Стив Байн
Годината на Демона (23)

23.

Единственото, с което Кайда можеше да се похвали от това гмуркане, беше ножът, но тя така или иначе заплува към брега. През цялото време се опитваше да се убеди, че се връща, защото е изморена, а не защото я е страх. Но когато пръстите на краката й докоснаха дъното, все още не бе убедена в това.

Изпълни новия си сутрешен ритуал, който включваше промъкване покрай селото и криене на торбата от чужди погледи, докато не стигна до голямото камфорово дърво. Най-големият му корен беше чворест и изкривен като пръст на стара вещица, на което Кайда за пръв път обърна внимание. Следвайки корена в права линия, намери скривалището със съкровището си, което тази сутрин за пръв път изрови изцяло. Досега винаги бе идвала тук с пълна торба, доволна от плодовете на своя труд. Но след като разгледа цялата си колекция, тя й се стори незначителна. Корабът беше толкова голям, а всичко, което бе успяла да намери, можеше да носи в двете си ръце. Защо му е на някого да проявява интерес към толкова малко съкровище, което дори едно сакато момиче може да носи? Запита се дали ще е достатъчно, за да успее да купи благоволението на другоземците.

Но тя така или иначе събра всичко, притискайки по-големите предмети към корема с чуканчето си, а по-малките подхвана с дясната си ръка. Тръгна по тясната пясъчна ивица между морските скали и високата трева, която запълваше задната част на залива. Вървеше приведена към другоземците, за да не я види някоя от сестрите й и да извика останалите две.

Зърна Сен, преди да види другоземците. Младежът се влачеше след група други мъже и Кайда с изненада забеляза, че начело вървеше баща й. Той рядко излизаше от спалнята толкова рано сутрин. Новата му жена сякаш го бе уловила на рибарски кукички, защото откакто се бяха оженили година по-рано, той като че ли не беше способен да прекара повече от час далеч от нея.

Баща й бе едър мъж, ръцете му бяха големи като лопати на гребло. Дългогодишното гребане и плетенето на въжета бяха причината за това. Всички мъже в Ама-мачи имаха мускулести ръце, а всички жени имаха слабите тела на плувци.

— Добро утро — поздрави баща й и Кайда надигна глава над тревата, за да го види как се приближава до един от другоземците. Той се усмихваше дружелюбно, не със своята женкарска усмивка, а умиротворяващо. Странникът изобщо не се усмихна. — Дойдохме, за да ви приветстваме в нашето село — каза баща й, макар Кайда да разбираше, че лъже. Зад гърба му стояха трима здрави мъже. Не бяха дошли, за да ги приветстват. Освен това баща й говореше с онзи преувеличено приятелски глас, който бе използвал, за да обясни на Кайда, че ще се ожени за майката на Миоко.

Другоземците бяха четирима, макар само един от тях да беше обърнал внимание на селяните; останалите бяха заети да развързват дългия сандък, спуснат от другите, които се намираха на скалата. Кайда веднага разбра, че мълчанието на непознатия смути баща й. Той направи каквото можа, за да прикрие страховете си.

— Чудехме се дали можем да ви помогнем — продължи той. — Денят обещава да е горещ, а вас като че ли ви чака доста работа. Може ли да попитаме какво правите тук?

— Ще счупя всяка костица в ръката ти — заяви странникът. Гласът му беше тих и спокоен, чак зловещ. Кайда определи възрастта му малко над четирийсетте; той имаше плешива глава и спретнато подстригана черна брада. Съдейки по това как връхната му дреха се вееше на лекия бриз, Кайда разбра, че бе ушита от материя, много по-фина от използваните в Ама-мачи.

— Моля? — сепна се баща й.

— Ще започна с рамото — рече странникът — и ще продължа надолу. Ще разбереш, че съм човек, който си държи на думата.

— Вижте какво…

Единият от местните рибари пристъпи напред към непознатия. Това беше грешка. Внезапно той се озова на земята, вкопчил ръце в коляното си. Кайда не видя движенията на странника. Изпълнените й с ужас очи бяха вперени в баща й.

Ръцете на непознатия бяха бързи и гъвкави, стрелкаха се като змиорки. Едната се плъзна под мишницата на баща й, другата мина отгоре. Баща й замахна към него, но мъжът с лекота избегна удара. После баща й се озова по лице на пясъка. Кайда чу как рамото му изпука.

Последва лакътят, чийто звук беше по-силен, отколкото на рамото. Непознатият бе опрял коляното си върху тила на баща й, смъртоносните му ръце бяха отпуснати свободно, а лицето му беше невъзмутимо. Останалите трима другоземци дори не си бяха направили труда да погледнат.

