше потушен още преди години.

— Може би. Но дори едно въгленче е достатъчно, за да причини горски пожар, нее?

— Питай Мио. Той е с мен още преди да се появиш. Той ще ти каже: изклахме ги с хиляди. Повярвай ми, Икко Икки вече не представляват заплаха за никого.

Шичио се нацупи.

— Поне ми позволете да го разпитам.

Хашиба се подсмихна.

— Защо? И без това не те бива да задаваш въпроси — поне не по начин, който да гарантира отговори.

Шичио потисна тръпките, които го побиха. Той бе виждал резултатите от любимия метод на Хашиба. Беше свидетел и на ужасите на бойното поле. Способът на Хашиба бе неописуемо по-кошмарен.

Въпреки усилията на Шичио да прикрие отвращението си, Хашиба успя да прозре през маската му.

— Виждаш ли? — каза той. — Достатъчно е да спомена за истинския разпит и кръвта ти изстива.

Хашиба го беше притиснал към стената. Но имаше едно нещо, в което Шичио бе наистина добър, и то бе да превръща слабостта си в сила.

— Ако го направя по вашия начин, ще ми позволите ли да му задам въпросите си?

Хашиба въздъхна.

— Ако е човек на Токугава, това само ще ми създаде проблеми.

— Хайде, стига. Няма да усети липсата на един човек, нали?

— Господарят стипца? Той ще забележи липсата и на една конска муха. А завземането на севера ще е трудно и без вбесяването на най-добрия му стратег.

— Моля ви, Хашиба-доно, моля…

Нова въздишка. Хашиба погледна замислено към затворника, вероятно преценяваше ползите и рисковете. Най-накрая отсече:

— Той не трябва да напуска това място жив.

— О, благодаря ви, Хашиба-доно.

— Ще ми благодариш по-късно. Когато приключиш с него, ела да погледаш луната с мен. — Погледът му се спря върху ръката на Шичио и тежкото, увито в плат, приличащо на чиния нещо в нея. — И я носи със себе си.

— Разчитайте на мен.

Хашиба си тръгна и Шичио остана сам със затворника си.

— Нищичко няма да научиш от мен — заяви мъжът.

— О, но и двамата вече знаем, че се лъжеш, нали? Да, знаем го. Няколко питиета са достатъчни, за да ти развържат езика. Е, аз няма да те поя много, но скоро ще разбереш, че другите методи на господаря Тойотоми са също толкова успешни. Така, няма да проявиш глупостта да избягаш, нали?

Мъжът вирна брадичката си и изпъна рамене.

— Няма? Добре. Крайната ни цел не е далеч. По-добре да ти задам въпросите си още тук — и без това ще подменят татамитата в стаята, нали? Спокойно можеш да кървиш. Но чу какво каза регентът.

* * *

Затворникът послушно го последва до малката постройка близо до кланицата — не че имаше кой знае какъв избор, побутван от двамата телохранители на Шичио. Когато зърна масата, пребледня и стисна зъби, докато събличаха дрехите му, но не прояви никакъв друг признак на страх. Коленичи пред Шичио не като човек, който изразява уважението си, а като воин, който се готви да извърши сепуку. Погледът му не се отместваше от вакизашито на Шичио.

Шичио погледна към меча си, а след това и към пленника.

— Вие, самураите! Мислите само за кръв, нали? — Той му зашлеви плесница. — Отвращавате ме. Трябва да се възхищавате на мечовете заради тяхната елегантност и майсторска изработка, но не. Бързате да ги окървавите. Защо не можете да разберете, касапи? Вашите мечове са произведение на изкуството.

Той започна да разопакова плоското, тежко нещо, което бе държал през цялото време в ръка, същото, което бе взел от рафта в кабинета си.

— За разлика от теб аз оценявам изкуството. Нека ти покажа любимата ми творба.

Шичио продължи бавно да развива коприната. Под пластовете постепенно се разкри лицето на демон. Това беше маска — или по-скоро половин маска, достатъчно голяма, за да покрие лицето от челото до горната устна. Беше много стара. Оранжевееща ръжда подчертаваше вдлъбнатините — браздичките във веждите, бръчиците около присвитите очи. Точно тази нетрайност на маската я правеше толкова красива, също като ледените висулки, които прекрасно проблясват под слънчевата светлина, която ще ги разтопи.

В мига, в който върховете на пръстите му докоснаха грубата й кафява кожа, Шичио установи, че си мисли за остриета, за промушване и разсичане. Маската винаги му въздействаше по този начин. Всъщност, преди да се сдобие с нея, той изобщо не бе смятал мечовете за красиви. Сега просто не можеше да проумее защо толкова време ги е пренебрегвал. Такава грация. Такава мощ. Те го очароваха.

Генералът застана пред затворника и сложи маската на лицето си, като здраво я привърза към главата си с кожените ремъци. Пръстите му погалиха късите железни рога, които стърчаха от челото й, а езикът му се плъзна по острите извити кучешки резци, дълги почти колкото собствените му зъби. Очите на затворника се разшириха. Той се опита да се отдръпне назад. Движението му бе почти недоловимо, най-незначителното отстъпление във военната история, но страхът му вече бе осезаем. Шичио реши, че вкусът му е превъзходен.

— Не ми доставят никакво удоволствие — заговори той. — Кръвопролитията имам предвид. Честно казано, дори самата миризма ме отвращава. А мисълта да завържа човек за масата, да го лиша от всякаква защита и тогава да му пусна кръв — тя е просто чудовищна, нали? Но въпреки това трябва да изпълня заповедта на моя регент. Ала ти го разбираш, нали? Да. Мисля, че разбираш.

Шичио се усмихна състрадателно на мъжа, потупа го по бузата, прокара пръсти през косата му. Затворникът се дръпна настрани. Колко лесно бе да се уплашат тези мъже, тези безстрашни герои от самурайската каста. Те не обръщаха внимание на болката, изпитваха презрение към смъртта и въпреки това застиваха в колебание при вида на един най-обикновен луд. Този тук нямаше представа как да реагира на Шичио и на маската му, а в подредения свят на един войник непредсказуемостта означаваше лудост. Най-голямата кобра и най-жестокият тигър не можеха да се сравняват с нея. Животните имаха инстинкти. Намеренията им се разгадаваха с лекота. Но нещата не стояха така с побърканите.

Фактът, че носеше демонска маска, не означаваше непременно, че е ненормален. Всъщност любовната му ласка накара затворника да потрепери. Дори телохранителите на генерала ужасено отстъпиха.

— Така — каза Шичио, — ти чу разговора ни по-рано, нее? Когато Джун обясняваше на регента кой си? Разбира се, че го чу. Сега ще ми кажеш всичко за нещата, които Джун пропусна в обяснението си. За този белег на челото ти. За мъжа, който ти го направи. За неговия приятел, монаха.

Затворникът вече трепереше неудържимо. Дали се опитваше да разгадае следващия ход на маскирания лунатик? Или прехвърляше през ума си различни стратегии за бягство? Дали се чудеше колко мечове и копия отделят тази стая от улиците на Киото или колко далеч би могъл да стигне със завързани зад гърба ръце? Шичио умираше от любопитство.

Той хвана брадичката на затворника с палец и показалец и се наведе толкова близо до лицето му, сякаш се канеше да го целуне.

— Разкажи ми за монаха — прошепна той. — Разкажи ми за дома Окума.