Стив Байн
Годината на Демона (17)

17.

Щабът на Токийското столично управление на полицията приличаше на изправена и леко разтворена гигантска бетонна книга, с огромна сламка за пиене като разделител. Осемнайсетте етажа на неукрасената, ръбата, постмодерна бетонна сграда се извисяваха в центъра на Чийода Сити, правителственото сърце на Токио, от другата страна на улицата срещу Министерството на правосъдието и точно до рова, ограждащ градините на императорския дворец. Сградата бе увенчана с фалическа кула, боядисана в червено и бяло, допълнена с три наблюдателни платформи, пълни с най-разнообразни антени с форма на чинии или мини фалоси, чието предназначение беше напълно неясно за Марико.

Видът на сградата бе достатъчен, за да накара кожата й да настръхне. Тя бе работила толкова усилено, за да постъпи в ТСУП, повече от всеки друг детектив или сержант в полицията, и гледката на полицейския щаб през прозореца на колата потвърждаваше онова, което все още й се струваше нереално: най-после бе успяла да получи мечтаната работа в „Наркотици“. А гледката от сградата към императорския дворец събуждаше наситени с щастие и мъка спомени. Марико бе посетила двореца само веднъж и поводът за визитата й беше смъртта на любимия й сенсей. Приплакваше й се само от мисълта за доктор Ямада, но тя никога нямаше да позволи на колега да види сълзите й, затова потискаше порива всеки път, когато се появеше на работа.

И така се чувстваше в дните, когато не й се обаждаха разни гангстери. Разговорът с Камагучи по телефона я бе разтърсил из основи, а тя беше доста разстроена още преди да види името му, изписано на екрана. Щом Камагучи не бе нахлул в апартамента й, кой беше тогава? И щом Славна победа не бе у него, каква ли беше разменната му монета? И какво щеше да поиска в замяна?

Хан също бе доста развълнуван. Опитваше се да не го показва, но пушеше вече трета цигара и крачеше напред-назад пред сградата като пантера в клетка.

— Сигурна ли си, че не трябва да уведомим Сакакибара за това? За десет минути ще разположим снайперисти по всички околни покриви.

— Ти сам каза, че идеята не е добра.

— Да, но това беше, преди да разбера, че ще чакам заедно с теб на тротоара. Ако стреля по теб, току-виж ме улучил погрешка.

— Знаеш ли, Хан, понякога си истински задник.

— Просто се опитвам да повдигна малко настроението. — Той се усмихна иззад цигарата си, но Марико не се засмя. — Добре де, добре, виноват. Но сериозно, не трябва ли да се обадим на лейтенанта?

— Стига де, знаеш какво ще каже. „Фродо, ти си сержант; мисли за себе си и за проклетата си работа.“ — Марико млъкна внезапно. — Мамка му.

— Какво? — попита Хан и раменете му внезапно се напрегнаха. Погледът му се стрелкаше във всички посоки, очевидно застанал нащрек. — Камагучи ли видя?

— Не. Фродо.

— А?

— Прякорът. Фродо. Мисля, че го разбрах. Частта с хобита е лесна, нее? Ниска съм. Но кой е единственият хобит, който накрая се оказа с девет пръста?

Тя размаха осакатената си ръка пред лицето му. Хан дръпна от цигарата си и поклати глава.

— Ти не си наред. Как може точно сега да мислиш за това?

Марико сви рамене.

— Честно казано, изненадана съм, че Сакакибара е чак такъв фен. Не мога да си го представя като почитател на Толкин.

— Страхотно. Загадката е решена. Сега трябва само да разберем…

Точно в този момент пред тях внезапно спря един голям червен ленд роувър. Потокът автомобили го заобикаляше като ято гълъби, бягащи от ястреб. Задната врата се отвори автоматично, също като на такси, и навън излезе един огромен мъж. Не беше Булдога; този бе по-голям. Очевидно прекарваше много време във фитнеса и спринцовката със стероиди му беше най-добрият приятел. Марико се зачуди къде са успели да намерят толкова много раиран плат, че да изработят костюм, който да му става. Самото ушиване на костюм за мъж без врат сигурно изобщо не бе лесно.

