Стив Байн
Годината на Демона (19)

19.

Марико не обичаше болниците. Предполагаше, че всъщност никой не ги харесва, особено ако, също като нея, наскоро е лежал в някоя от тях. След дуела си с Фучида тя прекара на легло цяла седмица, но не това бе породило неприязънта й. Причината да се чувства толкова неспокойна в болниците бе смъртта на баща й.

Трудно можеше да го обясни. В смъртта му нямаше особен драматизъм. Тя не го бе отнесла кървящ в спешното. Не беше до него в последните му часове. Въобще не бе ходила там. Знаеше, че е болен, когато отиваше на училище, но родителите й бяха скрили от нея колко е болен. Той се чувстваше зле от доста време, достатъчно дълго, че всекидневният страх от смъртта постепенно да се притъпи. Наистина е смущаващо колко бързо едно семейство може да се върне към обичайната си рутина дори когато някой от членовете му умира. Да напазарува, да си напише домашните, да измие чиниите, татко има рак. Така че Марико постъпи в колежа с благословията на баща си, а после — в спомените й бяха минали само няколко дни — майка й се обади, за да й каже, че е починал.

Години след това Марико съжаляваше, че не е присъствала в онази болнична стая. Или поне сама да беше избрала дали да отиде или не. На осемнайсет тя все още не можеше да взема решения, без да влага чувства в избора си; сигурно щеше да зареже всичко, без да се интересува от семестриалните си оценки и точно затова родителите й не й се бяха обадили. Познаваха добре дъщеря си.

И въпреки това Марико все още смяташе, че е трябвало да я оставят сама да вземе решение. Понякога, дори след всичките тези години, тя се опитваше да си представи стаята, където баща й беше починал. Не разполагаше с никакви снимки. Никой не вади на подобни места фотоапарати. Марико никога не бе карала майка си да й я опише — нито пък сестра си, като се замислеше, защото, макар и по-малка, Саори бе останала там до края. Доколкото й бе известно, стаята, където беше починал баща й, бе изглеждала точно като тази, в която стоеше в момента.

Марико никога не беше виждала мъжа, който се намираше в стаята, но бе виждала достатъчно жертви на побой. Той сякаш бе потънал в леглото си. И двете му очи бяха почернели. Огромен оток изпъкваше на дясната половина на челото му, от веждата до линията на косата, очевидно резултат от удар с тъп предмет; изглеждаше така, сякаш някой бе успял да натика цяло хлебче за хамбургер под единия му клепач. Небръснатите бузи над шийната яка бяха набръчкани. Устните му бяха нацепени. Ръцете му до лактите бяха покрити с възлести, посинели отоци — почти сигурно получени при опитите му да се предпази — но никоя от двете не беше счупена. Накратко, по стандартите на Камагучи-гуми той се бе отървал леко. Щеше да остане под наблюдение няколко дни, но нямаше да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.

Устата на заподозрения непрекъснато мърдаше. Първоначално Марико си помисли, че бълнува, но след известно време видя, че той повтаря все едни и същи думи. Мантра. Погледът му се отмести към нея, бялото на очите му проблесна като пълна луна, неестествено ярко заради червеникаволилавите отоци, които ги обграждаха. Марико почти не го чуваше, но съдейки по начина, по който той я гледаше, очевидно говореше на нея. Но не това бе странното, а промъкващото се подозрение, че този мъж гледа към всички с този отсъстващ поглед. Това я възпираше да се приближи до него, за да чуе по-добре тази негова мантра.

Единственият друг човек в стаята бе оперативният медик от спецчастите, който изглеждаше толкова изтощен, че според Марико едва ли беше безопасно сам да се прибира с колата си вкъщи.

— Откакто го вкарахме в линейката, не е спрял да припява — обади се медикът. — Не е млъквал, нито е спал.

— На това му викат спийд — поясни Хан.

Марико бе стигнала до същия извод. Да остават будни дни наред сигурно бе нещо обикновено за членовете на култ, който забърква огромни количества амфетамини. От друга страна, продаването на толкова много стока вероятно осигуряваше достатъчно средства за правни услуги.

Докато влизаше в стаята, адвокатът вече бъркаше в джоба си за визитната си картичка.

