Стив Байн
Годината на Демона (55)

57.

От противоположната страна на двора портата загърмя като тъпан тайко. Като че ли войниците на Тойотоми бяха намерили таран.

— Господарю Ясуда! — изви се глас иззад стената. — Дайте ни беглеца! Не ни принуждавайте да палим къщата ви.

Напразна заплаха, помисли си Дайгоро. Той не бе видял нищо, което да показва, че гарнизонът разполага с огнени стрели, а на целия остров нямаше достатъчно дърва, за да изгорят външната стена на Зелената скала. Въпреки това не можеше да си позволи да остави ултиматума без отговор. Ясуда бяха от най-старите съюзници на семейството му. Не можеше да рискува да насочи мощта на Хидейоши срещу тях. Дори не беше нужно капитанът на Тойотоми да напада Зелената скала още тази нощ. Достатъчно бе да изпрати писмо, в което обявява Ясуда за врагове на трона. След това щеше да получи толкова много подкрепления, колкото поискаше, за да изравни със земята дома Ясуда.

Портата отново се изопна върху пантите си, ударена от нещо тежко, запратено от много мъже. Дайгоро не помнеше да е видял обкован с желязо таран сред снаряжението на гарнизона; но пък при преминаването през лагера им той си беше мислел за съвсем различни неща. Ала в гората край имението на Ясуда имаше достатъчно здрави и прави дървета, от които да се направи импровизиран таран.

— Чувате ли това? — извика капитанът на Тойотоми. — Рано или късно портата ви ще се отвори. Ако е късно, това няма да е добре за вас. Предайте ми предателя и ще ви оставим на мира.

Портата беше огромна — или поне така си бе мислил Дайгоро, преди да отпътува за Киото. Всяко от двете й крила беше по-широко от каруца, сковано от дебели дъски и железни обръчи. В метала бяха гравирани стоножки, а от центъра на всяко крило висеше по един тежък пръстен във формата на захапала опашката си стоножка. В сравнение с нея портата на имението Окума приличаше на врата на хамбар.

Но в Киото имаше храмове с толкова големи порти. Дългото пътуване на Дайгоро му бе показало как изглеждат истинските крепости. Портата на Зелената скала изглеждаше като джудже пред голямата порта на Джуракудай, замъка на Хидейоши: два пъти по-висока, четири пъти по-широка и толкова тежка, че само впряг от коне можеше да я отвори. Таранът, който раздрънкваше пантите на портата на дома Ясуда, нямаше дори да събуди спящите пазачи в Джуракудай.

Освен това капитанът на Тойотоми казваше истината: независимо дали щеше да им отнеме един час или един месец, на света не съществуваше порта, която да не може да се отвори. Застаналите отвън войници нито имаха обсадни машини, нито умения да боравят с тях, но разполагаха с числено превъзходство и време, а това бе повече от достатъчно.

Вратата избумтя. Самураите на Ясуда се размърдаха нервно; Дайгоро можеше да чуе как ръкавиците им подрънкват при удара с копията. Топлият слаб бриз носеше мириса на конски зоб. Още щом го надуши, на Дайгоро му хрумна идея.

— Приближавам се до вратата — извика той и започна бавно да се спуска по стъпалата към двора. С нисък глас обясни плана си на шиноби, който кимна веднъж и мълчаливо побягна с големи скокове към конюшнята. — Знаете ли кой съм аз?

— Ако не си Дайгоро предателят, Мечето от Изу, значи не ме интересува кой си — отвърна капитанът. Таранът отново прогърмя върху дървото и стоманата.

— Аз съм Мечето. А сега спрете тия проклети удари. Вече ви казах, че идвам.

— Господарю Окума, не — разнесе се глас зад гърба му. Той се обърна и видя капитана на копиеносците на Ясуда да пристъпва напред. — Вие сте съюзник на този дом. Моля ви, останете тук с нас.

— Не мога.

— Тогава поне ни позволете да се бием заедно с вас.

— Благодаря ви, но не. Няма да позволя да изцапате остриетата си с кръвта на Тойотоми. Създал съм достатъчно проблеми на семейството ми; няма да позволя това да се случи и тук.