Той й кимна.

— Ти ли си Оширо?

— Да — отвърна Марико.

— Влизай.

Марико кимна колкото се може по-равнодушно и спокойно тръгна към мъжа. Не трябваше по никакъв начин да показва страха си. Хан веднага се затича към немаркираната кола, която чакаше със запален двигател до тротоара. Нямаше смисъл да пускат скрита опашка; те искаха Камагучи да разбере, че не изпускат Марико от погледа си.

Тя изчака Хан да стигне до колата, преди да се приближи на една ръка разстояние от ленд роувъра.

— Къде е Камагучи? — попита.

— Чака те. — Културистът се настани на задната седалка и зае по-голямата част от нея. Под сакото му се забелязваха издайническите очертания на бронирана жилетка против намушкване — която бе станала част от модната линия на якудза, след като една полицайка превзе новините със своите самурайски изпълнения. След случилото се Токио бе залято от вълна от нападения с мечове и ножове, най-вече сред якудза, които намираха това за гокудо, изключително, консервативно, излязло от старата школа. Очевидно момчето за поръчки на Камагучи нямаше желание да става част от статистиката.

— Хайде — подкани я той, — влизай.

Мястото, което й предложи, се намираше в лявата половина на колата. Марико не знаеше дали това бе пресметнат тактически избор, но беше добър. Повечето ченгета носеха кобурите си на десния хълбок и ако Марико също носеше своя там, ръката му с лекота щеше да достига до пистолета й. Но сега тя стреляше с лявата ръка и когато влезе в колата, оръжието й се озова в безопасност между левия й хълбок и вратата.

— Да тръгваме — каза полицайката.

Пътуването като че ли продължи цяла вечност. Мускулестият мъж очевидно нямаше никакви скрупули да обсъжда бизнеса си пред ченге, така че от няколкото проведени телефонни разговора Марико научи, че той се подвизава с прякора Куршума, че една от днешните му задачи е била да прибере голямо количество от нещо и че кодът, който той и приятелите му якудза бяха разработили, за да обсъждат престъпните си дейности, я оставяше в пълно неведение относно това дали Куршума е трябвало да прибере оръжия, пари от рекет или бейзболни картички. Можеше да е всичко и в един момент Марико се зачуди дали изобщо щеше да разбере, ако той реши да насочи разговора към терена, където ще захвърли тялото й, след като я убие.

Куршума имаше запазено място в паркинга под небостъргача Ебису и парола за асансьора, който го откара до най-горния етаж. Дотук с подкрепленията. Нещата не се развиваха добре.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха гледка към Ебису и Ропонги, два от най-богатите квартали на Токио. Марико предположи, че това е апартаментът на Ханзо Камагучи, защото, ако не беше, от цялата обграждаща я показност нямаше да има никакъв смисъл. Повечето мансарди имаха фоайе със заключваща се врата, което разделяше жилищната площ от асансьора — да държи по-надалеч утайките като, да речем, полицаи или разносвачи на пици, или съседските деца, които безделничеха по противопожарните стълби — но ако Камагучи искаше веднага да изуми посетителите си, най-добрият начин да го направи бе да им разкрие гледката. Мебелите му изглеждаха твърде скъпи, за да са елегантни. Същото се отнасяше до килимите, тапетите, камината, която се запалваше с дистанционно. По стените имаше повече картини, отколкото Марико би очаквала от гангстер, но колекцията му беше еклектична, вероятно подбрана по-скоро по цена, отколкото по вкус. Това бе наблюдателна палуба, не всекидневна, и обектът за наблюдение беше личното богатство на Камагучи. Марико отбеляза, че Славна победа нетърсена не бе включена в колекцията.

Съседно Ропонги имаше лошата репутация на рай за най-могъщите якудза и Марико се зачуди как ли се чувства гангстер като Камагучи, който живее толкова близо до истинската власт и въпреки това е разделен от нея. Ебису беше недодялан в сравнение с Ропонги, като „Харли“, паркиран до лъскаво „Дукати“, скъп, но без капчица класа.