— Полицаи — поздрави той и леко се поклони на Марико и Хан. Тонът му бе малко по-фамилиарен от приетото, облеклото му не отговаряше съвсем на безупречния стил, налаган от колегите му. Ризата му беше идеално изгладена, но бързайки към болницата, той не бе успял да я запаше добре. Костюмът му беше от второто най-добро качество, което означаваше много по-скъп от всичко, което Марико или дори лейтенант Сакакибара можеха да си позволят, но въпреки това не бе на нужната висота за критичното око на съдебната зала. Ако беше някой бизнесмен гайджин, никой нямаше да забележи тези подробности, но в един японски адвокат те говореха за гордост, арогантност, дори наглост.

Но това бе прикрита арогантност, арогантност по подразбиране, точно като качеството на визитките, които подаде с двете си ръце на Хан и на Марико. Те бяха изработени не от хартия, а от дърво, фурнир, по-тънък от картон и по-гладък от коприна. На него пишеше: ДЖИРО ХАМАЯ, СЪДЕБЕН АДВОКАТ.

Това изразяваше мълчалива покана към Марико и Хан да му подадат собствените си визитки и те нямаха друг избор, освен да се подчинят. Хамая вече беше поставил условията на техните отношения.

— Вярвам, че ще се съгласите — заговори той, — че Акахата-сан все още не е в състояние да издържи полицейски разпит.

Марико погледна към мъжа в леглото, в чиито очи искреше налудничав пламък. Устните му не спираха да мърдат в ритъма на мантрата.

— Акахата, така ли? На мен ми се струва годен да говори, съветник.

Хамая й се поклони с безразличие.

— Той говори, да, но не на хората в тази стая. Моли се на Джоко Дайши да освободи душите ни.

Хан и Марико се спогледаха многозначително. Тази сутрин за втори път срещаха думата „дайши“. Без да видят канджито й, нямаше как да разберат какво означава дайши — с едните два символа означаваше „монахиня“, с други два „мукава“ — затова когато Нанами им каза, че напоследък Камагучи-гуми разпространява дайши, наркоченгетата не можеха да направят кой знае какво с тази информация. Дайши можеше да е прякор, съставка, каквото и да е. Но в този контекст Джоко Дайши можеше да е само Великият учител Джоко, същият дайши като Кобо Дайши, чието име бе известно на всички. Кобо Дайши беше псевдоним, даден на Кукай, монах от осми век, който бе допринесъл най-много от всички в японската история за разпространението на будизма. Несъмнено целта на името Джоко Дайши беше да предизвиква асоциации с Кобо Дайши, печелейки по този начин авторитет.

— Джоко Дайши, а? — Марико погледна към наркомана в болничното легло. — Нека позная: той е водачът на вашия Божествен вятър?

— Същият — отвърна Хамая с изпълнен с благоговение глас и се поклони, притворил очи. Напяването на Акахата премина от беззвучно мърдане на устни към едва доловим шепот и бързината му се увеличи двойно.

Без да е видяла канджито на Джоко, Марико не можеше да използва името за нищо. Хубаво щеше да е да разполага с нещо, което да впише в интернет търсачката. С удоволствие би измъкнала значението му и по старомодния начин, но не й се вярваше, че ако внезапно прояви желание да се присъедини към Божествения вятър и накара Хамая да й напише на едно листче името и адреса на шантавия си водач, номерът й ще мине.

Адресът му спокойно можеше да е психиатричното отделение. Марико не се съмняваше, че този Джоко Дайши е психопат и екстремист. Само един екстремист би могъл да породи у Акахата подобно чувство за лоялност; травмата в главата можеше да го убие, но дори тогава той щеше да отиде в гроба с името на Джоко Дайши на уста. Освен това бе убедена, че хапчетата дайши, които Нанами употребяваше напоследък, бяха директно свързани с мъжа, наречен Дайши, на когото се молеше Акахата. Един бърз поглед към Хан й подсказа, че той смята същото.

— Не е зле да го знаем — каза Хан. — Сега ще се опитам да позная от раз; Джоко Дайши смята да освободи душите ни, като ни накара да се надрусаме.