Последният рибар побягна с всички сили, за да си спаси живота или може би да повика помощ, но Сен бе твърде глупав, за да схване случилото се. Той се хвърли към брадатия непознат, който отговори с поредица от бързи мушкания с два пръста. Едно във вътрешната страна на бедрото, едно под ребрата и когато Сен се преви надве, последното го засегна зад ухото. Сен се строполи на земята така, сякаш костите му бяха станали на прах.

— Почакайте! — изкрещя Кайда, точно когато странникът се приготви да счупи китката на баща й. Тя си проправи път през високата трева и изсипа цялото си съкровище на пясъка. — Ето, вземете ги. За него. Позволете ми да го отведа у дома.

Странникът я изгледа със смесица от любопитство и веселие. Баща й, който бе затиснат под коляното му, виеше като животно, писъците му бяха прекъсвани от кашлица и звуци от плюене на пясък. Ръцете му сякаш нямаха нито кости, нито стави и изглеждаха като въжета в ръцете на непознатия.

— Моля ви — настоя Кайда. Никога не бе ставала свидетел на такава проява на насилие, а със сестри като нейните насилието беше част от всекидневието й. Но техните действия бяха отмъстителни, дори развлекателни по някакъв извратен начин. А сега тя бе станала свидетел на бруталност в най-чиста форма, изцяло лишена от емоции. — Моля ви — повтори тя, — позволете му да си отиде.

— Какво имаме тук? — заговори непознатият със зловещо спокоен и тих глас след всичко, което беше направил досега. — Малко момиче с половин ръка и цяла купчина подаръци. Откъде ги взе?

— От вашия кораб — отвърна тя. — Гмурках се, за да ги извадя.

— Нима? Какво друго си намерила?

Кайда погледна към другите трима непознати, които продължаваха да работят върху възлите. Единият от тях погледна през рамо, огледа я за миг, след което се върна към работата си.

— Това е всичко — каза Кайда. — Това и ножът ми. — Тя постави ръка върху дръжката му и понечи да го измъкне от колана си, но размисли. Не беше добра идея да вади оръжие пред този човек. — Ще ви дам и него, ако искате. Само го пуснете.

— Значи остриетата ти харесват, така ли? Виждам, че този малък ловджийски нож ти харесва повече от останалото. Можеш да го задържиш. — Той се почеса по брадата с палец. — Какъв ти се пада този глупак?

Кайда преглътна. Гърлото й бе започнало да се свива точно както се беше случило в тъмния трюм на кораба. Начинът, по който я гледаше непознатият, я караше да копнее за бягство. Искаше й се да долови поне капчица вълнение в гласа му, някакъв мъничък намек, че откъсването на ръката на някое човешко същество кара пулса му да се ускори. Искаше й се да побегне, но се насили да остане; дори зарови пръстите на краката си по-дълбоко в пясъка.

— Баща ми е.

— И какво е името ти, дете?

— Кайда.

— Боя се, че ще трябва да счупя китката и пръстите на баща ти, Кайда-сан. Аз държа на думата си.

И без да му мигне окото, той пречупи китката на баща й. От устата му изригна нов писък, приглушен от пясъка и пристъпа на кашлица. Всяко изкашляне размърдваше осакатеното му рамо, което го караше да пъшка и стене и така да поглъща още пясък. Цялото му тяло трепереше от болка. Непознатият обхвана с пръсти палеца на баща й.

— Вие казахте ръка — избъбри скоростно Кайда.

— Моля?

— Казахте всяка става в ръката му. Пръстите му не са част от ръката, а от дланта. Не е нужно да ги чупите.

Другоземецът повдигна едната си вежда.

— Хм — рече той. След като помисли за миг, се съгласи: — Права си. — После пусна ръката на баща й и се изправи.

Тя падна на пясъка като обезкостена риба. Баща й извика, но не помръдна от мястото си. Дали страхът от болката го задържаше там? Кайда не беше сигурна.

— Аз съм Гензай — представи се непознатият. — Радвам се да се запознаем, Кайда-сан.

Тя не знаеше как да постъпи. Незнайно как от устата й се изплъзнаха думите „за мен е удоволствие“ и Кайда осъзна, че се покланя.

Това накара Гензай да се разсмее. Непоклатимото му спокойствие я бе изнервило, но смехът влоши нещата още повече. Това изобщо не беше смях, а по-скоро дълбоко зловещо боботене.

— Ти си едно смело малко момиче — отбеляза той. — Защо не ми кажеш за какво са ти всички тези дреболии?

