Стив Байн
Годината на Демона (58)

60.

Марико се движеше с пълна газ към станция Коракуен с пуснати полицейски светлини и надута сирена, която й се струваше недостатъчно силна. Помнеше, че още преди да стане ченге, тя смяташе, че хората трябва да влизат в затвора за това, че не отбиват встрани пред аварийно-спасителните автомобили. За нея си оставаше загадка как идиотите, които караха колите си, пропускаха да забележат линейката или пожарната на пътя. Днес дори си помисли, че умишленото оставане на пътя трябва да се наказва със смърт. Смърт чрез удушаване, като самата Марико щеше да изпълни присъдата.

Вместо това се вкопчи във волана, размишлявайки върху всички грешки, които беше допуснала през последните няколко минути. Трябваше да избере страничните улички, а не основните пътни артерии. Трябваше да поръча на някой от полицаите да се обади в Транспортното бюро и да им нареди да затворят станциите Суйдобаши и Коракуен, за да не се налага самата тя да им звъни. Все пак бе успяла по-рано да се обади на диспечерите, но го беше направила, докато кормуваше с една ръка при максимална скорост, а това бе станало причина много ченгета да се озоват в болница.

А най-вече трябваше да попита Джоко Дайши дали мишената на Акахата е някой вагон или самата платформа на станцията. Той може би нямаше да й отговори. Или щеше да го направи с удоволствие. Сега й оставаше единствено да се чуди коя мишена беше по-неудобната. Взривяването на бомба във вагон на метрото щеше да ограничи обсега на експлозията, но пък гарантираше смъртта на всички, които пътуваха вътре. Взривяването й на платформата щеше да разпръсне мощността й, заменяйки гарантираните жертви с много по-голям брой ранени.

Беше възможно, разбира се, Марико и Хан да грешаха и Акахата да се бе запътил към друго място, към някоя друга мишена, за която дори не им беше хрумвало. Но Марико не можеше да си позволи да размишлява за това. Беше направила най-добрия възможен извод въз основа на доказателствата, с които разполагаше — и следвайки логиката, тя направи следващото си предположение: Акахата щеше да удари платформа, а не вагон. От една страна, той щеше да предпочете неподвижен терен, място, което може да наблюдава и да определи времето на взрива така, че да получи максимум брой жертви. От друга — можеше да избира между десетки вагони и само две подходящи станции. Марико трябваше да вярва, че той ще предпочете да удари едната от станциите; останалите възможности я караха да се чувства безпомощна.

Точно на последния завой Марико чу гласа на Сакакибара по радиото. Завъртя рязко волана, гумите изсвистяха възмутено и веднага щом успя да освободи едната си ръка, тя грабна говорителя.

— Сър?

— Свързахме се с Транспортния отдел. Затворили са станциите. Играта свърши преди десет минути, Фродо. Чака те голяма тълпа.

— Виждам ги. — Натисна спирачките и гумите й отново изсвистяха.

— Подкреплението е на път, но ти си…

Марико не изчака да чуе останалото. „На път“ не беше достатъчно, за да чака подробностите. Колата спря само на няколко метра от тълпата, която се бе събрала пред станция Коракуен.

Точно както беше казал Сакакибара, някой от полицейското управление се бе свързал с Транспортния отдел и им беше наредил да затворят станцията. Бяха постъпили мъдро, окачайки на входа табела с надпис „НЕ РАБОТИ“. Марико се надяваше, че това ще отблъсне голяма част от тълпата, защото един силен взрив на платформата можеше да изпрати ударна вълна нагоре по стълбите. Всички, които се намираха горе, все едно стояха пред дулото на гигантска огнехвъргачка.

Проправяйки си път през тълпата, тя искаше да изкрещи с цяло гърло, да ги предупреди, че проклетата бомба се намира точно под краката им, затова да се разкарат от пътя й. Но паникьосаните тълпи бяха много опасни, а следващият й най-добър план — да стреля във въздуха със своя зиг зауер като някой шериф от каубойските филми — щеше също да ги паникьоса. Затова единственото, което й оставаше, беше да ръчка с колене и лакти и да крещи:

— Полиция! Направете път!