Хамая лекичко се подсмихна.

— Това би било незаконно, детектив.

— Добре, ами ако нещото, което използва за освобождаването, е МДА? — попита Марико, с което накара Хамая да насочи вниманието си към нея. Двамата с Хан си бяха създали навика да се редуват в говоренето. Те действаха в хармония, всеки от тях предусещаше накъде се е насочил другият, перифразираха изреченията си, за да попречат на заподозрения да се съсредоточи, като същевременно не му позволяват да се отпусне. Тактиката им работеше и при адвокатите на заподозрените. — Яко надрусване с леки халюцинации — идеално за разни религиозни преживявания. Пласирай достатъчна част от него и сигурно ще можеш да поставиш началото на нов култ.

— Възможно е — подкрепи я Хан. — И за да се получи тази работа с култа, той, разбира се, ще се нуждае от редовни доставки, за да произведе достатъчно количество МДА.

— Момент — намеси се Марико, — вашият клиент не беше ли сключвал сделки с Камагучи-гуми за цели варели с уротропин?

— Точно така — каза Хан. — Прави го от месеци, нали? Знаете ли какво може да се направи с уротропина, Хамая-сан?

— Убеден съм, че нямам представа.

— Добре, но клиентът ви има — поклати глава Марико. — Тоест не може да няма. Все пак знае как да забърка спийд. В големи количества. Достатъчно, за да забогатее — дотолкова, че да си позволи да купува скъпи антики например. Маски, мечове, такива неща. Освен ако не реши да ги открадне, разбира се.

Хан тупна Хамая по рамото и прошепна:

— Тук му е мястото да кажете: „Според слуховете“.

— Така, защо му е на човек, който обича да забърква амфетамини, да подари просто ей така цяла доставка? — попита Марико, изпреварвайки най-очевидното твърдение на Хамая. Тя реши, че няма да е зле да обсъдят това още тук, преди случаят да влезе в съда. Сосеки Урано, който отговаряше за транспортната компания на Камагучи-гуми, бе използвал същата защита минути след като Марико го изблъска през онази врата: сделка с дрога никога не е била осъществявана. Не са били предавани пари. В съда Хамая би могъл да заяви същото от името на Акахата — тъй като спийдът вече се намираше във владение на Камагучи-гуми, той очевидно беше тяхна собственост. Продажба не се осъществяваше, докато някой не заплатеше за стоката.

Това нямаше да помогне на хората на Урано. Наличието на наркотик в сградата бе достатъчно, за да ги обвинят. Но Акахата беше невинен до доказване на противното. Единственото му престъпно деяние от онази нощ беше, че бе станал жертва на ужасен побой — освен ако Марико и Хан не докажеха, че е участвал в сделката, а в такива случаи обичайното доказателство беше наличието на голяма пачка пари. Двамата можеха да принудят Урано да издаде Акахата, но правдоподобността на свидетелските му показания нямаше да издържи при кръстосан разпит. Марико също можеше да се изправи на свидетелската скамейка, но щеше да й е доста трудно да убеди съдебните заседатели в това, че Акахата е използвал петдесет или шейсет килограма спийд, за да откупи стара ръждясала маска, а още по-трудно щеше да е да обясни как се е сдобила с тази информация, докато се е мотала в кухнята на Ханзо Камагучи. Освен ако Акахата не се признаеше за виновен в престъпно притежание на забранена субстанция, Хамая щеше да го измъкне.

Но Хамая отхвърли изцяло тази линия на защита.

— Никой не раздава безплатно контрабанда, полицай.

— Нима? — попита Хан. Ако Марико го бе разчела правилно, той, също като нея, все още изчакваше.

Хамая им се усмихна леко.

— Моля ви. Тази ваша игра на размяна на реплики може и да свърши работа при някой беден злополучен джебчия, когото сте завлекли в стаята за разпит, но тук сме само професионалисти. Не е необходимо да обиждате интелигентността ми.

Хан изглеждаше като ударен от гръм. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

Марико се намеси:

— Какво искате да кажете, Хамая-сан? Нима признавате, че клиентът ви е виновен в престъпно притежание на забранена субстанция? В наркотрафик? В конспирация? Какво?