— Ето я и нея — отбеляза Ханзо Камагучи и веднага щом попадна пред погледа й, тя разбра защо прякорът му е Булдога.

Долната му челюст беше по-издадена от тази на баща му, повече, отколкото разкриваха снимките. Коремът му бе изпъкнал като варел, а широките му рамене бяха увиснали, сякаш тежестта на черепа му им идваше в повече. Той имаше голяма глава с гарвановочерна коса, но в действителност изглеждаше по-възрастен от годините си. В досието му — което Марико прочете веднага, след като научи, че той е получил задачата да я убие, и което бе препрочела хиляди пъти след това — пишеше, че той е само на трийсет и осем години, но бръчките му го правеха да изглежда поне десет години по-стар. Просто част от характеристиката на човек, който живее стресиращия живот на ръководител от средното звено на престъпния свят, предположи Марико. Запита се дали работата му на уличен главорез му причинява допълнителен стрес, или му помага да свали напрежението. Още щом си зададе въпроса, интуицията й подсказа, че е по-скоро второто. Не особено успокояваща мисъл.

— Ченгето герой — каза той. — Убиецът на дракони. Момичето, което не знае кога е преминало границата. — Гласът му беше леко дрезгав, сякаш току-що бе преболедувал ларингит или бе крещял цяла нощ.

Марико почувства как я изпълва странен хлад. Очакваше при вида на този мъж сърцето й да се разтупка, но вместо това просто разкърши пръсти и изчисли наум разстоянието между гангстера и нейния зиг зауер. Все още беше изплашена, но това бе враждебен, свиреп страх, а не нервни тръпки.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да ти покажа нещо. — Той я привика с месестата си ръка. — Ела. Готвя кебап.

След показната претенциозност на апартамента Марико се изненада, че Камагучи си готви сам, но нямаше никакво желание да го вижда в действие — или по-скоро, от чиста прагматична точка, не искаше да отиде с него в стая, пълна с ножове. Но после си напомни, че ако бе искал да я убие, собственият му дом щеше да е последното място, където би го направил, затова го последва със самонадеяна, отпусната походка.

В кухнята на Булдога миришеше на лук и чушки. Видя ги нарязани на две купчинки върху мраморния плот, заедно с още някакви зеленчуци и голяма метална купа, в която се мариноваха късчета телешко месо. В другия край на плота стоеше и лаптопът му, и предвид огромния размер на кухнята, другият край се намираше доста далеч. Той сграбчи големия готварски нож, завъртя го с ловкост, която подсказваше, че е прекарал доста време с острие в ръцете си, и посочи лаптопа с него. Марико мразеше подобни игрички — той се опитваше да й нарежда — затова седна на един стол и зачака.

Най-накрая Куршума събуди лаптопа, обърна го към нея и пусна плейъра му. Последва беззвучен клип от охранителна камера. Марико не успя веднага да разпознае стаята, тъй като досега не я беше виждала от перспективата на камерата, но скоро се досети, че това е търговският офис на транспортната компания, който двамата с Хан бяха нападнали предишната нощ.

В кадър се появи ченге в броня на спецчастите, включително шлем, очила за нощно виждане и маска от номекс. Никаква част от лицето му не се виждаше. Той пристъпваше с леко накуцване — не от скорошна рана, предположи Марико. Не се придвижваше с усилие; просто леко провлачваше крак. Взе нещо от рафта, който тя помнеше добре — същия, който съдържаше колекцията от антики и разни джунджурийки. Записът бе достатъчно ясен, за да може Марико да различи предмета с формата на маска в ръцете на полицая.

Това бе най-наглото присвояване, за което беше чувала. Кражбата от Камагучи-гуми бе равносилна на самоубийство, а извършването й по време на активно разследване достигаше нови нива на лудост. А може би не, помисли си тя. Лудост щеше да е само ако смяташ, че някой ще те види. Ако си някой съвременен нинджа — от онези, които могат да откраднат огромен меч от апартамент на седемнайсетия етаж например, дори ако всички врати и прозорци са заключени отвътре — тогава може и да ти се размине. Тя пусна отново клипа и загледа зърнестия образ на крадеца, който, ако интуицията не я лъжеше, беше откраднал и Славна победа нетърсена.