Знаеше, че са минали само няколко секунди, но въпреки това й се стори, че пробиването на тунел през тълпата от запалянковци е продължило цяла вечност. Щом накрая стигна до въртележката, тя се подпря върху нея с едната си ръка и се прехвърли отгоре й с нещо като колело. Когато краката й отново докоснаха земята, тя леко залитна, като едва не си навехна глезена. Стисна пистолета си в ръка и се затича към стълбите.

Стълбищата бяха две, едно за източните линии и едно за западните. Кое от двете би избрал Акахата? По което щяха да слизат повече пътници, предположи Марико. Но тя не знаеше къде живееха повечето запалянковци. Не знаеше къде ходят хората след приключването на срещата. Хан щеше да знае. Искаше й се да му се обади, но същевременно не желаеше да губи време. Искаше й се да се поспре за няколко секунди, да се ориентира мислено за местоположението си на картата, да помисли малко, но и за това нямаше време. Парализа чрез анализ. Мисленето беше враг. Понякога се налагаше просто да се действа.

Тя се спусна надолу по най-близкото стълбище, без дори да поглежда към кой влак ще я отведе — източния или западния. Когато се озова в подножието му, установи, че платформата е пълна. Долу имаше четирийсет или петдесет души — трудно можеше да ги определи като тълпа според стандартите на Токио, но Марико се изненада, че изобщо е видяла някого. Наруга се наум, че е проявила такава глупост: входът откъм улицата може и да беше затворен, но нищо не можеше да попречи на хората да слизат от мотрисите, в които се бяха качили от някоя друга станция.

Станцията имаше две платформи, между които минаваха двете успоредни линии. Всяка повърхност като че ли потрепваше под светлината: стоманените релси, излъскани от стотиците пъти на ден, когато по тях преминаваха колелата на мотрисите; колоните, които носеха керамичните си плочки като змийска кожа; още керамични плочки по стените и по пода; таванските панели, равни и излъскани като огледала. Пътниците безцелно се разхождаха наоколо като човешко брауново движение, изпращаха есемеси или ровеха из чантите си.

Сред тях Марико забеляза Акахата, облечен като служител от поддръжката. Той стоеше на четири-пет крачки от една количка, в която бяха натоварени голям син контейнер за отпадъци и разни принадлежности за чистене. Както можеше да се очаква, хората гледаха да се държат встрани от него, стреснати от вида му на човек, който сякаш бе докуцукал дотук, след като е бил пребит в някой бар. Лицето му все още изглеждаше ужасно, покрито с морави и синкави отоци. Марико наблюдаваше как едно момиче, което вървеше, забило поглед в телефона си, се приближи достатъчно до него, за да го зърне с периферното си зрение. То се сепна, пребледня и отстъпи назад. Марико се зачуди колко ли други пътници бяха направили същото.

Акахата вдигна очи към момичето и плъзвайки поглед покрай нея, забеляза Марико.

Кървясалите му очи се стрелнаха към синия контейнер. Той беше голям и тежък, но колелцата му позволяваха да се придвижва с лекота. Идеален за пренасянето на голяма бомба.

Марико се прицели в него. Пътниците се тълпяха наоколо. Тя отново се усъмни в точността на мерника си и секундното й колебание бе всичко, от което се нуждаеше Акахата. Той сграбчи един облечен в училищна униформа гимназист и го придърпа пред себе си като човешки щит. Едната му натъртена ръка се уви около гърлото на момчето и го стисна като питон.

— Пусни го! — извика Марико.

Акахата отговори с познатата мантра и отстъпи назад към количката, в която се намираше контейнерът.

За части от секундата Марико се зачуди защо е още жива. Защо Акахата не беше взривил бомбата? Но после се досети: той нямаше дистанционен детонатор. Не му беше необходим. Мъжът очакваше тълпите бейзболни запалянковци да се струпат на платформата; детонаторът се намираше върху самата бомба и нямаше да се активира, докато жертвите му не се скупчат около него. Когато Акахата пристъпи отново към количката, Марико се убеди окончателно, че контейнерът за отпадъци представлява едно огромно СВУ.