— Не искам да прозвуча арогантно, полицай, но нека изкажа предположение за вашите намерения. Вие очаквате от мен да заявя, че клиентът ми е невинен. Че не е участвал в наркосделка или нещо подобно. Тъй като не разполагате с никакви доказателства, смятате да убедите някой от другите ви заподозрени да свидетелства срещу него. Понеже сте добри в работата си, най-вероятно ще успеете и тогава клиентът ми ще бъде осъден на дълги години затвор. Това ли е планът ви в общи линии?

Никога през живота си Марико не се бе чувствала омаловажавана по толкова учтив начин.

— Ъъъ — смотолеви тя.

— Сигурно се мислите за много умен — включи се Хан, чийто тон разкриваше, че изобщо не му допада някой да разгадава мислите му. — Добре, за тази игра са нужни двама. Вие всъщност не сте адвокатът на Акахата, нали? Работите за шефа му, този Джоко Дайши, каквото и да означава това, по дяволите…

— Великият учител на Пречистващия огън — вмъкна Хамая.

— … когото, между другото, вече сме хванали за топките. Знаем, че е купувал уротропин, знаем какво забърква и знаем, че на улицата се е появил нов амфетамин, наречен дайши, който се продава като островърхи уши на Стар Трек фестивал. Освен това знаем, че Камагучи-гуми пласират този наркотик и е само въпрос на време да докажем, че вашият клиент е тяхното момче за доставки. И сега вашето момче е в ръцете ни, а вие имате само един бръщолевещ наркоман, който цял ден ръси безсмислици. Шефът е започнал да се тревожи, че неговият подчинен може да изтърси нещо уличаващо, затова ви е изпратил тук да овладеете ситуацията. Как се справям дотук? Това ли е в общи линии планът?

Смехът на Хамая смрази до кости Марико. Обикновен смях, който казваше „добре, хванахте ме натясно“, щеше да й е достатъчен. Дори би приела презрителния „вие, ченгетата, сте толкова тъпи“ смях или дори високомерния „аз съм твърде голяма хапка за вашата уста“ смях — нещо, което да й покаже, че Хан е абсолютно прав. Невесела усмивка. Леко преглъщане. Едва доловим проблясък на вина. Нещо. Но смехът на Хамая носеше съвсем различен подтекст: Не само си на грешния стадион, ами направо си объркал спорта. Дори не е нужно да се притесняваме от теб. Нямаш и най-малката представа с какво си имаш работа.

Хан пропускаше нещо. Нещо голямо. И Марико също не можеше да го забележи.

Тя направи онова, което правеше винаги при подобни обстоятелства: съсредоточи се върху детайлите. Не го правеше умишлено; просто така беше свикнало съзнанието й. И първото нещо, което забеляза, бе студената светлина в очите на Хан. Той не изпитваше безпристрастно любопитство като Марико. Беше вбесен.

Детективският й ум веднага започна да търси връзки. Бе виждала Хан ядосан и преди. Когато губи потенциална победа в съда заради обикновена техническа подробност. Но сега беше различно. Този път губеше потенциална победа, защото адвокатът на престъпника бе адски добър в работата си. Гневът му също беше по-различен. Както когато губи голям залог на масата за покер у лейтенант Сакакибара в четвъртък вечер, като проиграе сигурна ръка. Такъв тип гняв. Хан не обичаше хората да ровят из съзнанието му. Или по-скоро не обичаше да го правят непоканени. Марико можеше да го прави колкото си иска. Те бяха партньори. Но когато Хамая го направи, той наруши най-свещеното лично пространство. Нахлу в светая светих. И заради това Хан бе готов да се сбие с него.

— Хан — Марико застана между партньора си и Хаяма, — защо не излезеш за секунда навън?

— Този задник е наясно, че клиентът му е виновен.

— Знам.

Лицето на Хан започна да почервенява. Той погледна Хамая право в очите и заяви:

— Той ще каже на клиента си да бяга. Ще го насърчи и ще помогне на известен престъпник. Няма просто да стоя тук и да му позволя да го направи.