Кайда погледна към земята, където прибраните в златната кутийка пръчици за хранене лежаха върху купчината от съкровища, които бе събрала последните няколко утрини. Те вече не й изглеждаха като съкровища. Беше си представяла, че чуждоземците ще се впечатлят от нещата, които бе събрала за тях — следи, си беше помислила тя, към онова, което се бе намирало в онзи кораб, или може би дори кой. Смяташе, че ще й благодарят, че им е спестила доста работа. Дори не си бе представяла, че един човек може за толкова кратко време да осакати трима едри мъже. Тези хора нямаха нужда от помощта й. Те бяха достатъчно способни да се справят сами. И сега всичките й съкровища й изглеждаха просто като момичешки играчки.

— Е? — попита Гензай.

— Помислих си… че може…

— Изплюй го, дете. Не ми казвай, че смелостта вече те е напуснала.

— Мислех си, че може да ме вземете с вас. Когато си тръгвате.

Тогава баща й се размърда. Повдигна с усилие глава и я погледна. Половината от лицето му беше покрита с бяла маска от залепнал пясък.

— Какви ги говориш, Кайда?

— Казва, че вашето селце е твърде малко — уточни Гензай. — Трябваше да се досетя. Самият аз произхождам от такова селце. Нищо чудно, че иска да избяга. Да не би да си си играл с нея? Със собствената ти дъщеря?

Той погледна баща й с присвити очи и за миг Кайда се уплаши, че ще започне отново да чупи костите на пръстите му. Най-накрая мъжът рече:

— Не. Тя е дошла да те спаси. Може би иска да си тръгне, защото мъжете в твоето село имат нужда собствените им малки дъщери да ги спасяват. Така ли е, Кайда-сан? Това място твърде малко ли е за момиче с такава героична смелост?

— Не съм смела — отвърна тя.

— Кайда, защо? — недоумяваше баща й.

— Затваряй си устата. Сега разговаряме. — Гласът на Гензай бе все тъй спокоен, точно какъвто беше, преди да съсипе ръката на баща й. Той се почеса по брадата, изучавайки внимателно Кайда. — Какво те кара да мислиш, че когато си тръгна, ще поискам да взема с мен едно малко момиче — малко момиче с половин ръка?

— Няма да поискате. Точно затова донесох… съкровищата.

Думите й отново накараха Гензай да се засмее. Смехът му прогърмя като земетресение.

— Съкровища? Наистина. Сигурно си изгубила цяла сутрин, за да ги извадиш с тази твоя саката ръка.

— Осем.

— Какво?

— Осем сутрини.

— Охо. Да не искаш да ми кажеш, че преди осем дни просто си се събудила и си решила да се гмуркаш за „съкровища“ с надеждата, че някой като мен ще се появи, за да те попита за тях?

— Не — поклати глава Кайда. Лицето й пламна и тя наведе поглед към пясъка. Не се беше надявала да се появят. Тя знаеше, че ще дойдат. Трябваше да дойдат, защото иначе Кайда щеше да бъде принудена да остане в Ама-мачи още две години. Поне още две, и дори тогава единствената й надежда да се измъкне оттук бе да се ожени за някое момче от друго село, което щеше да прилича досущ на Ама-мачи. Шансовете на едноръко момиче с изпъкнали очи да се омъжи бяха наистина нищожни, а Кайда и без това не виждаше у момчетата нещо, което да й хареса. Повечето от тях бяха злобни, а другите бяха мекотели. Миоко непрекъснато ги караше да дразнят Кайда. Харесваше й да използва жестокостта си по този начин, точно както й харесваше да извива малките вратлета на откраднатите от гнездата им врабченца, за да види колко ще издържат. Затова Кайда трябваше да се махне оттук заедно с другоземците, защото, ако останеше, щеше да стане износена, куха и чуплива като парче плавей.

Но тя не можеше да произнесе нищо от това на глас. Не и докато баща й я слушаше. Вместо това момичето изтърси:

— Знаех, че ще дойдете.

— В такъв случай притежаваш прозорливост, освен смелостта — кимна Гензай. — Което е наистина впечатляващо в някой, който е толкова млад. Но въпреки това е безполезна. Кажи ми, Кайда-сан, според теб какво ще правят непознатите с малкото момиче, щом го отведат оттук?

— Не ме интересува. Стига да се махна.

Баща й ахна и в очите му проблесна болка, каквато не беше виждала у него. Гензай също я погледна и по безизразното му лице пробяга сянка на любопитство.

— Ти си доста интересно същество — призна той. — Твърде умна, за да излъчва такава наивност. От друго момиче, да, но не и от теб. Наистина си отчаяна, нали?

Кайда го погледна ядосано. Веждите и бузите й се сбърчиха, чуваше шумното излизане и влизане на въздух през носа си.

— Просто ме вземете с вас — помоли тя.

— Съжалявам, Кайда-сан. Нямам никаква полза от малките едноръки момичета нито тук, нито на следващото място, където отиваме. Запази своите „съкровища“. Кажи на баща си и на приятелите му да не ни притесняват повече.