— Позволили сте на тези идиоти да ми вземат нещата — обади се Камагучи. — Сега ще ми ги върнете.

Марико не му обърна внимание и затвори плейъра, за да разгледа по-добре пидиеф файла, който Камагучи беше отворил в друг прозорец. Това бе застрахователна оценка — доста обемна, над двеста страници — но отворената страница показваше добре познатата й древна маска. Ръждивокафявата й кожа беше покрита с дупчици от старост, а ковачът, който я бе създал, очевидно е бил изключително надарен, защото маската беше невероятно изразителна, гневът й бе автентичен, като на всяко живо същество. Видени отблизо, късите и дебели рога изглеждаха жестоки. За разлика от скицата в дневника на Ямада, маската на Камагучи имаше един счупен резец, като върхът му бе отрязан идеално гладко. Иначе приликата със скицата на Ямада беше доста голяма — с единствената разлика, че в документа на Камагучи бе дадена и цената на маската. Парите бяха повече, отколкото Марико щеше да спечели през следващите десет години.

Тя се опита да си припомни какво беше казано в записките на Ямада за маската и меча. Те бяха свързани по някакъв начин. Маската имаше връзка и с Хидейоши Тойотоми, един от основателите на Япония, но не и Славна победа. Студеният, враждебен страх не й позволяваше да си спомни нещо друго. Държеше да е съсредоточена.

— Хей! — провикна се Камагучи. — Слушаш ли ме?

— Може да се каже. — Държеше се предизвикателно и го знаеше много добре. — Кои са „онези идиоти“?

— А?

— Каза, че сме позволили на „онези идиоти“ да ти откраднат маската. Това означава, че според теб мъжът от клипа не е ченге, нее? Защо? Не ти ли изглежда достатъчно полицейски?

Камагучи се засмя.

— Хе. Не сте чак толкова тъпи, че да крадете моите неща. Не, това са онези религиозни педали.

— Кои?

— От култа. Откаченяците. Само те са я откраднали.

— Тогава защо идваш да ми хленчиш на мен? — рече Марико, усещайки как фалшивата й храброст се изпарява, заменена постепенно от истинска. Страхотно бе усещането да се опъне на този тип. — Върви им сритай задниците. Върни си обратно играчката.

— Едва ли искаш да го направя. Отдавна изгубих търпение да се занимавам с тези педалчета. Ако сега тръгна след тях, ще се лее кръв.

Той я баламосваше и тя го знаеше. Ханзо Камагучи не беше от хората, които се страхуваха да пролеят малко кръв. Той криеше нещо, но Марико все още не беше сигурна какво.

Затова реши да рискува и тръгна към вратата.

— Имам работа. Ако си готов веднага да започнеш да говориш, сега е моментът. В противен случай…

— Не се засягай толкова бързо — изсумтя Булдога. — Нищо чудно, че Фучида-сан е искал да те убие. Шибани жени, нее?

— Да. Жени. Приятен ден.

— Виж какво, тези типове от култа искаха да купят маската. Затова беше дрогата. Схващаш ли? Всичко снощи се случи заради маската.

Марико се върна и седна на стола си.

— Продължавай.

Ножът на Камагучи завърши дъгата си, като нанесе последен удар върху една дълга и крехка тиквичка.

— Те искаха да получат маската. Искаха я веднага. Предложиха ми много повече, отколкото струва. Така че се съгласих. Но след това ми казаха, че вие, задници, идвате да ни развалите купона, и поискаха да ускорим нещата. Казах им да ходят да се шибат. Но не, те така или иначе се появиха и после всичко се омаза. Хе. Това не е нужно да ти го казвам, нее? Нали вие омазахте нещата. И след като приключихте, точно посред операцията ви по прочистване, тяхното момче влиза право в стаята, взема моята собственост и си излиза. Право под проклетите ви носове.

— Значи?

— Значи ще ми я върнете. Вината е ваша.

Марико се подсмихна.

— Да видим дали съм разбрала правилно. ТСУП е виновно, защото си сключил сделка за дрога, не си си платил, а после доставчикът ти е дошъл, за да вземе онова, което си му обещал за разплата?