— Нямате друг избор — каза Хамая развеселено. — Боя се, че досега Акахата-сан не е бил обвинен в нищо и докато не убедите някой от другите заподозрени да свидетелства срещу него, ще разполагате единствено с една невинна жертва на нападение и нейния адвокат.

— Направете си услуга и млъкнете — изсъска Марико, като го стрелна с гневен поглед през рамо. — Хан, трябва да излезеш. Навън. Веднага.

— Майната му на този…

— Моля те. Заради мен? Аз ще се справя с него.

Хан се спря за миг, напрегнат, сякаш се канеше да скочи. От мястото, на което се намираше, Марико започна да обмисля коя задържаща хватка да приложи. След това Хан се обърна и излезе навън, затръшвайки вратата зад гърба си.

— Бих казал, че това привлече вниманието на сестрите — подхвърли Хамая.

— Вие сте задник — каза Марико.

— А вие, сержант, сте нагазили в дълбоки води. Не можете да направите нищо, за да попречите на клиента ми да излезе оттук…

— Да го изкарат с инвалидна количка.

Хамал призна правотата й с леко кимване.

— Както предпочетете. Двамата с него ще си тръгнем скоро. Ще се наложи да обмислите изключително внимателно следващите си действия.

Сега беше ред на Марико да признае правотата му. Тя, Хан и Хамая го знаеха предварително: без заповед бе незаконно да следят Хамая или Акахата. Те не бяха заподозрени в по-мащабен заговор — все още не. Този заговор, какъвто и да беше той, тъкмо започваше да се оформя в съзнанието на Марико. Джоко Дайши бе свързан с наркотика дайши, който пласьорите разпространяваха по улиците. Поне това беше сигурно. Този адвокат и неговият луд религиозен клиент също бяха свързани. А Акахата не бе слабото звено сред заговорниците. Това беше грешката на Хан. Акахата бе актив, а не пасив и беше достатъчно важен, за да се наложи Хамая да го измъква от ръцете на полицията още преди да е безопасно от медицинска гледна точка.

Най-доброто, което им оставаше, бе да проследят тези двамата до Джоко Дайши и Хан го беше предвидил. Донякъде това бе причината да е толкова ядосан — Хамая се беше усетил и ги бе изпреварил. Ако разполагаха с няколко часа повече, Марико и Хан щяха да си осигурят съдебно разпореждане. Тогава проследяването на Акахата и този тефлониран адвокат щеше да е най-лесната работа на света. А сега, защото не бяха успели да направят това изключително просто нещо, един опасен човек щеше да се озове на свобода и много скоро щеше да направи нещо много лошо.

Не той беше откраднал меча й. По време на кражбата се бе намирал в спешното отделение. Но Марико не се и съмняваше, че Акахата е опасен. Защото през цялото време, докато се беше намирала в стаята, той не бе свалил погледа си от нея, припявайки мантрата си. Беше мъж с мисия и нямаше да се откаже, докато не я видеше изпълнена. Фанатизмът му бе поне толкова силен, колкото и наркотиците в тялото му. Той не беше спал. Всяко негово дихание бе посветено на каузата му. И каквато и да беше мисията му, тя бе далеч по-значима от увеличаването на последователите на култа му чрез дрогирането на неколцина души. Не това „освобождаване на душата“ бе имал предвид Джоко Дайши. Марико не можеше да го докаже, но вътрешното й чувство не допускаше други заключения.

Хората, попаднали под влияние на наркотици, бяха по-податливи. Акахата и Джоко Дайши възнамеряваха да манипулират мнозина и Марико искаше да узнае защо.

След няколко минути трябваше да направи своя избор. Можеше да забрави за дълга си, за необходимостта от достатъчно основания и да последва като сянка Хамая и Акахата, докато не я отведат до този загадъчен Джоко Дайши. Или можеше да направи онова, което бе редно, и да остави двамата си най-добри свидетели да тръгнат по безкрайните улици на Токио и повече да не ги види — или още по-лошо, да ги види едва когато вече щеше да е твърде късно.

Тя излезе навън, за да потърси Хан, но от него нямаше и следа. Марико трябваше да вземе решението си сама. Голяма част от нея смяташе, че това е труден избор, но дълбоко в себе си тя вече знаеше точно как да постъпи.