Дайгоро бавно прекоси двора, убеден, че хрущенето на чакъла под краката му може да се чуе и от другата страна на стената. Оттам се носеше подрънкване и прищракване, стотици парчета броня се търкаха едно в друго като крилата на насекомо. Младежът си представи как воините приготвят мечовете и копията си. Най-после бяха оставили тарана, но Дайгоро се зачуди колко ли от тях вместо това са приготвили лъковете си. Сам човек с меч имаше малък шанс срещу стрелци.

— Не искам да се бия с вас — извика той. — Как да съм сигурен, че няма да ме посечете още щом отворя вратата?

— Няма как. — В гласа на капитана се долавяше предизвикателна нотка. — Ще те убием, ако генерал Шичио го пожелае. Точно ти не трябва да оспорваш заповедите ни.

— А как да съм сигурен, че няма да нападнете Ясуда, след като се предам? Те нямат нищо общо с това.

— Имаш самурайската ми дума. Господарят Ясуда и неговият род няма да пострадат. Предай се и те могат да се връщат по леглата.

Бавното потропване на конски копита зад гърба му подсказа на Дайгоро, че шиноби е оседлал конете. Щом видя животните, младежът си спомни сватбения си подарък. Двете кобили можеха да са сестри на конете, които двамата с Акико бяха получили, придружени от благословията на господаря Ясуда. Бяха великолепни животни. Не заслужаваха толкова небрежно оседлаване, но Дайгоро не разполагаше с време.

Той взе поводите на едната кобила и я завърза за халката на лявото крило на портата. Тя не беше глупава; усещаше напрежението във въздуха и то я бе уплашило. Само здравата ръка на шиноби й пречеше да побегне.

— Чувам коне — излая капитанът. — Не се опитвайте да ни нападнете с езда. Само ще обречете и невинните животни.

— Колко благородно от твоя страна — провикна се Дайгоро. Той завърза втората кобила за халката на дясното крило, докато шиноби държеше здраво животните за юздите. След това бавно и тихо младежът подложи рамото си под тежката дървена греда, която служеше за резе.

— Търпението ми се изчерпва. Излез веднага и Ясуда няма да пострадат.

— Ти ми даде самурайската си дума — извика Дайгоро, запрял крака в земята, за да поеме тежестта на гредата. — Как да съм сигурен, че изобщо си самурай, а не някакъв изцапан с тор селянин като господаря ти?

— Достатъчно! Разбийте я!

Някой отвън изрита с ботуша си вратата, но тя не поддаде. Дайгоро чу хрущенето на камъни под краката, звънтенето на прибирани в ножниците мечове и ругаенето на мъже, които се разместват и заемат нови позиции.

Той повдигна гредата с едното си рамо. Тежестта й се отпусна болезнено върху ръцете му. Дайгоро веднага се отдръпна от портата. Навън се чу пъшкането на едри мъже, които вдигат тарана.

Миг преди следващия удар на тарана, Дайгоро изкрещя едно пронизително киай, подплашвайки кобилите, които и без това бяха обезумели от страх. Шиноби пусна ремъците. Конете препуснаха. За отварянето на вратите на Хидейоши може и да бе необходим впряг коне, но портата на Ясуда беше по-лека; крилата й едва не се откъснаха от пантите си. И двете се отвориха рязко настрани, оставяйки Дайгоро по средата, с масивна дървена греда в ръцете си.

Той не остана дълго време сам.

Шестима войници се засилиха срещу него, понесли дънера, който бяха използвали като импровизиран таран. Но целта им бе портата, а не той, и след като вече нямаше кой да отрази удара им, тежестта на тарана ги повлече напред. Те изпопадаха на земята пред него. Изпуснаха тежкия таран, като някои се проснаха върху него, а други останаха отдолу. Дайгоро чу хрущенето на счупени кости.

Той запрати гредата върху купчината мъже. Тя счупи още кости. След това Славна победа се озова в ръцете му и младежът се втурна към първата редица от нашественици.

Никой от тях не бе подготвен за атаката му. Мнозина се бяха прибрали по палатките си, защото знаеха, че щяха да са необходими стотици удари с тарана, преди портата да поддаде. Славна победа отне три живота още с първия си удар.

В следващите няколко секунди Дайгоро мислеше, че битката върви добре. Той сечеше китките на ръцете още преди да са изтеглили мечовете. Остави се на мощния замах да го завърти в пълен кръг, посичайки коленете на самураите, които го нападаха отстрани.