Разгневеният Камагучи разсече един ананас с такава сила, че от трясъка на удара върху плота ушите на Марико писнаха.

— Нищо не им дължа. Казах им да не носят нищо. Но те така или иначе го донесоха, а после вие се появихте и го заловихте. Не. Не им дължа нищичко.

— Да — рече Марико, — прав си. Горкичкият. Никой не ти дава каквото искаш.

— Хе. — Ножът отряза с трясък ново парче от ананаса. — Я се виж как ми пробутваш разни лафове в собствения ми дом. Мислиш се за много гокудо, а?

Марико се подсмихна. Трябваше да признае, че наистина се чувстваше като голямата работа в момента. Чувстваше се всемогъща, докато разменяше реплики с този мъж, подмамвайки го да разкрие подробности от сделката си. Хан беше абсолютно прав в преценката си: тя можеше да намери начин да се среща редовно с него, Ханзо Камагучи можеше да се окаже един от най-ценните й информатори. Ако, разбира се, първо не я убиеше, но това също й даваше сили. По-добре да се изправи срещу него лице в лице, вместо да се крие из сенките в очакване убиецът да нанесе своя удар.

— Добре, на мен малко гокудо ще ми дойде добре — каза той. Ножът отново разсече ананаса с трясък. — Освен това с теб можем да се договорим. Ти ми носиш маската, аз отменям присъдата. Разбрахме ли се?

Марико не обърна внимание на думите му. Нямаше никакво намерение да започне да се доверява на един наемен убиец.

— Какво всъщност представлява тази маска?

— Нищо. Някаква антика. Аз колекционирам такива неща.

— Недей. Нямаш никакъв вкус.

— Хе. — Камагучи посочи с върха на ножа си всекидневната наблюдателна палуба. — В моя занаят се търсят повече неща, които имат по-голяма парична стойност, нее? Изкуство. Недвижими имоти. Такива работи.

— Защото са по-подходящи за пране на пари?

— Бинго.

Марико изпита неохотен интерес. Човек трябваше да е голям куражлия, за да обсъжда такива неща с ченге. А Булдога още не беше приключил.

— Така че аз разполагам с подставени компании. За химически доставки долу до пристанището. Две туристически агенции. Онази компания за опаковка и транспортиране, на чиято врата почука снощи.

— Нека позная — каза Марико. — Части от артколекцията ти украсяват всеки офис.

— Хе. Виждаш ли, Куршум? Вече я накарахме да мисли като престъпник.

Идиот, помисли си тя. Мисленето като престъпник фигурираше в служебните й задължения. Така бе успяла да разбере, че крадецът на маската е същият, който бе откраднал меча й. Маската на Камагучи не беше единствената антика на онзи рафт. Ако крадецът я бе задигнал заради пари, той щеше да открадне всичко ценно. И тъй като не го беше направил, значи маската имаше специално значение за него.

— Тук има нещо друго. Приятелите ти — как ги нарече? Педалчета? Те неслучайно искат маската. Ти неслучайно си я купил. Каква е причината?

— Кой знае? Понякога влизам в серия. Известно време колекционирах самурайски далаверки. Брони. Оръжия. От твоя тип, нее?

Марико не обърна внимание на намека за самурайския й сблъсък.

— Това не е мемпо — тя посочи демонската маска, която я гледаше от екрана на компютъра.

— А?

— Мемпо. Лицева маска. Бронирана. Самураите са носели такива. Не каза ли, че си колекционер?

Булдога сви рамене. Марико също сви рамене, копирайки движението му. Нямаше да се изненада, ако той имаше някъде винена изба, пълна с няколкостотин бутилки, чиито имена нямаше да може да прочете и чийто вкус едва ли щеше да различи от вкуса на евтино светло пиво.

— Маската, която си купил, е декоративна — поясни тя. — Може би за кабуки или нещо такова. Безполезна е в битка.

Ново свиване на рамене.

— Хич не ми пука каква е. Просто искам да знам кога ще ми я донесеш.

— Да, бе. Защото е била открадната от злобните момченца, с които си играеш след училище, нее?