Тя се придвижи настрани, опитвайки се да заобиколи хлапето, за да има възможност да стреля в тялото на Акахата. Но момчето се опитваше да се освободи и тласкаше мъжа в различни посоки. Не беше достатъчно силно, за да се освободи от здравата му хватка, но заради въртенето и дърпането му мишената на Марико се намираше в непрекъснато движение.

Тя се прицели в главата на Акахата. Теренът все още не беше разчистен. Някои от пътниците бяха избягали, но много от останалите, изпаднали в паника, бяха замръзнали на местата си също като елен, попаднал в капана на приближаващите се автомобилни фарове. Марико продължаваше да се придвижва странично, без да спира да крещи на Акахата да пусне момчето, докато най-накрая зад гърба му останаха единствено тунелът и празните линии. Което нямаше никакво значение. Изстрел в глава, прикрита зад борещ се човешки щит, беше почти невъзможен, дори за изключително точен стрелец. За подобни изстрели ченгетата посещаваха курсове за снайперисти — а и не им се налагаше да стрелят с лявата ръка.

Акахата отново пристъпи към контейнера. Очите му бяха ококорени и налудничави, той въртеше главата си наляво и надясно, докато заложникът му напразно се опитваше да се изтръгне от хватката му. Момчето като че ли изглеждаше по-уплашено от пистолета на Марико, отколкото от Акахата; при всяко нейно движение то потрепваше и се извърташе настрани. Глупак, помисли си тя; ако поне за секунда останеш неподвижен, този пистолет може да ти спаси живота.

— Последно предупреждение — извика тя, без изобщо да е сигурна в думите си, — пусни хлапето.

Акахата спря да повтаря мантрата си и каза:

— Какво значение има? Той ще умре. Накрая всички ще умрем. Не разбирате ли какво се опитваме да ви научим?

Марико нямаше време за религиозните му глупости, но този път откри истина в думите на Акахата. Ако стигнеше до контейнера, всички на платформата щяха да умрат. Може би трябваше да стреля, дори и да убиеше хлапето, стига да улучеше Акахата.

Може би Хан щеше да дръпне спусъка, но Марико не можеше да прекоси тази линия. Ако момчето бе обречено, по-добре беше да умре от ръката на масов убиец, отколкото на ченге. И все пак й се искаше хлапето да бе от онези, които щяха да замръзнат на място и да се изпуснат в панталоните си. Беше тренирала достатъчно стрелба по неподвижна мишена. Досега вече щеше да се е прицелила, да е затаила дъх и да е натиснала бавно спусъка.

Беше обмисляла твърде дълго действията си. Знаеше го. Парализа чрез анализ. Опита се да задържи мерника си върху лицето на Акахата, но колкото повече се концентрираше, толкова повече трепереше ръката й. Ямада-сенсей щеше да я посъветва да прибере пистолета си в кобура. Почти чуваше гласа му в главата си: добрият фехтовач би предпочел да пусне меча си на земята, вместо да го стиска здраво, но неправилно. Пусни го и го вдигни отново. Това беше правилният начин. Но Марико бе твърде уплашена, за да пусне оръжието си.

Акахата прехвърли момчето от дясната в лявата си ръка. Освобождава дясната, за да достигне до детонатора, помисли си Марико. Вече се намираше близо до бомбата. Още една стъпка и щеше да е в ръцете му.

Хан щеше да го е застрелял досега. Майната им на психологическите игрички и моралните дилеми. Това щеше да каже той. А сега Марико дотолкова се беше омотала в разсъждения, че бе провалила всички шансове подсъзнателно да направи нужното.

В никакъв случай нямаше да стреля, не и срещу толкова малка мишена, движеща се мишена, не и когато бе толкова несигурна в себе си. Ямада беше прав. Нямаше място за мислене, само за действие. А не можеше да го направи — не и след като бе блокирана от собственото си съзнание. По-добре да пусне меча си на земята и да го вдигне отново. Това беше единственото решение.

Нямаше друг избор. Тя свали оръжието си.

Очите на Акахата се ококориха още повече и проблеснаха триумфално. Той изрева мантрата си и посегна към детонатора.

Пистолетът на Марико рязко се вдигна и тя вкара един куршум в средата на челото му.