След това войниците на Тойотоми се окопитиха. С началния си гамбит Дайгоро бе повалил десетима мъже, но трийсет други го бяха заобиколили в кръг. Повечето бяха извадили мечовете си. Тук-там по някой стрелец зареждаше лъка си.

Дайгоро нямаше никакво желание да бъде прострелян на място, затова се вряза в тях като полудял. Един от мъжете, преценил погрешно обсега му, изгуби ръката си. Две стрели излетяха встрани и улучиха своите. Трети стрелец се прицели в шията на Дайгоро. Изведнъж лъкът му изпука, прерязан изотдолу от шиноби, който се появи сякаш отникъде. Тетивата на лъка изплющя като бич и разкъса очната ябълка на стрелеца. След това шиноби изчезна.

Нито войниците на Тойотоми, нито Дайгоро успяха да го проследят. Младежът разбираше, че шиноби е наблизо, само защото някой мъж внезапно умираше на място, а друг падаше на земята. След това шиноби се изгубваше отново във вихъра на мелето.

Веднъж, дваж, десетина пъти Дайгоро се опита да си прореже път до разчистен терен. Всеки път враговете го възпираха, затваряха кръга около него.

Веднъж, дваж, десетина пъти нагръдникът на Сора спасяваше живота му. Този път успя да отклони една катана. Следващия път проблесна, отбивайки настрани стрела. Един от командирите на Тойотоми успя да стреля с мускета си. Сачмата му накара Дайгоро да отстъпи две крачни назад, но не успя да пробие йорой.

Най-накрая стоманата на Тойотоми срещна плът. Десният крак на Дайгоро се подгъна под тежестта му, кръв бликна от ранения му хълбок. Славна победа полетя към земята в смъртоносна дъга, убивайки мъжа, който го беше ранил, и още двама с него. Дайгоро продължи да се бие, отпуснат на едно коляно, като отчаяно парираше атаките на шестима, седмина, осмина мъже едновременно.

Зад гърба му се разнесе силен крясък. Това не беше писък от болка, а боен вик. Земята се разтресе. Нападаше го или кон, или отряд от мъже. Дайгоро замахна напред, принуди няколко от нападателите да отстъпят и се обърна, за да посрещне новата заплаха.

Кацушима се вряза в струпаните войници, ревейки като беснеещ тайфун. Мечът му проблясваше в сребристо и червено, отнасяйки по някой крайник с всеки замах. Бойният му скопец тъпчеше с лекота самураите, сякаш бяха глинени гърнета. Когато Кацушима съзря Дайгоро, той смушка яростно коня и младежът трябваше да се хвърли по лице на земята, за да не бъде обезглавен от някое копито.

Самураите на Тойотоми се разбягаха пред препускащия кон. Внезапно теренът се разчисти достатъчно, за да може Дайгоро да се изправи на крака.

Кацушима уби още двама, преди да обърне коня си към него.

— Хайде! — извика той. — Сега не е време за търпение!

Войниците на Тойотоми се прегрупираха — поне онези, които бяха останали. Повечето бяха мъртви, умираха или бяха осакатени. Дайгоро прегази с куцукане двама смазани мъже, пъхна левия си крак в стремето на Кацушима и се пресегна с лявата ръка, за да се хване за лъка на седлото.

— Радвам се да те видя отново — каза той.

— А аз се радвам, че от теб е останало нещо за виждане — отвърна Кацушима. — Но ще поговорим по-късно. Сега ни чака работа.

Той кимна към портата, където оцелелите самураи се бяха събрали в редица, за да попречат на достъпа до крепостта. Слепи за труповете на другарите си, глухи за стенанията и виковете на ранените, те гледаха Дайгоро с мрачна непоколебимост.

Непоколебими или не, пешаците не можеха да се мерят със Славна победа нетърсена. Кавалерийският меч беше най-смъртоносен, когато го подкрепяше тежестта на бойния кон. Кацушима препусна към редицата. Дайгоро вдигна ръката си, в която държеше Славна победа. Острието на Иназума помете десния фланг. Кацушима свали един от левия. Конят стъпка двама в центъра.