Камагучи донаряза ананаса; ръцете му и ножът лепнеха от сладкия сок. Той облиза едно от кокалчетата на пръстите си с дебелия си език.

— Я каква куражлийка била. Май трябва да те накарам да си свалиш панталоните. Да се убедя, че наистина си мацка.

Марико скочи от стола си и тръгна към вратата.

— Приятен ден, Камагучи-сан.

— Много дързост, никакво търпение. Мацка си, няма грешка.

Ножът му издрънча върху плота и зад гърба й се разнесоха тежките му стъпки. Без дори да погледне през рамо, тя натисна бутона за асансьора с чуканчето, което някога бе представлявало десния й показалец. Но лявата й ръка беше готова да се стрелне към пистолета й.

— Добре, хубаво, печелиш — предаде се Булдога. Когато я видя, че обръща гръб на асансьора, раменете му се отпуснаха с облекчение. — Ще се наложи да те включа във ведомостта ми. Така ще си длъжна да ме изслушваш.

Тя го възнагради с най-наглата си усмивка.

— Не съм ти по джоба. Сега, ако искаш да потърся тези хора, трябва да ми дадеш нещо.

— Не трябва да ти давам нищо. Това е моят дом, момиче.

— Хубаво, значи нямаш късмет, защото нито ти, нито аз имаме някаква представа къде се намират тези типове.

— Какво те кара да мислиш, че не…?

— Моля те. Ако знаеше къде да търсиш тези хора, щеше ли изобщо да разговаряш с мен? Не. Значи си ги изгубил. Така че почвай да говориш.

Камагучи се намръщи, долната му челюст изпъкна още повече и зъбите му щръкнаха.

— Ти си една досадна малка…

— Можем да започнем с това защо са бързали толкова да вземат маската още снощи. Защо са рискували да се покажат, след като са знаели, че подготвяме операция?

— Кой знае? Тук става дума за религиозни откачалки, не за бизнесмени.

— Защо смяташ, че са религиозни?

— Хе. — Той поклати отвратено глава и облиза един от пръстите си. — Защото първо се наричат Божествен вятър. В първия момент изглежда доста гокудо да се наречеш на пилотите камикадзе, но покрай тези момчета оставаш с впечатлението, че по-важното е божествеността, отколкото идеята „майната му, дай да загинем в бой“.

— Как разбра?

— Искаш да ми кажеш, че няма да усетиш разликата между някакъв тип, който звъни на входната ти врата, и някакъв мисионер, който стои на прага ти? Става дума за начина, по който се обличат, начина, по който говорят — глупостите от сорта на „няма място, където вятърът да не може да проникне“. Защо просто не те заплашат като обикновени престъпници? Кълна се, че това ще е последният път, когато ще правя бизнес с някой култ.

Марико не обичаше да си прави изводи въз основа на нечия чужда интуиция — най-вече на хора с прякор Булдога — но в този случай той сигурно беше прав, че крадецът на маската е някакъв религиозен фанатик. Защото всеки, който умишлено се изпречеше пред Камагучи-гуми, сигурно таеше голям оптимизъм относно живота в отвъдното. Освен това да се появиш на местопрестъплението, облечен в оперативна униформа на спецчастите, изискваше налудничава неустрашимост, каквато по-скоро можеше да бъде открита в религиозните екстремисти, отколкото в наркодилърите.

Не биваше да пропуска и самата маска: скъпа играчка, да, но уличната стойност на наркотика беше повече от два пъти по-голяма от застрахователната оценка на маската, според документа на Камагучи. Марико не можеше да се досети за нещо друго, освен религиозния фанатизъм, което да изкуши някого да плати два пъти повече за нея и да рискува да бъде заловен при полицейска операция. Абсолютно сигурно бе, че полицаите няма да конфискуват маската. Тя не беше контрабанда. Единствената причина Марико изобщо да я забележи бе, че донякъде й напомняше за скицата в дневника на Ямада.