С това кървавата работа приключи. Дайгоро не подари на ранените бърза смърт. Всеки, който се кланяше на блюдолизец като Шичио, не заслужаваше подобен дар. А и младежът не искаше убийството им да тежи на съвестта му. Той не беше търсил тази битка. На тяхно място Дайгоро никога нямаше да използва семейните съюзници на Шичио като разменна монета в частната им война. Предпочете да остави на победените си врагове да обясняват защо все още са живи, а на Шичио да понесе отговорността за изпращането им при техните прадеди.

Дайгоро прекоси с куцукане двора, като оставяше кървави отпечатъци навсякъде, където кракът му докоснеше чакъла. Бойците на Ясуда го гледаха изумено. Копията им продължаваха да стърчат като бодли пред вратата на спалнята на техния господар, сякаш все още не бяха осъзнали, че битката е приключила. Младежът погледна към опръсканите си с кръв хаката и хаори, а след това и към техните безупречно чисти зелени униформи. Почувства се абсурдно: тези по-възрастни, по-мъдри мъже го зяпаха така, сякаш той бе закален в битките ветеран — а още не беше навършил седемнайсет години.

Забравил бе, че продължава да е с униформата на Тойотоми — поне онова, което беше останало от нея. Освен това бе забравил, че носи и броня; спомни си го едва когато съзря стърчащата стрела. Тя изглеждаше така, сякаш се бе забила в тялото му, но всъщност се беше закачила в неговото хаори, след като върхът й се бе счупил в нагръдника на Сора. Спомни си първия път, когато бе облякъл бронята на брега на река Комо, спомни си колко тежка му се беше сторила тогава, колко неудобна, колко чужда. А сега я носеше като втора кожа.

Когато стигна до конюшнята, за да вземе такъми за коня, шиноби се появи зад гърба му, безшумен както винаги. Мечовете бяха нарязали дрехите му на стотици парчета. Той кървеше от лицето, от ръцете, от раменете, от пищялите, но повечето от кръвта по дрехите му не беше негова. Мъжът кимна мълчаливо и одобрително на Дайгоро.

Докато вървеше към завързаните към крилата на портата коне, пулсирането в ръцете му го накара да се зачуди защо не бе отвел коня при седлото, вместо да носи седлото до него. Умът му бе изтощен колкото тялото му; мислите му се блъскаха в главата му така, сякаш се бореха срещу течението.

— Кой е приятелят ти? — попита Кацушима, когато Дайгоро стигна до кобилата си.

— Той е от Вятъра — отвърна Дайгоро и тихо се засмя. — Вятърът няма име.

Кацушима присви очи и в ъгълчетата на устните му потрепна горда бащинска усмивка.

— Намерил си ги.

— Да.

Самураят погледна към шиноби с други очи.

— Каквото и да е името ти, Вятър-сама, аз ти благодаря, че спаси живота на моя добър приятел.

Единственият отговор на нинджата бе изсумтяване, докато надигаше седлото си, за да го нагласи върху одеялото на гърба на коня. Ако не го познаваше, Дайгоро щеше да се закълне, че шиноби всъщност е изтощен.

— Как ме намери? — попита младежът.

— Бях се запътил към дома на семейството ти, когато чух шума — отвърна Кацушима. — Никога не бих предположил, че ще открия тук теб. Мислех, че съм те изпреварил с няколко дни на Токайдо.

— Пристигнахме с кораб.

— Нима? — Кацушима подсвирна. — Преборили сте се с адска буря.

— И с блокадата на Тойотоми. Хората на Шичио наблюдават всяко камъче по крайбрежието.

— Значи трябва да очакваме да намерим още повече от тях, когато стигнем дома на майка ти.

Дайгоро го изгледа продължително и изпитателно. Приятелят му отвърна на погледа му; рошавите му бакенбарди бяха опръскани с червени капчици. С този единствен поглед те проведоха цял разговор. После Дайгоро дооправи каиша на коня и с енергичност, каквато дори не предполагаше, че крие у себе си, се метна на седлото.

Кацушима трябваше да слезе от коня си, за да привърже десния му крак на мястото му, но дори тогава Дайгоро имаше усещането, че се намира на ръба да се плъзне от коня. Собственото му седло, което старият Ягиу бе изработил специално за него, се намираше на много ри зад гърба му. При обикновеното седло тежестта на левия му крак заплашваше да го повлече надолу, а десният му крак не бе достатъчно силен, за да й се противопостави. Можеше да остане на седлото само ако успееше да запази равновесие чрез стягането на мускулите на корема, гърдите и гърба, като някой акробат, застанал на върха на прът.