Тогава защо не бяха изчакали няколко дни с кражбата й? Някой можеше да забележи, че престъпникът не е от спецчастите. Той може и да носеше маска и броня, но накуцващата походка беше твърде отличителна. Единствената причина крадецът да се появи точно тогава бе, че маската му бе необходима точно в онзи момент, в онова определено време за някаква определена цел, което подсказваше за доста шантави религиозни убеждения. Много шантави, много специфични и много силни — което със сигурност сочеше към култ.

Това сочеше и към нахлуването в апартамента й. Преди векове маската бе имала някаква връзка с меча на Иназума. Предишната вечер маската на Камагучи и мечът на Марико бяха откраднати в разстояние от няколко часа. Това не можеше да бъде съвпадение.

Марико се замисли и върху това как престъпникът бе успял да открадне истинска униформа на спецчастите. Отрядът за специални операции беше единственият, с изключение на военните, който имаше законното право на автоматично оръжие, затова щеше да е твърде меко да се каже, че държаха оборудването си под ключ. По-правилно бе да се отбележи, че кражбата на танк щеше да е по-лесна от кражбата на бронирана жилетка с емблемата на спецчастите. И въпреки това престъпникът бе успял да се оборудва изцяло.

Дали типовете от Божествения вятър разполагаха с вътрешен човек? Така ли бяха разбрали предварително за операцията? Или наистина бяха модерни нинджи? Бяха си откраднали екипировката по същия начин, както и меча й? Като минаваха през стени? Това беше невъзможно, а Марико не вярваше в невъзможното. Тя бе детектив; вярваше в онова, което показваха доказателствата. А когато се окажеше изправен пред доказателство за нещо невъзможно, единственият избор на детектива е да преосмисли онова, което смята за „възможно“. В този случай това означаваше, че в Токио от двайсет и първи век действа клан нинджи.

Но върху това щеше да помисли по-късно. Сега трябваше да се разправи с един убиец на якудза, който се опитваше да я баламосва.

— Добре, да се престорим, че не знаеш защо им трябва маската — започна Марико.

— Казвам ти…

— Няма значение. Как са разбрали, че е у теб?

— Не знам.

— Стига де. Ако си някой колекционер на изкуство, тогава да, сигурно са дошли при теб специално, за да я търсят. Но ти не си. Просто обичаш да купуваш скъпи играчки, които те карат да се чувстваш наистина като висша класа, а не просто да се преструваш, че си част от нея.

— Това е моят дом — извика той и плесна готварския нож върху плота. — Няма просто да стоя тук и да слушам…

— Напротив. Не знаеш къде да намериш типовете, които търсиш. Имаш нужда от мен, нее? За да запазиш имиджа си. Изгубил си малката си играчка и искаш да си я върнеш, преди улицата да разбере, че си изгубил и цяла планина спийд. Веднага щом се разчуе, че Булдога не може да защити собствената си колибка… според теб колко време ще мине, преди някой да те приспи?

Той я погледна със сурова животинска ярост, която Марико бе виждала само веднъж — в очите на Шузо Фучида, докато се опитваше да я накълца на парчета. Ако не се нуждаеше от нея, Камагучи щеше да я удуши още тук, на място. Марико не се съмняваше в това. Единствено не беше сигурна до каква степен мъжът умееше да се владее. Ако го притиснеше твърде много, той можеше да я убие и след това да търси разрешение на този малък проблем. Но отстъплението също не беше вариант. За булдозите, както и за якудза, битката бе преди всичко позиране. Да отстъпи означаваше да предизвика незабавно нападение.

Затова Марико реши да рискува и просто го погледна гневно.

А той се ядоса още повече.

— Приближаваш се адски близо до ръба, момиче.

— Така се прави, ако искаш да си гокудо.

За миг си помисли, че е отишла твърде далеч. Той шумно си пое дъх и изпъна широките си рамене — може би се подготвяше за кратка, но смъртоносна схватка, която щеше да струва на Марико живота й. След това отметна глава назад и се разсмя.

— В теб гори огън, това е сигурно. Не съм сигурен дали искам да се бия с теб, или да те изчукам.

— Не съм сигурна какво ще ти се случи, ако опиташ което и да е от двете. И сега какво? Ще ми кажеш ли онова, което искам да знам?