Това бе изморително дори когато конят стоеше неподвижно, и невъзможно при галопиране.

Затова Кацушима трябваше да завърже десния му крак. Дайгоро не можа да не си помисли, че обикновено за седлото привързват само ранените и умиращите. Когато тримата най-после потеглиха, катраненочерната му кобила се уплаши от движенията на гърчещите се, окървавени мъже и едва не го хвърли от гърба си. Той успя да се задържи на седлото само защото се вкопчи с двете ръце в лъка.

Но щом оставиха зад гърба си миризмите на битката, Дайгоро успя да влезе в ритъм.

— Ако не те познавах добре — каза му Кацушима, — можех да се закълна, че ти току-що открадна кон.

— Господарят Ясуда знае, че ще се държа добре с него — защити се Дайгоро, преди да осъзнае, че приятелят му се шегува. — Извинявам се, Гоемон. Твърде уморен съм, за да мисля. Защо изобщо се върна? Защо изобщо искаш да имаш нещо общо с мен?

— Нима не знаеш?

— Нямам никаква представа.

Кривата усмивка на Кацушима се стопи.

— Как се запознахме?

— Ти се дуелира с брат ми.

— А после?

— Дуелира се с мен.

— Почти — поправи го Кацушима. — Първо пихме чай. После вечеряхме. След това разговаряхме цяла нощ, по твое настояване. „Искам да обсъдя с вас изкуството на боя с мечове, както и Бушидо.“ Така ми каза ти.

Дайгоро кимна. Макар умът му да бе замаян от умората, той успя да си спомни отговора на самурая: Очаквам да научим много един от друг.

— Така че нека да го обсъдим — продължи Кацушима. — Бушидо изисква да се бориш дори при изключително неблагоприятен шанс, нее?

Дайгоро кимна.

— На мен определянето на шансовете ти срещу Шичио като „неблагоприятни“ ми се струва изключително оптимистично. Не си ли съгласен с мен?

Дайгоро кимна отново. Така бе по-лесно от говоренето; тръскането на седлото свърши по-голямата част от работата.

— Тогава защо не се откажеш от Бушидо? Следването на пътя със сигурност ще те убие. Ти се отказа от името си. Разумно е да се освободиш и от останалото.

Дайгоро отново кимна — повече заради поклащащото се движение на коня, отколкото по собствено желание. Но Кацушима не грешеше. Не съвсем.

— Ронинът запазва меча си и отхвърля всичко останало — рече той. — Дълг, семейство, господар, име, чест; те са окови. Достатъчно е просто да счупиш оковите и ще си свободен.

— Не мога.

— Защо не? Вече се отказа от онези, които цениш най-силно.

— Да — отвърна Дайгоро. — Отказах се от семейството си и от името си. Нямам друг господар — е изключение на самото Изу, може би, но без титлата ми изоставих и него. С всяка жертва, която правя, чувствам, че съм направил онова, което изисква честта, но единствената ми награда е да ме преследват като предател и престъпник. В това няма никаква чест. Не ми остана никаква чест.

— Какво ти остава тогава?

— Дългът.

— Към кого?

— Към паметта на баща ми. Към малкото чувство за семейство, което ми е останало. Към самия Бушидо.

— Баща ти го няма, Дайгоро. Когато се отказа от името си, ти се отказа и от семейството си. Защо не се отърсиш изцяло от оковите?

Думите му звучаха толкова изкусително. Ако направеше всичко както трябва, може би дори щеше да прекрати враждата е Шичио. Можеше да се откаже да бъде самурай. Да се отърве от товара на бащиния меч. Да направи раболепно публично извинение. Да отреже косата си и да се прибере спокойно у дома си. Да утеши майка си. Да сподели леглото на Акико. Да присъства на раждането на детето си.

Щеше да има всичко, което искаше, а трябваше просто да се отрече от кодекса.

— Не мога — отвърна той, едва сдържайки сълзите си. — Не мога да загърбя дълга си. Не знам как.

— Точно затова те следвам.